Хаос

47.

— Дай ми една минута да си измия лицето и да си взема пеньоара — казвам аз, надигам се от леглото и се отправям към банята. — После ще свалим Тесла и Сок долу, а ти ще ми помогнеш в кухнята. Какво прави Деси? Станал ли е вече? — питам Дороти.

— Спа при Джанет — отговаря ми тя. — Мисля, че приготвят брънч. Искаха да те изненадат.

Долавям аромат на наденички. А Деси е най-големият почитател на месото в нашето семейство. Деси и Марино.

— Защо й трябваше именно той, Кей? Защо някой ще положи толкова усилия, за да отвлече деветгодишно дете?

Излизам от банята и я поглеждам. Чудя се дали говори сериозно. Уви, въпросът й е напълно сериозен.

— Други хора са полагали далеч повече усилия от Кари — отговарям аз, но сестра ми не иска и да чуе за ужасите, които съм видяла.

— Честно казано, не разбирам. — Дороти няма да разбере, защото когато е трябвало, не е прекарвала достатъчно време с Луси. А това е още нещо, което трябва да премълча.

Слизаме долу, следвани по петите от палавия дребен булдог и бавната стара хрътка. Джанет е отворила прозореца над умивалника. Трополенето на дъждовните капки влита вътре, понесено на крилете на влажния топъл въздух, а всичките ми мисли отлитат навън в бурята. Деси седи край масата в трапезарията, докато Дороти приготвя още кафе. Правя им компания само телом, но не и духом.

Мислите ми отлитат към квартала в Маями, в който израснах. Виждам детето, което някога бях, дребничко, слабичко, с руси коси, светлосини очи и евтини дрешки. Виждам малката ни, боядисана в жълто къща, обраслия в бурени двор и увисналата ограда от телена мрежа, която не спираше нищо да влиза или излиза, включително кварталните кучета и котки и дори един избягал папагал. Виждам всичко това, все едно гледам филм или съм се пренесла назад във времето, когато една светкавица раздира небето и озарява прозореца.

— Охо! — възкликва Деси, когато влиза в кухнята и светлината угасва. — Лампите в трапезарията изведнъж спряха да работят — оплаква се той.

Включва се резервният генератор. Но той захранва само определени части от къщата. За щастие сред тях е и кухнята. В този момент някой чука на задната врата.

— Марино е! — Джанет поглежда телефона си. — Току-що видях съобщението му. Позвънил е отпред, после е минал отзад. Иска да те види, Кей.

— Не съм го чула да звъни.

— Дъждът е прекалено силен, за да чуеш каквото и да било — отвръща Джанет, а аз тръгвам по коридора, подминавам кухненския килер и се отправям към задната част на къщата.

Отварям вратата и виждам Марино да стои на прага, облечен в жълто яке с вдигната качулка.

— Трябва да поговорим насаме — казва той. — Звънецът на предната врата не работи. Натиснах го, исках да проявя възпитание поне веднъж.

— Звънецът, който си натиснал, е оригиналният и датира от построяването на къщата. Не видя ли модерната кутийка със светещ бутон? Имаше го и по времето, когато ти живееше тук.

— Беше тъмно като в рог. Какво ще кажеш да вземеш чадър и да излезем да поговорим?

— Под проливния дъжд, когато навън гърми и трещи? А ти какво ще кажеш да влезеш вътре и да ти налея кафе?

— Не. Трябва да говорим тук. — Той посочва мястото до себе си. — Наистина, Док. Не се шегувам. — Виждам, че говори напълно сериозно, затова грабвам дъждобрана от закачалката.

Обличам го, вдигам качулката, пристягам колана. Излизам навън, затварям вратата и поглеждам Марино право в очите, докато над главите ни се излива същински порой.

— Какво има, Марино? Страхуваш се, че вътре може да има подслушвателни устройства? Това ли е проблемът? — питам, защото това е напълно възможно. — Ще трябва да поговоря с Пейдж, за да се убедя, че не е пускала никого, особено мъже, облечени като техници.

Обяснявам му, че точно така би постъпила Кари, докато дъждът се стича по качулката на главата ми. Марино обаче не ме слуша, което ми подсказва, че проблемът е по-сериозен.

— Не искам да рискувам, Док.

— Защо си дошъл? Какво има?

— Не зная как да ти го кажа… — започва той и на мен мигом ми причернява.

— Бентън и Луси добре ли са? — едва изричам думите, тъй като си представям как летят или шофират в това време.

— А? Нямам представа. Сигурно. — Погледът на Марино снове трескаво насам-натам, не може да се спре на едно място дори да го иска.

— Какво става? — повишавам глас над тропота на дъжда и воя на вятъра в короните на старите дървета.

Цветчета, откъснати от някой порив, се носят над моравата като накъсани салфетки. По тревата и мулча се образуват малки локви.

— Синята кърпа, която Деси носеше? Сещаш ли се? — пита високо Марино, докато водата се стича по качулката му. — Проблемът е ДНК-то. Проблем е меко казано.

Представям си как Кари се е появила на прага на моя дом, позвънила е усмихната и Дороти я е поканила вътре. После Кари и дронът й се появили едновременно в задния двор и така лишили Джанет или когото и да било от възможността да се защити. Осъзнавам, че това най-вероятно е причината Марино да настоява да разговаряме отвън, докато около нас бушува буря.

Кари Гретхен е била в дома ми. Възможно е да е поставила едно или две подслушвателни устройства, докато се е разхождала из него. Дороти не би я спряла. Едва ли е заподозряла, че нещо не е наред, преди Кари да даде на Деси синята кърпа на индийски мотиви и да му нареди да застане до нея, докато борави с пулта за управление на дрона. След това му го е връчила и му е наредила да унищожи приемното си семейство.

— Звъннаха ли ти от лабораторията за ДНК анализ? — пита Марино и аз събирам сили, за да чуя лошата новина.

— Не още.

— Е, аз разбрах току-що. Може да не са искали да те притесняват толкова скоро след изписването ти от болницата. Все пак трябва да чуеш истината. Затова съм дошъл, затова стоя навън с теб в тоя проклет дъжд.

— Кой е открил какво? — Пантофите ми подгизват от вода, крачолите на пижамата и полите на пеньоара ми също са мокри.

— По кърпата имаше ДНК на Елиза Вандерстийл, което е логично, тъй като тя е нейна. Открихме обаче ДНК и на Кари Гретхен, и на Темпъл Голт.

Явно не съм чула правилно. Тук е толкова шумно. Все пак частица от мозъка ми разбира какво ще последва, макар останалата част да се опитва да го отрече.

— Съжалявам… — започвам аз.

— Зная какво си мислиш, но първо ме изслушай — прекъсва ме Марино. — Получихме съвпадение с ДНК-то на Голт, което присъства в базите данни, тъй като има нерешени случаи, които федералните се опитват да свържат с него. Разбира се, че получихме съвпадение и с Кари, защото нейната ДНК също е там.

— Това е невъзможно! Откъде ДНК на Голт ще се появи върху кърпата, освен ако Кари не е разполагала с някакъв източник и не я е нанесла съзнателно…

— Не. — Марино поклаща бавно глава, дъждът се стича по лицето му, очите му са широко отворени. — Не, не, не ме разбираш, Док.

— Какво трябва да разбера, Марино? — Не искам да повярвам на това, което се кани да ми каже.

— Отначало не разбирахме защо върху кърпата или шалчето, както искаш го наречи, около врата на Деси няма негова ДНК. Тя би трябвало да е там — започва да обяснява той, докато в мен се надига неописуемо изумление.

Сякаш гледам през замъглен прозорец, който изведнъж се е прояснил и най-накрая виждам какво има от другата му страна. Малкият Деси със слабичкото му, ъгловато лице и хипнотични сини очи.

— Оказа се, че в крайна сметка неговата ДНК я има върху кърпата…

Няма по-добър рибар от Кари. Тя знае какво да прави. Знае кога да чака, знае и кога да дръпне въдицата. Знае, когато плячката й е в ръцете.

— Разбираш ли какво ти казвам? — пита Марино и дъждът се превръща в бучащ порой, докато си спомням думите на Луси за бременността на Натали.

Използвала е донор на сперма и сурогатна майка, която е подбрала внимателно, но истината е, че подобен процес може да бъде манипулиран.

За Кари това би било детинска игра, а Натали не би могла да разбере истината около ДНК на Деси. Би трябвало да я провери в полицейската база данни, за да открие биологичните му родители, а вероятността да го направи е била минимална. Кари обаче е предприела действия, които никога не бих очаквала.

— Трябва да е съхранила сперма на Темпъл Голт, да я е замразила или каквото там се прави. — Марино се извръща, за да се предпази от поредния порив на вятъра и да закрие лицето си от дъжда. — Нали знаеш какво правят съпругите на военните, когато мъжете им отиват на война…?

— Разбирам какво трябва да е направила. Мога да си го представя — отговарям аз. — Имаме ли потвърждение относно ДНК-то на Деси? Взеха му проба, за да отделят неговата ДНК от останалите…

— Да, имаме потвърждение. Кари е майка на Деси. Темпъл му е баща.

— Но само биологично.

— Тя щеше да го отведе, Док. Кари щеше да го отгледа и да го превърне в следващото чудовище. В хибрид между нея и Голт. Господи! Какъв късмет е извадила със смъртта на Натали, защото това й е позволило да задейства плана си — продължава Марино.

Явно е намерил обяснение за всичко.

— Тя е отговорна за случилото се в Мериленд, като целта й е била ти, Луси и Бентън да хукнете натам — казва той, докато пелената от дъжд продължава да се люлее в унисон с поривите на вятъра. — Очаквала е да напуснете града на бърза ръка и да зарежете Дороти, Джанет и Деси сами. Ти обаче си осуетила плановете й, като си останала, и тя е трябвало да ги нападне в дома ти…

— Нямам представа какво е планирала или защо — отговарям аз. — Зная само, че всичко свърши и вече сме в безопасност.

— С изключение на Деси. Какво ще кажем на Луси и Джанет?

— Ще им кажем истината. Деси не е избирал биологичните си родители. Ситуацията е аналогична с осиновяване, при което не знаем кой е или откъде е дошъл. Няма никаква гаранция какво ще бъде детето, Марино. Това се отнася и за собствените ни биологични деца.

— Ами ако прилича на тях? Говоря сериозно. Помисли си само. Той е тук, сред нас. Ами ако стане като тях, когато порасне? Вярно, че е страхотно хлапе, но ако…

— Не те ще го отгледат — обяснявам му аз. — Ние ще го отгледаме. А сега влизай вътре. Тъкмо приготвяхме брънч, а аз възнамерявах да направя цяла кана „Блъди Мери“.

Влизаме в къщата, сваляме дъждобраните и водата се стича по килима и пода. Изритвам настрани подгизналите си пантофи и влизам в банята.

— Мисля, че разполагам с всичко необходимо, за да приготвя пай с фъстъчено масло — заявявам аз и подхвърлям кърпа на Марино.

— Откога правиш такива неща? — Той ме гледа с изумление, сякаш е видял призрак, и в известен смисъл е точно така.

— Моментът ми се струва подходящ, Дороти е тук, а тя обожава фъстъчено масло и шоколад. Умира за всякакви сладкиши. — Включвам алармата и продължавам: — Но ти би трябвало да го знаеш — казвам, докато влизаме в кухнята, където Деси вади чинии от шкафа, стъпил на един стол.

Оглеждам слабата му, но широкоплещеста фигура, облечена в анцуг на „Бостън Селтикс“, който Марино му подари. Деси няма да израсне много висок или много едър, но вече е достатъчно жилав и силен. Слиза от стола с цял куп чинии в ръце и ме поглежда с големите си сини очи. Взимам чиниите.

— Мисля, че знаеш къде са салфетките — казвам му аз.

— Да.

— Ще ти бъда благодарна, ако ги донесеш. После ще ти помогна да подредиш масата.

— Вече сложих подложките за хранене. Надявам се изборът ми да ти хареса — казва той и ме хваща за ръка.

— Стига цветовете да си подхождат.

Излизаме от кухнята ръка за ръка и завиваме към трапезарията вляво.

— Къде се научи да ловиш риба, Кей-Кей?

Така ме нарича Деси.

— Защо питаш? — питам аз, докато включвам алабастровия полилей.

— Чудя се как се сети за моята въдица, когато онази лоша жена се опитваше да ни нарани със своя дрон?

Дръпвам завесите, за да видя дъжда, който продължава да се излива навън сред гъстата утринна мъгла, която се носи сякаш на талази. Вятърът люлее смърчовете и рододендроните и от време на време запраща нова порция дъжд в прозорците.

— Аз не се сетих — продължава Деси, преди да успея да му отговоря. — Когато тя ме караше да правя разни неща, аз не се сетих да постъпя като теб. Трябваше да сваля дрона с моята въдица и да го стъпча на парчета.

— Щеше да се изложиш на голяма опасност, ако беше стъпил върху него.

— Можех да го ударя с бейзболната си бухалка.

— Нямаше да искаш да се приближиш толкова. Сещаш ли се за онази огромна физалия с дългите пипала, която видяхме на плажа? Онова безгръбначно, което приличаше на медуза, но всички наричат португалска галера? Какво правиш, когато се натъкнеш на нещо подобно?

— Стоя надалеч!

— Точно така.

Следва ме около масата и поставя салфетка вляво от всяка чиния, която аз слагам върху съответната подложка.

— Но как се сети за моята въдица? — Явно няма намерение да се откаже толкова лесно.

— Честно? Не можах да се сетя за нищо друго. — Отварям чекмеджето и сребърните прибори ме посрещат със звънко подрънкване. — Трябваше да реагирам по някакъв начин, тъй като я видях какво се кани да направи. Извадих късмет.

— Защо онази жена искаше да ни нарани?

— Някои хора изпитват радост само когато причиняват болка на другите.

— Зная, зная. Майките ми вече ми обясниха това — отвръща Деси. Напоследък е започнал да нарича Луси и Джанет майките ми.

Джанет е майка, а Луси и Джанет — майките.

— Но защо ще идва тук и ще се опитва да нарани някого?

— Важното е, че ти не нарани никого. — Спирам и го поглеждам. — Ти й се опълчи, отказа да изпълниш заповедите й. Това те прави добър човек, силен човек.

— Предполагам — казва той и хуква към коридора.

Чувам го да отваря вратата, която води към мазето, чувам и бързото му топуркане по стълбите. Когато се връщам в кухнята, заварвам Деси да стои до масата с въдица в ръка. Не със своята, защото тя бе иззета от полицията като улика, а с моята, която е домъкнал от мазето. Изражението му е напълно сериозно. Разпознавам старата макара и графитночерната телескопична пръчка. Целите са покрити с прах.

— Ще ми покажеш ли как се прави? — пита той и ми подава въдицата.

— Не съм специалистка, а и не можем да го направим вътре в къщата. — Притискам ръкохватката на въдицата между средния и безимения на лявата си ръка. — Отпускам петнайсетина сантиметра от влакното, притискам го леко с показалец…

Показвам му как го правя и макарата се завърта: клик-клик-клик.

— Отмятам въдицата назад… Знаеш ли кое е най-важното? — питам го аз.

— Кое? — отвръща ми Деси.

— Да се прицелиш. Да насочиш въдицата към мястото, където искаш да попаднеш. Насочваш я към целта, която си избрал предварително. После вдигаш въдицата, замяташ и я изстрелваш напред с помощта на лакътя и китката — обяснявам му. — Като повечето неща в живота и тук особено важно е да избереш подходящия момент.

— А сега моментът е подходящ за едно питие — казва Марино още с влизането си в кухнята. Зад него стоят Бентън и Луси.

— Водка „Тито“, доматен сок и пресен лайм. Кой ще ми помогне? — питам аз, преди да отида при Бентън, да го прегърна и целуна.

— Аз! — възкликва Деси и се втурва към шкафа, в който държим алкохола.

— Аз ще ти дам сока и лайма — казва Джанет, докато отваря хладилника.

— Къде държиш каните и чашите? — пита Дороти и надзърта в шкаф след шкаф.

— Толкова се радвам, че пътувахте без проблем в това ужасно време — прегръщам и Луси. По изражението й не мога да разбера дали знае за Деси.

Нямам намерение да водя подобен разговор, особено сега. Това не би трябвало да има значение, а окаже ли се, че все пак е важно, все ще измислим нещо.

— Уорчестърширски сос, табаско и специалните ми подправки? Кой ще ми помогне? — Взимам бутилката водка от Деси и го моля да ми помогне с измиването на целината.

— Разделям стръкчетата ето така — показвам му на мивката, докато той стои до мен, качен на стола си. — Сега ги изплаквам със студена вода и отделям външната обвивка, защото е толкова жилава, че никой не иска да я яде.

— Влакната й приличат на конец за зъби.

— Махаме ги всичките… Много добре. Изхвърли ги в кофата за боклук.

— Така ли? — Ръцете му докосват моите, докато плакнем стръкчето под течащата вода.

— Точно така — отвръщам аз и измиваме целината заедно, докато по нея не остава и петънце мръсотия.