Хаос

15.

Той е елегантен и трябва да се признае, че изглежда добре в панталоните си с множество джобове, блузата с къси ръкави и баскетболните кецове. Всичко, от главата до петите, е издържано в черно.

Пистолетът му лежи в кобур на дясното бедро, а значката му на детектив е окачена на колана. Със стегнатото си мускулесто тяло, красивото си като на кукла Кен лице и по войнишки къса руса коса Барклей прилича на звезда на свое собствено телевизионно шоу. Подушвам одеколона му от няколко метра. Познавам този тип полицаи. Наричаме ги гъзари.

Марино използва доста по-груб език по отношение на суетните млади контета като Клей, както се обръща към него. Не мога да си представя, че е възможно между тях да има приятелски отношения или някога да се появят такива. След като тази мисъл минава през главата ми, си задавам въпроса откъде се е появил прякорът на Барклей. Или по-точно казано, светва червена лампичка.

— Всички ли ви наричат Клей? — питам го аз, но всъщност се чудя дали някой друг освен Марино използва това име.

— Нямам представа защо изведнъж започна да ме нарича така, освен за да ме дразни, както обикновено. — Наблюдава разговора на Марино с близначките и казва: — Първото ми име е Том, второто — Дейвид. Хората ме наричат Том. Това просто е поредната му тъпа шега, която смята за гениална. Предполагам, че целта му е да насърчи и останалите колеги да ми се подиграват. Първо започна да ме нарича Клей. Като глина. После Дърт. Като пръст. Накрая Плейдо. Като онези детски пластилини. Сгафя ли нещо, веднага започва да ме нарича Мъд. Кал. Но подобно отношение е нормално, когато някой полицай започва да работи по тежки случаи. — Барклей сви рамене. — Приемаме подобни заяждания като нещо обикновено.

Барклей продължава да пронизва Марино с поглед, а Марино продължава да разговаря с близначките, сякаш не знае какво става зад гърба му. Това обаче не е така. Пубертетските шеги, детинското поведение са негова запазена марка. Освен това има острия поглед на ястреб. Не пропуска и най-малкото трепване на Барклей. Добре че и аз не го нарекох Клей. Марино би го намерил за забавно, особено при положение че най-вероятно той единствен го нарича така.

Нищо чудно да е първият, но не и последният, който използва този прякор. За съжаление, когато става въпрос за прякори, лепнеш ли някому прозвище, няма връщане назад. Не бих се изненадала, ако скоро всички в полицейското управление в Кеймбридж започнат да говорят за Клей Барклей, сякаш тази тъпа рима е истинското му име.

— А вие как сте, доктор Скарпета? — Той се държи твърде весело и приветливо, сякаш сме се срещнали на прием или в претъпкан бар.

— Благодаря ви, че удържате нещата тук под контрол… — започвам аз.

— Ако беше посред бял ден, можете ли да си представите по-открито място? — Той ме наблюдава как ровя в чантата си за бележник и химикал. — Да не говорим какво е да обработваш местопрестъпление, когато температурата е почти четиридесет градуса. Сега поне е спаднала на трийсет и един.

Действам методично, без да бързам, когато изваждам пакета с работните дрехи и кутията с ръкавици от Марино. Поставям ги върху куфарчето. Връщам се при Барклей, като осветявам с фенерчето всяка моя стъпка.

— Ще отчета температурата на околната среда веднага щом камионът пристигне тук — казвам му аз. Истинската причина да го правя е, че той трябва да престане да подхвърля информация наляво и надясно.

Вече е изказал твърде необоснованото предположение, че жертвата е Елиза Вандерстийл, а това не е потвърдено нито от анализ на ДНК, нито от стоматологичен картон или каквито и да било други надеждни средства. Защото документът за самоличност, открит на алеята в обществен парк, не може да послужи за потвърждение. Ни най-малко.

Освен това заяви, че става въпрос за нападение и убийство, с което не мога да се съглася, докато не огледам трупа. Най-големи опасности крие обстоятелството, че е съобщил поне на един човек — Марино — мнението си, че тялото е твърдо като манекен. С други думи, че е в напреднал стадий на ригор мортис. Това оказва пряко влияние върху преценката за времето на настъпване на смъртта, затова предпочитам Барклей да бе запазил мнението за себе си.

Подобни грешки изглеждат на пръв поглед безобидни, но могат да те съсипят в съда, а времето на смъртта е сред най-коварните. Трудно може да се определи с абсолютна точност, но играе ключова роля за всяко алиби. Това е любимият кокал, на който се нахвърлят адвокатите на обвиняемите, а съдебните заседатели лесно могат да загубят вяра в мнението на експерти като мен. Нямам намерение да позволя на съда да се усъмни в професионалното ми мнение само защото един неопитен детектив си е въобразил, че може да свърши моята работа на местопрестъплението.

Барклей е постъпил правилно, като се е уверил, че жертвата е наистина мъртва, но не и като е влязъл в ролята на съдебен лекар и е започнал да изказва мнения за фазата на ригор мортис, в която се намира трупът. Трябва да бъде особено внимателен към информацията, която предава по интернет. И не би трябвало да приема, че температурата в Кеймбридж е била точно такава, каквато я съобщават в прогнозата за времето.

В коя част на Кеймбридж например? Има голяма разлика между сенчесто място край брега на реката и горещите павета на някой площад.

— Предполагам, че сте взели данните за температурата от някое приложение на мобилния телефон — казвам на Барклей след продължителна пауза, която той явно няма намерение да наруши. — И там сте прочели, че температурата е осемдесет и осем градуса по Фаренхайт или трийсет и един градуса по Целзий? Няма да включваме това в докладите, защото не знаем каква е била точната температура на мястото, където е било открито тялото.

— Ако имате термометър, мога да го сложа до тялото — казва той. Едва сега осъзнавам колко нетърпелив и настойчив е той.

— Не, благодаря. Нямах това предвид. Не разполагам с необходимото оборудване, но когато то пристигне, ще снема необходимите температури — на тялото, на околния въздух и прочее. — Говоря бавно и отмерено, използвам неутралния си глас, както го наричам. — Тук може да е по-хладно заради реката — подхвърлям аз, сякаш става въпрос за незначителна подробност.

Той обаче знае, че това не е така. Чувства се изложен на критика и неуважение и аз съм свидетелка на бързата промяна в настроението му. Едва сега се сещам за нещо, което ми направи впечатление, докато го наблюдавах да работи по няколко случая. Барклей е уязвим. И много бързо преминава от превъзбуда в отчаяние и обратно.

— Само ако има бриз. — Извръща поглед от мен към реката. Очевидно е, че нарцисизмът му е засегнат. — Трудно се диша. Направо се задушавам.

Обърнал се е с гръб към мен.

— В колко часа е било открито тялото? — задавам му следващия въпрос. Може да стои с гръб към мен чак до сутринта, ако това ще го направи щастлив.

След като мълчи нацупен известно време, Барклей отговаря:

— Получихме обаждането преди около четиридесет и пет минути. Но… чакайте малко!

Обръща се и се преструва, че току-що се е сетил нещо важно. Усмихва се и белите му зъби проблясват в мрака.

— Засякох времето по мобилния си телефон. — Опитва се да ме засегне, но няма да успее. — Това устройва ли ви? Или трябва да се доверя единствено на часовника си? — пита той.

Няма да му се вържа.

— Часът, който записах, когато получих обаждането, е деветнайсет нула шест — казва той, сякаш не зная, че така съобщават времето само в армията.

Записвам си го.

— Двайсет и три и двайсет зулу. — Със зулу военните означават онова, което те наричат универсално, а останалите — гринуичко време. — Или седем и двайсет източна часова зона.

— Как точно бе формулиран сигналът? — питам аз. — Защото явно медиите не са разбрали до момента.

— Като десет-седемнайсет. — Изчаква няколко секунди, за да го попитам какво означава това, но аз съм отлично запозната с полицейските кодове.

Слушала съм ги през цялата си кариера, а 10–17 е сред най-популярните. Означава буквално „подаване на оплакване“.

— Предполагам, че е ставало въпрос за двете близначки — казвам аз, а Барклей ме зяпва, докато възкликвам наум: Ама че глупак!

Барклей обяснява, че в ефира не е прозвучала нито дума, която да привлече вниманието на репортерите, които подслушват полицейските радиочестоти в района на Бостън. Това обаче показва, че подозрителното телефонно обаждане до Марино не е дело на служител на реда, който работи по случая. Няма никакво съмнение, че Барклей не се е свързвал с Националното централно бюро на Интерпол във Вашингтон. Имам чувството, че Марино е прав. Най-вероятно неопитният следовател не би се сетил за подобно нещо. Нищо чудно дори да не знае какво е НЦБ. Не всеки полицай знае.

Марино определено не е потърсил контакт с Интерпол. Аз също. Не може да го е направил и някой от моите служители. Към момента, в който т.нар. следовател от Интерпол се е свързал с Марино, не знаехме нищо за смъртта на младата жена. Става все по-очевидно, че който и да е позвънил, не го е направил с добри намерения, меко казано.

— Случайно бях на Мемориал Драйв и пристигнах тук за не повече от три минути — отговаря Барклей на въпроса, който нито зададох, нито имах намерение да задам, а именно защо се е отзовал първи и е обърнал внимание на код с толкова нисък приоритет.

Подаване на оплакване означава, че някой иска да разговаря с полицейски служител, обикновено за да изрази загриженост от даден проблем. Подобен общ код може да означава какво ли не. Най-често става въпрос за незначителни оплаквания, затова съм изненадана, че някой детектив би му обърнал внимание, освен ако повикването не е било адресирано конкретно към него. Барклей обаче е новобранец в отдел за тежки престъпления. Може да е проявил излишно усърдие. А може просто да му е доскучало.

— А кой откри двете момичета? — питам аз и наблюдавам как Марино разговаря с тях на такова разстояние, че не мога да чуя и дума. — Ученички ли са? Защото ми изглеждат прекалено малки, за да следват в колеж.

От мястото, на което стоя, ми приличат на тийнейджърки. Не мисля, че са достигнали възрастта, на която да имат шофьорски книжки например.

— Не, госпожо, не учат в колеж — отговаря Барклей и прелиства страниците на бележника си. — Посещават училището близо до стадион „Донъли Фийлд“, ученички са в осми клас. Така поне ми казаха, а аз нямах основания да се усъмня в думите им, да предположа, че лъжат или крият нещо. Или че са познавали жертвата. Казаха, че не я познават.

Забележката му ми се струва доста груба, все пак става въпрос за две момичета, които току-що са преживели шок, видели са нещо, което ще ги преследва до края на дните им. Питам се дали думите на Барклей не означават, че макар и за кратко, ги е причислил към заподозрените, че е допуснал мисълта, че близначките могат да намерят за забавна идеята да причакат някой колоездач в парка и да го убият. Предполагам, че всичко е възможно. Забелязвам, че фенерчето на Барклей е изключено. Сякаш е забравил, че разполага с него, и прелиства бележника си в мрака. Открива нужната му страница с такава лекота, все едно вижда като котките нощем.

Момичетата живеят близо до обществената пералня „Хайланд“ в една от преките на Маунт Обърн стрийт, казва Барклей, докато прелиства шумно страниците. Струва ми се логично маршрутът им да минава през Харвард Скуеър, по Кенеди стрийт и оттам покрай реката. Възнамерявали да се разходят покрай водата, след което да тръгнат по Аш стрийт и да се приберат у дома. Дължината на маршрута не надхвърля два километра.

— Обикновено минават по Маунт Обърн за по-пряко — предава Барклей наученото по време на разпита на сестрите. — Но заради горещината решили да минат през парка, където има повече сянка, и да се придържат максимално близо до реката.

— Защо изобщо са излезли? — питам аз, докато си водя записки.

— Обясниха, че са се прибирали от пицарията на Харвард Скуеър, макар че мен ако питат, кой би ял пица в това време? Сутринта чух по новините, че се вижда краят на горещата вълна. След ден-два ще завали и ще преминем направо към зимата. Израснали сте в Маями, нали? Предполагам, че обичате подобно време. Не и аз. Прекалено горещо е за моята гъста кръв.

Не го попитах откъде е, но най-вероятно не бе оттук. Долових в гласа му следи от акцента на Средния запад.

— Бил съм в Маями само два пъти — продължава той, но аз изобщо не го слушам.