Хаос

11.

— От Интерпол — заявява Марино, сякаш не може да има никакво съмнение в това.

Питам го откъде е толкова сигурен.

— Нали каза, че номерът е бил блокиран? Как си разбрал кой се обажда? — добавям аз, докато останалите шофьори разчистват пътя пред нас.

— Човекът се представи като следовател от вашингтонския офис на НЦБ и заяви, че се опитва да се свърже с инспектор Питър Роко Марино от полицейското управление в Кеймбридж.

Американското поделение на Интерпол, известно като Национално централно бюро (НЦБ), е подчинено пряко на главния прокурор. И нито Националното бюро, нито световната централа на Интерпол във Франция би проявила интерес към разследване на американска земя, ако не подозира, че конкретната престъпна дейност се простира отвъд националните граници. Тази мисъл ме връща към колоездачката с британски акцент. Надявам се жертвата да не е тя.

Припомням си синята каска с незакопчаната каишка. Трябваше да й кажа нещо. Трябваше да я подсетя да я закопчае.

— Попитах човека от НЦБ по какъв повод се обажда и той отговори, че знае за текущата ситуация в парка край реката — обяснява Марино.

— Това ли бяха точните му думи? Текущата ситуация? — Това наистина ме озадачава.

— Кълна се в Господ! Помислих си: какво, по дяволите, става? За каква ситуация говори? Откъде може да знае, че тук в Кеймбридж, в парка край реката, има труп?

— Не разбирам… — започвам аз.

— Попитах го откъде знае, че тук има каквато и да било ситуация — прекъсва ме Марино. — Кой е източникът му? А той ми отвърна, че било секретно.

— Не разбирам — повтарям аз. — Как е възможно това обаждане от Интерпол да е свързано с Елиза Вандерстийл, ако предположим, че тя е жертвата? — Това е толкова нелогично. — Споменаха ли името й?

— Не, но онзи говореше за внезапна смърт. Точно така се изрази, внезапна смърт с международни последствия, което обяснява намесата на Интерпол — отговаря Марино.

— Убийството на Елиза Вандерстийл определено би имало международни последствия — съгласявам се аз, — защото не е американка. Разбира се, с уговорката, че шофьорската книжка е на жертвата.

— Имам чувството, че точно това имаше предвид онзи, който се обади. Беше научил по някакъв начин.

— Обясни ми как е възможно? Никога не съм чувала за нещо подобно. Местните медии нямат представа какво е станало. Да не би в интернет да се е появило нещо, за което не зная? Как е възможно в Интерпол да научат за убийство, преди още ти да се появиш на местопрестъплението и да повикаш съдебния лекар?

— Попитах Луси дали е засякла туит или каквото и да било — обяснява Марино. — Позвъних й веднага след като приключих разговора със следователя от Интерпол. По случая Вандерстийл не се е появило абсолютно нищо, за което да не знаем. Ако допуснем, че жертвата е именно Вандерстийл. Но ти си права. Изглежда, че в Интерпол са разбрали преди нас. Нямам представа как е възможно това.

Радиостанцията на Марино се зарежда на таблото. Прави ми впечатление колко чист е ефирът. Толкова е тихо, че бях забравила, че в колата има радиостанция, докато не я забелязах. Не чух нито един разговор, който да обсъжда мъртвото тяло, което ни очаква в парка.

— Как е възможно следователите или анализаторите на Интерпол да научат, че преди трийсет и няколко минути в парк в Кеймбридж е открит труп? — питам аз. — Съжалявам, но нещо не е наред, Марино. Процесът не протича по този начин. Местната полиция иска помощ заради евентуален международен интерес…

Той ме прекъсва.

— Зная как стоят нещата! Да не смяташ, че това е първият ми случай?

— Не мисля, че съм чувала за случай, когато от Интерпол първи установяват контакт с нас във връзка с разследване на убийство, за което почти никой не знае — подчертавам аз. — Към момента дори не знаем дали жертвата е Вандерстийл. Не знаем абсолютно нищо.

— Мога да ти кажа само, че следователят, който ми се обади, се представи като служител на отдела за борба с тероризма. Заяви, че разбирал ситуацията. — Марино отново използва същата дума. — Смъртен случай с международни последствия. Имам чувството, че е нещо, свързано с тероризма, особено ако съдя по думите, които използва. Сигурен съм, че разполагам с нещо като стенограма на разговора.

— Откъде ли е постъпила информацията? — продължавам да се чудя. — Само защото на алеята за колоездачи е била открита британска шофьорска книжка? И как би могъл да разбере, освен ако Барклей не му е казал? Това е абсурдно!

— Когато го попитах как е разбрал, че в Кеймбридж се е случило каквото и да било, и защо се обажда директно на мен, той отвърна, че е получил имейл с моето име и телефонен номер. — Марино гледа право напред. Явно си мисли същото като мен, но не иска да го признае.

— Интерпол не процедира по този начин. — Нямам намерение да отстъпя по този въпрос, защото отлично познавам правилата и смятам, че Марино е станал жертва на измама. — Не съм чула там да са назначили медиуми с кристални топки, които предсказват какви престъпления ще бъдат извършени, преди останалите да разберат. — Мигом съжалявам за думите си, защото той ще го приеме като упрек, отправен към него самия, а това не е така. — Струва ми се невероятно, не, невъзможно да са разбрали за дадено престъпление, преди още да сме отишли на мястото.

— Е, не аз съм приятел с техния генерален секретар — отвръща саркастично Марино. — Може би трябва да му позвъниш и да го попиташ как са научили толкова бързо.

Посещавала съм централата на Интерпол в Лион, Франция, много пъти и съм в приятелски отношения с генералния секретар Том Пери, който всъщност е американец, бивш ръководител на Националното централно бюро. Пери е следвал в Оксфорд, където е спечелил стипендията „Роудс“, и мога да го определя като истински ренесансов човек.

— Ще се обадя, ако трябва — отговарям спокойно, без да обръщам внимание на жегването на Марино. Внимавам с тона, защото не искам да споря с него. — Как са получили информацията? — питам аз.

— Следователят каза, че някой се свързал с централата във Вашингтон, НЦБ, но не уточни кой. Било класифицирана информация. Пробута ми същите глупости, които аз непрекъснато пробутвам на другите. Затова не се замислих върху думите му — обяснява Марино, но съм сигурна, че в момента мисли именно върху тях.

— Много ми прилича на оплакването на 911 — отговарям аз с надеждата Марино да стигне до същия извод като мен.

Предпочитам да стигне до него сам, за да не излее гнева си върху вестоносеца.

— Да, онзи също се закашля.

— Кой?

— Следователят от Интерпол се покашля няколко пъти. Помня, че дори се зачудих дали не е настинал. Сега като се замисля, онзи, който се е обадил на 911, също кашляше.

Марино потъва в мрачни мисли, лицето му се налива в тъмночервено.

— Започвам да си мисля, че убиецът на Елиза Вандерстийл е съобщил анонимно за случая на Интерпол, защото иска целият свят да научи — казва той, като се опитва да надвика рева на двигателя. Виждам как пулсира вената на врата му. — Един господ знае на кого още се е обадил.

Това е най-голямото притеснение на Марино. Но не и на мен.

Колкото повече се ядосва той, толкова по-спокойна ставам аз.

— Трябва да има източник, който да е предал информацията — настоявам, защото имам много по-голям опит в работата по международни случаи от него и отлично познавам процедурите и протоколите. — Полицейски служител ли се е свързал с Интерпол? С други думи, някое ченге ли се е свързало с НЦБ във Вашингтон по повод случая в Кеймбридж? Защото подобна информация не би трябвало да е секретна.

— Нямам представа кой е източникът, но някой определено е казал нещо на някого. — Марино почти крещи, за да надвика двигателя. — Не, не мисля, че е Барклей. Не би го направил, без да ме попита. Не би си го помислил дори.

— Служителите на Интерпол внимават с кого разговарят. Трябва първо да потвърдят самоличността на човека… — Насочвам го внимателно към горчивата истина.

— Не мисля, че е било телефонен разговор. Звучеше ми по-скоро сякаш са получили имейл — казва Марино. Неприятният извод, до който ще стигне, ще го докара до истинска ярост.

Поглеждам профила му в сумрачния салон на джипа, големия купол на плешивата му глава, едрия нос, суровите очертания на масивната му челюст.

— Зная, че имейлът е най-бързият и най-лесният начин да се съобщи нещо на Интерпол — казва той. — Формулярите са качени на страницата им в интернет. Всичко е на сайта. Лесно е, но се наблюдава и може да бъде проследено.

— Следователно бихме могли да очакваме, че Вашингтонското бюро на Интерпол би разбрало дали имейлът е фалшив, или не — казвам многозначително аз. — С други думи, НЦБ би трябвало да разбере дали имейлът е изпратен от реално съществуващ служител на правоохранителните органи или от друг човек, чиято позиция му позволява да разполага с информация за инцидент или заплаха. — Добре зная накъде са насочени подозренията ми, но Марино не харесва посоката на моите мисли.

— Разбира се, че това ще си помислиш — казва той, сякаш се оправдава. Това е очаквано, защото би трябвало да знае какво ще последва.

Би трябвало да се е досетил преди мен, но това не прави истината по-малко неприятна. Или по-лесна за преглъщане.

— Напълно възможно е човекът, свързал се с Интерпол, да не е полицай — казвам аз. — Както и този, който ти се е обадил, да не е служител на Интерпол — добавям, но той се преструва, че не ме е чул.

— Следователят, който ми се обади, щеше да ни помогне, ако бе казал, че не са сигурни дали информацията е достоверна, че тя може да е подадена от някоя откачалка… — Марино звучеше лично засегнат, но продължаваше да не обръща внимание на думите ми. — Аз обаче приех всичко за чиста монета.

— Напълно ли си сигурен, че ти се е обадил следовател от Интерпол? — започвам да излагам подозренията си, но Марино мълчи.

Ако трябва да заема цветистите му — и понякога странни — изрази, които използва, това е черешката на тортата, отровата в мастилото, змията под палатката и слонът в купа дърва. Питам го с кого е разговарял в действителност, защото всичко подсказва, че са го изиграли лошо. Или поне ще приеме нещата тъкмо по този начин.

— Питам се какво те е накарало да повярваш, че разговаряш със следовател от Интерпол, освен собствените му думи, разбира се? — Опитвам нов подход, но усещам, че Марино е по-упорит от магаре.

После казва:

— Предполагам, че единственият начин да разбера, е да върна обаждането на този задник.

Взима мобилния си телефон, който е оставил в скута си. Отключва го и ми го подава неохотно, сякаш ми предава веществено доказателство, което ще му донесе куп неприятности.

— Отвори бележките ми — казва Марино, без да откъсва поглед от пътя — и ще видиш номера. Просто натисни иконката и ще прочетеш получената от него информация, която съм записал.

— Защо? За да му се обадиш и да му съобщиш какво правим?

— Откъде да зная, по дяволите? Даде ми телефонен номер и каза да го държа в течение. Щели сме да се чуем утре — отвръща Марино, но с всяка изминала секунда думите му звучат все повече и повече като шега, ирония, дори подигравка.

През цялата си кариера съм работила в близко сътрудничество с Интерпол. Винаги сме поддържали тесни връзки, защото стане ли въпрос за насилие и смърт, светът изведнъж се смалява и се превръща в едно много малко място. Което става все по-малко с течение на времето. Затова често ми се налага да се сблъсквам с международни бюлетини с различни цветове за хора, които се укриват от правосъдието, изчезват безследно или се появяват мъртви и анонимни на територията на Съединените щати.

Често имам работа и с други случаи, на американци, които умират в чужбина, а от време на време и с покойници, оказали се полицаи под прикритие или шпиони. Зная как да процедирам, когато си имам работа с Министерството на правосъдието, Пентагона, ЦРУ, Съвета за сигурност на ООН, различни международни полицейски агенции и наказателни съдилища. Честно казано, процесът, описан от Марино, не съответства на реалността.

— В такъв случай аз да се обадя? — Преглеждам записките му в телефона, обръщам специално внимание на телефонния код, който сочи към Вашингтон, и самия номер.

— Защо не? — пита той. Прилича на тенджера под налягане, която всеки момент ще се пръсне.

— Не искам да говоря с никого, тъй като това е твоят телефон, а не моят. — Поглеждам телефона в ръката си. Номерът се изписва в електронния му бележник.

— Престани да разсъждаваш като проклет адвокат. Просто се обади. И включи на високоговорител, за да чуваме и двамата. Да видим какво ще каже следователят.

— Не ми каза името му. Как се представи?

— Джон Дау. Като в „Дау Джонс“. — Марино стиска здраво челюсти.

— А може би Джон Доу?

— Сигурен съм, че го произнесе Дау. — Червенината по лицето му пропълзява към врата му.

Набирам номера и натискам зелената слушалка. Изчаквам връзката. Прозвучава силен и ясен сигнал, който отеква по високоговорителите в джипа.

— Благодаря, че позвънихте в „Хей-Адамс“. Говори Кристал, с какво мога да ви помогна? — отговаря ни женски глас.

— Ало? — казва Марино със смаяно изражение, което се превръща в убийствена гримаса. — „Хей-Адамс“ ли е? Хотелът? — Обръща към мен почервенялото си от гняв лице и пита безмълвно: — Какво е това, по дяволите?

— Това е хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон. С какво мога да ви помогна, господине?

— Бихте ли ми съобщили телефонния си номер, за да съм сигурен, че съм набрал правилно — пита Марино, без да откъсва от пътя искрящите си от гняв очи.

— С хотел „Хей-Адамс“ ли се опитвате да се свържете, господине?

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете телефонния си номер. Мисля, че може да съм позвънил на грешното място — отговаря Марино и миг по-късно жената рецитира същия номер, който е записал в мобилния си телефон.

— Благодаря. Грешката е моя. — Марино слага край на разговора. — Проклет кучи син! — възкликва той и стоварва огромния си юмрук върху волана.

Оказва се, че е записал номера на централата на хотела. Именно този номер му е дал онзи, който се е представил като следовател от отдела за борба с тероризма в Интерпол. Това не е неволна грешка или съзнателно подвеждане, а нещо много по-лошо. Това е лично и е насочено не само против Марино. Всъщност може изобщо да не е насочено против него, но за момента нямам намерение да му го казвам. „Хей-Адамс“ не означава нищо за него, съмнявам се, че някога е отсядал в този хотел.

„Хей-Адамс“ е близо до Капитолия, Белия дом и централата на ФБР, както и до академията в Куонтико и Центъра за поведенчески анализ в Северна Вирджиния. „Хей-Адамс“ е първият избор на двама ни с Бентън, когато посещаваме заедно Вашингтон. Бяхме там преди няколко седмици и съчетахме работата с удоволствието. Обиколихме музеите, а Бентън имаше срещи в Куонтико, докато аз обсъждах с генерал Бригс презентацията ни относно космическата совалка в института „Кенеди“.

Опитвам се да си припомня всичко по-необикновено около това пътуване. Но нищо особено не се бе случило. Имах работа, Бентън също. Вършехме работа, срещахме се с различни хора. Последната вечер излязохме да хапнем с Бригс и съпругата му в ресторант „Палм“, чиито стени са покрити с комикси и карикатури.

Настанихме се в сепаре, изпъстрено с популярни герои. Спомням си, че сред тях бяха Никсън, Спайдърмен, Кисинджър, Денис Белята…