Хаос

23.

Кобурът е пристегнат точно над ботите й. Не мога да видя какво носи, но най-вероятно е деветмилиметров „Корт“ от лимитирана серия, произведена ръчно в Германия. Нямам представа какво държи в колата си, но там със сигурност има един пистолет с голям капацитет на пълнителя, а може би и някое по-мощно оръжие.

— Не знам дали шофираше или се возеше, но тонът му ми подсказа, че не е сам — казва Луси, протяга ръце зад гърба си и опира длани върху ръба на кухненския плот.

Подскача, намества се отгоре и се обляга на шкафа. Краката й се поклащат във въздуха, черният кобур на пистолета й се показва изпод крачола. Прибира силните си ръце в скута си. Забелязвам семплата платинена халка от „Тифани“ на безименния пръст на лявата й ръка.

Никой от нас не бе поканен, когато двете с Джанет сключиха граждански брак в Кейп миналата година, малко след смъртта на Натали. Но както обясниха Луси и Джанет, не са предприели тази стъпка, за да доказват любовта си. Изобщо не са имали намерение да доказват каквото и да било. Направили са го, за да осиновят Деси.

— Защо си се обаждала на Бентън? — питам. — И по кое време?

— Преди малко. След като чух последните новини от Тейленд Чарли — казва тя за мое най-голямо учудване.

— Защо, по дяволите, си го притеснила в толкова напрегнат момент? — Не мога да повярвам, че го е направила.

— Случиха се неща, за които не знаеш. Изплуваха и някои подробности от миналото. Важно е, затова си позволявам да притесня и теб — казва тя, но аз продължавам да се съмнявам.

Луси крие нещо от мен. Виждам го по лицето й. Чувствам го. Бентън също е замесен в това. Питам я отново дали той е добре. Отговаря ми, че бил зает, но аз отбелязвам, че всички сме заети. Луси ми съобщава, че Тейленд Чарли е изпратил поредния си аудиоклип в обичайното време — шест часът и дванайсет минути. Това е преди повече от три часа. Започвам да се ядосвам. Не разбирам защо трябва да отклоняваме вниманието си от разследването на убийство, което водим в момента.

— Не искам да прозвучи грубо — уверявам Луси, — но тази информация съвсем не е нова. Той изпраща всичките си смахнати послания именно в шест и дванайсет. Като сама знаеш, прави го целенасочено. Нека позная. Новият запис е напълно идентичен с предходните. Разликата е единствено в съдържанието. Дължината на записа е точно двайсет и две секунди и четири десети.

— А 224 е номерът на къщата, в която двете с мама сте живели в Маями. — Луси явно няма да се откаже с лека ръка от това, което си е наумила, макар да не разполага с никакви доказателства в подкрепа на твърденията си.

— Двеста двайсет и четири и двайсет и две цяло и четири десети не е едно и също.

— От гледна точка на символиката няма никаква разлика.

— Не съм сигурна дали трябва с такава лекота да допускаме наличието на преднамерена символика. — Подбирам внимателно думите си, за да не я засегна. — Часът на изпращане е шест и дванайсет минути, а дължината на записа е двайсет и две секунди и четири десети, но това може да са напълно случайни елементи от някакъв програмен код.

— Фалшивото оплакване до полицията в Кеймбридж също е подадено в шест часа и дванайсет минути — напомня ми Луси, сякаш изобщо не е чула какво казах току-що.

— Така е. Но това може да е най-обикновено съвпадение… — Не довършвам изречението, защото зная, че най-вероятно не е.

Поглеждам телефона си. Никакви новини от Ръсти и Харълд. Изпращам съобщение на Марино:

— Чуй ме, лельо Кей — започва Луси, докато се взирам в телефона си в очакване на отговор от Марино, — не ми е приятно да призная, че не успях да ти помогна заради няколкото случая, по които работех едновременно.

Потупва джобовете на пилотския си гащеризон и изважда малка тенекиена кутийка с любимите си бонбонки с канела. Те подрънкват тихичко, докато отваря капачето и предлага и на мен. Замислям се върху избора й от думи. Няколко случая. Явно премълчава нещо. Взимам си бонбон. Лютиво-сладкият мирис изпълва ноздрите ми и насълзява очите ми.

— Когато разговаряхме преди два часа, бях ангажирана с позвъняването на 911. — Луси прибира кутийката в джоба си и го закопчава. — Опитвах се да разбера какво, по дяволите, става, кой стои зад това, защо го прави. Не мога да върша всичко едновременно.

— Дори ти не го можеш. — Премествам бонбончето встрани и отпивам глътка вода.

Започва да излага проблема, като твърди, че по-рано тази вечер сме били атакувани едновременно на няколко фронта. Отново използва същата дума.

Няколко.

— Часът е избран целенасочено. Убедена съм, че става въпрос за свързани помежду си атаки, които са дело на един и същи човек или на няколко души. Това ме навежда на мисълта, че ще последват и други — добавя тя.

Истинският въпрос не е какво става в момента или какво може да последва след малко. Нито как. Или защо. А кой. Тъкмо това е неизвестната в уравнението. Непрекъснато си повтарям, че очакването зад всяко действие, което се отклонява от нормалното, да се крие сатанински кукловод, е опасно и може да се превърне във фикс идея.

В никакъв случай не подценявам Кари Гретхен. Отлично познавам престъпните й наклонности и коварните й способности. Зная какво означава да бъдеш малтретиран физически от нея, тъй като едва не загинах в ръцете й и обработвах местопрестъпленията и правих аутопсии на жертвите й.

За мен тя съвсем не е абстракция. За нещастие кошмарното шоу на ужасите с автор Кари Гретхен не е единственото в програмата. Отварям съобщението, което Марино току-що ми изпрати.

Иска ми се да не беше определял местопрестъплението като „голяма каша“. Надявам се това да не рефлектира върху нас в един момент.

— Достатъчно е да кажа, че малкото, което успях да дешифрирам от аудиозаписа, беше по-лошо от обичайното. — Луси продължава да ми предава съдържанието на най-новото послание на Тейленд Чарли. — Този пъти попада прекалено близо до целта.

— Какво смята Бентън?

— Нямах намерение да му съобщавам подробности по телефона, не и при положение че не е сам и особено ако е в компанията на други федерални агенти — отговаря Луси. Чудя се как може да знае с кого е Бентън, ако той сам не й е казал. — Освен това не исках да повдигам въпроса за Натали — добавя тя за мое най-голямо учудване.

— Имаш предвид Джанет, а не Натали — поправям я аз, тъй като решавам, че се е объркала.

— Имам предвид Натали — настоява Луси. — Ще разбереш защо, ако се замислиш върху последните й няколко месеца, когато двете с Джанет често пътувахме до Вирджиния. Вие с Бентън я посетихте няколко пъти, когато вече беше настанена в хоспис. Можеш ли да си спомниш някои от нещата, които говореше по това време? Сега придобиват съвсем различен смисъл. И то ужасен.

— Не мога да разбера защо с Бентън сте обсъждали Натали в контекста на всичко останало. — Чувствам се неловко, докато чакам да чуя останалата част от историята.

— Спомняш ли си как сте се карали с мама, когато сте били деца? — Въпросът на Луси само засилва объркването ми. — Спомняш ли си как си я наричала, когато си била много ядосана?

— Сестрица-мръсница. Жалка-щипалка. Заради отвратителния й навик да те щипе в допълнение към всички останали гадости, които ти е причинявала като скубане или рязане на косата ти, докато спиш, и какво ли още не. Макар че според нея именно ти си била гаднярката. — Луси ми напомня за неща, за които не съм се сещала от години.

— Дороти винаги е била голяма фантазьорка. — Няма да кажа нищо повече.

През по-голямата част от съзнателния ми живот проявявам забележителни умения да говоря уклончиво пред Луси, когато става въпрос за майка й.

— Трябва да помислим кой би могъл да знае какво се е случвало у вас, докато сте живели в Маями. — Луси включва телефона си в зарядното, което открива на плота, където е седнала.

— Освен майка ми и Дороти? Очевидно аз. Не се сещам за друг човек, но ще помисля. — Отварям един шкаф и измъквам оттам тъмносин дъждобран с логото на Центъра, тъй като започва да ми става студено.

— Подозирам, че определени събития са свързани и връзката между тях датира по-отдавна, отколкото подозираме — продължава Луси. — Датира от предпоследното лято на Натали, когато тя вече умираше… и дори отпреди това.

— Например? — Дръпвам ципа на якето, което е толкова голямо, че стига до средата на бедрата ми. — Какви неща? — Отварям иноксовия хладилник, в който държим само храна и напитки. Забранено е да се поставят улики в него. — Вода или оранжада?

— Вече не вярвам, че смъртта й е била семеен въпрос, за какъвто винаги сме я смятали. Оранжада. В бутилка, не в кутийка.

— Има „Гаторейд“. Череша или лимон?

— Не трябва ли да е с портокал?

— Твърдиш, че смъртта на Натали не е семеен въпрос? — питам аз, докато търся „Гаторейд“ с портокал. — Искаш да кажеш, че някой я е шпионирал? Ако си сигурна в това, не съм чувала да си го споменавала досега. Зная само, че Натали бе развила силна параноя. Притесняваше се, че някой я следи.

— Наистина е имала основания. Точно това се опитвам да ти кажа. Мисля, че някой я е следил през последните седмици, дни, часове, във времето, което е прекарвала с нас. — Зелените очи на Луси искрят. — Не мога да бъда сигурна какви мащаби е приело това следене, защото никой от нас не го е очаквал и не го е забелязал. Затова може да сме пропуснали някои неща.

— Защото не сме приели опасенията на Натали достатъчно сериозно — казвам аз.

— Така е. Затова не мога да се закълна, че не е имало и други устройства както в дома й, така и в хосписа впоследствие. По онова време изобщо не съм проверявала за такива неща.

— Други?

— Освен тези в компютрите на Натали и най-вече в лаптопа й. — Луси отваря бутилката, която й подадох. — Не можем да бъдем сигурни, че те са единствените. Не съм търсила подслушвателни и други устройства при всяко гостуване във Вирджиния. Джанет също. Не смятахме, че имаме основания да го правим.

— А сега си сигурна, че някой я е шпионирал — питам аз, а Луси кима. — Докато Натали е умирала?

— Поне през част от времето, предполагам. Може никога да не разберем за какъв точно период.

— Трябва да си голям мерзавец, за да направиш нещо подобно.

— Много добре знаеш кой съответства на това описание. Имам предчувствието, че този път е намислила нещо много специално.

Тя има предвид Кари. И аз имам същите подозрения, които само се засилват. Случило се е още нещо. Поради някаква причина обаче Луси не споделя тази информация с мен. Мисля си за Бентън. Разговаряла е с него. Нямам представа за какво. Луси няма да ми каже и думичка, ако той я е помолил, затова се насочвам към началото на разговора ни.

Питам я дали Натали е знаела прякора, който бях измислила на Дороти, когато бяхме деца. Възможно ли е да е чула някоя от нас да споменава сестрица-мръсница?

— Дори да го е чула, не зная нищо за това. — Луси отмята глава назад и отпива от бутилката.

— Чудя се дали някой е повдигал темата в присъствието на Кари преди години, когато тя, Джанет, Натали и ти още бяхте приятелки.

— Не мисля.

— Не виждам друго обяснение как някой автор на анонимни заплахи може да знае толкова лични подробности около моето семейство. Освен ако не ги е научил директно от извора — казвам аз.

— Имаш предвид от самата сестрица-мръсница? От майка ми, лудата щипалка? — казва Луси, а аз не я поправям.

Не е вярно, че щипането и скубането бяха същинските престъпления на Дороти, но нямам намерение да го казвам на Луси. С никого не съм споделяла колко подла, вероломна и злобна можеше да бъде сестра ми, как умееше да ме хване за ръката или глезена например, да стисне и да завърти кожата бързо и силно в противоположни посоки. Неин специалитет бяха змийското ухапване, две болезнени ощипвания едно до друго, които оставяха следи като от змийски зъби, и индианското изгаряне, извиването на ръката в различни посоки чак до нейното почервеняване.

Когато се изпълнят с умение и сила, те могат да бъдат изключително болезнени, но да оставят почти невидими следи, ако не се брои зачервяването. Рано се научих да не се оплаквам, защото направех ли го, Дороти просто отвръщаше, че съм изгоряла на слънцето. Или че имам алергична реакция. Че както обикновено я обвинявам несправедливо. Че се опитвам да я наклеветя, а когато все пак майка ни я попиташе какво се е случило, тя съчиняваше всевъзможни фантасмагорични истории, които да обяснят моята подута и зачервена кожа.

Ако например седях до прозореца и четях книга, Дороти обясняваше, че ръката и глезенът ми са се зачервили от слънцето. Или че слънцето ме е напекло под определен ъгъл, докато съм спяла. Или че имам обрив, треска или нещо подобно. А нищо чудно да ме е ухапал паяк или да развивам алергия към гардении или манго. Или дори да съм „пипнала рак“ като баща ни.

С напредването на болестта му Дороти ставаше все по-дръзка и прекрачваше всички граници. Бе решила, че няма да се съобразява повече с „домашния любимец на тате“, въобразявайки си, че съм напълно безпомощна. Не бях. Но не се оплаквах от нея и не си отмъщавах с подобни телесни мъчения.

A volte la vendetta e meglio mangiata fredda.

Понякога наистина е за предпочитане отмъщението да бъде поднесено студено.

— Чудя се дали сестра ми би могла да спомене този глупав прякор пред Натали или Джанет — казвам на Луси, защото започвам сериозно да се замислям с кого е разговаряла Дороти — не наскоро, а в продължение на години.

— Нямам представа — отвръща Луси, — но не е възможно мама да е разказала тази или някоя друга история на Кари.

— Освен ако грешим в предположенията си, че двете не са се познавали. Можем ли да бъдем напълно сигурни в това?

— Никога не са се срещали и мама не знае нищо за нея — категорична е Луси, но аз нямам намерение да се откажа толкова лесно.