Хаос

24.

— А в самото начало? — питам Луси. — Сигурна ли си, че не си споменавала Кари, когато постъпи в Куонтико? Напълно естествено е, когато си се връщала у дома в Маями или си говорила с майка си по телефона, да си споменала пред Дороти за твоята наставница от ФБР, особено след като тя ти е обръщала толкова много внимание.

Кари се държеше изключителна мило и очарователно и Луси бе безкрайно поласкана. Нямаше никакъв шанс.

— Зная, че не ти е приятно да мислиш за тези неща — не искам да я провокирам, — но в началото ти беше запленена от нея. Не спираше да говориш за Кари. Поне пред мен.

— Мисля, че знаеш защо не я споменавах пред мама. — Погледът на Луси става твърд като стомана. — Не споменавах нито Кари, нито други хора.

Дороти е ужасно разочарована от „начина на живот“, който е избрало единственото й дете. Зад този евфемизъм сестра ми криеше недоволството си, че Луси не е хетеросексуална. Нямаше никакво значение колко пъти й обяснявах, че това в кого се влюбваме или с кого живеем не може в никакъв случай да се нарече „начин на живот“ като членството в някой голф клуб или къщата в предградията. Сестра ми просто отказваше да го приеме. Според мен тя не искаше да го приеме, защото й беше по-лесно да нарече Луси бохем или мъжкарана, което бе друг етикет, който Дороти лепваше на лесбийките. По-лесно й беше да заяви, че двете с Луси страдаме от липсата на пенис, още един от евфемизмите на сестра ми, който означаваше, че за разлика от нея, не сме зависими от мъжете.

Когато някоя жена страда от липсата на пенис, това е сериозен проблем, заявяваше тя с особено удоволствие пред майка ни. А напоследък и пред Марино. Особено когато бяхме в Маями миналия юни и той глезеше Дороти, като я возеше с мотора си и правеше кой знае какво още.

— Има много неща, които двамата с Бентън никога не бихме споменали пред Дороти — уверявам Луси. — Тя не би могла да има представа коя е Кари Гретхен, освен ако ти не си споделила с нея. Или някой друг. — Сещам се за Марино. Надявам се Бентън да греши.

Прилошава ми, като си представя как Марино се умилква около Дороти и говори пред нея за нас или за нещо друго, което не само че не й влиза в работата, а може да бъде и опасно. Тази мисъл ми е толкова противна, че бързо я прогонвам от главата си.

— Искаш да кажеш, че Тейленд Чарли е споменал сестрица-мръсница? — Връщам се към това, защото искам да съм сигурна какво точно се е случило. — Както знаеш, Луси, все още не съм чула записа. Затова предполагам, че не е бил стенографиран и преведен, освен ако не си възложила задачата на някой друг.

— Не съм и не бих го направила — отговаря тя. — Важно е ти да го направиш, защото ти си потенциалната мишена. Записът е направен специално за теб.

— Още не е преведен, но ти знаеш за какво става въпрос?

— Долових някои думи. По-елементарни. — Луси отпива нова глътка „Гаторейд“. — Италианският може да ми куца, но зная, че sorella означава сестра. Успях да си преведа и сестрица-мръсница. Чувала съм прякора от мама, когато ми е разказвала колко ужасно си се държала с нея.

Залива ме вълна от възмущение, започнало да се трупа не само в настоящия момент, но и в далечното минало.

— Различих името ти, инициалите ти и думата хаос. — Луси продължава да описва какво е разбрала от най-новия аудиоклип със заплахи. — Очевидно хаос звучи на италиански по същия начин, както и на английски.

— На италиански обаче не се произнася с „х“, а с „к“. И се пише c-a-o-s — произнасям го буква по буква специално заради нея.

— Да — кима Луси. — Това чух и аз. Хаосът идва или нещо подобно.

След което ми обяснява, че аудиозаписът не се различава особено от онези, които получавам от първия ден на есента насам.

— Сладникави мелодии, обиди и заплахи за смърт — казва Луси.

На всеки от записите звучи компютърно синтезиран глас, който говори на италиански. Лиричен баритон, който напомня гласа на баща ми, починал, когато бях на дванайсет.

Луси открива записа в телефона си и включва звука на максимум, след което натиска PLAY. Разнася се познатият изкуствен глас.

Torna di nuovo, K. S. A grande richiesta!

Римуваните киберзаплахи неизменно ме посрещат с една и съща начална фраза. В превод тя звучи така: Ето ме отново, К. С. По желание на слушателите! Докато слушам, усещам как кръвта пулсира по лицето ми. Пулсът ми се ускорява.

Не искам да слушам този глас, който толкова много прилича на гласа на баща ми, защото после няма да успея да го прогоня от главата си. Сякаш баща ми още е тук. И още е жив. Но това не е така. Гласът не е неговият. Той никога не би ми наговорил тези неща. Никога не би пожелал смъртта ми. Пронизва ме болка. Усещам празнотата в душата си.

— Нямам време за това сега. — Казвам на Луси да спре записа и тя го прави. — Смяташ, че Тейленд Чарли е всъщност Кари Гретхен. Това си дошла да ми кажеш — изричам на глас очевидната истина.

— Мисля, че тя стои зад всичко това, че то е част от онова, което е намислила. Да, така смятам. — Луси ме поглежда предизвикателно.

— Изглеждаш напълно сигурна.

— Защото зная.

— И трябва да ми кажеш веднага, защото ако Кари е Тейленд Чарли…? — Опитвам се да запълня празнотите. — В такъв случай именно тя е преправила гласа си и е позвънила на 911, за да подаде оплакване срещу мен. И може би тя стои зад всичко, което се случва в момента, включително проблемите с проклетата тента, заради която не мога да обработя проклетото местопрестъпление.

— Опитай се да не се ядосваш. Особено в тази жега. Не ти се отразява добре.

— Права си.

— Убедена съм, че Кари работи в тандем с Тейленд Чарли, който и да се крие зад това име. — Зелените очи на Луси се взират в мен, без да мигнат. — Кари си е намерила помощник. Това е характерно за начина й на действие. Така постъпва винаги, когато подготвя следващата си атака. Създава армия от двама души.

— Предишните й помощници бяха Темпъл Голт, Нютън Джойс, Трой Росадо…1 — Устата ми е суха като пергамент, отпивам нова глътка вода, като внимавам да не поема прекалено много течност, за да не ми се наложи да ходя до химическата тоалетна.

— Отне й година да прегрупира силите си след последната кървава баня, когато уби бащата на Трой. А когато използва Трой, това едва не доведе до смъртта му. Кари лесно се отегчава. — Луси заявява всичко това с тон, който не търпи възражение. — Нали не смяташ, че оттогава тя седи със скръстени ръце?

Не откъсвам поглед от нея и не казвам нито дума. Нямам какво да кажа. Или е права, или не. Нямам какво да добавя.

— Не, разбира се — отговаря Луси на собствения си въпрос. — Вече познаваме Кари прекалено добре. Тя се оттегля само за да се завърне по-изобретателна и по-опасна от преди. — В гласа на Луси се прокрадва огорчение. — Най-новият й помощник е компютърен маниак с прякор Тейленд Чарли — добавя тя.

Смаяна съм от ревността в думите й.

Луси се чувства заплашена от последния киберманиак, който ме тормози, защото не успява да го проследи, а тя не познава значението на думата „провал“. Въпреки това не е успяла да постигне нищо, откакто Тейленд Чарли започна да изпраща онези записи. За Луси провалът е като криптонита за Супермен. Не може да го понася.

— Нямам представа кой е той, но Кари не работи сама — продължава племенницата ми, когато вниманието ми е насочено към телефона на кухненския плот.

Дисплеят изведнъж светна без никаква видима причина.

Взимам го, отключвам екрана и поглеждам. Включила съм го едновременно на звънене и вибрация. Очевидно не съм пропуснала повече разговори, всичко изглежда нормално.

Поставям го отново на плота, на който съм се облегнала. Странно, че Рути Бригс не е направила нов опит да се свърже с мен. Нито е позвънила, нито е изпратила есемес или имейл.

— След малко изведнъж ще видиш логиката. — Луси говори за смъртта на Натали, настъпила преди около година, на 18 септември, а аз не мога да мисля за друго, освен за проклетата тента.

Минава десет, а от Ръсти и Харълд още няма никакви новини. Всъщност няма никакви новини от никого. Защо се бавят, по дяволите? Решавам да изпратя ново съобщение на Марино, но се отказвам в последния момент. Няма смисъл да подлудявам всички около мен. Когато са готови, ще ме уведомят.

— Джанет внимаваше много с паролите. — Луси вече говори за електронните устройства на Натали. — Предположих, че напрежението й се е отразило и е забравила паролата или пък е записала нещо, което не трябва.

След смъртта на Натали се оказа, че Джанет и Луси не могат да влязат в най-важното от всички устройства — лаптопа, който Натали държеше в спалнята си, а впоследствие взе и в хосписа. Паролата, която бе дала на Джанет, се оказа грешна.

— А проникването в него се оказа доста трудно. — Луси избягва популярния термин хакване. — Натали работеше в областта на интернет маркетинга и разбираше от компютри.

Не откъсвам поглед от Луси, докато говори. Очите й са прозорци към хаоса и мъката в душата й. Те няма да се появят на екрана на компютърния томограф. Няма да се видят и при аутопсия. Но свидетелствата за тях са там, крият се под повърхността като отломките на древна крепост, разрушена преди много векове, погребани под дебел слой камъни и пръст. Луси изгради нов пълноценен живот върху руините на онова, което Кари съсипа, и ако двете се озоват лице в лице и се вкопчат в смъртна схватка, изобщо не се питам коя от тях ще излезе от нея свободна и невредима.

Сигурна съм, че това няма да бъде нито едната, нито другата.

— Честно казано, Натали прекаляваше със страховете си, че някой я шпионира — продължава да обяснява Луси. Усещам, че изпитва чувство на вина. — Притеснявах се да не става въпрос за някакъв вид деменция, да не би метастазите да са засегнали мозъка й.

— Това е напълно разбираемо — отбелязвам аз, докато се чудя има ли още рани, които да не могат да зараснат.

Има битки, които не могат да бъдат спечелени. И ако си представя Луси и Кари в дуел, коя от тях би убила другата? Надявам се да греша. Надявам се да не се окаже от онези случаи, когато нито един от двамата противници не може без другия. Какво ги мотивира да продължат своя безкраен кървав двубой, ако не присъствието на другия? Не зная отговора, но както Бентън обича да казва по повод на подобна зависимост: Трудно е да се откажеш от железния бял дроб.

— Тогава спомена, че Натали е покрила с лепенки камерите на своите компютри — казвам аз. — Много хора го правят, но очевидно тя ги е покрила, след като е разбрала, че умира.

— Постави черни лепенки върху уебкамерите на настолния компютър, таблета и лаптопа — отговаря Луси. — Това е елементарен начин да предотвратиш възможността някой да използва собствения ти компютър, за да те шпионира. Натали имаше навика да изключва камерите, вградени във всички електронни устройства, които притежаваше, защото знаеше, че могат да бъда включвани от разстояние. Ако хакерът е много добър, той може дори да манипулира дистанционно чипа на камерата и да изключи индикаторната светлина и тя няма да се включва по време на запис.

— Следователно покриването на обектива с лепенка е допълнителна предпазна мярка — заявявам аз.

— Макар че по онова време ми изглеждаше странно.

— Ами ако в това няма нищо странно?

— Точно затова водим този разговор — отговаря Луси. — Трябваше да я приема на сериозно. И щях да го направя, ако тя не беше болна и не говореше странни неща.

— Изразявала ли е някакви притеснения относно Кари?

— Нямаше причина да го прави. Всички смятахме, че Кари вече не е сред нас.

— Защото бе затворена в клиника за психически неуравновесени престъпници — предполагам аз. — А след като избяга от там, бе убита. Или така поне смятахме.

— Подобно на всички нас, Натали също смяташе, че Кари е загинала в пламъците, когато хеликоптерът на Нютън Джойс се разби край бреговете на Северна Каролина — довършва Луси.

— Натали подозираше, че някой я шпионира. Кой?

— Федералните. А може би чуждо правителство, други адвокати, лобисти, репортери… За когото се сетиш. Юридическата кантора, за която работеше, обслужваше влиятелни политици.

— И когато бе настанена в хосписа, взе лаптопа със себе си. — Спомням си дори нощното шкафче, на което Луси го бе поставила, след като го бе свързала с интернет.