Хаос

28.

— Шофьорската книжка може да е фалшива — казва той. — Съвременните технологии улесняват фалшифицирането на документи за самоличност и резултатът трудно може да бъде различен от оригинала.

— Струва ми се странно, която и да е тази Елиза Вандерстийл, тя да не присъства в нито една социална медия — уведомявам го аз. — Всички млади хора се регистрират в поне един подобен сайт. Не открих нито една жена с това име, която поне малко да прилича на нея. В интерес на истината, търсенето ми продължи едва няколко минути…

— Съгласен съм, че е странно. Освен ако не е имала причини да остане в сянка. — Марино сваля бялата си качулка и попива лъскавата си от пот глава с хартиени кърпи. — Господи, потя се като проститутка на изповед. Може шофьорската й книжка да е фалшива и въобще да не съществува човек на име Елиза Вандерстийл с тази дата на раждане и адрес. И може това да е причината да не я откриваш в социалните мрежи.

— Луси работи по въпроса. Да видим какво ще открие тя — казвам аз, докато разкъсвам пакет със защитен гащеризон. — Надявам се да е повече, отколкото при последните й търсения. — Имам предвид неуспешните й опити да проследи Тейленд Чарли, но нямам намерение да разкривам подробности пред Марино.

Оглеждам осветения район от парка, разположен под плоския покрив на шатрата. Погледът ми проследява тревата, чакълената алея, падналия велосипед, тялото. Сцената изглежда призрачно спокойна, недокосната, сякаш не е възможно тук да е загинал човек.

— Имаме ли напредък? — питам Марино и очаквам да ми разкаже какво е открил след последния ни разговор по телефона. — Намери ли нещо интересно, което да сме пропуснали при първия оглед? Ще трябва да приключим колкото се може по-бързо. Тук е ужасно горещо и задушно и не искам някой от нас да припадне от изтощение.

— Събрах нещата, които вече бяхме открили. Златната верижка, шофьорската книжка. И предпазната каска, която изобщо не ми се стори повредена.

— Смяташ ли, че Еня и Аня може да са прибрали още някоя улика?

— Къде биха могли да я скрият? Претърсих раниците им, открих очилата, висулката във форма на череп и телефона. Плюс блузата, в която някоя от тях е повърнала в храстите.

— Може да са го скрили наоколо. Пари например? Кредитни карти или банкноти? Възможно ли е жертвата да е карала колело и да не е носила у себе си нито пари, нито ключове?

— Мога да ти кажа само, че близначките се кълнат, че не са взимали назаем нищо друго. — Марино сваля ръкавиците и разкопчава малката черна хладилна чанта „Харли Дейвидсън“, която не е служебна, а негова лична собственост. — Изпразниха джобовете си пред мен. Нямаше нищо.

— Предполагам, че всичко зависи от преценката им дали могат да ти имат доверие или не — отговарям, докато той изважда бутилка вода и ми я предлага. — Не, благодаря. Добре съм. Зависи и от това дали и ти можеш да им се довериш — добавям по адрес на близначките. — Можеш ли да им се довериш?

— За момента са убедени, че всеки момент ще ги повикаме да положат клетва като помощник-детективи. Сигурен съм, че ако бяха намерили още нещо, щяха да ни го предадат.

— Интересно, защо ли не са си направили труда да вземат шофьорската книжка? — Започвам да нахлузвам крачолите от синтетична бяла материя върху съсипаните си обувки. — Стоях на алеята, когато пристигна инспектор Барклей. Чудя се защо са взели едни неща, а са оставили други.

— Вероятно защото от тяхна гледна точка — отвръща Марино — документите за самоличност на един мъртвец могат да им навлекат неприятности. Не че според тях е редно да взимат вещите на човек, който е пострадал или загинал при инцидент. Опитвам се да кажа, че на определено ниво успяват да различат кое е правилно и кое не. Възприели са себе си като хора, които са намерили нещо и са решили да го задържат. Според тях мъртвата жена не е имала нужда от слънчеви очила, телефон или златна висулка на колието.

— Те ли ти го казаха?

— Общо взето.

— Не е имала нужда и от пари.

— Зная. Нямам представа къде са, освен ако близначките не са ги скрили в бельото си. — Марино отпива вода и връща полупразната бутилка в хладилната чанта. — Ще помоля Фландърс да провери, защото аз няма да го направя. Не искам да ме обвинят в непристойно поведение.

— Да се надяваме, че не са отмъкнали още нещо, за което са решили, че няма да трябва на жертвата. — Припомням си срещата с колоездачката пред Харвард Клуб.

Не забелязах други бижута освен колието.

— Не виждам часовник — казвам на Марино. — Но телефонът, очилата и останалите вещи, които Аня и Еня са взели и прибрали в раниците си, могат да ни създадат проблем, ако случаят влезе в съда.

— Надявам се да не са повредили някоя важна улика. — Марино разперва пръсти и нахлузва нови ръкавици. — Не че имаше какво толкова да повредят. Към момента не съм открил нито ясен отпечатък от обувка, нито угарка от цигара. Не видях дори капка кръв или каквото и да било, което да подсказва, че е имало борба. Сякаш вече е била мъртва, когато е паднала на земята.

— Определено няма признаци да е помръднала, след като е паднала. — Изправям се и пъхам ръце в ръкавите от хлъзгава бяла материя. — Ако съдя по това, което виждам, мога да предположа, че след като се е озовала на земята, е изпаднала в безсъзнание и е умряла. — В този момент телефонът ми иззвънява.

Луси е. Слагам слушалката. Казвам й, че се надявам да е открила нещо.

— Саут Одли стрийт, Мейфеър. Близо до Гроувнър Скуеър — казва тя.

— Адресът на Елиза Вандерстийл? — Сядам обратно на куфара с криминологично оборудване и поглеждам към Марино.

— Къща с площ от над шестстотин квадрата, оценена на трийсет милиона британски лири — съобщава ми Луси. — Това е адресът от шофьорската книжка и една от причините името й да не се появи при стандартно търсене е, че там не живее нито тя, нито семейството й.

— В такъв случай адресът е фалшив.

— Не е. Собственик е Уилям Портисън, изпълнителен директор на високотехнологична компания. Британец, следвал в Масачузетския технологичен институт, женен, името на съпругата му е Даяна — отеква гласът на Луси в слушалката ми.

— Това говори ли ти нещо?

— Не мисля.

— Той е собственикът на къщата, в която Елиза Вандерстийл е живяла като домашна помощница през последните две години — заявява уверено Луси. — Това може да обясни и защо адресът на луксозната резиденция на семейство Портисън фигурира в британската й шофьорска книжка. А работата й като домашна помощница вероятно е причината да не ползва социални медии. Не всеки работодател желае това, особено ако е по-затворен или предпазлив по отношение на децата.

— Може да си права, но въпреки това е странно — отговарям аз.

— Много домашни помощници и детегледачки работят срещу подслон и храна — казва Луси. — На практика се превръщат в част от семейството.

— Да, но обикновено не в буквален смисъл — възразявам. — Не мисля, че обстоятелството, че живееш с дадено семейство, ти позволява да използваш адреса му като свой собствен. И ако Саут Одли стрийт не е истинският адрес на Елиза Вандерстийл, не би трябвало да присъства в шофьорската й книжка или който и да било друг документ за самоличност. Най-малкото е допълнителна отговорност за семейство Портисън.

— Явно не са й попречили да го впише, когато се е преместила в Лондон преди две години и си е извадила шофьорска книжка — казва Луси. — Използвала е адреса за връзка с различни институции, както и за да получава поща. Предполагам, че са знаели какво прави.

— Откъде се е преместила? — питам аз.

— Канада — отговаря Луси. — Сменила е канадската шофьорска книжка с британска. Очевидната причина да го направи е намерението да шофира във Великобритания за период от повече от дванайсет месеца.

Племенницата ми говори с увереност, която ме смущава. Нямам намерение да я разпитвам откъде е научила всичко това. Когато потърсих Елиза Вандерстийл в интернет, не открих нищо. Нямам представа къде е търсила Луси. Вероятно в онова, което наричат Дълбока мрежа или Невидима мрежа. Може да е ползвала мрежи от рода на Ъндърнет, а това е Бермудският триъгълник на киберпространството, в който бродят терористи и откачалки и в който изчезват пари, собственост и самоличности на нищо неподозиращи жертви.

Луси непрекъснато ми напомня, че вече нищо не може да бъде поверително и лично. Може би това, което вършат Тейленд Чарли и подобните му, е начинът, по който се прави бизнес в наши дни. Аз обаче трябва да призная, че го мразя. Понякога се чувствам като Рип ван Уинкъл, който се събудил от дълбок сън и открил, че са минали десетилетия. Лично аз имам чувството, че е минал цял век. Животът в миналото беше несравнимо по-цивилизован от този в настоящето.

— Възможно е работната й виза да е изтекла или да е възникнал друг проблем — добавя Луси, сякаш разполага с достъп до пълното досие на жертвата, — което обяснява защо не е в Лондон.

— Жената, която срещнах по-рано днес, определено имаше британски акцент, а не канадски — отговарям аз. — В интерес на истината, първото ми предположение беше, че е от Лондон.

— Елиза Вандерстийл е живяла в Лондон през последните две години, но не е родена там.

— А преди това?

— Следвала е в университета в Лестър, а преди това е живяла в Торонто, където всъщност е родена.

— Някаква представа какво е правила в Кеймбридж? Предполагам, че е нещо свързано с Американския репертоарен театър, мюзикъла „Сервитьорка“ или нещо подобно. Може да е била доброволка например. Подобна информация лесно може да бъде открита.

— Чудя се дали не е живяла при някого, както е направила в Лондон. — Разказвам на Луси за младежа, когото Елиза Вандерстийл целуна на тротоара пред Харвард Клуб.

— И аз предполагам същото. Ако е отседнала у някого, това би обяснило защо не мога да открия никакъв неин адрес в Бостън и околностите. Няма абсолютно нищо на нейно име. Никаква собственост. Никакви наеми. Не съм открила дори хотелска стая — казва Луси, а аз усещам любопитния поглед на Марино.

— Разполагаме ли със самоличност? — пита той.

Кимам утвърдително, защото това най-вероятно е така.

Британската шофьорска книжка, намерена на пътеката за джогинг, е истинска. Жертвата е двайсет и три годишната Елиза Вандерстийл, висшистка, бивша домашна помощница. Въпреки това няма да съобщим публично името й, докато не получим потвърждение с ДНК или зъбен картон и не уведомим близките й. За момента двамата с Марино се придържаме към версията, че това е именно Елиза Вандерстийл.

Чувствам се ужасно. Всъщност изобщо не съм сигурна как се чувствам, как би трябвало да се чувствам, как би трябвало да се чувства който и да било. Сякаш съм имала възможността да променя съдбата на Елиза Вандерстийл, но съм я пропуснала. Срещнах я два пъти днес, броени часове преди смъртта й. Но това не промени нищо. Да можех само да я спра! Да я бях посъветвала да си завърже каишката на каската или да кара само по сянка. Може би щях да я накарам да размисли.

Може би щеше да промени маршрута, по който бе решила да мине, или пък нещо друго, каквото и да е. Да бях я забавила или отклонила, да бях й казала да не кара сама по тъмно в пустия парк. Разбира се, нямах представа, че се кани да направи подобно нещо. Не знаех достатъчно, за да кажа на Елиза Вандерстийл каквото и да било, което да спаси живота й. Трябва да престана да мисля в тази насока, за да не полудея.

— Баща й е Александър Вандерстийл, извършил самоубийство през 2009 г., когато е бил на 41. — Луси продължава да съобщава какво е открила до момента. Чувам тракането на клавиатурата, докато продължава да търси. — Разполагам с некролога, от който излиза, че е ръководил благотворителен фонд, но е станал жертва на инвестиционна измама в стил „Бърнард Мадоф“. Обесил се е на една от гредите в гаража — казва тя, а аз не мога да си представя, че е открила тази подробност точно в некролога.

— А майката на Елиза? — Изправям се и дърпам ципа на гащеризона чак до брадичката. Качулката обаче оставям за по-късно.

— Не съм сигурна — признава Луси, — но родителите й са разведени.

— Да видим дали съм разбрала правилно. Бащата е мъртъв, не знаем нищо за майката, двамата са разведени — повтарям аз. — Предлагам да минем към план Б, защото семейните връзки на Елиза Вандерстийл няма да ни помогнат да потвърдим самоличността й.

Сядам и нахлузвам на краката си нов чифт калцуни.

— Вероятно няма да успеем да потвърдим самоличността й — добавям аз, — докато не открием лични вещи, за които да знаем със сигурност, че й принадлежат — четка за зъби, четка за коса…

— Предполагам, че е отседнала някъде наблизо — отвръща Луси. — Не се съмнявам, че в театъра ще се намери човек, който да ни даде поне част от отговорите, от които се нуждаем. Смятам да се разходя дотам, преди да са затворили, да огледам, да открия евентуално къде живее приятелят й, да разбера къде е отседнала. Все ще открия нещо.

Поглеждам часовника на телефона си. Вечерното представление е приключило преди повече от час.

— Как ще обясниш интереса си? — питам аз. — Трябва да бъдем внимателни, за да не се разчуе.

— О, забравих! Досега не съм правила такива неща! — отговаря племенницата ми, която е бивш агент на ФБР и Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и е работила години наред под прикритие. Тя определено не се нуждае от наставленията ми.

Все пак й казвам да внимава и тя обещава да ми звънне по-късно.

— Сигурно ще се върна в офиса по някое време — добавя Луси. Не питам дали Дороти и купищата й багаж се намират вече в колата на Джанет.

Затварям телефона, тъй като нямам намерение да повдигам въпроса за сестра ми в присъствието на Марино, който проследи внимателно целия ми разговор. Имам чувството, че си мисли за нея, но няма да му дам възможност да повдигне темата. Ако Бентън е прав и Марино и Дороти са започнали нещо зад гърба ми, не искам да го чувам сега. Имам си достатъчно проблеми.

— Готов ли си? — питам го аз.