Отстъпвам крачка встрани от входната врата и заставам до старинната маса с голямата ваза с цветя.
Виждам вътре в приемната Бентън да стои дискретно до един прозорец, близо до рояла. Продължава да говори по телефона, лицето му е сериозно, напрегнато. В стаята няма никого. Иска ми се да му разкажа за жената с колелото. Той също я видя, а сега с нея може да се е случило най-лошото.
Не пристъпвам към него. Зная кога не бива да го безпокоя и забелязвам, че госпожа П. е на обичайното си място зад катедрата. Старомодните й кръгли очила ме следят. Поглеждам към нея и тя бързо свежда глава, отваря менюто и започва да прелиства страниците му. Явно е усетила, че нещо не е наред.
Не чувам какво казва Бентън по телефона, но ако съдя по тона му, не разговаря със същия човек, с когото говореше преди малко. Улавям погледа му и му давам знак, че трябва да тръгвам. Той ми кима, сетне се извръща. Не закрива телефона с ръка, за да попита какво се е случило с мен или за да сподели какво се случва с него. Това ме кара да си задам въпроса дали двете обаждания са свързани с един и същи случай.
Не виждам как е възможно. На този етап не мога да се сетя за причина ФБР да прояви интерес към престъпление, извършено на местна почва с вероятна жертва млада жена от Лондон на име Елиза Вандерстийл. Притеснява ме обаче фактът, че Марино спомена Интерпол, международната организация на криминалната полиция. Не зная защо го направи, а може и да не съм чула добре. Но не мога да прогоня от мислите си колоездачката със синята каска и маратонките „Конвърс“, която ме нарече „жената с фъстъчения пай“.
Осъзнавам, че личната карта, открита до тялото, може да не е нейната, но когато се срещнахме, акцентът й ми се стори британски, или по-точно лондонски. Стомахът ми се свива на топка. Изпитвам натрапчивото усещане, че това е лично. Сякаш познавам жената, която е била убита. Сякаш съм сред последните хора, с които е разговаряла или които е видяла. Опитвам се да контролирам мислите си.
Не мога да кажа със сигурност чие е тялото в парка, как е настъпила смъртта или защо, напомням си аз. Отварям вратата и излизам навън, на потъналата в мрак веранда. Тя е празна, никой не седи тук в тази задушна вечер. Тръгвам по алеята, като се оглеждам на всяка крачка. Ослушвам се за обичайните нощни звуци, които издават насекомите, за птичките, които отлитат уплашени от клоните на дърветата и пляскат с криле.
Ослушвам се за пращенето на изсъхнали клони, за шумоленето на килима от листа, за цвърченето на горските скакалци. Цари абсолютна тишина, нарушавана единствено от трафика в далечината, шумът от който долита на талази, сякаш вятърът ту се усилва, ту отслабва. Усещам колко твърди са плочките под ниските ми обувки с тънка, мека подметка. Долавям колко душен е въздухът и виждам ярките като очи на буболечки фарове на колите по Куинси стрийт.
Минавам покрай същия алпинеум и декоративни храсти, които бях подминала по-рано с Бентън, но сега ми се струва, че се намирам на друга планета, заобиколена от непознати морави и огромни мрачни форми и сенки. Нищо не помръдва освен трафика зад оградата от дървени греди пред мен. Виждам библиотеките в парка, покрай които минах преди час и половина, отдавна затворени, но с красиво осветени фасади. Излизам на тротоара и откривам джипа на Марино паркиран зад аудито на Бентън.
Изпитвам дежавю. Качвам се в колата и впервам поглед в черния батмобил на съпруга ми, озарен от светлината на фаровете. Сега обаче той не е в колата си. Пронизва ме усещане за самота, докато наблюдавам празното, потънало в мрак място зад волана. Не толкова отдавна той бе седял там и ни бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане.
Бентън е все още в клуба. Не откъсвам поглед от червената врата в очакване да излезе, да го видя осветен от лампите на входа и да тръгне по алеята. От него обаче няма и следа. Сигурно продължава да говори по телефона. Минава ми през ума, че в целия този хаос той трябва да се погрижи и за съвсем банални неща, като например да плати вечерята, от която така и не хапнахме. Не се сетих да поискам сметката. Просто си тръгнах.
Затварям вратата и оставям чантата в краката си. Питам Марино какво друго е наредил на двамата ми асистенти в аутопсиите, Ръсти и Харълд, да донесат на местопрестъплението.
— Тръгнаха ли вече? — Дръпвам колана пред гърдите си и пъхам стоманения език в закопчалката, която обикновено търся между седалките. — Защото ще ми трябват защитно облекло и куфарче с оборудване за оглед на местопрестъплението. Не нося нищо с мен, дори чифт ръкавици. А няма време да се отбиваме в офиса.
— Спокойно — казва Марино. — Погрижил съм се за всичко.
Изглежда по същия начин като при последната ни среща, с тази разлика, че е свалил вратовръзката си. Забелязвам я на седалката, навита на кравайче като полиестерна змия.
— Моля те, кажи ми, че не са включили прожекторите. — Не мога да се успокоя. — Включим ли проклетото осветление, все едно разпращаме покани до пресата.
— Забрави ли къде работех преди? Забрави ли кой се грижеше за всички тези неща? — Марино поглежда в страничните огледала. — Зная какво да правя. — Погледът му играе, челото му е плувнало в пот. — Предполагам, че Бентън ще остане? — Марино гледа към ниската правоъгълна сграда на Харвард Клуб, която се издига аристократично в далечината.
Златиста светлина озарява високите прозорци. Мога да надзърна в приемната, да видя кожените мебели, искрящия полилей, лакирания до блясък роял. Търся Бентън, макар да зная, че никога не би застанал пред прозореца така, че всички отвън да го виждат.
— Не съм сигурна какво прави — отвръщам аз. — Говореше по телефона с Вашингтон, когато си тръгвах.
— Нека позная — възкликва Марино и мигом изказва предположението, че разговорът на Бентън е свързан с убийството в парка „Кенеди“.
— Нямам представа — признавам аз, когато колата потегля. — Нямам представа какво става, но по-рано спомена, че са повишили нивото на опасност от терористична заплаха.
Марино включва полицейските светлини, но не и сирената.
— Нещо става, Док. Казвам ти. А той не споделя информацията, защото такива са агентите на ФБР и няма значение дали си омъжена за тях или не.
— Не съм омъжена за ФБР, омъжена съм за Бентън. — Казвала съм го и преди, казвам го и сега.
— Ако причината да разговаря с Вашингтон е случаят „Вандерстийл“, няма начин да ти каже — заявява Марино, сякаш познава съпруга ми по-добре от мен. — Може да е разговарял с Интерпол, което обяснява обаждането до мен… ако предположим, че новината за убийството вече се е разчула, макар да не мога да си представя как е възможно това. Бентън няма да ти каже нищо, ама съвсем нищо, освен ако това не е в негов интерес, защото такива са федералните. А, да, вярно, ти си омъжена за тях. Или нещо по-лошо? Той е женен за теб.
— Няколко пъти вече спомена Интерпол. — Не ми се слушат жлъчните му словоизлияния, насочени срещу Бентън, ФБР и каквото друго се сети в момента. — Защо? — питам аз.
— Не са ли ти позвънили още? — поглежда ме Марино. Кафявите му очи проблясват в мрака. Виждам, че са кървясали.
— Не — озадачена съм аз. — Защо трябва да ми позвънят? По какъв повод?
Марино натиска газта и колата лети по Харвард стрийт, като следва маршрута от злощастната ми разходка по-рано през деня.
Единствената разлика е, че сега е тъмно, звездите и тънкият лунен сърп са скрити зад същата онази гореща мараня, която от дни изпълва хоризонта. Тя сякаш подсилва сумрачните багри от размити пастелни нюанси до широки ивици яркооранжево, искрящо червено и тъмнорозово.
— Ще започна от самото начало — казва Марино. — Тъкмо пътувах към Центъра за съдебна медицина…
— Защо? — Поглеждам към зачервеното му лице с широко отворени очи, докато колата лети покрай жилищни сгради, книжарница, банка, кафене и безброй магазини и офиси, които се сливат в размазани ленти от светлини от двете страни на булеварда.
— Защото с Луси се опитвахме да открием още нещо за това фалшиво обаждане на 911, направено с помощта на програма за манипулиране на гласа — обяснява той. Това отговаря поне на част от въпросите, които си задавам.
Не бива да ме изненадва обстоятелството, че Луси е доловила почти незабележимата, но странна монотонност на софтуерно манипулирания глас на аудиоклипа. Явно бе споделила подозренията си с Марино и Бентън.
— Тя е в лабораторията — казва Марино. — Или поне беше, преди да ти се обадя.
— А после какво? — питам, докато пресичаме кампуса с бясна скорост. — Били сте заедно в Центъра, после какво?
Тук хората са повече, изпълват тротоарите, разхождат се из парка. Определено са по-малко от обикновено, броят им е далеч от обичайната за Кеймбридж суетня. Винаги съм смятала градчето ни за умалена версия на който и да било голям метрополис по света с всички предимства и недостатъци, които произтичат от това.
— После ми се обади Клей — продължава Марино.
— Познавам ли го?
— Том Барклей.
— Следователят?
— Да.
— Разбирам — казвам аз и това променя нещата.
Поглеждам през прозореца към парка и реката, които лежат на няколко минути оттук. Виждам тухлената сграда на библиотеката „Уайдънър“ с нейния синьо-зелен сводест покрив, а също и каменната фасада, покрития с шисти покрив на факултета по лингвистика. Изненадана съм и разтревожена от думите на Марино. Ако източникът на информацията е Том Барклей, това е лошо.
— Разбирам — повтарям аз. — Следователно първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, не е патрул.
— Не. Бил е Клей — отговаря Марино. Клей или детектив Барклей, както го познавам, бе прехвърлен наскоро от отдела за кражби в отдела за тежки престъпления.
Не съм работила непосредствено с Клей, но един от медицинските ни специалисти е разследвал един случай с него преди седмица и се оплака от поведението му. Барклей бил прекалено самоуверен и не знаел кога да си затвори устата. Може да е посещавал курсове в Академията по криминология, но това не означава, че разполага с необходимите опит и знания да идентифицира и интерпретира данни и факти като ригор мортис и ливор мортис или други промени, настъпили след смъртта. Повърхностните познания могат да бъдат много опасни, когато човек е прекалено самоуверен.
— Данните за ригора са объркващи и смущаващи — обръщам се към Марино, като се опитвам да надвикам воя на двигателя, тъй като джипът лети като ракета. — Клей е имал работа с трупове и преди.
— Не чак толкова.
— Но все пак има известен опит. Би трябвало да разпознае определени изменения, които настъпват след смъртта. Надявам се да не ги обърка или интерпретира погрешно — добавям аз. — Все пак ми се струва странно да допусне подобна грешка, след като е заявил за протокола, че жертвата вече е в ригор, когато това не е така. Не би трябвало да прави подобни твърдения пред теб, тъй като ти на свой ред ще ги предадеш на мен. Всичко това оставя документална следа, за което впоследствие може да съжаляваме.
Подчертавам за протокола, защото Марино ми предава това, което Барклей му е казал, а то може да се окаже проблематично, ако бъде документирано и предадено по веригата. Трупът на жената и всяка свързана биологична улика попадат под моята юрисдикция, което означава, че аз присъствам в качеството си на служебно лице.
Не съм тук като майка, съпруга, приятелка, партньорка, учителка и прочее на Марино. Освен това много малка част от информацията, която обменяме, остава в тайна. За съжаление дори разговорите, които водим, не са строго лични, тъй като положим ли клетва пред съда, могат да ни зададат какви ли не въпроси.
— Клей е нов. Никога не е разследвал убийство. Освен това се смята за гений. Какво друго мога да ти кажа? — отвръща Марино. — Предполагам, че ще се уверим в това сами, но той твърди, че трупът е вкочанен. Докоснал я е и решил, че е твърда като манекен. Така ми каза.
— Ако не е знаел какво прави или не е бил сигурен, бих предпочела да не ти беше казвал нищо. — Това е разочароващо и може да се стовари върху нас като бумеранг. — Още по-лошо е, когато го казва детектив.
— Зная — признава Марино. — Затова непрекъснато повтарям и на него, и на всички останали да помислят добре, преди да си отворят устата, да внимават какво пишат, какво пращат по имейл, какво постват в проклетия Фейсбук.
Излизаме на Харвард Скуеър, където синьо-червените светлини на джипа се отразяват в уличните знаци, прозорците на сградите и колите, край които минаваме. Подсещам го за Интерпол.
— Защо ти се обадиха? — питам, понеже искам да разбера какво точно се е случило.
— Въпрос за един милион долара.
— Кога беше това?
— Чакай да върна лентата, за да оцениш точния момент — казва Марино. — Първо, получавам обаждане от Клей. Казвам на Луси, че трябва да тръгвам. Слизам по стълбите…
— Бил си с нея в лабораторията, когато Барклей ти е позвънил? — питам аз, а Марино кима и ми обяснява, че тъкмо бил отишъл там, за да анализират обаждането на 911.
— Тогава телефонът ми звъни. Обажда се Барклей и ми казва, че се намира на място в парка „Кенеди“, близо до реката, където е извършено убийство.
— Думата убийство ли използва? — питам аз. — Защото бих предпочела да не я беше изричал.
— Каза, че му прилича на опит за сексуално насилие и жертвата е пребита до смърт.
— Нямам представа защо си направи труда да ме вземеш. — Полицаи като Барклей могат да създадат сериозни проблеми. — Изглежда се справя отлично с работата ми. — Ще трябва да поговоря с него, и то още тази вечер. — Защо ли си направих труда да прекъсна вечерята си?
— Да, мен също ме дразни — признава Марино. — Нямаш представа колко. Чула си поговорката „Седем пъти мери, един път режи“. Е, той не мери нито веднъж. Никога не му минава през ума, че може да не разбира от нещо.
— Надявам се, че не предлага мнението си на всеки срещнат — добавям аз, — защото невярната информация ще тръгне по служебните канали. Да се върнем на Интерпол. Разкажи ми за телефонния разговор.
— Както казвах, Клей ме помоли да се срещнем на местопрестъплението. После ме попита дали трябва да се свърже с твоята служба, а аз му отговорих, че ще се погрижа за това. Вече бях излязъл от лабораторията на Луси, бях слязъл с асансьора, бях стигнал паркинга и тъкмо се качвах в колата, когато телефонът иззвъня отново. — Марино говори високо, за да надвика рева на двигателя. — Този път ме търсеха от неизвестен номер. Нали се сещаш, когато вместо цифри се изписват само нули? Все едно идентификацията на повикващия е блокирана и той не присъства в списъка ти с контакти — пояснява той. — Вдигнах и се оказа, че ме търсят от Вашингтон.