Хаос

21.

Преглеждам последните новини и установявам, че за момента всичко е наред.

Никъде не се споменава, че полицията или мои служители работят по инцидент с велосипед, убийство или каквото и да било в покрайнините на студентското градче в Харвард. Не откривам нито дума и за труп, намерен в парк в Кеймбридж или дори най-бегъл намек за развиваща се ситуация, както се е изразил фалшивият следовател от Интерпол в разговора си с Марино.

Не попадам на нищо притеснително, с изключение на новина, свързана с онова, което Бентън сподели по-рано. Повишеното състояние на тревога, свързано с потенциална терористична заплаха. Преглеждам статия, публикувана по-рано днес в електронното издание на „Вашингтон Поуст“:

Когато оценката за степента на заплахата бъде променена от „повишена“ на „предстояща“, това означава, че информацията е достоверна, а терористичният акт може да бъде извършен всеки момент. Замислям се за охраната на летищата. Мигом ще я затегнат, особено в Бостън. Може пък на това да се дължи забавянето на самолета на Дороти. Това би обяснило допълнителното натоварване на служителите в Службата за транспортна сигурност — която е поделение на Министерството на вътрешната сигурност — във Форт Лодърдейл и дългите опашки пред гишетата за чекиране, „освен ако не пътувате в първа класа като мен“, както се е изразила сестра ми в разговора си с Луси, която го предаде на останалите от семейството.

Не съм получила никакви повиквания или съобщения от Дороти. Явно не би си направила труда да ме уведоми, че закъснява или пък че се е качила на самолета. Налага се да потърся информация от втора ръка, но дори да я получа, пак няма да зная какво да очаквам. Предполагам, че едва ли има особено значение, след като не аз ще я посрещна на летището. Изпитвам някакво чувство, което наподобява обида, разочарование, примесено със солидна доза болка.

Част от мен очаква повече от единствената ми сестра. Винаги съм очаквала нещо повече от нея, макар да осъзнавам, че след всичко, което съм преживяла с нея, подобно очакване е не само неоснователно, ами направо нелогично. Време е да го преодолея. Дороти винаги е била… такава, каквато е. Спотаената надежда за нещо по-добро ме връща към една мисъл, приписвана на Айнщайн: Лудостта върши едно и също отново и отново, а очаква различен резултат.

Дороти е предсказуема. Тя върши едно и също, но не очаква различен резултат, а същия, който е постигнала предишния път, когато е правила каквото си е искала, без да обръща почти никакво внимание на околните. Затова може би не тя е лудата, мисля си с горчивина. Докато преглеждам повикванията и съобщенията, установявам, че генерал Джон Бригс се е опитвал да се свърже с мен. Нямам представа как се е получило, но явно съм пропуснала обаждането му отпреди няколко минути.

Обозначила съм и домашния, и служебния му номер със специална мелодия и редовно проверявам дали не съм изключила звука. Телефонът ми обаче е останал безмълвен. Нямам представа защо, тъй като цялото ни електронно оборудване работи отлично тук. Така би трябвало да бъде. Луси поддържа отличната връзка във всичките ни коли, като използва антени, усилватели, ретранслатори и каквото там е необходимо. Започвам да се замислям сериозно дали смартфонът ми работи нормално. Той не е обикновен модел, от онези, които могат да се купят в магазина или да се поръчат по интернет. Според Луси защитата му е практически непробиваема за хакери. Но може да е сгрешила. Зависи кой е хакерът.

Луси непрекъснато разработва нови и нови специални приложения и кодиращи програми, които не могат да бъдат намерени на свободния пазар. Тя прави всичко възможно, за да подсигури нашите компютри, радиостанции, телефони и друго електронно оборудване, разбира се, доколкото нещо може да бъде защитено срещу хакерска атака в наши дни. Нищо не е съвършено. Натискам иконката, обозначена с PLAY, и очаквам да чуя гласа на началника на Съдебномедицинската служба на въоръжените сили, моя приятел и някогашен наставник генерал Бригс.

Оказва се обаче, че не той, а съпругата му се е опитвала да се свърже с мен. Веднага усещам, че новините не са добри. Рути е класическа съпруга на военнослужещ от една отминала по-консервативна епоха, която е посветила живота си на кариерата на своя бележит съпруг, следвала го е навсякъде, където дългът го е пращал, грижила се е за него и за дома им в негово отсъствие и се е молила да не пострада, да не бъде ранен, отвлечен или убит в поредната опустошена от войни адска дупка, в която се е озовал.

Ирак, Афганистан, Сирия, Турция, Камерун, Йемен и още куп места, за които не може да бъде сигурна. Често не знае къде отива мъжът й, а е принудена да живее с болезнената мисъл, че всеки път, когато се качи на транспортен самолет или на борда на военен кораб, може би го вижда за последно. Бригс е целият й живот и ако тя не иска някой да получи достъп до него, този човек няма да го получи, дори това да съм аз. Ако Бригс не иска да говори с мен, Рути е човекът, който ще проведе разговора.

Затова съм свикнала с това нейно посредничество, което неведнъж е поставяло нервите ми на изпитание. Този път обаче гласът й звучи необичайно тревожен и емоционален в съобщението, което ми е оставила. Не мога да преценя дали е плакала, дали е пияна, болна или всичко изброено. Връщам записа и го пускам отначало. Правя го и трети път, но сега го спирам на определени места, заслушвам се внимателно, опитвам се да разбера дали нещо с Рути не е наред, или просто изпитва някакъв дискомфорт. Почти сигурна съм за какво става въпрос. Очаквах го.

— Кей? Обажда се Рути Бригс — започва тя с бавния, провлачен говор, характерен за Вирджиния. Звучи, сякаш е уморена и отегчена. — Надявам се да вдигнеш. Там ли си? — пита недоволно тя. — Ало, Кей? — Сетне се покашля. — Там ли си? Зная колко си заета, но, моля те, вдигни! Е, когато чуеш това, моля те, обади ми се. Искам да съм сигурна, че знаеш…

Гласът й заглъхва, сякаш е преглътната думите си, и почти не я чувам. Хрумва ми, че може да държи нещо — кърпичка например — пред лицето си или да е извърнала глава от телефона, докато говори.

— Известно време ще остана на този номер, после… Както можеш да си представиш, чака ме много работа и не мога да повярвам… — Гласът й трепери. — … моля те, обади се при първа възможност. — В объркването си диктува телефонния номер, сякаш не го знам.

Сетне гласът й прекъсва изведнъж.

Ако се е случило това, което подозирам, Рути няма основания да се разстройва. Нищо не може да се направи, но поне Бригс не отменя участието си в последния момент, както можеше да направи.

Бях подготвена за това обаждане, преди двамата с Бригс да застанем пред аудиторията в института „Кенеди“. Така поне получих двайсет и четири часово предупреждение. Не мога да кажа, че не съм го очаквала. Бригс ми каза още в самото начало, че може да не присъства на лекцията. Всичко зависи от това накъде ще задуха вятърът в Пентагона и НАСА, твърдеше генералът и се извиняваше предварително за подобен развой на събитията.

Най-вероятно Рути се е опитала да се свърже с мен, за да ме предупреди, че утре ще трябва да се справям сама. Бригс няма да дойде с мен. Пак ще се справя. Минава ми през ума, че след като изляза от мобилния команден център, ще видя зад дърветата внушителната сграда от червени тухли.

Институтът „Кенеди“ се намира от другата страна на парка. Мисля си по какъв странен начин се навързват нещата. Сякаш стъпвам по поляна, която изведнъж се оказва заплетен лабиринт и не само това, ами не зная нито колко е голям, нито накъде води, нито как да се измъкна от него.

Няма да науча нищо повече относно решението на Бригс да не вземе участие в лекцията, докато не разговарям с него. Стига, разбира се, да успея да се свържа. Възможно е да е заминал в командировка някъде, защото много добре зная колко мрази да подвежда приятелите си, особено мен. Може да е важна клечка в армията, но винаги ще се опита да избегне конфронтацията, особено ако трябва да съобщи лоша новина. Набирам домашния му номер. Никой не отговаря, но чувам характерното писукане на телефонния секретар.

— Рути, аз съм Кей. Съжалявам, че пропуснах обаждането ти — започвам да записвам съобщението си и чувам ехо, сякаш гласът ми звучи от две места едновременно. — Нямам представа защо, но телефонът ми не е звънял. Работя навън, на открито, и може да съм се озовала на място, където сигналът е бил прекалено слаб. Моля те, звънни ми отново.

Изпращам есемес на Харълд и Ръсти, за да се уверя, че някой от микробусите ни е потеглил насам. Може да се наложи да ни почака, но предпочитам да ни е подръка, съобщавам им аз.

10-4, Шефе. Напредваме бавно. Неизбежно е. Запази спокойствие КСМПД, което на езика на Ръсти означава колкото се може по-дълго. Добавил е и емотикон — намръщено, почервеняло от гняв лице.

В дясната половина на фургона, точно зад малкия кухненски бокс, е разположена стръмна стълба, която води навън. Покритите ми с калцуни обувки изтрополяват по металните стъпала. Отварям вратата и излизам навън в горещата нощ. Мигом ме заслепяват мощни газоразредни лампи с високо налягане. Чувам гърленото боботене на мощния генератор. Подушвам високооктанови бензинови пари, които не биха могли да идват от дизеловия генератор на мобилния команден център. Изведнъж всичко потъва в тишина и мрак.

— Ехо? — Страхът прониква до мозъка на костите ми, тъй като чувам шумолене на трева. Някой крачи енергично през поляната. — Кой? Кой е там?

В мрака изниква слаба, стройна фигура, която се устремява към мен.

— Лельо, аз съм. Не се плаши — казва Луси, но прекалено късно.

Адреналинът ми достига рекордни нива. Объркана съм. Включвам тактическото си фенерче, но го насочвам надолу, за да не я заслепя. Изключвам го също толкова бързо. Отначало се чувствам глупаво, а после започвам да се ядосвам.

— По дяволите, Луси! — Сърцето ми бие до пръсване, мислите ми се разпиляват като ято подплашени птици. — Не се промъквай така! — Пулсът ми бумти. — Божичко! Добре че нямам пистолет!

— Не зная дали е добре. Особено сега.

— Можех да те застрелям! Не се шегувам!

— Няма място за шеги. Освен това не се промъквах. — Тя се оглежда наоколо, явно се опасява, че не сме сами. — Току-що пристигнах и видях да излизаш от камиона. Точно теб търсех.

— Защо? — Поемам дъх бавно и дълбоко. Топлият въздух изпълва белите ми дробове.

— Радвам се, че си добре. — Тя се взира първо в мен, сетне в улицата, накрая поглежда нагоре, сякаш очаква някой да ни нападне.

— Какво означава особено сега! Какво става? — Нещо не е наред. Луси е напрегната. — Защо да не съм добре?

— Изпрати ми няколко съобщения — казва тя. Откривам следи от обида в гласа й, от непреклонно упорство и взривоопасна агресивност дори. — Затова дойдох. Да влезем вътре.

Разпознавам настроението й и вероятно зная какво означава.

— Не съм настоявала да разговаряме лично. Исках да задам елементарен въпрос и едно телефонно обаждане щеше да свърши чудесна работа. Исках да те помоля да потърсиш едно име…

— Тук е прекалено горещо — прекъсва ме тя, сякаш не чува какво й казвам.

— Какво има?

— Не ми харесва какво става. — Очите й ме пронизват като две сенки, устните й са изкривени в мрачна усмивка.

— Някой е мъртъв, така че няма нищо за харесване — казвам аз, макар да зная, че няма това предвид.

— Не ми харесва — повтаря Луси и насочва вниманието си в друга посока. — Опитвах се да те предупредя. Има неща, за които не знаеш. Всичко е много объркано. — Говори тихо и напрегнато в мрака и в мен се надига някакво чувство или по-скоро смес от емоции, които не мога да опиша с лекота.

Разочарование. Неудовлетвореност. Убийствен гняв, чийто пламък е станал студен и безчувствен като древна вкаменелост. Станала съм по-корава, по-безсърдечна, особено през последните години. Зная, че онова, което казват за лъжливото овчарче, е вярно. Луси може да не изрича притесненията си на глас, но зная кога е притеснена от нещо.

Рядко проявява подобна възбуда. Не е от хората, които лесно излизат от релсите, лесно се палят, изнервят, плашат или повишават тон. Мен обаче не може да заблуди. Винаги мога да усетя кога нервите й са опънати и аха да изгуби контрол. Както в момента. Сцената няма да бъде приятна. Никога не е била. Обикновено зная причината, довела я до това състояние. Или по-точно казано, имам представа за нея.

— Какво се е объркало, Луси? — Очите ми отново привикват с тъмнината. Подготвям се да чуя отговора й.

Почти сигурна съм какво ще ми каже. Бих могла да предскажа реакцията й след обаждането до 911, за което смятаме, че е направено с помощта на софтуер за манипулиране на гласа. Ако е разбрала и за другото фалшиво обаждане, направено уж от името на Интерпол, това само би подсилило убеждението й, че светът е ужасно място. Луси приема като безспорна и несъмнена своя собствена версия на първородния грях, според която всички злини са породени от един-единствен източник на злото.

Сякаш има само един дявол. Само един смъртен враг. Само едно раково заболяване. Сякаш това може да е истина.

— Да влезем вътре и да пийнем нещо. — Лицето й е толкова близо до моето, че мога да подуша канелата в дъха й и ненатрапчивия екзотичен аромат на мъжкия й одеколон.

Държи се така, сякаш някой ни наблюдава. Може да се тревожи, че са я проследили дотук. Поглеждам зад камиона, за да видя с коя кола е дошла. Звучи нелепо, но Луси смята своето „Ферари FF“ за семейна кола само защото има две тесни седалки отзад и багажник.

Не мога да различа цвета в тъмнината. Зная, че този конкретен нюанс на синьото е известен като „Тур дьо Франс“, а интериорът е издържан в жълта италианска кожа, наречена cuoio. Но Луси спокойно би могла да дойде с друг автомобил — „Астън Мартин“, „Мазерати“, „Макларън“ или различен модел на „Ферари“.

Луси е гений. Не използвам тази дума с лека ръка, нито пък от обич. Не съм от онези лели, които се прехласват и прехвалват своите племенници, но именно гений е точното описание за дете, които на десетгодишна възраст пишеше сложни програми, сглобяваше компютри и получаваше патенти за най-различни изобретения. Преди да достигне възрастта, на която да може да си купи алкохол или да гласува, тя вече бе натрупала значително състояние от създаването на търсачки и други компютърни приложения и технологии.

Още като тийнейджърка попадна в списъка на най-младите милионери, на неприлично богатите, както подмята саркастично понякога. Горе-долу по това време се появи и страстта й към хеликоптери, мотоциклети, моторници, самолети и прочее бързи машини. Може да управлява почти всичко, което върви, лети или плава. Насочвам вниманието си отново към ферарито със задвижване на четирите колела, чиято издължена предница е паркирана на тротоара, надвиснала мрачна и безмълвна над тревата. Дойде с него на работа тази сутрин. Сигурна съм, защото охранителните камери в Центъра по съдебна медицина засякоха колата. Видях изображението й, докато седях в кабинета си зад бюрото, отрупано цялото с монитори.

На един от тях видях Луси да вкарва тъй наречената си семейна кола на стойност четиристотин хиляди долара в гаража редом с линейките и микробусите, които превозват трупове. Дори полицаите не могат да паркират там и това ме подсеща, че Луси обича да държи скъпите си коли далеч от прахоляка и мръсотията на улицата, на безопасно място от капризите на природата. Звучи малко егоистично и от време на време някой колега изразява недоволството си от тази практика. Не това ме притеснява в момента обаче. А пилотският й гащеризон.

Когато камерите засякоха Луси сутринта да слиза от електриковосиньото си купе, задвижвано от дванайсетцилиндров двигател с мощност шестстотин и петдесет конски сили, тя бе облечена в прокъсани джинси, торбеста блуза и маратонки. В едната си ръка държеше чаша кафе, а на гърба си бе метнала черната си тактическа раница, която изобилства с безброй отделения и служи едновременно като походен офис и оръжейна.

Сега като се замисля, Луси взима тази раница, когато лети някъде. Явно по някое време през деня се е преоблякла в един от огнеупорните си пилотски гащеризони, изработени от лека и здрава специална материя, наречена номекс. Гащеризонът й е в цвят каки и върху левия джоб на гърдите й е избродиран синьо-червеният кръст на Центъра за съдебна медицина. Често лети с двумоторния си хеликоптер когато и където си пожелае.

Сега обаче е късно. Тъмно е като в рог. Навън е ужасно горещо. Предстои ни тежко разследване на убийство. Майка й се намира на борда на самолет, който лети към Бостън. Не разбирам какво става.

— Питам се защо си облякла тези дрехи. — Правя опит да повдигна въпроса колкото се може по-тактично, а тя поглежда пилотския си костюм, сякаш е забравила какво е облякла. — Ще летиш ли някъде? Или вече ли се върнала?

Това обаче ми се струва нелогично. В днешния си пик температурите надхвърлиха трийсет и осем градуса при влажност на въздуха над седемдесет процента. Колкото по-горещо и по-влажно е, толкова по-неефикасна става работата на хеликоптера, а Луси подхожда изключително педантично към метеорологичните условия. Изчислява всевъзможни фактори като полезен товар, въртящ момент, температура на двигателя и прочее, освен това се замислям колко пъти съм я видяла днес.

На съвещанието с колегите, пред асансьора, зърнах я и в стаята за почивка, когато надникнах там в търсене на Брайс. Последния път, когато я видях, вероятно е било към четири следобед. Тогава излизахме от залата за аутопсии задно с моята заместничка доктор Зенър и минахме покрай лабораторията за виртуална реалност.

Луси беше вътре и подменяше някакви проектори. Разменихме няколко думи. Тогава не беше облечена в пилотски гащеризон.