Хаос

9.

Прекосяваме салона спокойно и невъзмутимо, без да обръщаме внимание на любопитните погледи на останалите двойки.

Двамата с Бентън вървим заедно, но всеки разговаря по своя телефон. Ако ни погледнете отстрани, никога няма да разберете дали се е случило нещо важно. Може да разговаряме с нашите агенти по недвижими имоти, банкери, брокери или гледачи на домашни любимци.

Може да сме заможна двойка, която получава обаждане от любящите я деца, а Бентън да е красивият и богат глава на семейство. Аз може да съм работещата му съпруга, а не някоя капризна жена, която винаги изглежда леко повехнала и леко пийнала. Лавираме между масите забили очи в пода. Разпознавам втренчения поглед, стиснатата челюст, напрежението в ръцете му.

Зная какво означава това — случило се е нещо сериозно. Вероятно разговаря с някого от Министерството на правосъдието, което е всъщност работодателят на ФБР. Не със служител на регионалния офис във Вашингтон, а с някого от шефовете на ФБР, възможно е дори със самия директор или с някого от Белия дом. Но не и с Куонтико, където е започнала кариерата на Бентън. Кодът, който видях на екрана, когато телефонът му завибрира, не съответстваше на Куонтико.

Съпругът ми притежава уникалната способност да прониква в съзнанието на престъпника, да разкрие целите и мотивацията му, да се добере до психологическите травми и злощастните събития, довели до превръщането на един човек в чудовище. Мишена на Бентън може да бъде един човек, няколко души или многобройна група и когато тръгне подире им, той трябва да започне да мисли като тях, дори да чувства като тях, за да предвиди действията им и да ги залови. Това си има съответната цена.

— Да, мога да говоря — казва Бентън и започва да слуша. После отговаря: — Разбирам. Не, нямам представа. — Поглежда ме и продължава: — За първи път чувам. — Забива поглед в червения килим и казва: — Обяснете, моля. Слушам ви внимателно.

— Излизам — казвам тихо на Марино.

Нещо се е случило и това кара въображението ми да се развихри. Усещам някакво присъствие, тежко и мрачно, което ме задушава. Осезаемо е като озона във въздуха, като призрачната пустота преди силна буря. Усещам го с цялото си същество.

— Какво точно искате от мен? — Бентън извръща глава от хората, които ни гледат.

— Пристигам след… три… — В слушалката ми отеква гласът на Марино. Връзката отново е лоша, сякаш в унисон с всичко, случило се около мен през последните няколко часа. — Никой не е видял нищо… не знаем… двете момичета, онези близначки, които са я открили… — казва той, а аз се опитвам да си съставя цялостна картина.

Имам чувството, че съм се озовала в епицентъра на торнадо. Светът около мен се е завъртял в такъв вихър, че не успявам да различа кое е горе и долу, ляво и дясно.

— Задръж — повтарям, защото няма да обсъждам случая, докато не намеря място, където никой да не може да ме чуе.

— Завивам по „Кенеди“… сега съм на Харвард стрийт… — Гласът му прозвучава на пресекулки.

— Дай ми още две секунди. Ще намеря някое тихо място — казвам в мига, в който чувам рева на колата му и воя на сирените, който вече заглъхва.

Бентън подминава мястото, на което обикновено стои госпожа П., и завива вдясно покрай кръглата маса във фоайето, украсена с пищен букет от благоуханни лилии и рози. Връщам се към думите му отпреди няколко минути за възможна терористична атака по Източното крайбрежие, вероятно в района на Бостън. Нещо се е случило тук, в Кеймбридж, и той разговаря по телефона с Вашингтон, сякаш терористичната заплаха е преминала на ново, по-високо ниво. Изпитвам предчувствие, което никак не ми харесва.

Не ми харесва и начинът, по който Бентън ме погледна, когато каза, че няма представа от нещо, че за първи път чува или нещо подобно. Ако се е случил инцидент, за който трябва да бъде уведомен, това означава, че аз също трябва да зная. Каквото и да се е случило, то очевидно не е местен проблем. В същото време обаче осъзнавам, че отивам прекалено далеч в предположенията си. Обстоятелството, че двамата едновременно сме получили важни телефонни обаждания, не означава непременно, че те са свързани. Възможно е това да е най-обикновено съвпадение.

Не мога обаче да пренебрегна злокобните сигнали, които долавям. Имам чувството, че много скоро ще открия, че двамата с Бентън сме изправени пред един и същи проблем, но няма да имаме възможност да го обсъдим подробно. Ще подходим към него от различни изходни позиции и в крайна сметка можем дори да се озовем от двете страни на барикадата. Няма да ни е за първи път и със сигурност няма да е за последен.

— Док…? Чу ли за…? … позвъниха от Интерпол…? — казва Марино, но предполагам, че не съм го разбрала добре.

— Не чувам почти нищо — отговарям му шепнешком. — Освен това не мога да говоря. Една секунда, моля.

Бентън влиза в приемната. Съжалявам, че завесите на високите панорамни прозорци не са дръпнати. Навън цари почти непрогледен мрак, единствените светлини в който идват от уличните лампи в далечината. Късна вечер е и навън може да се спотайва някой, който ни наблюдава. При това точно под носа ни. Долавям нечие зловещо присъствие, което ни следва цял ден, а може би отпреди това.

Връщам се към входа, където избягвам старото корозирало огледало на стената, и заставам с наведена глава до предната врата. Не виждам почти нищо, докато слушам Марино по телефона.

Трудно ми е да чуя каквото и да било. Връзката бездруго е лоша и започвам да се изнервям. Нямам представа кой какво прави или кого шпионира и в светлината на всичко останало ми е трудно да не се чувствам изложена на опасност или объркана.

— Добре, спри. Трябва да повториш всичко отначало, при това бавно. — Сгушила съм се до една поставка за чадъри от ковано желязо и не мога да повярвам, че това се случва. — Какво означаваха думите ти, че се е вкочанила?

— Първият полицай на местопрестъплението е проверил жизнените й показатели и е установил, че вече е вкочанена — отговаря Марино и връзката изведнъж става чудесна.

— Провери ли лично, или предаваш чужди думи? — питам го аз, защото усещам, че нещо не е наред.

— Това ми предадоха.

— Някакви опити за реанимация?

— Очевидно е била мъртва. — Думите на Марино прозвучават силно и ясно като камбана.

— Така са ти казали?

— Да.

— И какво му е било очевидното?

— Била е вкочанена. Ченгетата не са я докоснали.

— Как тогава са разбрали, че е вкочанена?

— Нямам представа, но очевидно е била. — Марино отново ми напомня, че не е бил на местопрестъплението.

— Доколкото знаем, първият полицай, пристигнал на мястото, е единственият, който я е докосвал? — питам аз.

— Това ми предадоха.

— А температурата на тялото? Топла? Студена?

— Предполага се, че е била топла. Но какво друго можеш да очакваш, след като навън е над трийсет градуса? Тялото й може да лежи там цял ден и пак да не изстине.

— Ще проверя, когато пристигна на местопрестъплението. Но този ригор ми се струва нелогичен — казвам на Марино. — Освен ако тялото не е престояло навън по-дълго, отколкото предполагаме първоначално. Това също би било странно. Въпреки топлото време навън има доста хора, особено край водата. Мисля, че би трябвало да са я открили по-рано.

За да има очевиден ригор мортис, жертвата би трябвало да е мъртва поне от няколко часа, в зависимост от състоянието на мускулите и хода на процеса на послесмъртно вкочаняване. Високите температури би трябвало да ускорят разлагането, което означава, че вкочаняването ще настъпи по-рано. В същото време обаче вероятността Марино да е получил достоверна информация, е много малка. Това също не е изненадващо. Обикновено първи на местопрестъплението се отзовават патрулни полицаи, а те невинаги знаят за какво става въпрос.

— … чакаше с близначките… които са открили тялото… — казва Марино и отново не чувам останалото.

— Добре. Явно отново си попаднал в дупка. — Започвам да се изнервям, но поне ми се струва, че е обезопасил местопрестъплението.

Не мога да разбера обаче какво означават думите му, че от Интерпол са се опитвали да се свържат с него.

— Явно някой се е криел сред дърветата и е чакал — казва той, след което връзката отново се оправя. — Така предполагам. Никой не е видял или чул нищо.

— Не и ако е било по обяд — изтъквам аз, докато продължавам да се оглеждам, за да съм сигурна, че никой няма да ме чуе. — Ами ако е била мъртва от часове, както предполага този евентуален ригор? Все някой трябва да е видял или чул нещо, защото се е случило посред бял ден, вероятно в ранния следобед или малко по-късно.

— Съгласен съм. Нещо не е наред.

— Струва ми се нелогично. Ще проверя, когато пристигна на мястото — повтарям аз. — Какво друго можеш да ми кажеш?

Марино започва да описва онова, което вече знае за насилствената смърт, която може да е настъпила през изминалия един час на километър или два от мястото, на което се намирам в момента. Тялото на жената е открито на алея за джогинг край реката. Част от дрехите й са били разкъсани, предпазната й каска лежала на пет-шест метра от тялото, по което имало кръв. Изглежда, че е загинала от удар по главата. Така поне смята полицаят, озовал се първи на местопрестъплението.

— Според него било очевидно, че жертвата е оказала съпротива, движела се е, докато убиецът е удрял главата й в асфалта — добавя Марино, но ми прави впечатление наличието на предпазна каска. — Сякаш някой е чакал да мине през горичката, където да не могат да ги видят, след което я е сграбчил, а тя е оказала яростна съпротива.

— Каква каска? — питам аз. — Жертвата с колело ли е била?

— Явно са я нападнали, докато е карала колело — отговаря Марино и аз долавям възбудата в напрегнатия му глас. Побиват ме тръпки.

Мигом си спомням двете срещи по-рано през деня, едната в театъра, а другата тук, на Куинси стрийт. В съзнанието ми изскача образа на младата жена с британски акцент. Надявам се да не е тя.

— Карала е по пътеката, която минава напряко през центъра на парка — обяснява Марино. — Случило се е на място, където има полянка сред дърветата. Мисля, че убиецът е планирал действията си и я е причакал там.

— А каската е била на пет-шест метра от тялото? — Това е друга подробност, която, подобно на вкочаняването на тялото, не съответства на логиката. Чудя се какъв ли е цветът на каската.

Надявам се да не е син.

— Това е всичко — завършва Марино с тон, който подсказва, че се е случило нещо важно, че случаят е голям.

Случаят не е просто голям. А експлозивен. При погрешен подход нападението, което току-що бе описал, притежава потенциала да породи паника сред населението. Причернява ми леко. Спомням си младата жена на колелото, спомням си как ме погледна въпросително, когато Бентън й подаде бутилката с вода, която бе изпуснала. Бе поставила каската си, преди да потегли, но не си бе направила труда да закопчае каишката под брадичката. И когато жената пресече улицата и навлезе в „Харвард Ярд“ в посока към Харвард Скуеър и реката, каишката се полюшваше свободно.

Това се бе случило малко преди седем или приблизително преди около час, когато слънцето бе започнало да залязва. Казвам си, че ако жертвата се окаже жената, която бях срещнала, това би било необикновена, почти невероятна приумица на съдбата. Надявам се данните за ригор мортис да се окажат точни. Защото в такъв случай жертвата не би могла да бъде младата жена с маратонки „Конвърс“.

Въпреки това зная, че не е възможно думите на Марино за вкочаняването да отговарят на истината. Или полицаят, който му е докладвал, се е объркал. Защото не смятам, че е възможно — дори в това време — мъртво тяло на алея в парка „Джон Ф. Кенеди“ да не бъде открито часове наред. Подозирам, че смъртта е настъпила съвсем скоро, и в съзнанието ми отново изникват зачервеното лице и усмивката на младата жена.

Онова, което не те убива, те прави по-силен. Гласът й прозвучава в главата ми.

— Вече разговарях с офиса ти — казва Марино. — Ръсти и Харълд ще дойдат с оборудването.

— Трябва ми големият камион.

— МКЦ — отговаря той. Мобилният команден център, единайсетметров камион с три оси, е добра идея, стига да намерят къде да го паркират.

— Ще ни трябват и полицейски ограждения — напомням на Марино. Не мога да прогоня от мислите си лицето, спортните очила, самоуверената усмивка на жената.

— Вече поръчах. Не забравяй с кого разговаряш.

Когато оглавяваше отдела за разследвания в Центъра по съдебна медицина в Кеймбридж, той отговаряше и за автомобилния ни парк. Затова е по-запознат дори от мен с някои аспекти на нашите операции.

— Искам място, което да ни осигури подслон от горещината и да е далеч от любопитни погледи — отговарям аз. — И ще ни трябва много вода.

— Е, наблизо няма супермаркет, а и в парка е тъмно като в рог. Вече разполагаме прожектори.

— Моля те, не ги включвайте все още. Ще осветите сцената като стадион.

— Не се притеснявай. Ще останем на тъмно, докато не издигнем шатрата. Ще направим всичко възможно да държим зяпачите надалеч, особено онези задници, които се опитат да снимат клипове с мобилните си телефони. В района е пълно със студентски общежития. Елиът Хауз е от другата страна на Мемориал Драйв, а това общежитие е с размерите на Пентагона. Да не забравяме и института „Кенеди“, и трафика по Мемориал Драйв. Също и моста. От другата страна на реката е Бостън. Така че не възнамеряваме да включим осветлението още в този момент.

— Разполагаме ли с име? — питам аз.

— Открихме документ за самоличност на алеята в непосредствена близост до колелото. Елиза Вандерстийл, двайсет и три годишна, от Великобритания. Разбира се, ако документът принадлежи на жертвата — уточнява Марино и аз унивам още повече. — Казаха ми, че има известна прилика със снимката. Току-що спрях пред Харвард Клуб. Идваш ли?

— Откъде по-точно във Великобритания? — питам въпреки нежеланието си.

— Мисля, че от Лондон.

— Знаеш ли с какви обувки е била обута? — Представям си маратонките „Конвърс“ на колоездачката, която срещнах. Сигурна съм, че зърнах и спортни чорапи, от онези късите, до под глезена.

— Обувките ли? — пита Марино, сякаш не ме е чул добре.

— Да.

— Нямам представа — казва той. — Защо?

— Ще се видим след минутка — отговарям аз.