Хаос

35.

Обяснявам какво мога да кажа с достатъчна увереност и предавам на Бентън информацията, която бих съобщила на всяко друго официално лице, което има право да я получи. Но се държа достатъчно мило, дори вървим хванати под ръка, докато крачим сред дърветата, над които вече надзъртат покривите на сградите вляво, а в мрака вдясно проблясват водите на реката.

— През колието, което е носила, е преминал електрически заряд и го е намагнетизирал — обяснявам аз. — От силата на удара е изхвръкнала от колелото и е ударила главата си. Част от вещите й са се разпилели и ако съдя по парченцата стъкло в косата й — заключавам, — това е станало едновременно с избухването на лампата. Повече не мога да кажа, тъй като още не сме я изследвали в Центъра.

— От думите ти съдя, че става въпрос за мълния.

— Да, нещо подобно. Но не съвсем, което ме обърква. Мълнията би обяснила изгарянето, причинено от висулката на колието, но не и странните линейни изгаряния. Честно казано, за първи път виждам нещо подобно.

— Това ме кара да ти задам въпрос, който никой не трябва да знае, че задавам — казва Бентън. — Възможно ли е да си имаме работа с някакъв вид лъчево оръжие с насочена енергия?

— Вместо какво? Сърдечен пристъп? Сърдечен удар? — Чувам как кожените стелки на обувките ми издават тих джвакащ звук с всяка крачка.

— Става въпрос за саботаж — казва Бентън. — Някой прави нещо на лампата в парка или на басейна на генерала, което ги кара да дадат фатален дефект.

Обръща се назад, сякаш може да види стълба със счупената лампа и парчетата стъкло в подножието му. Всичко това е скрито под шатрата. Все едно гледа към някаква черна дупка в далечния край на потъналия в мрак парк. Тук-там мъждукат светлини и ми позволяват да зърна почти невидими човешки силуети. Намират се на значително разстояние от нас и се взират в кадифената тъмнина, която лъчите на тактическите им фенерчета пронизват.

— Това ли смята Бюрото? — питам аз. — Че някой е убил двама души на две различни места с помощта на електричество, превърнато в оръжие?

— Възможно е да става въпрос за електромагнитен лъч, лазер или релсотрон, за оръжие, което изстрелва енергия вместо куршуми. Технологията съществува отдавна. Според нас е въпрос единствено на време да се случи нещо подобно.

— И какво конкретно средство е използвано в двата случая?

— Нещо като лазерна пушка с голям обсег. Пилотиран летателен апарат. Или в най-лошия случай безпилотен летателен апарат, превърнат в средство за убийство или в оръжие за масово унищожение.

— Нещо като дроновете, които можеш да си купиш по интернет?

— Очаквахме подобно нещо да се случи, чувала си ме да говоря за това, Кей. Един дрон е в състояние да свали голям пътнически самолет, да срути правителствена сграда, да ликвидира световен лидер. Ако на него бъдат монтирани съответните оръжия, може да направи много повече. Изчакваме и наблюдаваме, защото сме сигурни, че след като възможността съществува, някой рано или късно ще се възползва от нея.

— За съжаление дроновете са навсякъде. Не минава нито ден, без да видя някой — отговарям аз. Отново ме изпълва онова неприятно чувство, което изпитах по-рано пред деня. — Дори докато идвах на срещата с теб, над главата ми кръжеше един — добавям.

— Смяташ ли, че те следеше?

— Изобщо не ми мина през ума. Сега обаче, след като говорим за това, се сещам, че го забелязах на Харвард Скуеър, където Брайс се бе показал пред отворения прозорец на колата, преди да вляза в „Кооп“. После видях дрон, докато прекосявах „Харвард Ярд“. Но не мога да преценя дали машината е била една и съща, не се приближи достатъчно…

— Ако моделът е от по-усъвършенстваните в техническо отношение, може да те следи от доста голямо разстояние — казва той. — Забеляза ли колко перки има? Нещо направи ли ти впечатление?

— Приличаше на голям черен паяк, който лети на фона на слънцето. Това е единственото ми впечатление, защото не му обърнах особено внимание. Реших, че някое хлапе от студентските общежития стои на прозореца и си играе с него. Честно каза, не се замислих.

— Младежите са сред основните ползватели на дронове, но ние се страхуваме от появата на самоделни безпилотни апарати за военни цели — дронове, въоръжени с експлозиви, огнестрелни оръжия, тръбни бомби, отровни химикали, дори киселини. Има и по-страшни неща. Особено ако целта е да се тероризира населението…

Докато Бентън говори, в съзнанието ми изникват думите, които Марино изрече преди известно време:

… като се замислиш, Док, този гръм от ясно небе наистина може да се окаже нещо като аналог на Тейленд Чарли…

— Прав си — казвам на Бентън. — Не бихте искали обществеността да узнае, че задавате подобни въпроси. Хората ще започнат да се страхуват да излизат от домовете си, ще се уплашат да не бъдат атакувани от въздуха, докато плуват или карат колело. Ами изгарянията? Знаем ли дали Бригс има подобни белези?

— Има изгаряне на врата. Кръгче с размерите на монета от десет цента.

— Кръгче?

— Да, червено, изприщено — уточнява той, докато аз си мисля за висулката с форма на череп, която Елиза Вандерстийл носеше.

— Имаме ли представа какво е причинило изгарянето с кръгла форма? — питам.

— Не, но трябва да е било нещо, с което е влязъл в контакт, докато е бил в басейна.

— Някакви бижута? Носил ли е метални предмети?

— Нищо освен медната гривна, която никога не сваляше. Онази, от която китката му позеленяваше.

— Ако в метала е имало примеси, възможно е да се е намагнетизирал.

— Когато съдебният медик се е сетил да провери гривната, открил, че намагнетизирането е съвсем слабо. Очевидно е решил, че най-вероятната причина за смъртта е токов удар, тъй като басейнът често се е повреждал. — Бентън продължава да ми разказва какво е открила полицията.

Когато направили проверка, открили, че помпата, окабеляването на лампите — всичко е било стопено. Спомням си, че в задната част на къщата имаше сиво елтабло с бушони от по трийсет ампера и още едно, допълнително, монтирано вляво от вратата, която водеше към кухнята, с бушон от петдесет ампера. Заявявам на Бентън, че съм сигурна, че допълнителното табло е захранвало единствено басейна и нищо друго, а той ми отговаря, че предпазителят е бил изключен.

Тогава питам за основното табло в къщата. Изключен ли е бил някой от бушоните там. Нито един, отговаря ми той. Това предполага възможност за преминаване на електрически ток с високо напрежение, който е ударил или Бригс, или басейна, докато е плувал в него. Сходствата със случая „Елиза Вандерстийл“ изглеждат твърде много.

— Станало е нещо, което засега не можем да открием — разсъждавам на глас аз. — Нещо като изкуствена мълния или с други думи, оръжие с насочена енергия.

— Представи си, че водата се е наелектризирала, а ти имаш пейсмейкър — добавя Бентън. Пръстите на едната ми ръка напипват семплата ми платинена сватбена халка и се сещам за нежеланието на Марино да носи бижута, защото са опасни.

Питам дали Бригс е носил други метални предмети. Нещо на него или около него, което да затвори веригата, ако наистина е влязъл в контакт с източник на електричество.

— Само гривната — отвръща Бентън. — Не е носил нито халката, нито армейските опознавателни плочки.

— И не би трябвало. Винаги ги сваляше, преди да влезе в басейна. Последния път го видях да ги оставя в една чиния на кухненската маса — спомням си аз.

— Там са били и този път, ако съдя по снимките, които видях.

— Всичко изглежда нормално — казвам аз и спирам, за да изтърся едно камъче от обувката си. — Направил е това, което обикновено прави, но въпреки това вие веднага сте заподозрели, че нещо не е наред? Няма значение, че става въпрос за генерал-лейтенант с най-висок достъп до секретна информация. Дори шпионите могат да се удавят или да получат сърдечен удар. Какво е заинтригувало твоите работодатели и ги е накарало да се задействат толкова бързо?

— Един телефонен разговор — казва Бентън. Става въпрос за обаждането от Вашингтон, което получи, докато напусках Харвард Клуб.

Оказва се, че не го е търсил нито директорът на ФБР, нито главният прокурор.

Съпругът ми е бил изигран. Получил е същото обаждане като Марино няколко минути по-рано. Нямам представа откъде Бентън е научил за това. Може Луси да му е казала. Но докато връщам лентата в главата си до момента, който зарязахме недокоснатата си вечеря, осъзнавам, че Марино ми позвъни, за да ми разкаже за обаждането от Интерпол точно когато Бентън е отговарял на своето обаждане.

— Някой се представи за служител на Националното централно бюро, НЦБ. — Бентън отключва телефона си, но дисплеят му е толкова слабо осветен, че ми е трудно да видя каквото и да било. — Заяви, че ми е изпратил снимка, и наистина го бе направил.

Протяга телефона, за да мога да я видя. Опитвам се да си спомня дали някой се е държал странно, да се е навъртал около нас преди десет дни, в съботната вечер на 27 август. Ровя в паметта си с надеждата да открия някой, който може да е проявил прекалено внимание към нас, да ни е следил с поглед или да се е навъртал наоколо, да е проявявал нездраво любопитство към генерал Бригс, когато вечеряхме с него и съпругата му в хотел „Палм“ във Вашингтон преди по-малко от две седмици. Ресторантът беше пълен предимно с бизнесмени и доста шумен, доколкото си спомням.

— Не си забелязал някой да прави снимки и нямаш представа…? — Бентън поклаща глава, преди да съм довършила въпроса си. Не.

На екрана на телефона Бригс е широко усмихнат, но снимката е била обработена с „Фотошоп“ и лицето му е зачертано от дебел черен X. С едната си ръка е прегърнал Рути. Двамата седят срещу нас. Вдигнали сме чаши в наздравица, в компанията на комикси и карикатури на Денис Белята, Спайдърмен и Никсън.

Беше приятна вечер, изпълнена с разговори на професионални теми, но не само. Двамата с Бригс обсъдихме лекцията. Изпихме няколко уискита, докато уточним подробностите около утрешното събитие в института „Кенеди“. Докато се взирам в снимката, изпитвам болезнено противното чувство, че един толкова щастлив миг, уловен във времето, може да се превърне в нещо подобно.

— Очевидно някой е бил в ресторанта или е стоял до прозореца, докато сме вечеряли — казвам на Бентън. — Смяташ ли, че е била Кари Гретхен?

— Честно казано, да. Мисля, че тя самата или човек, когото е изпратила, са били наблизо или са минали оттам… зависи каква технология са използвали. Очевидно е, че някой ни е снимал.

— И какъв е смисълът?

— Една от целите е да ни извади от равновесие — обяснява Бентън. — За нея е важно да стои непрекъснато в центъра на нашето внимание. Иска да ни напомня за своето присъствие, да ни показва, че е по-умна от нас, че винаги ни изпреварва с една крачка. Не бива да забравяме, че това е състезание.

Аз обаче го забравям. Не мога да мисля непрекъснато за нещо подобно. Никога не съм разбирала хората, включително собствената ми сестра, които полагат толкова много усилия да вгорчат живота на някого, да спечелят някакъв въображаем двубой.

— Тя иска да привлече нашето внимание, да събуди нашия страх. — Бентън продължава да обяснява за пореден път какво цели Кари. — Основната й задача е да наложи волята си над нас, да получи последната дума. Да установи контрол и да увеличи този контрол.

— С кого мислеше, че разговаряш, когато видя телефонния код на Вашингтон и прие обаждането? — питам го аз. — Наистина ли реши, че е следовател от Интерпол?

— Отначало не бях сигурен с кого разговарям. Стори ми се, че е мъж, държеше се адекватно, докато не спомена текущата ситуация в Мериленд. Точно този израз използва, а аз нямах представа за какво става въпрос. Затова го изслушах, след което го попитах защо търси точно мен и откъде е взел телефонния ми номер. Отвърна ми, че съм упоменат като лице за връзка по случая.

— Какъв именно случай? — питам аз и поглеждам обувките си. Едната се изхлузва от крака ми.

— Сега като се замисля, явно е имал предвид Бригс, за чиято смърт научих малко по-късно. Въпросният следовател от Интерпол говореше доста общо. Когато поисках да науча повече подробности, заяви, че бърза. Остави ми телефон, който се оказа номерът на рецепцията на хотел „Хей-Адамс“.

— Абсолютно същото се е случило и с Марино — казвам му аз. — Не може да е съвпадение.

— Съгласен съм. Две фалшиви телефонни обаждания в рамките на няколко минути. И двете уж от Националното бюро на Интерпол. И двете свързани със загадъчни смъртни случаи, причинени от електрически ток, настъпили почти едновременно, но на разстояние стотици километри един от друг — казва Бентън. Спомням си го във фоайето на Харвард Клуб. Разговаряше по телефона, застанал до рояла.

— Докато разговаряше с този тъй наречен следовател, обърна ли внимание дали кашля?

— Странно, че ме подсещаш за това. Да, звучеше като болен от астма.

Възможно беше Кари да е използвала софтуер за манипулиране на гласа, но това не изключва възможността тя или съучастникът й да са болни. Бентън може да е говорил с някого от тях и да не е разбрал. Същото се отнася и до Марино, което е още по-странно. Докосвам лявата стрелка в долната част на дисплея, за да се върна към прозореца, който ще ми покаже подателя на имейла със снимката.

Тейленд Чарли го е изпратил на служебната поща на Бентън преди четири часа, към осем вечерта. С други думи, час и петнайсет минути след като Рути е открила съпруга си в басейна и вероятно четиридесет и пет минути след като близначките са открили тялото на Елиза Вандерстийл тук, в парка, взели са телефона й и са позвънили на 911.

— Искали са да разберем, че са ударили Бригс — обяснява Бентън. — Затова са ми изпратили снимката. Това е техният начин да поемат отговорност. Обаждането до Марино е постигнало същата цел по отношение на случая тук, в Кеймбридж. Така правят терористите и не бива никога да забравяме, че Кари Гретхен е тъкмо това. Тя и съучастниците й са именно терористи, които няма да спрат, докато не бъдат елиминирани.

— Радвам се, че тя ни казва това, което смята, че трябва да знаем — казвам аз. Вътре в мен се надига гняв.

— Ако сама е убила Бригс, в което съм убеден — отговаря Бентън, — това означава, че преди шест или седем часа е била в Бетезда.

— Зависи как го е направила — напомням му. — Ако говориш за нещо от рода на лазерна пушка, монтирана на безпилотен апарат, предполагам, че може да я управлява от хиляди километри разстояние. — Докато казвам това, разбирам какво трябва да направи Бентън.

Той и колегите му ще тръгнат на юг, към Мериленд. Аз обаче няма да се присъединя към тях. Ще постъпят разумно, ако изобщо не ме поканят.

— Снимката, която ни е направила в „Палм“, ме навежда на мисълта, че може да е в района на Вашингтон — потвърждава подозренията ми Бентън. — И ако крайната цел на това, което наблюдаваме в момента, е мащабна координирана атака с помощта на безпилотни апарати, мисля, че Кари Гретхен ще се намира в района между Вашингтон и Балтимор. — Няма никакво съмнение какво ще се случи от тук насетне.

Или какво се случва вече. До няколко часа Бентън ще потегли за Вашингтон или Балтимор. От мен се очаква да бъда с него, докато федерални агенти цъфнат в моя Център в мое отсъствие. Ще вземат участие в аутопсията на Елиза Вандерстийл и ще си наврат носовете на практика във всичко.