Хаос

27.

Кари бе призната за невменяема. Психическото й състояние не позволявало тя да бъде изправена пред съда, в резултат на което бе изпратена в съдебномедицинската психиатрична клиника на остров Ийст Ривър. Това се оказа катастрофална грешка.

Не зная защо някои останаха изненадани, когато тя избяга. Бентън го бе предрекъл отдавна, а впоследствие бе заявил, че Нютън Джойс, престъпникът, помогнал й да се озове на свобода, няма да е нито първият, нито последният Клайд за тази Бони. Като дете Джойс бил ужасно обезобразен при пожар. След смъртта му полицията претърси дома му и откри фризер, пълен с лицата на жертвите му. Кари го бе насърчила да събира сувенири. Идеята най-вероятно е била нейна.

Сигурна съм, че е намерила други съучастници след него и кой знае колко са били на брой, преди да се възползва от Трой Росадо и да го зареже. Кари избира за партньори хора, които е убедена, че може да контролира. Обикновено това са мъже с фатални зависимости и проблеми като Трой, Джойс и Темпъл Голт преди тях, когото Кари боготвореше и над когото не успяваше да доминира.

Голт бе чудовище от много рядък вид, самовлюбен и превзет Калигула, дал воля на най-долните си страсти. В същото време обаче беше изключително интелигентен и дисциплиниран. Слаб на вид, но много подвижен, той бе гъвкав и смъртоносен като камшик с бръснач на края. Можеше да нанесе удар с бързината на кобра, да пререже гърлото на своята жертва и да я пребие до смърт с похвати от кикбокса. Хапането се бе превърнало в нещо като фетиш за него. Докато крача обгърната от горещия, натежал от влага въздух, виждам светлорусите му коси и сините му очи, широко отворени и втренчени като на Анди Уорхол.

От години не се бях сещала за Темпъл Голт, а сега изведнъж имам чувството, че той е навсякъде около мен. За частица от секундата долавям зловещото му присъствие в душната нощ и съм благодарна, че двамата с Нютън Джоунс не са сред нас. Че са мъртви. За съжаление Кари не е мъртва. Пред погледа ми изникват боядисаните й черни коси, бейзболната шапка и неестествено бледата кожа, която очевидно ревниво пази от ултравиолетова светлина и токсини. Така поне изглеждаше преди година. Нямам представа как се е дегизирала сега. Може да е всякак.

И все пак винаги бих познала онези очи, призрачно сини като сиянието, което излъчват радиоактивните изотопи на кобалта, сякаш полуразпадът на самото й същество създава сапфирено сияние в синхрон с най-мрачните й настроения и потъмнява до пурпурно, както правят кораловите рибки, когато се канят да нападнат. Навремето Кари бе изключително красива, родена с прелестни черти и звезден интелект. Тази прелест беше част от проклятието й.

Тя беше психически неуравновесен религиозен фанатик, рожба на патологично ревнива майка, страдаща от цял куп личностни разстройства и налудничави мисли. Кари нямаше близки роднини. След раждането й майка й направила два спонтанни аборта. Братът, роден при третия опит, починал скоро след като бащата влязъл в затвора. Помня, че преглеждах резултатите от аутопсията и лабораторните изследвания, когато бях главен съдебен лекар във Вирджиния.

Тогава се замислих, че прекалено много загадъчни смъртни случаи като този на единайсетмесечния Тейлър Гретхен са били приписани погрешно на синдрома на внезапната детска смърт. Помня, че си зададох въпроса как всъщност е умрял Тейлър и в съзнанието ми изникна ангелското лице на Кари, която прави нещо на малкото си братче. Например да притиска главичката му между матрака и стените на люлката. Или да го поставя по начин, който гарантира задушаване. Ако трябва да цитирам Бентън, който цитира ирландския певец Гилбърт О’Съливан:

Отново сам, естествено.

Кари бе останала единствено дете в покварена, душна и пагубна вселена. Бе получила образованието си у дома, което означаваше, че не е имала приятели и съученици и не е вършила всичко онова, което обикновените деца правят. Не бе ходила на кино, не бе взимала уроци по пиано, не бе спортувала, не бе чела за удоволствие. Единствените телевизионни програми, които са й позволявали да гледа, били религиозни проповеди на фундаменталисти, посветени на Исус и Страшния съд, на това кои души ще бъдат спасени и кои не. Слушала как телевизионни проповедници плашат с вечни мъки и обещават всевъзможни страдания. Преди да навърши шестгодишна възраст, вече знаела всичко за греха.

Майка й се погрижила за това. Бентън смяташе, че тя не само не възпрепятствала сексуалното малтретиране на дъщеря си, а дори сама дала идеята. Замислила я и я осъществила, съблазнявайки куп мъже, като им предлагала красивата си дъщеря като допълнителен бонус към купона. Така Кари се превърнала в нещо като премия, която майка й свободно предлагала, а впоследствие жестоко наказвала. Кари била принуждавана да се моли за прошка, да се отрича от греховните си помисли и да извършва унизителни покаяния след всеки побой или изнасилване.

Необикновеният й интелект и способността й да се дистанцира от реалността я превърнали в изключително успешен психопат, вероятно в най-успешния, който някога е съществувал, по думите на Бентън, който е изучавал и преследвал Кари през по-голямата част от своята кариера. Тя може да се пренася мислено много надалеч, да се откъсва напълно от заобикалящата я среда така, че да не изпитва нито стрес, нито болка. Освен това умее да чака. Кари може да забави отмъщението си не с години, а с десетилетия, ако реши, че наградата си заслужава. За нея лъжата и истината са просто различни страни на една и съща реалност. Може да каже, че светът е плосък, а Луната е направена от сирене, и пак да издържи тест с детектор на лъжата.

Чувства като страх, разкаяние или съжаление просто отсъстват от емоционалната й палитра. Луси извади ужасния късмет да попадне на това въплъщение на злото, което бе неин наставник в Центъра за инженерни проучвания към ФБР. Моята непокварена и незряла племенница бе прикрепена към Кари още по време на стажа в колежа, който лично уредих, използвайки моето влияние и връзки. По онова време Луси беше почти дете.

Никога не бе имала шанса да се влюби в подходящия човек и може би щеше да го направи, ако не ми беше хрумнала блестящата идея да я пратя в Академията на ФБР. Ще ми се кракът й да не бе стъпвал в Куонтико, Вирджиния. Тогава първата й по-сериозна връзка може би нямаше да е с човек, който да я прелъсти, да открадне сърцето й и — в известен смисъл — и душата й. Може би чувствата на Луси към Джанет щяха да са различни — тогава и сега. Не бих искала да съм на мястото на Джанет.

Не бих искала да съм онази, която утешаваше Луси, след като Кари едва не унищожи всички ни. Това беше игра без правила. Винаги е била такава и Джанет е достатъчно умна, за да разбере, че само няколко малки крачки разделят убийствената омраза от чувствената любов. Една и съща бурна страст е в състояние да породи различни крайни прояви, а тя не предизвиква у Луси подобна реакция.

Става ли въпрос за моята племенница, Джанет попада някъде между най-доброто и най-лошото от всичко и това ме притеснява, макар да не казвам нищо. Не е моя работа. Но се тревожа, че вината е моя. Може би Луси щеше да е по-добре, ако не бях полагала толкова много усилия да й помогна, ако не бях настоявала, ако не я бях спасявала от нейната безпомощност, загуба и прочее въображаеми страшилища от моето детство.

Може би Дороти е права, като казва, че аз съм единствената, която е навредила сериозно на дъщеря й. И това при положение че не бих могла да я обичам повече дори да ми бе дъщеря. По ирония на съдбата, Дороти няма представа за най-лошата грешка, която допуснах. Няма представа за Кари Гретхен. Сестра ми може да седи до нея в самолета, без да подозира коя е тя и защо това има значение.

Докато крача към голямата тента, чийто силует се очертава в мрака, осъзнавам колко ме е притеснила появата на Луси. Племенницата ми не просто се появи, а придаде израз и форма на най-големите си страхове. Неприятно ми е да крача в нощта, потънала в мисли за Кари, и се опитвам да я прогоня от главата си, както съм правила безброй пъти.

— Как я карате? — питам едно от униформените ченгета, когато подгизналите ми от пот и обути в калцуни крака стъпват тихо по застланата с чакъл алея, ширнала се пред мен.

— Справяме се.

— Добър вечер — поздравявам друг полицай.

— Добър вечер и на вас.

— Ако някой ожаднее, само ни кажете — предлагам на следващия, когото срещам.

— Ей, Док! Имате ли представа какво й се е случило?

— Това отивам да разбера — отговарям аз. Разменям по няколко думи с всеки полицай по пътя.

Местопрестъплението се охранява от два пъти повече полицаи от обичайното. Не се съмнявам, че Марино се е погрижил паркът да бъде ограден така, че пиле да не може да прехвръкне. Никой не може да влезе или излезе без разрешение. Ослушвам се за хеликоптерите на новинарските емисии и със задоволство установявам, че не ги чувам. Не ми трябват да увиснат ниско над главите ни и да вдигнат прахоляк с перките си.

Достигам тентата и за втори път тази вечер ме стряска нечия фигура, изскочила от сенките.

— Марино ви очаква вътре — казва инспектор Барклей с тон, който предполага, че съм закъсняла за важна среща.

Повдигам страничните платна на шатрата и влизам вътре. За частица от секундата съм заслепена от прожекторите, осветили местопрестъплението като операционна. Спирам на място, свалям чантата си от рамо и поставям телефона си върху нея.

Оглеждам покрития участък от парка „Дж. Ф. Кенеди“. Той представлява правоъгълник с размери дванайсет на десет метра и включва желязната улична лампа със счупената крушка, велосипеда и тялото, всичките осветени като при пълнолуние. Двамата с Марино сме сами, никой друг няма право да влиза, докато не му разрешим. Той снове из местопрестъплението, облечен в бял защитен гащеризон, който контрастира рязко с черните странични платна и четириметровия покрив, поддържан от сиви алуминиеви стълбове.

Докато го наблюдавам как си води бележки и прави снимки, изпитвам усещането, че съм попаднала в черно-бяла постмодерна фотография. Единствените цветове, които виждам, са зеленото на тревата, жълтеникавокафявото на алеята за джогинг и светлосините шорти на мъртвата жена. От мястото, на което съм застанала, не виждам никаква кръв, но тя би трябвало отдавна да се е съсирила и да е станала червеникавокафява, на път да се превърне в черна.

Това възприятие се основава на онова, което съм видяла по-рано, а също и на климатичните условия, които си остават крайно необичайни. Вече долавям уловената като в капан висока влажност от реката. Горещият въздух е лепкав, а налягането ниско като на тенискорт, покрит с някоя от онези конструкции, които наричат „балони“. Носи се миризма на пластмаса и не след дълго душното пространство под шатрата ще се изпълни с противна воня, тъй като бактериите ще започнат да се размножават и да разлагат плътта и телесните течности.

— Прерових раниците — подвиква ми Марино. Предполагам, че има предвид Еня и Аня.

— Надявам се, че момичетата са на сигурно място. В прохладната стая с маргаритките, предполагам? — Сядам на един сандък с оборудване и започвам да се обличам.

— Хапват, пийват сода. Поверих ги на грижите на Фландърс и изпратих двама униформени да проверят как е майката. — Силният глас на Марино отеква още по-силно в затвореното пространство.

— Още ли не си вдига телефона?

— Не отваря и вратата. Горките хлапета. Жал ми е за тях.

— И те настояват, че майка им трябва да си е у дома?

— Когато са излезли, тя е спяла. Имам предчувствие какво означава това. Че е пияна като свиня, какво друго? — казва Марино. — Ще задействам Агенцията за децата и семействата, защото тук очевидно има проблем.

В Масачузетс именно Агенцията за децата и семействата е институцията, която отговаря за лишените от необходимите грижи или малтретирани деца. Заявявам на Марино, че каквото и да стане в този случай, трябва да се погрижим близначките да са в безопасност. Очевидно отсъства адекватен родителски контрол. Ако момичетата продължат по същия път, ще пострадат или ще им се случи нещо по-лошо. Не мисля, че осъзнават в какви неприятности могат да се забъркат.

— Като кражби. Или унищожаване на улики и възпрепятстване на правосъдието — съгласява се Марино. — Наречи го както искаш, но в случая става въпрос за взимане и укриване на чужд предмет от местопрестъпление. Познай какво? — Извива рамо и изтрива потта от брадичката си. — Оказа се, че са взели и слънчевите очила на жертвата. Което е много лошо, защото бих искал да видя къде са лежали. На какво разстояние от колелото или каската например.

Сваля фотоапарата и тръгва към мен, докато аз започвам да свалям калцуните, с които дойдох тук.

— Мога ли да попитам какво друго откри в раниците им? — Когато деца попаднат първи на местопрестъпление, това е изключително лошо поради най-различни причини.

— Остатъци от вечерята им — отговаря Марино, когато стига до мен. — Хляб, увит в салфетки, пакетчета пармезан, нарязани червени чушки, сол, салатен дресинг. — Лицето му е обрамчено от бяла качулка, прилича на монахиня с поруменели от горещината бузи.

— Явно не се хранят здравословно — поглеждам го от мястото, на което седя. — Но няма как да го установим със сигурност, докато не влезем в дома им. Добре ли си, Марино? Притеснявам се, че ти е горещо.

— Нямаха вид на недохранени. И да, горещо ми е. Тук е ужасен задух.

— Човек може да има наднормено тегло и пак да не се храни добре — напомням му аз. — Всъщност това е широко разпространено явление, особено когато хранителният режим набляга на захари и бързи закуски. А когато деца бъдат оставени без надзор, те се хранят именно с това, при това сутрин, обед и вечер.

— Явно казаха истината, че са вечеряли пица, и това е причината да минат през парка — отвръща той. — Имам чувството, че го правят често, независимо от времето. Права си, майка им не се грижи за тях.

— Възможно е никога да не се е грижила за тях, дори когато е била бременна. — Все още смятам, че близначките са били засегнати от фетален алкохолен синдром.

— Това обяснява защо не блестят с особен интелект — казва Марино. — Изглеждат отракани като хлапета, израснали на улицата. А това е гадно. Децата не бива да изглеждат по този начин.

— Очилата, които са взели — връщам се на въпроса, — какви са?

— Спортен модел на „Мауи Джимс“.

— Без рамки, със стъкла с цвят на кехлибар? — питам аз, обзета отново от онова неприятно предчувствие.

— Да — потвърждава Марино. — Според Еня са лежали близо до тялото. Стъклата били зацапани и издраскани, затова мисля, че жертвата може да ги е носила, когато е била нападната. Ако предположим, разбира се, че не са били повредени преди това.

— Трябва да внимаваме с приказките, че е била нападната. — Не ми е приятно, че ме принуждава да го предупреждавам. Погледнато отстрани, сякаш се заяждам.

— Когато си видяла жената да кара колело, забеляза ли дали очилата й са повредени?

— Не, ако, разбира се, предположим, че това е била тя.

— Мисля, че вече го знаем със сигурност. — Марино сваля ръкавиците си и ги хвърля в близкия чувал за опасни отпадъци, окачен на метална стойка. — Трудно е да допуснем, че става въпрос за две различни жени със сходна външност, на една и съща възраст, обути с маратонки „Конвърс“ и облечени с блузи от концерт на Сара Барелес. И вероятно същият вид очила. Както и че са се появили едновременно в един и същи район на Кеймбридж.

— Дори да става въпрос за един и същи човек, все още не сме потвърдили самоличността й. — Продължавам да му напомням да бъде по-предпазлив, макар никой да не ни слуша. — Какво още са взели момичетата?

Той вади руло хартиени кърпички и откъсва няколко, за да попие потта от лицето си.

— Някаква висулка. Златен череп с размерите на монета от четвърт долар. Вероятно от колие. Мисля, че е бил на златната верижка.

— Къде са го намерили?

— Твърдят, че са го открили на алеята до колелото. Ако съдя по мястото, което ми показаха, мисля, че е лежал близо до верижката. — Той хвърля влажните хартиени кърпи в яркочервения чувал за отпадъци. Следвам примера му, като изхвърлям там използваните си калцуни.

— Жената, която срещнах по-рано, носеше необичайно колие във формата на човешки череп. Висулката беше златна, доста масивна на вид, но не плоска като медальон, а обемна — уведомявам го аз. — Забелязах, че я отметна отзад, на гърба си, докато караше по Куинси стрийт на път към „Харвард Ярд“.

— Обзалагам се, че е тя. Не ми харесва, че си я видяла два пъти, преди някой да я убие. Притеснявам се, че това може да е свързано с теб, Док.

— Не си представям каква може да е връзката — отвръщам аз. — Не мисля, че съм я виждала преди днешния ден.

Съобщавам му резултати от търсенето ми в интернет относно Елиза Вандерстийл. Всъщност за липсата на резултати, тъй като не успях да открия абсолютно нищо за нея — нито в Лондон, нито където и да било другаде.