Хаос

31.

Изгарянето е приело формата на череп.

— Можеш да видиш лицето. Е, почти — казвам на Марино, докато сменяме ръкавиците. Вече сме напълнили цял чувал — червен на цвят, предназначен за биологично опасни материали — с използвани ръкавици. — Във всеки случай, можеш да различиш едното око и част от челюстта.

— Носела го е на гърба си, когато си я видяла? — Попива потта от брадичката си с хартиена кърпа, като внимава да не капне на някое важно място, включително тялото.

— Не мисля, защото в такъв случай нямаше да забележа, че има златно колие във формата на череп с гротескна гримаса.

— Значи впоследствие го е отметнала отзад. Висулката вече е била на гърба й, когато се е нагряла и отпечатала върху тялото й. Би трябвало да е била под блузата, защото се е отбелязала директно върху кожата. — Марино казва това, което му се иска да е истина.

Не желае да мисли за нищо, което би могло да подхрани фобията му от неща, които скърцат, стенат или тракат през нощта. Те го плашат. И ще продължат да го плашат, тъй като случаят не ми изглежда приключил.

— Ако видиш подобен белег и нямаш представа от какво е причинен? — продължава да разсъждава той на глас. — По времето на Салемските процеси това е било достатъчно да те обесят като вещица. Щяха да решат, че си урочасала или обсебила жертвата.

— За щастие не живеем в онази епоха. Но си прав. Най-вероятно щяха да ме обесят като вещица. — Взимам лупата, а той прави няколко снимки в едър план на изгореното място.

Сухият тъмночервен отпечатък на ухиленото лице на черепа се е получил при силното нагорещяване на висулката. Отпечатаната уста и око не са били в пряк контакт с кожата, защото мястото не е обгорено. Кожата е останала бледа и е превърнала изображението в уродлив емотикон, разположен в горната част на гърба на Елиза Вандерстийл. Дори аз бих го определила като странно.

— Прилича на мъртва глава. — Марино трескаво оглежда отпечатъка. — На нещо свръхестествено… може би на стигма.

Иска да каже мъртвешка глава и стигмата. Белегът наистина изглежда загадъчен, човек може да си го обясни само ако знае какво го е причинило.

— Ще ми помогнеш ли, като я задържиш така? — Струйки пот се стичат по гърдите и корема ми, а също и между бедрата, дрехите под гащеризона ми са направо подгизнали. Марино прикляква до мен и придържа тялото, докато го обръщам напълно настрани, за да го огледам по-добре от главата до петите, отпред и отзад.

— Това също е странно — отбелязва той по адрес на белите линии от изгаряне, които откривам върху дясното рамо и основата на врата. — На вкочанената дясна китка има още такива. Всичките са от една и съща страна на тялото. Но ако са изгаряния, не приличат на това тук — казва Марино и посочва тъмночервената рана, причинена от висулката на колието.

Обяснявам му, че когато зоната на поражение изглежда грапава и бяла, това обикновено свидетелства за изгаряне от трета степен. Предполагам, че белите линии са резултат от директен контакт с източника на токовия удар.

— Като жици — давам му пример. — С тази разлика, че говорим за много тънки жици, почти колкото човешки косъм.

— Какви жици? — оглежда се неспокойно Марино, сякаш те са достатъчно близо, за да ги докосне.

— Нямам представа, ако наистина става въпрос за жици. — Забелязвам нещо във вътрешния джоб на сините й шорти за джогинг. — Другото изгаряне е от контакта между златната висулка и същия източник на ток. Това е моето предположение.

Плъзгам пръсти под ластика на шортите и откривам малък вътрешен джоб. В него има нещо плоско и твърдо. Изваждам черен пластмасов ключодържател със сериен номер върху него.

— Бинго! Може това да е ключът от жилището й! — възкликва Марино, когато пускам ключодържателя в пликче за улики и му го подавам.

Ставам и оглеждам дърветата, уличния стълб, пътечката от експлодирали стъкла… Опитвам се да си представя какво може да е било толкова дълго и тънко, че да изиграе ролята на проводник, с който Елиза Вандерстийл евентуално да установи контакт, докато минава с колелото си. Представям си я как натиска педалите, как профучава през сенките и душния въздух, уморена и нетърпелива, тъй като става късно и започва да се мръква.

Изведнъж нещо пронизва голото й дясно рамо и врата й, жигосва я между лопатките. Трябва да е било адски болезнено и дори ужасяващо, защото тя се е обърнала мигновено и го е хванала, при което е изгорила дясната си длан. Вероятно е изпитала чувството, че я напада цял рояк стършели, и това е била последната й съзнателна мисъл, преди да изгуби контрол върху колелото и да полети на земята.

Подобен сценарий би обяснил линейните изгаряния и асиметричния ригор. Мощен електрически заряд, поразил златното колие и преминал през тялото на жертвата, би могъл да нагрее влагата в него и да я превърне в пара, след което да избухне и да повреди обувките и дрехите й. Топлината би могла да разкъса златната верижка, която открихме. Проверявам отново врата й и търся признаци верижката да се е нагряла, преди да се скъса.

Взимам лупата, отмятам косата й и откривам няколко червени белега, миниатюрни червеникави изгаряния, не по-големи от тиренце или пунктир отдясно и отляво на врата. Отпред няма нищо. Отново си представям Елиза Вандерстийл, загряла и запотена, но жива и дружелюбна на тротоара пред Харвард Клуб. Носеше кърпа около врата.

Кърпа на сини индийски мотиви, сигурна съм в това. Спомням си, че ми се стори някак си избеляла, може би леко оръфана по краищата, сякаш е стара и доста използвана. Питам Марино дали са открили кърпата и му я описвам. Дали близначките не са я прибрали в раниците си и той да не е разбрал откъде е?

— Не — отговаря Марино, — не видях нищо подобно, но ще помоля Фландърс да провери отново, докато момичетата са още в стаята с маргаритките.

— В противен случай би трябвало да е тук някъде — казвам аз, — освен ако не я е свалила, след като я видях на Куинси стрийт. Важното е, че ако е носила шалче или кърпа, то би могло да защити предната част на врата й, стига платът да е бил прибран изцяло или частично под брадичката й, когато тялото й се е нагряло. Намерим ли кърпата, може да открием изгаряния, които да потвърдят това.

Обяснявам му, че трябва да проверим дали по-рано вечерта в района е имало гръмотевична буря. Добавям, че отмятането на колието отзад на врата може би е най-лошото, което би могла да направи.

— Най-вероятно е била изпотена, а електричеството обича потта. Въпреки това кожата не е най-добрият проводник — обяснявам аз. — Намирането на скъсаната златна верижка променя нещата и може да обясни защо Елиза Вандерстийл е мъртва.

— Защото токът би ударил сърцето й. — Марино наблюдава как поставям малък кафяв хартиен плик върху една от ръцете й. — Токът трябва да преодолее сериозно съпротивление, което обяснява защо впоследствие по някои жертви не остават никакви следи освен изгаряния. Познавам човек, който изгуби пръст, но нищо повече.

— Ако електрическият ток не е преминал през тялото й, може би щеше да оцелее — съгласявам се аз. — Обзалагам се, ще установим, че не е загинала от раната на главата.

— Затова внимавам с бижутата, когато работя в близост до електрически уреди. Това вбесяваше Дорис, защото отказвах да нося голямата сребърна гривна, която тя ми подари. После спрях да нося брачната халка, а тя реши, че й изневерявам — разказва Марино, сякаш го чувам за първи път, но се познаваме толкова отдавна, че зная почти всичко за него.

През всичките тези години — а те са поне двайсет — откакто се разделиха, той не спира да говори за бившата си жена. Дорис е ученическата му любов, семпла жена, търпелива и многострадална, но в един момент й писна и избяга с друг мъж. Зная, че Марино още не я е забравил. Надявам се на това най-вече заради сестра ми и се опитвам да не мисля върху думите, които Бентън изрече в клуба.

Прикрепвам с помощта на тиксо хартиените кесии към китките и глезените, за да съм сигурна, че от тях няма да изпадне, но няма и да полепне нещо по пътя до Центъра по съдебна медицина.

— А сега какво? — пита Марино, когато чува мъжки гласове до входа на шатрата.

Пристягам тиксото, когато инспектор Барклей отново надниква вътре.

— Имате ли нужда от нещо? — извиква той.

— Сериозно ли питаш, Клей? — отвръща му Марино. — Аз лично имам нужда да спреш да идваш тук и да задаваш този въпрос! — След което подбелва театрално очи и бавно поклаща глава.

Изчаква Барклей да излезе, за да ме пита за „шантавите модели“, които понякога откриваме в пораженията от мълнии, особено по гърдите или гърба на жертвите. Казва, че му напомняли за полета над низините на Южна Каролина с хеликоптера на Луси. За приливите, при които водата плъзва по брега и навлиза в солените тресавища и заливните тераси. Процесът, който Марино описва, се нарича арборизация или образуване на дървовидни разклонения. А също и фигури на Лихтенберг заради необичайния червеникав рисунък, който мълнията често оставя върху повърхността на кожата. Ако човек не знае какво да търси, видяното може да го стресне, а механизмът, който поражда тези фигури, все още не е напълно изучен. Възможно е да се пръскат капилярите по пътя, който електрическият заряд изминава по тялото. По Елиза Вандерстийл няма и следа от подобни фигури.

Притеснява ме повече друг един въпрос. Ако е била ударена в гърба, в резултат на което през златната висулка са преминали хиляда волта и са спрели сърцето й, откъде е излязъл този заряд? Мълниите могат да бъдат и предвидими, и непредвидими. Сякаш имат собствено съзнание, сякаш са живи. Втурват се към земята като див звяр, който иска час по-скоро да се мушне в дупката си, затова често откриваме изходното изгаряне на стъпалото на жертвата.

Елиза Вандерстийл няма подобен белег. Не забелязвам нищо освен мръсотия по чорапите й. Не откривам никакво изходно изгаряне и уведомявам Марино, че искам да видя колието, което Аня и Еня са взели. Той се запътва към големия си куфар с криминологично оборудване.

Шумолене съпровожда отварянето на специален плик, който обаче прилича на обикновена амбалажна кесия от магазин за плодове и зеленчуци. Нахлузвам го на главата чак до основата на врата така, че да обхване цялата коса, и пристягам с тиксо, което късам с ръце, вместо да използвам ножица.

Допадат ми нещата, които мога да сваля лесно, след като тялото бъде положено на масата в залата за аутопсии. Коса, капчица боя, конец, ДНК… може да бъде всичко. Правя каквото се налага, за да не изгубя или замърся подобна улика. Но ако човек не разбира какво правя, може да реши, че се отнасям ужасно неуважително към мъртвото тяло. Фрас-прас, както се изразява Марино. Това е отплатата, която някои хора получават за това, че са били блъснати от влак, загинали в самолетна катастрофа или убити. Пристига доктор Смърт и събира парчетата, останали от вас, като метач, който събира боклука на улицата, казва Марино.

Поне успях да сваля ръцете, които бяха изпънати над главата и да ги положа отстрани на тялото, за да можем да го приберем в чувал, при това от най-големите. Случващото се ми напомня, че смъртта и достойнството нямат място в едно изречение, те просто са несъвместими. Отварям няколко отделения в големия куфар и откривам това, което търся. Стерилна игла. Марино се връща. Разпознавам масивния златен череп с дълбоки потъмнели очи и зейнала усмивка.

Усещам тежестта му в прозрачното найлоново пликче с етикет. Забелязвам, че висулката не изглежда повредена, а само прашна. Промушвам иглата през плика и усещам леко магнитно привличане.

— Вероятно е от позлатена стомана или някаква друга сплав. Златото е отличен проводник на електричество, но се намагнетизира само ако има примеси. — Връщам пликчето на Марино. Чувствам се толкова уморена, че едва се държа на краката си.

Трябва да си почина, но времето ни притиска.

— Ако е била мълния — продължава Марино, — защо не чух нито една гръмотевица през целия следобед или привечер? Не може да има светкавица без гръмотевица.

Прав е, защото именно светкавицата предхожда гръмотевицата. Едното не може да съществува без другото. Предполагам обаче, че не бихме могли да чуем гръм, ако бурята се е разразила на трийсет или четиридесет километра оттук. Човек може да няма представа, че трябва да се пази от нещо, когато излезе от дома си, за да отиде на разходка, да поплува или да поиграе голф. Светкавицата обаче може да измине голямо разстояние от бурята, която я е породила.

— Затова хората казват „като гръм от ясно небе“. — Езикът ми сякаш залепва за небцето и от устата ми излизат провлачени звуци. — И когато погледнеш подобно, на пръв поглед хаотично местопрестъпление, можеш да разбереш защо хората измислят подобни абсурдни обяснения от рода на Божията ръка или спонтанно самозапалване. При положение че най-вероятно си имаме работа с някаква проклета мълния. — Започвам да губя търпение и да говоря рязко. — Щеше да бъде нелогично, ако най-близката буря се е разразила на много километри оттук и вече е отминала.

— Само дето не е имало никаква буря — възразява Марино, докато в мислите ми отново нахлува Тейленд Чарли. Спомням си, че потърсих етимологията на този израз още след като получих първия аудиозапис от него.

Казвам него, но не зная дали наистина е мъж. За удобство ще продължа да го възприемам като такъв, а и Бентън не смята, че подателят на записите е жена. Съпругът ми профайлър предполага, че въпросният хибрид между киберсталкер и поет е мъж, възрастен, интелигентен и високообразован. Въпросът, който интригува Бентън от самото начало, е защо използва този архаичен британски жаргон.

Тейленд Чарли, изписвано обикновено с тире, може да означава последния батсман в крикета. Но може да се отнася и до стрелеца на оръдието, разположено на опашката на бомбардировач. Или до последната гръмотевица в шкваловата линия от гръмотевични бури. Докато съобщавам това на изпадналия в пореден пристъп на параноя Марино, осъзнавам, че най-вероятно подхранвам страха му, че от небето може да се стовари нещо право върху главите ни.

— С други думи, точно когато си мислиш, че буреносният фронт е отминал, започва най-лошото — оплаква се той, докато под тентата се разнася миризма на алкохол, която бързо изпълва ноздрите ми.

Наблюдавам го как отваря пакетче антибактериални кърпички и почиства петнайсетсантиметровата пластмасова линийка, която използваме за определяне на мащаба, докато снимаме.

— Още едно необичайно съвпадение в ден, изпълнен с необичайни съвпадения.

Стомахът ми започва да се бунтува.

— Да, но наистина ли става въпрос за съвпадение? — Марино прибира дезинфектираната линийка в стерилно пликче, след което го поставя в специално означено отделение на фотографския си куфар. — Казваш, че е съвпадение, така ли? При положение че започна да получаваш онези записи само преди седмица. А сега и това… — Погледът му обхожда пространството под шатрата, докато по зачервеното му лице, обрамчено от бялата качулка на защитния гащеризон, се стичат струйки пот.

Не казвам нищо — нито че е съвпадение, нито че не е съвпадение. Дори не отговарям на въпроса му, защото търпението ми е на привършване. Случилото се ми идва в повече. Имам чувството, че земята се размества под краката ми, че всеки миг ще се отвори бездна, в която да пропадна.

— Като се замислиш, Док, този гръм от ясно небе наистина може да се окаже нещо като аналог на Тейленд Чарли, защото бурята би трябвало да е отминала, нали така? Нещо като последна светкавица за сбогом?

Наблюдавам го как изхвърля използваните антибактериални кърпички в чувала с отпадъци.

— Казвам само, че това е много странна буря. Може наистина да е убила тази жена. Може наистина да е необичайно съвпадение в ден, изпълнен с необичайни съвпадения, както сама се изрази. Може да няма нищо общо с онзи трол, който реди рими по интернет. — Зачервените му очи се впиват в мен. — Ами ако има?

Не отговарям, защото тъкмо от това се страхувам. Не искам да давам на страха си име или форма. Не искам да говоря за него, не искам дори да мисля за него.

— Ами ако всичко това е свързано по някакъв начин? — продължава да рови в раната ми Марино. — Ами ако всичко това идва от един и същи източник? В светлината на всичко, случило се до момента, би трябвало да обмислим и тази възможност.

Мисълта за връзка между Тейленд Чарли и Елиза Вандерстийл направо ме смазва, макар и двамата да са свързани с мен. Това би означавало, че зад всичко стои Кари Гретхен. Зад всичко, а аз съм прекалено уморена, за да размишлявам върху това, да разбулвам загадки. Вместо това предлагам на Марино да разчитаме на научните факти. След като не откриваме друго обяснение, най-добре да поискаме информация от Националната агенция за океански и атмосферни изследвания.

— Агенцията би трябвало да ни предостави данни за всички атмосферни явления в района. — Отключвам телефона си и поглеждам екрана, но виждам размазано. — Ще разберем дали е имало гръмотевична активност в радиус осемдесет километра оттук.

Чувствам се замаяна, умирам от глад. Изпращам съобщение на Ръсти и Харълд, че сме готови да транспортираме тялото.

Наближава полунощ, време е да си тръгнем. Направих каквото можах за момента. Издигането на тентата се оказа по-сложно от подреждането на кубче на Рубик и когато то приключи, се заловихме за работа, без да починем дори за минута. Нещата се проточиха ужасно. Изоставаме от графика, горещо ни е, аз лично се чувствам и дехидратирана, настроението ми бързо се влошава, имам и главоболие, което също се засилва.

Извръщам се рязко, когато чувам познати гласове и разтварянето на самозалепващата лента на входа на шатрата, но съм толкова замаяна, че едва не губя равновесие.

— … току-що приключиха… — казва инспектор Барклей и пристъпя вътре.

Не виждам Бентън, но го чувам да споменава, че е блокирал няколко полицейски коли, и обещава да махне своята само след няколко минути. Казва го е такъв нетърпящ възражение тон, че ме изпълва страх.