Хаос

40.

Пресягам се през прозорчето на Джорджия, за да взема портативния скенер за радиочестотна идентификация от стойката му за зареждане. Отивам до Хладилно помещение №2, вдигам масивната стоманена дръжка и огромната полирана врата се отваря с тихо съскане. Вдига се облаче конденз, което прилича на мъгла, но мирише на смърт.

Обгръща ме студен зловонен въздух. Навлизам в огромното студено помещение, изпълнено със стоманени стелажи с наредени върху тях човешки тела в чували. Всеки чувал има пластмасов стикер с чип, който съответства на чипа в жълтата гривна на китката на покойника. Може да изглежда излишно, но една от най-големите грешки, които човек може да допусне тук, е да изгуби някого. Сканирам чиповете с четеца, който държа като пистолет, докато открия Моли Хиндърс.

От устата ми излизат облачета топъл дъх, докато дръпвам ципа на чувала. Толкова е тихо, че чувам собственото си дишане. Взимам чифт ръкавици от кутията, оставена върху една количка, и мигом плъзвам пръсти по късите й къдрави черни коси. Главата й е студена. Напипвам шевовете, останали след разреза при аутопсията и ги проследявам назад към тила, докато попадам на малката рана върху скалпа й.

Доктор Лий Уиър е постъпила, както съм я учила. И както й препоръчах, когато обсъждахме този случай. Отстранила е хирургически увредената тъкан, за да може Ърни да я изследва за микроскопични следи от метали или материята, които биха могли да попаднат върху раната. Би трябвало да е изпратила образците в хистологията преди няколко дни, затова излизам от хладилното помещение. Затварям тежката врата. Надявам се телефонът ми да има добър сигнал, докато набирам Пола в лабораторията по хистология.

— Приключих с този случай още вчера следобед — казва тя в слушалката, след като я питам как вървят изследванията. — Доктор Уиър ме помоли да ги направя колкото се може по-бързо, защото изискват доста време за предварителна подготовка, и аз се съобразих с това.

— Изрично те е помолила да приготвиш влажни проби за Ърни.

— Абсолютно. Подготвих четири отделни образци от изгарянето на главата на жертвата.

— Много се радвам да го чуя — отговарям аз, защото изгорената тъкан трябва първо да се дехидратира с ацетон, преди да се постави във вакуумната камера на електронния микроскоп, а това може да отнеме дни.

Ако доктор Уиър и Пола не бяха реагирали толкова бързо, нямаше да сме в състояние да анализираме пробите преди уикенда, а изчакването в случая бе възможно най-лошият вариант. Не знаем с какво си имаме работа, което означава, че може още някой да умре. Тръгвам по пустия коридор и подминавам лаборатория след лаборатория, потънали в мрак в този ранен час. Целта ми е отворената врата в дъното.

Това е контролната зала на лабораторията по рентгенология, бюрото на Ан е празно, но четецът й на електронни книги и ключовете й са тук. Поглеждам през прозореца от оловно стъкло и я виждам в съседното помещение. Облякла е бяла престилка върху джинсите, стои до големия кремав компютърен томограф и разговаря с Люк Зенър, който е облякъл защитен гащеризон. На масата пред тях лежи чувалът с тялото на Елиза Вандерстийл. Отварям вратата, която свързва контролната зала със стаята със скенерите.

— Точно вие двамата ми трябвате — казвам на Люк, когато влизам.

Обяснявам им, че е възможно Моли Хиндърс и Елиза Вандерстийл да не са починали в резултат на нещастни случаи. Възможно е да са убийства, и то свързани. Разказвам им и за Бригс. Люк и Ан задават въпроси, на които не мога да отговоря. Изглеждат разстроени.

— Не можем да си позволим да скърбим сега — казвам им аз, защото наистина не можем да си го позволим. — Налага се да отложим чувствата за по-късно. Трябва да се концентрираме и да открием какво е убило тези хора и дали става въпрос за нещастен случай с електричество или за оръжие, което виждаме за първи път.

— Трудно ми е да си представя, че всичко е съвпадение — казва Люк. Погледът му е суров, челюстите му са здраво стиснати.

— Когато приключите — продължавам аз, — снимайте изгарянията, преди да я изпратите на Пола. Най-голям интерес за нас представляват тънките линейни изгаряния в горната част на гърба и долната част на врата, а също и по дясната ръка и китка.

— Бездруго трябва да сваля хартиените пликове — казва Люк. — Затова ще го направя тук и ще приготвя всичко за лабораторните изследвания. После ще я прехвърля в залата за аутопсии.

— Качвам се горе, за да си взема душ — отвръщам му аз.

— Добра идея. Нищо не се отразява така добре, както взимането на душ преди аутопсия — засмива се Ан и ми дава идея.

— Разбрах, че сте имали проблеми с вентилацията тук — казвам аз, а Ан ме поглежда изненадано с обикновеното си, но симпатично лице, сетне се мръщи, а накрая се досеща.

— А, да! — възкликва тя, сякаш току-що се е сетила. — Сигурно имаш предвид вентилационната система, вградена под работния плот — спомня си тя, но разбира се, че си измисля. — Въздушният поток не е достатъчно силен, за да поддържа въздуха чист, докато работим тук. Мисля, че това беше проблемът онзи ден. Чух, че миризмата станала непоносима — импровизира Ан. — Надявам се за доброто на нашите гости тази сутрин да нямаме подобен проблем.

— Би било твърде жалко — съгласявам се аз.

Трийсет минути по-късно излизам от банята до кабинета ми и изсушавам косата си с кърпа.

Облечена в чисти сини панталони и престилка, обута в черни гумени пантофи, прекосявам къта за сядане, обзаведен с кожени мебели в успокояващи земни тонове и конферентна маса и украсен с личната ми колекция от анатомични рисунки от майстори като Макс Брьодел, Едуин Ландсър, Франк Нетър, допълнени от гравюри от XVIII в. от цикъла „Четирите степени на жестокостта“ на британския художник и гравьор Уилям Хогарт.

До бюрото ми има електронно табло, което показва часа и друга полезна информация. Ярките му цифри греят в сумрака. 3:08:45… 3:09:50… 3:10:00… Наблюдавам секундите, които се сменят безмълвно, и избирам приложение на телефона си, което показва зоните, следени от охранителните камери. Електронното табло се разделя на няколко екрана, които показват изображенията от камерите в реално време. Забелязвам, че паркингът се е напълнил, откакто го проверих за последен път.

Виждам няколко тъмносини и черни седани и джипове, превключвам камерите, проверявам другите зони и откривам черния шевролет „Тахо“, паркиран в хангара, където единствено Луси се осмелява да оставя колите си. Явно Роджър Махант се е върнал, придружен от цяла шайка агенти. Чудя се защо Джорджия не ме е предупредила. Може да се е опитала да се свърже с мен, а аз да съм била под душа.

Набирам номера й и чувам свободен сигнал. Отброявам секундите на електронното табло. Телефонът звъни ли, звъни. 3:12:11… 3:13:10… 3:14:00… Странно, никой не отговаря долу. В този момент телефонът ми иззвънява.

— Какво става? — питам аз, защото предполагам, че е Джорджия.

— Ало? — казва Ърни Копъл. — Кей?

— Извинявай. Опитвах се да се свържа с Джорджия.

— Можеш ли да се отбиеш? — пита той. — Рядко настоявам, че нещо е спешно, но трябва да видиш това преди останалите. Изчаквам за потвърждение, но ако имаш минутка, ела, мисля, че открих нещо ново. Поне за лабораторията по криминалистика.

Обяснява ми къде да го намеря, при кой електронен микроскоп, и аз грабвам лабораторната престилка, която съм оставила на стола зад бюрото, и тръгвам към вратата. Решавам да не ползвам асансьора. Той не само е ужасно бавен в свръхмодерната иначе сграда на Центъра, но сляза ли пеша, ще намаля възможността да срещна някой федерален агент. Струва ми се уместно да тръгна по аварийното стълбище. Всеки може да го използва, за да напусне сградата, но за да се придвижва от етаж на етаж, трябва да разполага с парола или карта за достъп.

Това означава, че вероятността да срещна някого е минимална. Гумените ми подметки отекват по бетонните стъпала с метални лайстни по ръбовете, докато слизам на долния етаж. Имам чувството, че се спускам в бомбоубежище. Накрая слизам долу и отключвам вратата. Озовавам се в склада за улики, където държим по-обемистите предмети, предимно леки коли и пикапи, но също и спортни автомобили, мотоциклети, водни джетове и дори самоделен делтаплан, който явно не е бил добре проектиран и изработен, в противен случай нито той, нито собственикът му щяха да се озоват тук.

Помещението е слабо осветено, крушките са енергоспестяващи. Прекосявам сумрака с енергична крачка, минавам покрай стелажи, отрупани с улики от случаите, по които работим в момента. Лодката, скрита под онова покривало, ще бъде обработена със суперлепило в търсене на латентни отпечатъци, а две места по-надолу виждам кемпър, в който най-вероятно са извършени убийство и самоубийство. Самостоятелната клетка до него е цялата облепена с бяла хартия, опръскана с кръв от тавана до пода. Тук реконструирахме убийство с нож.

Насочвам се към светналия в червено знак РАБОТИ над бетонния бункер, в който се намира трансмисионният електронен микроскоп, ТЕМ. Поставям пръста си върху биометричния четец и стоманената врата се отваря със съскане, което ми напомня за „Стар Трек“. Посреща ме обичайната силна въздушна струя, която разрошва косата ми, когато прекрачвам прага. Вратата се затваря със съскане зад гърба ми.

— Как си? Влизай и сядай — казва Ърни в сумрака от пулта на половинтонния микроскоп. — Защото искам да си седнала, когато чуеш това.

Най-добрият ми трасеолог винаги ми напомня за щурман на подводница, седнал пред дебела метална тръба, която се издига почти до тавана и напомня перископ. На върха й обаче е разположен катод, който повечето хора наричат електронна пушка, макар на мен да ми прилича повече на електрическа крушка. Това е най-обикновена волфрамова нишка с формата на фиба, която изстрелва термойони към обекта на нашите изследвания. Самото помещение — задушно и клаустрофобично — напомня пещера.

Масивните бетонни стени поглъщат всеки шум, а изолацията от дебело фибростъкло, покрито със специална материя, сякаш поглъща всеки лъч светлина. Имам чувството, че се намирам на дъното на морето, дълбоко под земята или изгубена в Космоса. Когато влизам тук, все едно преминавам в неизвестното, като Алиса през онова огледало. В известен смисъл това е така, защото светът на Ърни не може да бъде управляван без инструменти, които са в състояние да различат частици с размери една милиардна от метъра или една седемдесет и пет хилядна от човешкия косъм.

Мога да открия хиляди кожни клетки или прашинки дори върху най-миниатюрната и банална улика, която възприемам като вселенски детрит, мъртва органична материя, заредена с негативизъм и лоша карма. Хората оставят след себе си всевъзможни уж невидими следи, които непрекъснато си препредават. Те могат да се озоват на най-неочаквани места, да преминат от един човек или предмет върху друг, дори от един континент на друг, а когато ги открием — да ни разкажат най-невероятни истории.

Връщам се към последната ни среща с Ърни. Оттогава измина може би месец и посивяващата му коса, все още с руси кичури тук-там, е станала още по-дълга. Забелязвам, че под лабораторната престилка се крият черен костюм и каубойска вратовръзка във формата на шнур с клипс от сребро и тюркоаз. Сложил си е черен колан от кожа на гущер и черни каубойски ботуши в същия стил. Обзалагам се, че е оставил в кабинета си черната шапка „Стетсън“ с извита нагоре периферия. Явно днес ще ходи в съда, ще дава показания под клетва или нещо подобно, за да се облече така. Питам го това ли е причината да се е издокарал.

— Нищо подобно — отговаря ми той, а сините му очи озаряват измореното му лице. — Каня се да отида в института „Кенеди“ и да чуя лекцията ти. Съмнявам се, че ще ми остане време да се отбия у дома, за да се преоблека. Няколко души ще тръгнем направо оттук.

Трогната съм, но и смазана от мъка, затова сядам и му казвам за Бригс.

— По дяволите! — изругава тихо Ърни, докато аз му излагам опасенията си.

— Енергия или електричество, превърнати в оръжие — споделям догадките на Бентън.

— Изглежда абсурдно, но въпреки това има логика — отвръща ми Ърни.

— Откри ли нещо, което да ни помогне в тази насока?

— Не съвсем… може би. Всъщност попаднах на това вчера, преди да си тръгна. — Има предвид случая „Хиндърс“. Докато го слушам, започвам да оглеждам мониторите над главата му, макар да не съм сигурна какво виждам.

Странни черно-бели форми, някои в наномащаб, увеличени двеста хиляди пъти. Атомни спектрални линии, в които разпознавам никел и алуминий, извадени от изгарянето върху скалпа, а също и силиций и желязо в по-малки количества.

Не съм сигурна какво прави тук титанът, объркана съм от наличието на цирконий и скандий. Това не са метали, които се срещат на всяка крачка. Единият се използва предимно в ядрените реактори, другият в космическата индустрия.

— Не исках да ти казвам какво съм открил — обяснява Ърни, — докато не получа потвърждение от един приятел в НЛОР.

Националната лаборатория „Оук Ридж“ в Тенеси е мястото, към което се обръщаме за помощ, когато се изправяме пред неразрешими загадки в областта на материята и нейната структура. С други думи, ако не можем да разберем от какво е направено нещо или как, обръщаме се към Националната лаборатория „Оук Ридж“, Масачузетския технологичен институт, Калифорнийския технологичен институт, дори НАСА. Пример за това е темата на моята лекция довечера — трагедията с космическата совалка „Колумбия“. Една обикновена криминологична лаборатория не би успяла да даде отговор на въпроса защо топлинният щит е дал дефект.

— Обади ми се току-що, буквално докато идваше насам — обяснява Ърни. — Чувала си ме да споменавам Бил. Работи в лабораторията за свръхпроводници и често не спи нощем като теб — добавя той, защото още няма четири сутринта. — Знаеш ли какво е пангит?

— Не мисля — отвръщам аз. — Честно казано, не разбирам за какво говориш.

— За това! — Ърни посочва черно-бяло изображение на един монитор, което при увеличение 500 пъти наподобява безформен кътник.