Хаос

2.

Минавам през портата от черно ковано желязо в тулената стена, която огражда „Харвард Ярд“ и се озовавам на Куинси стрийт. Поглеждам първо в едната, после в другата посока.

Срещу мен се издига наскоро ремонтираната сграда на Харвардския музей на изкуствата с неговата внушителна фасада от тухли и бетон и шест етажа галерии под огромен стъклен покрив във формата на пирамида. Чакам край паркираните автомобили, в които се отразява бавно залязващото слънце. Проверявам часа и прогнозата за времето с помощта на мобилния си телефон.

18:40 е, а температурата е все така потискаща — трийсет и четири градуса. Не зная какво съм си въобразявала преди малко. Но просто не можех да понеса безкрайното дрънкане на Брайс, докато се движехме покрай реката към моста „Андерсън“, завивахме надясно покрай гребния клуб „Уелд Боутхауз“ с неговия червен керемиден покрив и поемахме по Кенеди стрийт към Масачузетс авеню.

Нямах намерение да чуя дори още една дума от него, затова, когато слязох пред „Кооп“, книжарницата на колежа, му наредих да не ме чака. Заради многобройните магазини и спирката на метрото Харвард Скуеър е винаги оживен, независимо какво е времето. Винаги има минувачи, а броят на просяците остава неизменен двайсет и четири часа в денонощието.

Определено не бе най-подходящото място, където Брайс да свали прозореца и да започне да спори като разглезено жиголо с възрастната си благодетелка. Не искаше да ме чуе, не искаше и да ми позволи да си тръгна, в гласа му започнаха да се прокрадват истерични нотки, които за съжаление са част от характера му. Искаше да му обясня „ясно и разбрано“ защо желая да се възползвам от помощта му и да го информирам „най-подробно“ дали е „направил нещо“. Продължи да повтаря, че знае, че е „направил нещо“, и отказваше да чуе възраженията ми.

Любопитните минувачи впериха в нас орлови погледи. Бездомникът, който седеше на тротоара пред дрогерията и си правеше сянка с картонената си табела, се втренчи в нас с изцъклените си като на сврака очи. Това определено не бе идеалното място за паркиране на автомобил, на който пише ГЛАВЕН СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ ЕКСПЕРТ, а на вратите му са изрисувани в синьо жезълът на Асклепий и везните на правосъдието. Като вземем предвид и обстоятелството, че прозорците на колата са затъмнени, въздействието, което оказват служебните ни автомобили, е напълно разбираемо.

След като се отървах от Брайс, влязох в „Кооп“, където купих подаръци за майка ми и сестра ми. Уверих се, че досадният ми административен помощник си е тръгнал, преди да напусна приятната прохлада на магазина и да се озова под изпепеляващата жега и до поема по Братъл стрийт.

Отбих се в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, където се помещават Американският репертоарен театър, известен като АРТ, и Експерименталният театър, за да купя шест билета за „Сервитьорка“, след като предварително бях резервирала най-добрите места в салона. Сетне се върнах на Масачузетс авеню, прекосих „Харвард Ярд“ и се озовах на Куинси стрийт, където се намирам и в настоящия момент.

Центърът за визуални изкуства „Карпентър“ остава от лявата ми страна. Минава ми през ума, че сигурно изглеждам ужасно. Преди да изляза с Брайс, бях взела душ в службата и се бях преоблякла в костюма, който сега е целият омачкан и покрит с потни петна. Бях си пръснала любимия на Бентън парфюм „Аморверо“, който поръчва от Италия. Това е запазеният аромат на хотел „Хаслер“ в Рим, където ми предложи брак. Но докато чакам на ъгъла, за да пресека, подушвам китката си и не долавям и капка от парфюма. Маранята се надига на вълни, които трептят над вонящото на разтопен асфалт улично платно. Чувам гласа на Марино, преди да го видя.

— Нали знаеш онази поговорка, която гласи, че в тропиците само побеснелите кучета и англичаните излизат в обедната жега?

Обръщам се, когато чувам това досадно клише. Откривам го спрял на светофара. Спуснал е прозореца на цивилния си тъмносин джип. Сега разбирам защо се държа толкова зле, когато разговаряхме преди малко. Обикалял е района и ме е търсил. Разпитвал е хората по Харвард Скуеър. Точно както подозирах. Включва полицейските светлини, натиска бутона на сирената и се насочва към мен, като се врязва в насрещния поток от коли.

Марино спира и изскача от колата. Мисля, че никога няма да свикна с костюма и вратовръзката му. Подобно елегантно облекло не подхожда на хора като него. Всъщност единствената дреха, която му отива, е неговата кожа.

Висок е над метър и деветдесет и пет и тежи сто и петнайсет килограма, плюс-минус десет. Загорялата му гладко обръсната глава прилича на полиран камък, ръцете и краката му са с размерите на малка лодка. Раменете на Марино са широки като врата и може да вдигне от лежанка тежест, която се равнява на пет жени като мен. Или поне така се хвали.

Красив е по един първичен начин, с едро червендалесто лице, надвиснали вежди и месест нос. Има брадичка на троглодит, едри бели зъби, а тялото му изпъва костюма му, все едно е Невероятния Хълк от комиксите. Нито конфекция, нито шити по поръчка дрехи му стоят добре и част от проблема се дължи на обстоятелството, че не го оставят да избира сам, когато пазарува. А той пазарува рядко. Щеше да му се отрази добре и ако поразчиства от време на време гардероба и гаража си, но съм сигурна, че никога не го е правил.

Когато излиза на тротоара, забелязвам, че ръкавите на морскосиньото му сако са се набрали високо над китката му. Маншетите на крачолите му са вдигнати над глезените му, сякаш има наводнение, и разкриват сивите му чорапи. Черните му кожени маратонки не са завързани догоре. Цветовете на вратовръзката не подхождат на костюма му, а и самата й кройка е силно демодирана. Тя е на червено-черни райета и твърде широка, произведена вероятно през осемдесетте години, когато хората носеха чарлстони, обувки с широки подметки и костюми от полиестер в пастелни цветове.

Марино си има причини да се облича по този начин и вратовръзката му несъмнено е свързана с някакъв спомен, вероятно с куршум, който е избегнал, игра на боулинг, която е спечелил, най-голямата риба, която е улавял, или особено успешна първа среща. Той никога не изхвърля нищо, което има някакво значение за него. Обича да обикаля магазините за дрехи втора ръка в търсене на минало, което му допада повече от настоящето. Странно как един толкова корав тип като него може да бъде толкова сантиментален.

— Качвай се. Ще те откарам. — Очите му са скрити зад авиаторски очила с черни стъкла „Рей Бан“, които съм му подарила за рождения му ден преди няколко години.

— Че защо ще ме караш? — Входът на алеята, която води от бетонния тротоар до Харвард Клуб, е на хвърлей място оттук, ще стигна дотам за не повече от минута пеша.

Той обаче не приема „не“ за отговор. Грабва ме за ръка и вдига огромна длан, за да спре трафика, докато пресичаме улицата. Не съм арестувана, но и не се чувствам свободна, докато ме настанява на предната седалка на полицейския си автомобил, където се намърдвам с усилие заради двете си чанти, а бримката на чорапа ми се простира от коляното чак до обувката. Невъзможно е да се спася от лудостта на Марино.

Ето, пак започваме, казвам си наум. Поредният спектакъл. Някой страничен наблюдател може да реши, че съм арестувана от полицията и отведена за разпит. Чудя се какво ли ще чуя за себе си след тази сцена.

— Защо обикаляш из квартала и ме търсиш, понеже ми се струва, че правиш тъкмо това? — питам аз, когато затваря вратата. — Говоря сериозно, Марино. — Той обаче не ме чува.

Заобикаля колата и се настанява зад волана. В салона цари безупречна чистота, а в допълнение към това, тук мога да открия всяка сирена, светлина, кутия с инструменти и оборудване за криминалисти, изобретени някога. Тъмният винил мирише на автокозметика и по него не се забелязва и една прашинка. Тапицерията на седалките изглежда така, сякаш никога не са ползвани, а приборите по арматурното табло блестят, сякаш току-що е излязло от завода. Марино се отнася изключително педантично към колите си. Домът му, кабинетът му, облеклото му са нещо съвсем различно.

— Казвал ли съм ти колко мразя тези проклети телефони? — започва да се оплаква той, след като затръшва вратата. — Има неща, които не бива да се казват по безжични устройства, ако не искаш някой да научи всяка подробност около личния ти живот.

— Защо си се облякъл толкова официално?

— Бях на бдение на покойник. Не го познаваш.

— Ясно — казвам, макар изобщо да не ми е ясно.

Марино не би облякъл костюм и вратовръзка заради бдение. Едва ли би го направил заради сватба или погребение и определено не би се облякъл така в тази жега, освен ако има друга причина, която премълчава.

— Изглеждаш много добре и ухаеш приятно. Чакай да видя… Канела, сандалово дърво, малко цитруси и мускус. „Бритиш Стърлинг“! Одеколон, който винаги ми напомня за гимназията.

— Не сменяй темата.

— Не знаех, че имаме тема.

— Темата е шпионаж. Помниш ли, когато най-голямата ни тревога бе възможността някой да обикаля наоколо със скенер? — пита той. — И да се опитва по този начин да хакне мобилния ти телефон? Когато нямаше камери, които да се навират в лицето ти? Спрях на Харвард Скуеър преди малко и се огледах, за да видя кой се мотае по площада, а някакво колежанче започна да се снима с мобилния си телефон.

— Как разбра, че е колежанче?

— Защото приличаше на разглезен копелдак с джапанки, торбести къси панталони и часовник „Ролекс“.

— Какво правеше там?

— Задавах въпроси, за да разбера дали някой е видял нещо по-рано. Нали знаеш, пред „Кооп“ и Си Ви Ес често се мотаят едни и същи хора. По-малко са от обикновено в тази жега, но предпочитат да се шляят навън, отколкото да стоят на закрито и прохладно. Онова хлапе насочи телефона си към мен, сякаш се каня да застрелям някого без причина, а то се надява да извади късмет и да направи клип. На всичко отгоре над главата ми бръмчеше някакъв проклет дрон. Мразя технологиите! — добави мрачно той.

— Кажи ми, моля те, защо седя в колата ти, тъй като очевидно не се нуждая от превоз. Бездруго вече пристигнах.

— Да, вярно, не се нуждаеш от превоз. Бих казал, че злото вече е сторено. — Той ме оглежда от глава до пети, а очилата му се задържат прекалено дълго върху бримката на чорапа ми.

— Сигурна съм, че не си дошъл, за да ми кажеш това.

— Не. Искам да разбера какво всъщност става с Брайс? — Черният „Рей Бан“ сякаш ме приковава към седалката.

— Нямах представа, че с него става нещо… като изключим обстоятелството, че изглежда по-изнервен и досаден от обикновено.

— Именно. И каква според теб е причината за това? Помисли си.

— Добре, мисля… Вероятно заради жегата и натоварения график. Както знаеш, затрупани сме със смъртни случаи, причинени от горещото време, а Брайс и Итън имат проблем с някакъв агресивен съсед и… чакай да се сетя… Мисля, че бабата на Брайс се подложи на операция за отстраняване на жлъчката миналата седмица. С други думи, подложен е на доста стрес. Но от друга страна, кой може да каже какво се случва в главата му. Или в главата на когото и да било, Марино?

— Ако има причина да не можем да се доверим напълно на Брайс, сега е моментът да изплюеш камъчето, Док.

— Струва ми се, че достатъчно сме го обсъждали — отговарям аз, докато климатикът бълва студена струя, която ще ме смрази до мозъка на костите, тъй като дрехите ми са мокри от пот. — Нямам време да се возя с теб точно сега и трябва да направя опит да почистя костюма си преди вечеря.

Понечвам да отворя вратата, но той отново ме хваща за ръката.