Обувките ми шляпат през горещата суха трева, а потта се стича на ручейчета под дрехите ми, по гърдите ми, по гърба ми… Продължавам да вървя, като търся сянката на дърветата, а слънцето се спуска все по-ниско и издължава стволовете им.
Всеки път, когато успея да се скрия от напичащата жега, тя ме намира отново. Опасаният с висока тухлена ограда център на студентското градче в Харвард е същински лабиринт от градини, поляни и дворове, свързани с безброй пътеки и алеи. Величествените сгради от камък и тухли с обрасли с бръшлян фасади са излети като по калъп. Помня как се почувствах, когато на петнайсетгодишна възраст за първи път посетих това място. Сега с всяка стъпка, която правя, имам чувството, че се връщам в миналото, и това е едновременно приятно и тъжно.
Бях дошла тук на екскурзия по време на последната си година в гимназията, един от редките случаи, когато пътувах извън Флорида. По това време вече бях започнала да проучвам различни колежи, както и възможностите да постигна нещо в живота си. Никога няма да забравя как крачех по същата тази алея, изпаднала в емоционална криза, притеснена, че мястото ми не е тук. Споменът ми е прекъснат от вибрации, които чувам и усещам като жуженето на голямо насекомо.
Спирам на горещата като пещ алея, оглеждам се и забелязвам дрон високо над парка. Едва сега осъзнавам, че източникът на жуженето се намира в джоба на сакото, което съм метнала на рамо заради горещината и слънцето. Поглеждам екрана, за да видя кой звъни. Детектив Пийт Марино от полицейското управление на Кеймбридж.
— Случило ли се е нещо, за което не зная? — пита ме той направо. Връзката е ужасна.
— Не мисля — отвръщам объркана аз, докато се пека на алеята като в пещ.
— Защо вървиш пеша? Никой не трябва да върви пеша в това време. — Говори рязко, звучи ядосан и аз мигом заставам нащрек, тъй като разбирам, че това не е приятелски разговор. — Какво правиш?
— Нищо особено — отговарям предпазливо. Тонът му ме дразни. — Отивам на среща с Бентън.
— По каква причина се срещаш с него? — пита Марино, докато мобилната връзка продължава ту да се влошава, ту да се оправя.
— Причината да се срещна със съпруга си е да вечеряме заедно — отговарям със скрита ирония. Не искам да водя труден разговор или да се карам с още някого днес. — Всичко наред ли е?
— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му изведнъж прокънтява болезнено в дясното ми око. — Защо не си с Брайс?
Прекалено бъбривият ми административен помощник явно е уведомил Марино, че съм отказала да се върна в колата на Харвард Скуеър, че съм нарушила протокола и съм се отнесла небрежно към собствената си безопасност.
Преди да успея да отговоря, Марино прави това вместо мен, сякаш съм заподозряна в някакво престъпление.
— Излязла си от колата преди час и половина. Влязла си в „Кооп“, където си останала двайсет минути — нарежда той. — А когато накрая излезе от магазина на Масачузетс авеню? Къде отиде?
— Имах работа на Ероу стрийт. — Алеите в „Харвард Ярд“ образуват същинска паяжина и аз се улавям, че обмислям най-удобния маршрут, най-бързия и най-прохладния.
— Какво прави там? — продължава да ме разпитва той, сякаш му влиза в работата.
— Бях в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, за да взема билети за „Сервитьорка“, мюзикъла със Сара Барейлис — отговарям с хладна учтивост, която започва да се изпарява. — Реших, че на Дороти може да й хареса.
— Доколкото разбрах си се държала доста смахнато. Направо истерично.
— Моля? — Застивам на място.
— Така поне описаха поведението ги.
— Кой? Брайс?
— Не. Получихме обаждане на 911, свързано с теб — отвръща Марино.
Изумена съм.
Пийт Марино ме уведомява, че в полицейското управление е получено оплакване, свързано с „млад мъж и по-възрастната му приятелка“, които се карали на Харвард Скуеър около 16:45 ч.
Младежът бил описан като двайсет и няколко годишен с тъмноруси коси, сини панталони, бяла тениска, дизайнерски очила и татуировка на лист марихуана. Това с татуировката не отговаря на истината, но всичко останало е вярно.
Вероятно загриженият гражданин, позвънил в полицията, ме е разпознал от новините. Описанието, което ми е дал, е доста точно. Наистина нося костюм с пола в цвят каки, бяла блуза и ниски кожени обувки. За съжаление наистина имам бримка на чорапите, които ще събуя и изхвърля в кошчето, когато пристигна там, накъдето съм се запътила.
— Спомена ли името ми? — Не мога да повярвам, че това се случва.
— Човекът е заявил, че доктор Кей Скарпета е спорила на висок глас с надрусания си приятел и е излязла ядосана от колата — уведомява ме Марино.
— Не съм излязла ядосана. Излязох като нормален човек, докато той остана зад волана и продължи да говори.
— Сигурна ли си, че не е излязъл и не ти е отворил вратата?
— Никога не го прави, а и аз не го насърчавам. Някой може да е видял тъкмо това и да е решил погрешно, че Брайс е ядосан. Той свали прозореца си, за да продължим да говорим. Това беше всичко.
Марино ме информира, че след това съм изпаднала в ярост и съм прибягнала до насилие, като съм зашлевила Брайс през отворения прозорец и няколко пъти съм забила показалеца си в гърдите му. Той крещял от страх и болка. Но не казвам нищо, защото стомахът ми се е събрал на топка, неприятно усещане, което за мен е равносилно на вдигнат червен предупредителен флаг.
Марино е ченге. Може да го познавам от цяла вечност, но Кеймбридж е неговата територия. Формално погледнато, може да ми създаде доста проблеми, ако реши. Това е нова неприятна мисъл. Никога не ме е арестувал, не че някога е имал основание да го направи. Но колегиалните отношения са нож с две остриета. Бързо могат да ти създадат проблеми, ако не внимаваш.
— Признавам, че може да съм повишила малко тон, но не съм зашлевила никого… — започвам аз.
— Да се спрем на първата част от твоето твърдение — прекъсва ме детективът у Марино. — Колко малко е всъщност твоето малко?
— Това разпит ли е? Не трябва ли да ми прочетеш правата? Нуждая ли се от адвокат?
— Ти си адвокат.
— Това не е смешно, Марино.
— И аз не се шегувам. Какво означава малко? Питам те, защото според свидетеля си започнала да крещиш.
— Преди или след като съм зашлевила Брайс?
— Няма полза да се ядосваш, Док.
— Не се ядосвам. Нека първо си изясним какво имаш предвид. Да започнем с това. Защото знаеш, че Брайс обича да преувеличава.
— Зная, че сте се карали и сте нарушавали обществения ред.
— Наистина ли се е изразил така?
— Свидетелят се е изразил така.
— Кой свидетел?
— Онзи, който се е обадил и е подал сигнала.
— Разговаря ли лично с въпросния свидетел?
— Не успях да открия човек, който да е видял каквото и да било.
— Това означава, че явно си търсил такъв човек — изтъквам аз.
— След като получих обаждането, обиколих Харвард Скуеър и поразпитах наоколо. Резултатът не ме изненада. Винаги е един и същ. Никой не е видял нищо.
— Именно! Това е толкова абсурдно!
— Притеснявам се да не ти се случи нещо — казва той и започва разговор, който сме водили безброй пъти през годините.
Марино страда от фобията — и трябва да призная, че тя го преследва денонощно — че с мен ще се случи нещо ужасно. Всъщност той се тревожи за себе си. По същия начин се отнасяше и към бившата си съпруга Дорис, преди тя да избяга накрая с някакъв търговец на автомобили. Марино просто не разбира разликата между потребност и любов. За него те са едно и също.
— Ако решиш да пилееш парите на данъкоплатците, можеш да провериш охранителните камери по периферията на Харвард Скуеър, особено тази пред „Кооп“ — предлагам му аз. — Ще видиш, че не съм удряла нито Брайс, нито когото и да било.
— Чудя се дали това не е свързано с лекцията ти в Института по държавни науки утре вечер — продължава Марино. — По новините непрекъснато говорят за нея, защото я смятат за противоречива. След като двамата с генерал Бригс решихте да изнесете презентация за взрива на совалката, би трябвало да очаквате реакция от страна на разните му там откачалки. Някои от тях вярват, че „Колумбия“ е свалена от НЛО. И това е причината за прекратяването на полетите с космически совалки.
— Все още очаквам да чуя името на този твой свидетел, който е излъгал някого от операторите на 911. — Изобщо не ми се слушат разсъжденията му на тема конспиративни теории и безредиците, които авторите им могат да предизвикат на лекцията в института „Кенеди“.
— Не се е представил на оператора, който е поел обаждането — отговаря Марино. — Вероятно е използвал телефон с предплатена карта, който може да е купил дори от дрогерията на Си Ви Ес на Харвард Скуеър. Подобен номер не може да бъде проследен. Не че не сме опитвали, но това е положението.
Преминавам под сянката на огромен стар дъб, протегнал ниско клони, които ми се струват прекалено зелени и свежи за септември. Жегата, налегнала тази есенна привечер, сякаш притиска земята с нажежената си длан, изцежда живота от всичко околовръст и оставя след себе си пустиня от пепелища. Прехвърлям пазарската си торба в другата ръка. Адвокатската ми чанта също бе започнала да натежава, все пак в нея нося лаптоп, документи, лични вещи… Широката кожена презрамка се впива в рамото ми.
— Къде точно се намираш? — Гласът на Марино ме отклонява от мислите ми.
— Минавам напряко през „Харвард Ярд“. — Нямам намерение да му разкривам местонахождението си. — А ти? Гласът ти ту заглъхва, ту кънти като през високоговорител. Да не си в колата?
— Какво ще правиш? Ще минеш през Джонсън Гейт, за да прекосиш парка и да излезеш на Куинси стрийт?
— Че мога ли да мина от друго място? — Останала съм без дъх и се отклонявам от по-конкретен отговор.
— Значи си близо до черквата — заключава той.
— Защо питаш? Да не би да идваш да ме арестуваш?
— Веднага щом си намеря белезниците. Да си ги виждала някъде?
— Защо не попиташ мадамата, с която излизаш тези дни?
— Ще напуснеш „Харвард Ярд“ през вратата срещу музеите. И светофарът ще се падне от лявата ти страна. — Прозвучава като нареждане, а не като предположение или въпрос.
— Къде си ти? — питам аз, изпълнена с подозрения.
— Маршрутът, който ти предложих, е по-пряк — отговаря той. — Мини покрай черквата и прекоси градинката зад Севър Хол.