Хаос

5.

Входът прилича на частен дом. Именно в това се е превърнал Харвард Клуб за моя съпруг, профайлър от ФБР, който дори не е завършил Харвард. Бентън е учил в Амхърст като баща си и дядо си преди него.

Дом далеч от дома. Портал към друга вселена, където болката, страхът и трагедията нямат място. Бентън може да намери убежище в тази безупречна неоджорджианска сграда в сърцето на кампуса и да се престори, макар и за кратко, че на света не съществуват неща като невежество, фанатизъм, политика, тесногръди бюрократи…

Може да се наслади на атмосферата на тази затворена, почти манастирска обител, където всички приветстват напредничавите идеи и не се боят от различията, където няма насилие и агресия. Тук Бентън се чувства на сигурно място. Но не толкова сигурно, че да не носи оръжие. Не виждам пистолета му, но не се съмнявам, че в куфарчето му има един, а резервния е скрил някъде под дрехите си. Това са „Глок 27“ и „Смит & Уесън модел 19“, без които не напуска дома.

Заставаме пред боядисаните в бяло колони и фронтона над тъмночервената врата. Погледът ми се спира на съвършената симетрия на тухлената фасада, след което се насочва нагоре, към издадените еркерни прозорци на стаите за гости на втория етаж.

— Може би някой друг път. — Бентън също гледа нагоре и се досеща какво си мисля.

— Да, предполагам, че днес няма да останем да спим тук заради сестра ми. Но ако имах в какво да се преоблека, веднага щях да наема стая и да си взема душ. — В съзнанието ми прозвучава скърцането на старите дървени стълби, които водят към втория етаж.

Добре си спомням излъчването на покритите с тапети стени, изискания уют и тесните легла, в които двамата с Бентън почти не мигнахме. Това е добре отработен ритуал, който често изпълняваме и не обсъждаме с никого освен помежду си. Той принадлежи само на нас двамата и не бих го нарекла романтична вечер или нещо подобно, а бих го приела по-скоро като терапия, към която прибягваме веднъж месечно, когато звездите са благосклонни към нас.

Това се случва рядко, но подредят ли се небесните светила в подходящата комбинация, този ритуал ни напомня, че понятия като приличие и човечност не са изгубили своя смисъл на този свят. Не всички лъжат, крадат, насилват, малтретират, злоупотребяват, изоставят, измъчват, отвличат или убиват. Не всички искат да ни съсипят или да откраднат това, което е наше. Чувстваме се толкова щастливи, че се имаме един друг.

Озоваваме се сред строгата тишина на фоайето, обзаведено със старинни мебели, скъпи картини и персийски килими. Бентън затваря вратата зад нас. Заобикалят ни стенни свещници и махагонова ламперия, тъмнокафяви кожени дивани и широки дъски на пода. Масата до входа е украсена със свежи цветя, а менюто за вечерта е изложено върху дъбова катедра във викториански стил.

Долавям познати ухания — току-що откъснати лилии и рози, пчелен восък, примесен с лек дъх на мухъл — които ми действат толкова успокояващо. Те излъчват старинно очарование, което навява мисли за поезия, пури, подвързани с кожа томове. Мога да позная къде съм дори със затворени очи. Енергията тук е различна. Атмосферата е наситена с достолепие и тържественост, каквито подобават на място, посрещало държавни глави и някои от най-видните личности на света.

Спирам пред старинното овално огледало във фоайето и прокарвам пръсти през безформените си руси коси. Оглеждам се в помътнялото стъкло и виждам в него отражението на висок красив мъж в светлосив костюм. Той се извисява над мен като пленително привидение.

— Познавам ли ви? — питам Бентън, без да се обърна.

— Не мисля. Очаквате ли някого?

— Да.

— Какво съвпадение. Аз също. Винаги съм очаквал някого.

— И аз.

— Не просто някого. А подходящият човек. — Отражението му се взира в мен.

— Смятате ли, че за всеки от нас има само един подходящ човек? — питам отражението в огледалото.

— Мога да отговоря само за себе си.

Не сме измислили име на нашата малка игра и никой не подозира за тази очарователна хореография, която пресъздава среща на двама непознати. Тя ни действа освежаващо и отрезвяващо, но изисква добри психологически умения, стига човек да умее да приема истината. Какво ли би се случило, ако наистина се срещахме за първи път тук, във фоайето на Харвард Клуб?

Щяхме ли да се забележим един друг? Щеше ли да ме намери за толкова привлекателна, както при първата ни среща? С възрастта мъжете променят отношението си към своите съпруги и макар някои да казват, че продължават да обичат жените си по същия начин, добре знаят, че това не е така. Какви ли чувства бихме изпитали, ако първата ни среща бе именно днес, а не преди десетилетия, когато Бентън бе женен, а аз разведена и работехме по първия ни съвместен случай?

Не съществува научен метод, който да даде отговор на подобен въпрос, а и не се нуждая от него. Не се съмнявам, че бихме се влюбили отново. Сигурна съм, че бих се впуснала в страстна връзка с него, в резултат на която някои биха ме обвинили, че разбивам семейството му. Пет пари не бих дала за мнението им, защото наградата си струва.

Бентън поставя красивите си топли длани на раменете и опира брадичката си на върха на главата ми. Долавям аромата на одеколона му — екзотична дървесина и мускус — докато се взираме в отраженията си в огледалото. На местата, където посребряването на стъклото е ерозирало, изображенията ни напомнят абстракции в стила на Пикасо.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — прошепва той в косата ми.

— Ще ме извиниш ли за момент?

Оставям плика с покупките на гардероба и се отправям към дамската тоалетна, декорирана с тапети с флорални мотиви, подредени в строга симетрия, и театрални плакати от викторианската епоха. Оставям кожената си чанта на черния гранитен плот и изваждам несесера с козметика. Поглеждам се в огледалото и виждам жена, облечена в костюм в цвят каки, леко уморена и разрошена.

Не, леко не е най-подходящата дума. Изглеждам направо ужасно. Свалям мокрото от пот сако и го окачвам на един стол. Сутиенът ми е подгизнал под бялата блуза, затова включвам сешоара и насочвам горещата струя под яката си. Правя всичко по силите си, за да не ми се налага да стоя с мокро бельо. Когато приключвам, изваждам пудра, червило и четка за зъби. Оглеждам лицето си и обмислям какво мога да направя. Не е много.

Не мога да залича последствията от лошия сън, омачканите дрехи и ходенето пеша в ужасната жега. Чувствам се леко замаяна, уморена съм, кожата ми лепне. Изпитвам отчаяна нужда от храна и вода. Но най-вече от душ. Свалям скъсаните си чорапи и ги захвърлям в кошчето. Навлажнявам една кърпа и се почиствам надве-натри, но бързо и ефикасно средство срещу потта просто не съществува.

Имам чувството, че са ме въртели в центрофуга на пералня. Забелязвам, че съм отслабнала малко през последните седмици. Това обикновено се случва, когато занемаря упражненията си. От доста време не съм тичала в парка и определено не съм го правила, откакто ни връхлетя тази гореща вълна. Не съм докосвала и ластиците за тренировки и все отклонявам поканите на Луси да я придружа във фитнеса.

Напудрям лицето си. Сенките, които хвърля кристалният полилей, подчертават издадените ми скули и добре очертаната ми брадичка. Спомням си епитетите, използвани от журналистите. Не намирам нито един от тях за особено точен или любезен. Смятат ме за мъжествена и непривлекателна. А ето и любимия ми, макар и неособено ласкав израз, който циркулира предимно във вестникарските статии: Доктор Кей Скарпета се отличава с резервирано, потайно и властно изражение.

Навлажнявам пръсти и бухвам леко косата си. Пръскам я с лак, който да й придаде обем. Измивам зъбите си и поръсвам челото и скулите си с минерален прах, който блокира ултравиолетовите лъчи и възпрепятства появата на рак на кожата. Пет пари не давам, че навън вече е тъмно като в рог. Решила съм да го направя. Нанасям зехтинов балсам на устните си и капвам малко „Визин“ в очите си.

Чувствам се доста по-добре, но когато поглеждам измачкания костюм и блузата си, в главата ми прозвучава гласът на Дороти, при това така ясно, сякаш стои до мен. Тя казва същото, което вероятно ще каже след няколко часа, когато с Бентън я посрещнем на летището. Че имам ужасен вкус. Че се обличам скучно и небрежно. Че съм немарлива и избирам все старомодни костюми като някоя лелка. Не може да проумее защо не нося обувки на висок ток, тежък грим, нокти от акрил и крещящ лак.

Чуди се защо не подчертавам формите на тялото си, след като — както сама се изразява — „и двете сме надарени с големи бомби“, както обича да се изразява по адрес на най-важната отличителна черта в своята външност. Не се обличам като сестра ми, не се държа като сестра ми. Никога не съм го правила и предполагам, че не бих могла да го направя.

Откакто се помня, не си падам по типично женското контене и празноглавие. Това просто не е за мен.

Докато ме очаква, Бентън разговаря с госпожа П., която стои зад своята катедра.

Съпругът ми държи в едната си ръка черното кожено куфарче, а в другата — телефона, и натиска с пръст по екрана. Прибира го в джоба си, щом забелязва да излизам от дамската тоалетна. Разбирам какво означава изразът „сърцето да прескочи“. Моето буквално спира за миг, щастливо да го види. Винаги прави така.

— Доста по-добре? Нали? — Той сваля очилата си и изиграва цяла сценка, докато ме оглежда. Очите му искрят игриво. — Съгласна ли сте, госпожо П.? — пита я, докато ми намига.

Госпожа П. е прехвърлила осемдесетте, има артистично разрошена прическа, от която стърчат сиво-бели кичури, и кръгли очила с телена рамка, които я превръщат в карикатура на превзета старомодна матрона от Нова Англия. Лицето й е бледо и отпуснато, сбръчкано като сушен плод, а роклята и жакардовото й сако греят в свежи флорални мотиви — декоративни арки, покрити с катерливи рози в червено и зелено, които напомнят картините на прочутия английски художник Уилям Морис.

Госпожа П. ме оглежда с любопитство дори когато дрехите ми не са омачкани, а косата ми невчесана, сякаш се чуди нещо, но не се решава да го изрече на глас. Погледът й се спира на няколко пъти върху голите ми крака, но го отмества бързо, сякаш е видяла нещо, което не е трябвало.

— Какво мислите? — пита я Бентън.

— Ами не съм сигурна. — Очилата й подскачат леко, докато върти глава наляво-надясно — от него към мен, оглежда единия, после другия — сякаш гледа тенис мач. Това обаче е добре отработена сцена между нея и Бентън. — Знаете, че не бива да ме поставяте в такова неудобно положение — укорява го нежно тя.

Фамилията на госпожа П. е Пийбоди и се произнася с ударение на първата сричка и удължено „ий“ като онзи град край Салем. Никога не съм се обръщала към нея на малкото й име, Морийн, и нямам представа дали онези, които го използват, я наричат Мо или нещо друго. През всичките години, откакто идваме тук, неизменно я наричаме госпожа П., а тя се обръща към Бентън с господин Уесли. Когато говори с мен, аз съм госпожа Уесли, макар добре да знае, че в другия ми живот почти всички ме наричат доктор Скарпета или Шефе.

Добре известна — и тъжна — тайна е, че госпожа П. знае коя съм и какво работя, макар да се преструва, че не е така. Скоро след като двамата с Бентън се преместихме в Кеймбридж, съпругът й загина в автомобилна катастрофа буквално пред дома им и аз се погрижих за него. Госпожа П. обаче се държи така, сякаш това никога не се е случвало, а това, което ми бе направило най-силно впечатление в случая със съпруга й, бе, че овдовялата госпожа П. отказваше да разговаря с мен. Настояваше да прочете доклада от аутопсията на съпруга си в компанията на един от моите заместници, мъж.

Трябва да отбележа все пак, че госпожа П. е започнала работа в Харвард Клуб по време, когато положението на жените е било много различно. Тогава представителките на нежния пол са могли да идват тук, но персоналът ги е насочвал към отделен дамски салон, отказвал им е да резервират стаи на втория етаж, намеквал им е, че не са добре дошли в библиотеките, посещавани от техните състуденти и колеги. Когато Рут Бейдър Гинсбърг, един от най-блестящите юристи на своето време, била първи курс в юридическия факултет на Харвард, била помолена да аргументира решението си да заеме място, което би могъл да заеме някой мъж.

— Мисля, че трябва да отидете на психиатър, ако излезе навън с тези дрехи — казва госпожа П. и гледа към Бентън, а той облещва очи в престорено разочарование. — Ще се разтопите като свещ.

Това сигурно означава, че й приличам на свещ.

Бентън вдига рамене и казва:

— По всичко изглежда, че оценката не е положителна. Съжалявам, Кей. Явно госпожа П. смята, че изглеждаш ужасно.

— Никога не бих казала подобно нещо! — Госпожа П. се смее тихо, неловко, поставила три пръста върху розовите си устни и поклаща глава, сякаш съпругът ми е най-палавото момче на света.

Тя определено харесва Бентън, който, разбира се, обича да дразни и двете ни. Ако човек не го познава, трудно ще забележи какво прави, защото хуморът му е толкова тънък, недоловим почти, че наподобява паяжина, която хем не виждаш, хем непрекъснато отмяташ от лицето си. Той много добре знае, че не изглеждам кой знае колко по-добре. Нямам чорапи, а кожените стелки на старомодните ми ниски обувки са влажни и лепкави като сурова стрида, извадена от черупката си преди часове.

— Не ме карайте да се чувствам още по-зле — казвам аз, докато госпожа П. взима две менюта и една дебела черна книга, която всъщност е богатата carte des vins. — Разбирам, че не си имал намерение да вечеряш с жена, която изглежда ужасно.

— Зависи от жената — отговаря Бентън и отваря куфарчето си с рязко изщракване на закопчалките.

Сменя слънчевите си очила с обикновени бифокални, каквито могат да се купят от всяка дрогерия. Нарамвам кожената си чанта и тръгваме след госпожа П., която ни повежда към северната трапезария с високите сводести прозорци и изглед към предната морава, която вече е потънала в мрак.

Крачим по дебелия червен килим, който напълно заглушава стъпките ни. Минаваме под голите, почернели от времето греди на белия гипсов таван, прекосяваме море от маси, застлани с бели покривки, над които греят месингови полилеи с малки червени абажури на тънките крушки, които наподобяват свещи. Единствените гости сме в салона. Бентън и госпожа П. бъбрят приятелски, докато тя ни настанява на обичайното ни място в ъгъла.

— Едва ли някой ще дойде преди осем — обяснява тя на Бентън защо клубът е толкова празен тази вечер. — На горния етаж имаме две частни вечери, но тук няма никого. Прекалено е горещо.

— А спиранията на тока? — пита Бентън. — Отразиха ли ви се по някакъв начин?

— Винаги ни създават проблеми. Ту пускат тока, ту го спират. Човек не може да остане вътре, но и не може да излезе навън. Да се надяваме, че това няма да се случи отново, особено след като вие сте дошли тук с намерението да се насладите на приятна и спокойна вечеря.

Госпожа П. започва да споделя последните новини за Котарака Феликс. Да, това е пълното му име, но понякога го нарича Феликс за по-кратко. Очевидно той не е понесъл добре горещата вълна.

— Последното спиране на тока му се отрази много зле. Било е вчера по обед, но разбрах впоследствие, тъй като бях на работа. Живея на едно от най-ужасните места от гледна точна на електроснабдяването — обяснява тя и на двама ни. — А както знаете, Феликс е доста възрастен вече и подобни проблеми му се отразяват. Невинаги разбирам дали токът у дома е спирал. Тук може всичко да е наред и да нямам представа, че горкичкият Феликс се измъчва без климатик.

— Нямате ли някоя съседка или близка, която да се грижи за него от време на време? — питам аз.

— Спре ли токът, съседите ми се оказват в същото положение като мен — отвръща тя. — А децата ми живеят далече. Внукът ми работи почасово тук, докато се опитва да пробие като музикант, и ми помага, когато има възможност. Но той е на двайсет и три и има алергия към котки.

— Не можете ли да взимате Феликс на работа? — пита Бентън, а госпожа П. му отвръща със смях. — Защо да не може? — Бентън е напълно сериозен.

— Защото не може — отговаря тя и поглежда към другия край на салона, за да се увери, че никой не е дошъл.