Хаос

3.

— Стой! — казва Марино, сякаш се обръща към немската си овчарка Куинси, която в момента не се вози в клетка в багажника. Освен че не е издържал изпитите за полицейско куче, Куинси се е провалил и в ролята си на най-добър приятел.

Кръстен на легендарния съдебен патолог от едноименния тв сериал от осемдесетте, Куинси не припарва до местопрестъпление, когато метеорологичните условия не са благоприятни. Предполагам, че косматата дружка на Марино седи в момента на сигурно място у дома, излегнала се в луксозната си кучешка колибка с климатик, и гледа кучешка телевизия.

— Ще те оставя след петнайсетина метра. А сега стой мирно и се наслаждавай на климатика — каза Марино.

Дръпвам ръката си, защото не обичам да ме държат дори нежно.

— Трябва да ме изслушаш — започва той и включва на скорост. — Както казах, не исках да го обсъждаме по телефона. Не можем да знаем кой ни послушва, нали? А ако Брайс представлява заплаха за твоята сигурност или за тази на Центъра по съдебна медицина, бих искал да го разбера навреме.

Напомням на Марино, че използваме лични смартфони, които разполагат с допълнителни екстри от рода на кодиране, антивирусна защита и прочее специални приложения. Малко вероятно е някой да хакне разговорите или имейлите ни. Племенницата ми Луси, която е същински компютърен гений и експерт в Центъра по съдебна медицина, се е погрижила за това.

— Обсъждал ли си това с нея? — питам Марино. — След като си толкова разтревожен, че някой може да ни шпионира, не смяташ ли, че трябва да поговориш с нея? Нали това й е работата?

В мига, в който изричам тези думи, телефонът ми иззвънява. Обажда се Луси, която е разработила собствена версия на „Фейс Таймс“, приложението за видеотелефонни разговори на „Епъл“, и настоява да го включи, за да се виждаме, докато говорим.

— Тъкмо навреме! — възкликвам аз, когато красивото й лице изпълва дисплея на телефона ми. — Точно за теб говорехме!

— Имам само една минута. — Очите й ме пронизват като зелени лазери. — Три неща. Първо, майка ми се обади току-що, за да каже, че самолетът й ще закъснее малко. Аз обаче не бих казала „малко“, макар че тя се изрази точно така. Към момента никой няма представа кога ще излети. Не съм сигурна, че и в службата за контрол на въздушното движение са наясно със ситуацията. В момента задържат всички излитащи самолети.

— Какво са им казали? — питам аз, обзета от притеснения.

— Че сменят гейтовете или нещо подобно. Разговаряхме съвсем накратко, но според нея ще кацне към десет и половина или единайсет.

Много мило от страна на сестра ми да ме предупреди, минава ми през ума. Двамата с Бентън сме достатъчно заети, а тя изобщо не би се замислила дали да ни накара да я чакаме цяла нощ на летището.

— Второ, това дойде току-що от Тейленд Чарли. — Очите на Луси се движат, докато говори, и се опитвам да отгатна какво прави. — Още не съм го прослушала. Ще се заема веднага щом се освободя от тези глупости, свързани с обаждането на 911.

— Предполагам, че става въпрос за още един аудиозапис на италиански — казвам аз, тъй като Луси не говори добре езика и няма да се справи сама с превода.

Тя потвърждава догадката ми. Новият аудиоклип от Тейленд Чарли по нищо не се отличава от предишните осем, които получих от първи септември насам. Анонимните заплахи пристигат по едно и също време всеки ден, файлът е от един и същи вид, записът е с една и съща дължина. Луси обаче не го е изслушала и аз й казвам, че ще се заемем с това по-късно.

— Къде си? — пита ме тя. — Каква е тази кола? — Лицето й се откроява съвсем ясно на тъмния фон, все едно се намира в пещера и зад гърба й цари непрогледен мрак.

Меднорусите й коси са озарени от разсеяна фонова светлина, сякаш някъде зад нея се прожектира филм. По лицето й се гонят сенки. Хрумва ми, че може да се намира в симулатора на виртуална реалност, който в центъра наричаме Пит.

Казвам й, че съм с Марино, което я подсеща да съобщи третата и най-важна новина.

— Видяхте ли какво става в Туитър?

— Щом питаш, предполагам, че не е нещо хубаво — отговарям аз.

— Сега ще ти го изпратя… Готово. — Секунда по-късно Луси изчезва от малкия правоъгълен екран на телефона.

— Какво има? — пита намръщен Марино. — Какво има в Туитър?

— Чакай малко. — Отварям имейла, който Луси ми е изпратила току-що, и кликвам на туита, който е копирала. — Както подозираше, качили са видео, на което разговаряш с обичайните заподозрени по Харвард Скуеър.

Показвам му клипа и усещам наранената му гордост, докато наблюдава миниатюрната си фигурка, която снове тежко-тежко по площада, спира бездомниците, които се шляят пред магазините и ги пита нещо със строг тон. Марино изкарва някакъв мъж от сянката, в която се е скрил, а онзи жестикулира и отговаря уклончиво. Марино надига глас, макар да не се разбира какво казва, а мъжът запристъпва нервно от крак на крак. Ситуацията става неприятна. Още по-лош е надписът. Окупирай Скарпета с хаштаг.

— Какво е това, по дяволите? — възкликва Марино.

— Предполагам идеята е, че подходът ти към мен е твърде собственически и заради това задаваш толкова много въпроси. Предполагам, че затова името ми се е озовало в туита. — Мълчанието му отговаря на въпроса ми. — Но се съмнявам, че ще навреди на друго, освен на егото ти. Глупав клип — добавям аз. — Нищо повече. Не му обръщай внимание.

Той не ме чува, а аз наистина трябва да тръгвам.

— Трябва ми минутка, за да се оправя. — По този начин искам да кажа на Марино, че ми е омръзнало да ме държи като заложница в колата си, в която цари толкова мрачна атмосфера. — Ще отвориш ли вратите и ще ме пуснеш ли, моля? Може да поговорим утре или по друго време?

Марино потегля от мястото, на което бездруго нямаше право да паркира. Спира пред Харвард Клуб, който се простира зад дървена ограда, разположен сред просторна, добре поддържана морава.

— Не се отнасяш достатъчно сериозно — поглежда ме Марино.

— Към кое по-точно?

— Някой ни наблюдава. Въпросът е кой и защо. Не се съмнявам, че някой следи и Брайс. Как иначе ще обясниш татуировката на марихуана.

— Няма нищо за обясняване. Той няма никаква татуировка.

— Напротив. И то именно на лист марихуана, както стана ясно от онова обаждане.

— Невъзможно! Толкова се страхува от игли, че не се ваксинира срещу грип!

— Явно не си в час. Татуировката му се намира точно тук. — Марино се навежда и забива месестия си показалец от външната страна на левия си глезен. От мястото, на което седя, не бих могла да видя повече подробности, дори да имах такова желание. — Обаче е фалшива — добавя той. — Мисля, че не знаеше за нея.

— Явно не зная много неща.

— Листът марихуана е временна татуировка. Поставил я е на шега предната вечер, когато двамата с Итън излизали с някакви приятели. Типично за Брайс. Решил, че ще я измие, преди да си легне, но повечето временни татуировки издържат цяла седмица.

— Очевидно си разговарял с него. — Поглеждам зачервеното лице на Марино. — Той ли ти се обади?

— Аз се свързах с него, когато чух за обаждането на 911. Попитах го за татуировката и той ми изпрати селфи с нея.

Поглеждам в страничното огледало колите, които се движат край нас. Минава ми през ума, че не зная с коя кола ще пристигне Бентън. Може да е с неговото „Порше Кайен Турбо“. Или с неговото „Ауди Ер Ес 7“. А може да е и със служебната кола. Сутринта се занимавах с кучетата, Сок и Тесла, когато Бентън излезе още по тъмно, затова не го видях и не чух да потегля.

— Татуировката е проблем, Док — казва Марино. — Тя придава достоверност на телефонното обаждане. Доказва, че който и да се е оплакал, че двамата с Брайс нарушавате обществения ред, ви е видял… освен ако има друго обяснение откъде този човек е научил за татуировката или как сте били облечени.

Разпознавам рева на турбодвигател, който сменя скоростите. Ослушвам се, тъй като шумът прозвучава по-близо и по-силно.

— Още ли възнамеряваш да я посрещнеш? — пита Марино.

— Кого? — Проследявам с поглед черното ауди на Бентън, което минава покрай нас, превключва на по-ниска предавка и спира точно отпред.

— Дороти.

— Това е планът.

— Ако имаш нужда от помощ, за мен ще бъде удоволствие да я взема от летището — предлага Марино. — И въобще, ако имаш нужда от каквото и да било, само кажи. Особено след като има голяма вероятност полетът да закъснее.

Не си спомням да съм му казвала, че сестра ми пристига, нито пък че ще я взимам от летището. Той не го чу за първи път, когато Луси позвъни преди малко. Очевидно знаеше предварително.

— Много мило — отговарям му. Черните му очила се насочват към багажника на аудито, тъй като Бентън маневрира толкова близо до тротоара, че между бордюра и титановите джанти не може да се провре дори игла.

Матовочерното купе мърка като пантера, която се готви за скок. През затъмненото задно стъкло успявам да различа силуета на Бентън, формата на красивата му глава и гъстата коса, побеляла, откакто го помня. Стойката му е изправена, а раменете му са широки и наистина прилича на хищна котка. Сивите му очила ни наблюдават в огледалото за задно виждане. Отварям вратата на колата и когато излизам навън, жегата се стоварва върху ми като нагорещена тухла. Благодаря на Марино, че ме докара, макар да не го бях искала.

Наблюдавам как Бентън слиза от колата. Изправя високото си слабо тяло. Винаги изглежда безупречно. Не забелязвам дори една гънка по перленосивия костюм, който облече сутринта, сиво-синята му копринена вратовръзка е стегната в безукорен възел, а старинните му копчета за ръкавели от бяло злато блещукат под лъчите на залязващото слънце.

В състояние е да озари дори страниците на „Венити Феър“ със силните си и същевременно изящни черти, платиненобяла коса и очила с рогови рамки. Той е висок и слаб, но силен, а зад спокойното му излъчване се крият стоманени мускули и пламенно сърце. Никога не бихте предположили какво представлява истинският Бентън Уесли, скрит зад елегантния костюм, ушит не просто по поръчка, а на ръка, защото той произлиза от богато семейство в Нова Англия, натрупало състояние още преди няколко поколения.

— Здравей — казва той и взима плика ми с покупките, но продължавам да стискам чантата с лаптопа.

Бентън проследява с поглед как тъмносиният джип на Марино се влива в потока от коли, а над асфалта се вдига пара, благодарение на която въздухът изглежда по-гъст и по-мръсен.

— Надявам се следобедът ти да е минал по-добре от моя. — Добре осъзнавам как изглеждам в сравнение с безупречно елегантния си съпруг. — Съжалявам, но изглеждам ужасно.

— Какво те накара да тръгнеш пеша?

— Не започвай и ти! Да не би Брайс да ви е изпратил съобщение, че в района на студентското градче се издирва слънчасала жена с бримка на чорапите?

— Наистина не би трябвало да го правиш, Кей. Поради куп причини.

— Явно си разбрал за обаждането на 911. Това ли е новината на деня?

Не ми отговаря, защото не е необходимо. Знае всичко. Вероятно Брайс му е позвънил, защото Марино едва ли би го направил.