Хаос

4.

На тротоара зад нас звъни велосипеден звънец. Отстъпваме встрани, за да направим място на млада жена, която ни подминава.

Спира пред нас, сякаш се е запътила към същото място, на което отиваме и ние. Слиза от колелото и когато сваля черните спортни очила, виждам потното й, зачервено лице. Погледът ми е изпълнен със съчувствие. Разкопчава каишката на синята си предпазна каска и забелязвам прибраните назад дълги кестеняви коси, сините шорти и бежовата блуза. Обзема ме странно чувство.

Оглеждам финия памучен шал с индийски десен, маратонките „Конвърс“ с цвят на слонова кост, спортните чорапи на сиво-бели райета, докато тя се взира първо в телефона си, а после в тухлената фасада на Харвард Клуб, сякаш очаква някого. Пише нещо с пръсти по екрана, сетне поднася телефона до ухото си.

— Здравей — казва тя на когото там се обажда. — Тук съм.

Едва сега осъзнавам, че причината младата жена да ми изглежда толкова позната е много проста. Срещнахме се преди половин час.

Тя беше в „Лоуб“, когато купувах билетите за театър. Помня, че я видях, когато прекосявах коридора на път за дамската тоалетна. Беше на двайсет и няколко и говореше с британски акцент, който ми се стори малко изкуствен и дори театрален. Чух я да разговаря със служители и актьори от Американския репертоарен театър.

Забелязах я и във фоайето да закачва листчета с рецепти по стените, които вече бяха покрити със стотици подобни. В тази постановка на „Сервитьорка“, театърът кани зрителите да споделят любимите си лакомства и да разкрият семейни кулинарни тайни, затова си направих труда да им отделя няколко минутки. Аз обичам да готвя, а сестра ми обича сладкиши. Най-малкото, което мога да направя, е да й приготвя нещо специално, докато е тук. Тъкмо преписвах рецепта за пай с фъстъчено масло, когато въпросната млада жена закачи още едно листче.

— Предупреждавам ви. Жесток е! — каза ми тя и когато се извърна, видях колието й със златен череп, което ми навя мисли за пирати.

— Моля? — огледах се аз, защото не бях сигурна, че говори на мен.

— Паят с фъстъчено масло. Особено ако добавите шоколад. Можете само да го залеете отгоре. Истински шоколад. Не слагайте натрошени сухари от черно брашно, защото смятате, че ще се получи по-добре. Няма. Обещавам ви. И използвайте истинско масло, а не нискокалорично.

— Спокойно можете да минете и без нискокалорични храни — казах й аз, защото изглеждаше в отлична форма.

Сега същата тази млада жена стои пред двама ни с Бентън на Куинси стрийт. Прибира айфона си в леденосинята си чантичка и неволно бута шишето си с вода, което се търкулва по тротоара право към нас. Бентън се навежда, за да го вземе.

— Извинете. Много ви благодаря. — Лицето й е зачервено, обсипано с капчици пот.

— Днес това определено ще ви трябва — казва той и й подава шишето, а тя го поставя на стойката. В същия момент забелязвам млад мъж да прекосява моравата пред клуба.

Очилата й са насочени право към него, докато яхва отново велосипеда, намества се на седалката, а върховете на маратонките й допират тротоара. Младежът е слаб и мургав, облечен е с официални панталони и риза, закопчана догоре, като човек, който работи в офис. Застава пред нея, запотен и ухилен, след което й връчва плик на „Федекс“, който е надписан, но не и запечатан.

— Благодаря — казва младежът. — Сложи билетите и можеш да го изпратиш.

— Ще го направя на път за вкъщи. До по-късно — отвръща тя и го целува по устните.

Той се връща в клуба, където предполагам, че работи. Младата жена слага каската си, но не си прави труда да закопчае каишката под брадичката си. Обръща се към мен и се усмихва.

— Вие сте дамата с фъстъчения пай — казва тя.

— Много мил начин да ме опишете. Здравейте отново. — Отвръщам на усмивката й и едва не й напомням да закопчае каската.

Все пак не я познавам. Не искам да се държа назидателно, особено след обвинението, че съм крещяла на Брайс и съм нарушавала обществения ред.

Вместо това казвам:

— Внимавайте! Тази жега може да бъде опасна.

— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отговаря тя, хваща кормилото и натиска педалите с продължителни, мощни движения.

— Невинаги — отбелязва Бентън.

Усещам полъха на вятъра, когато тя преминава покрай нас.

— Насладете се на пая и на пиесата — извиква тя през рамо.

Напомня ми на моята племенница — самоуверена, с изящни черти на лицето и в отлична форма.

Наблюдавам как голите й крака натискат педалите и мускулите на прасците й изпъкват, когато ускорява, пресича улицата и минава през същата врата, която аз бях използвала по-рано. Спомням си времето, когато бях на нейната възраст и всичко най-хубаво и най-лошо още предстоеше. Тогава исках да зная всичко предварително, сякаш можех да преговарям със съдбата. С кого да бъда и в какво да се превърна? Къде да живея и как да променя живота на хората около мен? Често си играех с подобни мисли и от време на време се опитвах да принудя живота ми да поеме в посоката, в която смятах, че трябва да продължи. Днес не бих го направила.

Наблюдавам как фигурата на младата жена се смалява в далечината, докато върти педалите из „Харвард Ярд“, между ниските, разлети тухлени сгради на библиотеките „Пюзи“ и „Ламонт“. Не разбирам защо някой ще иска да знае бъдещето. Чудя се дали това момиче е сред тези хора. Консервативният отговор гласи: „Вероятно“. А логичният: „Със сигурност“. Аз обаче не съм сред тях.

— Какво искаше Марино? — пита Бентън и докосва нежно гърба ми, докато вървим по тротоара.

Вляво от нас се ниже оградата от хоризонтални дървени греди, а далеч зад нея се издига двуетажната тухлена сграда с бели прозорци и остъклена веранда. Четирите високи комина се издигат гордо и симетрично от четирите ъгъла, а десетте капандури стърчат над скосения покрив като войници на пост.

Дългата алея, застлана с тъмночервени плочки, се вие между алпинеуми и декоративни храсти. Слънцето се е скрило зад околните сгради и тежкият въздух, който толкова напомня за сауна, започва бавно да се разхлажда.

Бентън е свалил сакото си, сгънал го е и го е преметнал внимателно върху ръката си. Минаваме покрай яркорозови калистемони, пурпурни планински лаври и сини и бели хортензии. Нито едно цветче не помръдва на това душно безветрие и само шепа листа са обагрени в червено, при това едва-едва. Колкото по-дълго се задържи горещото време, толкова по-малка е вероятността да се насладим на есенни багри тази година.

Разговарям с Бентън, като полагам сериозни усилия да отговоря на въпросите му относно намеренията на Марино и да обясня, че се е притеснявал за мен и не е искал да вървя пеша. Не мисля обаче, че това е бил единственият му мотив. Оставам с впечатлението, че и Бентън е на същото мнение.

— Във всеки случай — продължавам с разказа си аз, — търсил ме е из квартала, докато разговаряхме по телефона, макар да се преструваше, че не го прави. Докара ме последните петнайсет метра, където ти ни завари преди няколко минути.

— Последните петнайсет метра? — повтаря Бентън.

— Настоя да ме докара. Трябваше да се кача и да измина с кола последните петнайсет метра. Проклетите последни петнайсет метра.

— Очевидно е искал да разговаря с теб на четири очи. Може да е бил прав, когато е казал, че не иска да го обсъждате по телефона. А може да го е използвал като извинение. Или и двете — казва Бентън, сякаш знае какво точно се е случило. А може и наистина да знае, защото за него не представлява проблем да състави психологическа характеристика на Пийт Марино.

— Кажи ми защо реши да тръгнеш пеша, сам-самичка, облечена с костюм и натоварена с две тежки чанти? — пита Бентън. — Нали ти предупреди всички колко опасни са тези високи температури? Както постъпи и с онази жена с колелото преди малко?

— Предполагам така е излязла онази поговорка: Не слушай попа какво казва, а какво прави.

— Не става въпрос за четене на проповеди, които после не спазваш, а за нещо съвсем друго.

— Мислех, че разходката ще ми се отрази добре. Бентън посреща отговора ми с мълчание. — Освен това трябваше да взема билетите за театър.

Обяснявам, че исках да купя и подаръци от „Кооп“, книжарницата на колежа. Тениската, нощницата и луксозният фотоалбум може да не са най-оригиналните подаръци, които съм купувала някога, но са най-доброто, което успях да открия по лавиците. А Бентън много добре знае колко е трудно човек да избере подарък за Дороти.

— Това не означава, че нямам представа какво харесва — обяснявам аз, а той отново не ми отговаря.

Популярен мюзикъл или пай с фъстъчено масло например. Дороти би останала очарована и от възтясна тениска с емблемата на Харвард, която да носи с възтесните си джинси или клинове. Ще я изпъне с хирургически уголемения си бюст и несъмнено ще вдъхнови безброй вълнуващи разговори по баровете на Саут Бийч и Маргаритавил.

— А албумът с фотографии от Кеймбридж би могла да отнесе в Маями, все едно идеята е била нейна — обяснявам аз, а Бентън слуша, но не казва нито дума. Така прави, когато има собствено мнение, което се различава от моето. — Точно така ще представи нещата пред мама, докато й показва снимките от Харвард, Масачузетския технологичен институт, река Чарлз… Всичко ще бъде наред, Дороти ще е в центъра на вниманието, а мама ще се чувства щастлива, че се е сетила за нея и й е купила подарък.

— Няма да е наред — отговаря Бентън, докато минаваме под сянката на огромни чемшири.

— Някои неща няма да се променят. Би трябвало всичко да бъде наред.

— Не можеш да позволиш на Дороти да се държи по този начин. — Тъмните му очила се обръщат към мен.

— Предполагам си чул са обаждането на 911. — Сменям темата, защото сестра ми ангажира прекалено голяма част от времето ми. — Очевидно Марино разполага със записа от обаждането, но не желае да ми го пусне.

Бентън не отговаря, сякаш вече е слушал записа, но няма да ми каже. Ако е бил уведомен за случая, несъмнено е изискал копие от полицейското управление в Кеймбридж под претекст, че ФБР иска да се увери, че държавен служител не се е държал неподобаващо на публично място или не е бил заплашван.

Съпругът ми би измислил какво ли не, за да се сдобие със запис от разговора, освен това е в доста добри отношения с началника на полицейското управление, кмета и почти всички влиятелни личности в града. Изобщо не се нуждае от помощта на Марино.

— Както вече знаеш, а може и да не знаеш, някой се е оплакал, че уж съм нарушила обществения ред. — Думите ми прозвучават още по-странно, когато описвам случилото се на човек, чийто обикновен работен ден преминава в издирването на терористи и серийни убийци.

Поглеждам го, докато приближаваме красивата тухлена сграда, обгърната във вечерен сумрак. Лицето му не издава абсолютно никаква реакция.

— Предполагам, че Брайс ти е казал, след като Марино го е разпитал, за да разбере какво точно се е случило на Харвард Скуеър — добавям аз.

— Марино се притеснява за теб — отвръща Бентън и аз не мога да разбера дали това е констатация, или въпрос.

— Винаги се притеснява. Но освен това се държи странно. Много искаше да отиде на летището. Демонстрира прекомерен ентусиазъм в желанието си да посрещне Дороти.

— Питам се как е разбрал, че пристига. Ти ли му каза? Защото аз не съм.

— След като намерението на сестра ми изненада самите нас, не съм имала възможност да кажа на никого — отговарям аз. — Може Луси да му е споменала.

— Или Деси. Двамата с Марино са станали много близки — казва Бентън. Той е в състояние да прикрие емоциите си по-добре от всеки човек, когото познавам, но въпреки това не може да ме заблуди.

Мога да разбера кога се чувства засегнат от нещо и укрепващата връзка между Марино и Деси очевидно постига този ефект. Очаквах това да се случи, след като Марино започна да прекарва все повече време с немирно хлапе с неутолимо любопитство, чиято генетика остава загадка за нас. Не знаем какво да очакваме. Не можем да предвидим на кого ще заприлича.

Може би на Натали, покойната сестра на Джанет, тъй като тъкмо тя бе замразила яйцеклетката си, докато е била на двайсет и няколко. Доста време бе посветила на проучване на сурогатни майки и донори на сперма. Помня как обсъждаше предимствата и недостатъците на самотните родители и като се върна назад във времето, имам чувството, че е подозирала, че дните й на тази земя са преброени. Предчувствието не я излъга. Седем години след раждането на Деси тя почина от рак на панкреаса. Колко жалко, че не е сред нас и не може да наблюдава колко бързо се променя той като пеперуда, измъкнала се от пашкула си.

— Разбирам проблема — говори Бентън. — Не съм толкова забавен като Марино. Той води Деси на риба, учи го да стреля, дава му да пие първите си глътки бира…

— Нямам нищо против риболова, но не мисля, че Луси и Джанет са прави, ако одобряват останалото.

— Работата е там, че…

— Работата е там, че не е нужно да бъдеш забавен по начина, по който е забавен Марино — отговарям аз. — Надявам се да му дадеш по-добър пример.

— На какво? На скучен възрастен?

— Мислех по-скоро за красив и талантлив федерален агент, който кара бързи коли и носи дизайнерски дрехи. Деси още не те е опознал.

— Очевидно ме е опознал. Марино му е казал, че съм пенсиониран директор на училище, и Деси ме попита дали е вярно. Обясних му, че това е било преди сто години, малко след като съм завършил колеж и съм работил върху магистратурата си — казва Бентън.

— А обясни ли му, че когато започна работа в Бюрото, много агенти постъпваха във ФБР именно от образователни и юридически институции? Че с други думи, кариерата ти е претърпяла логично развитие? — Още докато го изричам, осъзнавам, че обяснението е прекалено сложно, а и кладенецът вече е отровен.

— Марино няма никаква причина да повдига този въпрос, освен за да накара Деси да се страхува от мен. Което е неразумно и вредно, тъй като той бездруго е достатъчно твърдоглав. Забелязвам, че все по-трудно възприема онова, което му се казва.

— Съгласна съм, че не обича да бъде контролиран. Но това се отнася до повечето хора.

— Целта на Марино е да се превърне в Добрия чичо Пит, докато аз си остана училищният директор — казва Бентън, а аз наблюдавам как около нас се спуска тежък, топъл мрак.

Достигаме широката тухлена веранда с наредени по нея дървени маси, червени чадъри и кашпи с цветя и храсти. Последната сряда от септември е и не откриваме нито едно свободно място. Но имаме чувството, че пред клуба няма никого, абсолютно никого освен нас двамата.