Хаос

14.

Тръгваме по същата пътека, по която дойдохме току-що, но не след дълго продължаваме напряко през тревата. Тя е суха, висока едва няколко сантиметра, шумоли под краката ми и гъделичка глезените ми. Навлизаме навътре сред дърветата към застланата с пясък алея за джогинг, която се вие сред горичката.

Високите стълбове на лампите са твърде малко на брой и разположени далеч един от друг. Седнете ли на някоя пейка или разходите ли се нощем по пътеката, те ще предложат единствено бледи, размазани петна жълтеникава светлина. Тук е много тъмно и аз използвам тактическото си фенерче, докато Марино е насочил фенерчето на мобилния си телефон напред и леко надолу.

С другата си ръка дърпа черен пластмасов куфар с криминологично оборудване, който е достатъчно голям да побере едно по-дребно тяло. Колелцата му стържат тихо по камъчетата, докато Марино върви напред. И двамата внимаваме да не стъпим върху някоя улика или да не се препънем. До момента не съм видяла нищо, което да ни накара да спрем и поставим малък ярък конус.

На оскъдната светлина сухата, изпепелена от слънцето трева образува килим от тънки зелено-кафяви остриета, върху който ясно се открояват светлите ми кожени обувки. Дочувам фрагменти от разговори, които се водят някъде пред нас. Като че ли са деца, които обсъждат нещо с тихи, но развълнувани гласове. Но развълнувани не от щастие, а обхванати от ентусиазъм, подхранван от приток на кортизол, хормон, който свързваме със страх, шок, стрес. Долавям и още нещо. Детински звуци, които не ми се струват нормални.

Те извикват в съзнанието ми призрачни места, в които вятърът донася разговори от отвъдното, като в някоя страховита история. Ту набира сила, ту заглъхва смехът на мъртви деца, които тичат из гората, на мъртви деца, които събират ягоди или играят на криеница.

Тези странни безтелесни гласове в далечината пред мен ми напомнят за филми на ужасите. Тръпки ме полазват по врата, когато навлизаме в онази част от парка, заобиколила пътеката за джогинг, на която млада жена е загубила живота си. Може би същата, която срещнах два пъти днес. Надявам се да греша.

Приближаваме дърветата с големи гъсти корони, които предлагат идеалната възможност някой хищник да се скрие и да дебне жертвата си. Марино изтъква това, докато навлизаме все по-навътре в сенките, където са се събрали живите и мъртвите в очакване да отидем при тях. Чувствам се странно, сякаш отивам на парти изненада, на което всички са се скрили в мрака в очакване да се появи почетният гост и лампите да светнат.

Спомням си ранните години от моята кариера, когато не трябваше да се притесняваме от камери и видеоклипове по интернет, преди да приключим аутопсията или да получим лабораторните резултати. В доброто старо време любопитните минувачи не снимаха с мобилните си телефони. Фоторепортерите се появяваха с огромните си телеобективи едва след като тялото бъде прибрано в черен найлонов чувал или детективите покрият жертвата с чаршаф или яке, за да й осигурят някаква анонимност и достойнство и в смъртта. Днес животът и смъртта са доста по-сложни.

— Не мисля, че мястото е избрано случайно — казва Марино. — Някой е познавал маршрута й.

— Откъде знаем, че е имала маршрут? — По този начин го предупреждавам да не прави преждевременни изводи, но само си губя времето.

— Всички имат маршрути — настоява той.

Принудена съм да слушам разсъжденията му, докато чакам Ръсти и Харълд да пристигнат с дизеловия мобилен команден център.

Чудя се къде ли ще паркират и каква ли суматоха ще предизвикат у обитателите на Елиът Хауз. Срещу парка се издига едно от най-големите общежития в цялото студентско градче със седем тухлени сгради и множество дворове, които ми напомнят за Оксфорд и Кеймбридж или за двореца Версай. Представям си как студентите надничат през прозорците и гледат към нас.

Хората ще забележат камиона отдалеч и ако се приближат, ще видят надписа ГЛАВЕН СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ СПЕЦИАЛИСТ, емблемата на Центъра по съдебна медицина и герба на щата Масачузетс. Очаквам всеки момент студентското градче на Харвард да започне да осъзнава тъжната истина, че някой е бил убит под носа му, както се казва. В мига, в който включим прожекторите, ще имаме нужда от повече полицаи, които да удържат тълпите.

— Няма какво да спре хората да минат отвъд полицейската лента — казвам на Марино, докато крачим през гората. — Няма какво да спре и трафика по моста, шофьорите ще отбият, за да гледат, и ще задръстят движението. Това може да се превърне в огромно фиаско, и то за отрицателно време.

— Ще повикам още патрули, когато сме готови — казва той, а аз започвам да си представям сцената, която ще се появи на няколкостотин метра пред нас. — Какво ще стане, ако ги повикам още сега? Ще дойдат още коли и ще привлекат още внимание. Ще повикам подкрепление — колкото хора ни потрябват, веднага щом вдигнем палатката.

Преброявам силуетите на шест светодиодни прожектора, издигнати на триноги. Стърчат като високи хищни мантиси, потънали в мрак и тишина, сякаш са заспали.

Виждам силуетите на униформените полицаи, които се суетят около мястото и разговарят тихо, както правят хората, след като се стъмни. Детските гласове се сливат в объркващо неясно стакато в непрогледния мрак. Не мога да определя източника на звука, но той е призрачен, сякаш горичката около нас изобилства с превъзбудени елфи.

Двамата с Марино се пъхваме под жълтата полицейска лента, с която е ограден периметърът. Оказва се поставена точно на мястото, на което очаквах да я намеря. Навлизаме на поляната сред дърветата и виждаме тялото да лежи на границата между алеята и тревата. Прави ми впечатление колко бледи са голите й ръце и крака, колко бял е спортният й сутиен и колко светъл е цветът на шортите й. Лежи по гръб с изпънати, но разтворени крака. Ръцете й също са изпънати и разперени. Тялото й сякаш образува буквата X.

Сцената ми изпраща смесени сигнали за фарс, присмех, сексуално унижение и едновременно с това… нищо подобно. На пръв поглед младата жена сякаш е оставена да лежи така, че да шокира онзи, който ще я открие, но сутиенът и шортите й са на място, а това е необичайно. Обикновено, когато трупът е изложен в някаква неприлична поза или по начин, който издава омраза, той е гол. Нерядко престъпникът добавя и други щрихи, свидетелстващи за презрението му към жертвата, които да подсилят унижението й. За момента не забелязвам и такива знаци.

Научила съм се обаче — и то по трудния начин — да подхождам консервативно към всякакви предположения, основани на предишни случаи, по които съм работила. Определена подробност в един случай може да означава нещо съвсем различно в друг случай. Когато приближаваме, забелязвам велосипеда, паднал настрани върху застланата с чакъл алея. Разпознавам широкоплещестия следовател от Кеймбридж Том Барклей да стои отстрани, на петнайсетина метра от тялото, близо до дърветата. Оказва се, че детските гласове, които чувах допреди малко, принадлежат на две момичета, с които разговаря. И двете ми се струват прекалено млади, за да излизат сами в този час. Все пак трудно ми е да преценя.

Може да са на десет или дванайсет, а може би малко по-големи. Напълно идентични близначки са с тази разлика, че едната е облечена в розово, другата в жълто. Не могат да стоят мирно, приличат на две пухкави пиленца, които пърхат непрекъснато. Въртят глави в синхрон, очите им се стрелкат насам-натам, очевидно е, че нещо не е наред. Когато приближаваме, виждам, че Барклей осветява някакъв предмет, който държи в ръка. Задава въпрос, който не мога да чуя.

— Може би — отговаря с провлачен глас момичето в розово. Говори високо, както правят хората, които не чуват добре. Взира се в това, което Барклей им показва на телефона си.

— Не зная. Обикновено тук е доста оживено и гледам да не се изпречвам на пътя на колелата — отговаря бавно момичето в жълто, което говори със същия висок и провлачен глас. И макар да би трябвало да съм подготвена, не мога да повярвам на това, което виждам на оскъдната светлина, на играта на светлини и сенки, създадена от нашите фенерчета.

По време на един от телефонните разговори с Марино — онези, по време на които връзката бе направо ужасна — той спомена някакви близначки. Тогава не обърнах внимание, сега фактът, че стоя пред тях при подобни обстоятелства, силно ме притеснява. Оглеждам внимателно първо едната, после другата. И двете са чернокоси с еднакви къси прически с бретон, които изобщо не им подхождат.

Еднаквите им старомодни очила ми напомнят за драсканиците в годишника на гимназията, когато рисувахме с химикалка грозни черни рамки по лицата на онези, които не ни бяха симпатични. Момичетата са еднакви на ръст, под метър и шейсет и пет, набити и пълни. Носят блузи на райета, къси панталонки и сандали, които за мой късмет не са еднакви. Не съм убедена, че щях да успея да ги различа, ако дрехите им не бяха в различни цветове.

— Чакайте тук, става ли? Знаете какво да правите, нали? Стойте тук, не ходете никъде. Не мърдайте. Сега се връщам. — Барклей им говори като на домашни любимци, и то като на такива от по-нисши видове, като зайци или гущери например.

Тръгва към нас, а аз проверявам телефона си за новини от Ръсти и Харълд.

Тъкмо се каня да позвъня, когато чувам камиона и натискам КРАЙ.

Не мога да сбъркам с нищо характерното боботене на дизеловия двигател. Поглеждам към Кенеди стрийт. Виждам фаровете да прорязват парка, когато белият камион на Центъра по съдебна медицина — който, между другото, е доста по-голям от линейка — се качва на тротоара и паркира под дърветата. Ниските клони жулят твърдия метален покрив, като издават отвратителен скърцащ звук, който има ефекта на драскане с нокти по училищна дъска.

— Добре. Можем да пристъпим към работа, за да разберем кого трябва да уведомим, с кого трябва да разговаряме… — започва да нарежда Барклей с твърде властен тон, когато застава пред мен и Марино. — Колкото по-скоро обработим местопрестъплението и пратим тялото в моргата, толкова по-добре — добавя той, но Марино не му обръща никакво внимание.

Зрението ми се адаптира към контрастните светлини и сенки и успявам да огледам по-добре близначките, които продължават да стоят на мястото, където ги остави Барклей. В момента те са в компанията на униформена полицейска служителка, която ги пита дали имат нужда от храна и вода. Дали предпочитат да почакат в патрулния автомобил, в който има климатик. Интересува се дали досега някой ги е питал това и те клатят глави в знак на отрицание. Представям си какво ще последва.

След няколко минути тя ще ги изпрати в полицейското управление и ще ги настани в стаята с маргаритките, както ченгетата наричат помещението, което използват за разпити на деца. Ще се появи психолог, който ще оцени интелектуалното и емоционалното състояние на момичетата, но полицейската служителка няма да спомене това тук, насред парка.

Няма да обясни на близначките, че към тях ще се отнесат като към деца, жертви на насилие. Долавям у себе си склонност да подложа на критика подобен подход, макар да не би трябвало. Не бива да имам лично мнение по един или друг аспект на случаите, върху които работя, но е неизбежно някои неща да ми правят по-силно впечатление от други. Не проявявам толерантност с лошите родители, лошите бавачки и лошите собственици на домашни любимци.

Близначките са твърде малки и очевидно страдат от някакво увреждане. Що за родител би ги оставил сами навън и по тъмно? Никой ли не си задава въпроса защо не са се прибрали у дома? Къде са те сега?

— Можем да включим прожекторите веднага щом сте готови. — Барклей сякаш ни нарежда, вместо да ни пита.

— Проблемът, Клей, е, че в секундата, в която го направим, поляната ще грейне като бейзболно игрище — отговаря Марино с изкуствено любезен тон, сякаш младият следовател е глуповато и безполезно, но достатъчно симпатично момче. — И ако го направим, зяпачите веднага ще се струпат. Затова, Клей, не, няма да стане. — Марино повтаря името му при всеки удобен случай. — Нали така, Док? — пита той и ме поглежда.

— За момента ще се задоволим само с фенери — съгласявам се аз. Шумът от дизеловия двигател става все по-силен, после изчезва изведнъж. Явно са го изключили. — Ще имаме достатъчно проблеми, когато хората забележат мобилния команден център, паркиран до всички онези полицейски коли. — Поглеждам близначките, които ни наблюдават с ококорени очи. — Очевидно е, че тук става нещо. Не искам да привличаме внимание, докато не поставим заграждения.

Обяснявам, че в момента тялото може да бъде видяно или заснето от всеки, който мине наблизо или разполага с телеобектив. Не мога да включа прожекторите, но и не мога да работя без тях. Озовавам се в добре познат омагьосан кръг. При нормални обстоятелства не би ми хрумнало да огледам дори повърхностно тялото без осветление. Не мога да го покрия с чаршаф, преди да го огледам, защото в такъв случай рискувам да преместя или увредя някоя улика. За момента оставаме на тъмно, въоръжени единствено с фенерчета. Отново насочвам вниманието си към близначките. Не мога да откъсна погледа си от тях.

Няма как да пропусна непропорционално малките им глави, тънките горни устни и плоските скули. Вероятно няма да пораснат много на ръст, цял живот ще се борят с наднорменото си тегло, малките им очи ще си останат раздалечени като на тревопасно животно — кон или жираф. Дебелите стъкла на очилата, слуховите апаратчета, лъскавите шини на зъбите и всичко останало подсказват генетична катастрофа, настъпила още в майчината утроба.

Възможно е тя да се дължи на външни въздействия, на които са били изложени неродените близначки. Ако подозренията ми са верни, това е невъобразима трагедия. Става въпрос за нехайство и жестокост. Феталният алкохолен синдром е напълно предотвратим. Достатъчно е майката да не пие по време на бременността. Питам се дали двете момичета посещават специални класове в училище. Тревожа се доколко дееспособни са те и с какви проблеми ще се сблъскаме, ако ги използваме като свидетели по този случай.

Чудя се до каква степен мога да разчитам на думите им, докато ми разказват как са се натъкнали на тялото. Каква част от уликите може би са увредили? Способни ли са да разсъждават ясно и логично? Може ли да им се има доверие? Що за родители или настойници са им позволили да се разхождат навън толкова късно вечерта?

Усещам гневът ми да се разгаря като въглен, който припламва от порив на вятъра. Сетне Барклей застава до мен и Марино и ни показва снимката на шофьорската книжка на Елиза Вандерстийл, която е направил с мобилния си телефон.

— Това открих на алеята — заявява гордо той, сякаш е открил пистолет, с който току-що е стреляно. — Разбира се, че не я вдигнах. Реших да изчакам да се появите. — Думите му са насочени към Марино, а аз разглеждам снимката на екрана на телефона му.

Елиза Ан Вандерстийл. Дата на раждане: 12.04.1998 г. Лондон. И пощенски код на Мейфеър, скъп квартал около Саут Одли стрийт, близо до хотел „Дорчестър“ и американското посолство. Снимката би могла да принадлежи на жената, която срещнах по-рано днес, при това два пъти, но не съм сигурна.

Няма да споделя това нито с Марино, нито с когото и да било, докато не получа повече информация. Всяка среща, всяко зърване, макар и отдалеч, на евентуалната жертва са важни за определяне часа на смъртта, но аз трябва много да внимавам каква информация предавам, ако не съм я проверила предварително. Снимките на шофьорските книжки не се отличават с кой знае какво качество, но тази Елиза Вандерстийл е по-пълничка от колоездачката, която срещнах. Лицето на фотографията е по-широко, а кестенявата коса — по-къса в сравнение с тази на младата жена с маратонки „Конвърс“ и конска опашка. Не знаем обаче кога е правена снимката. Жената може да изглежда по различен начин днес.

— Нещо друго? — питам аз. — Някакви лични вещи? Много колоездачи носят раници или пък закачват на колелата си чантички, в които държат портфейли, ключове и прочее.

Не добавям, че не си спомням да съм видяла нещо подобно по време на срещата си с младата колоездачка на Куинси стрийт. Барклей обаче казва, че не е видял чанта нито на самото колело, нито в близост до него.

— Това не означава, че не е имала чанта — добавя той. — Но може да е открадната от убиеца.

— Все още не знаем дали това е убийство. — Няма да се уморя да го повтарям. — Все още не знаем нищо. — Връщам му телефона.

— Колко хора успяхте да разгоните от местопрестъплението, след като пристигнахте тук? — Марино го пита какво се е случило, след като сигналът е бил подаден по радиостанцията.

— Няколко души се опитаха да минат оттук.

— В каква близост се озоваха? — пита Марино, без да си направи труда да погледне към Барклей.

— Не ги оставихме да се приближат.

— Но това са само тези, за които знаем — казва Марино и се отправя с енергична крачка към близначките.

— Двама студенти… трима, ако трябва да бъда точен — извиква Барклей подире му. — Отпратих ги, преди да успеят да видят каквото и да било. Изобщо не видяха, че има труп. — Последните му думи са насочени към мен. Чудя се какво ли е правил, преди да пристигне тук.