Хаос

18.

Ръсти и Харълд са нашият аналог на героите от популярния сериал „Странна двойка“. Двамата най-добри специалисти по аутопсии в Центъра по съдебна медицина в Кеймбридж са толкова различни един от друг, че изобщо не би трябвало да се погаждат.

Със своите панталони за сърф и суичъри с качулка, Ръсти прилича на хипи от златната ера на батика и Уудсток, докато Харълд е бивш военен, преквалифицирал се впоследствие в директор на погребално бюро. Той има оредяващи побелели коси, добре поддържани мустаци и носи строги костюми с едно копче, издържани в убити нюанси на черното и сивото.

— Колко време ще ви трябва? — Поглеждам оборудването, с което ще трябва да се справят на светлината единствено на своите фенерчета. — Ще бъдем ли готови до двайсет минути?

— Така мисля — отговаря Харълд и прикляква. Ръсти се присъединява към него. Двамата се надвесват над големите сакове на колелца, отварят циповете им, вадят съдържанието им и го подреждат наоколо.

В саковете има сглобяеми алуминиеви рамки, черни странични панели с полиуретаново покритие и тента от здрав черен полиестер. На количките са подредени още чувалчета пясък, колчета, куфари с криминологично оборудване, кутии с ръкавици, пакети със защитно облекло за еднократна употреба.

Останалото, което може да ни потрябва, включително вода и храна с дълъг срок на годност, като протеинови блокчета например, ни очаква в камиона. Възнамерявам скоро да отида там. Може да пийна малко вода или да си почина от жегата поне за няколко минути. Но което е по-важно, искам да позвъня на Луси, без никой да чуе разговора ни. Ще я попитам за двайсет и три годишната млада жена на име Елиза Вандерстийл, в чиято шофьорска книжка е записан лондонски адрес. Искам да видя какво може да открие племенницата ми за нея и нямам време за губене.

Няма никакво значение, че не сме установили със сигурност самоличността на жертвата. Към момента — особено ако съдя по видяното дотук — това потвърждение е чиста формалност. Останала част от историята обаче е обвита в мистерия, очакват ни куп загадки, които да разбулим, и трябва да се възползваме от всяка следа, на която попаднем.

Коя е била Елиза Вандерстийл? Защо е дошла в Съединените щати? Какво е правила в Кеймбридж? Имала ли е навика да кара колело покрай реката на свечеряване? Ако го е правила редовно, тогава някой опасен човек би могъл да разбере.

— Съжалявам, че усложнявам нещата — обяснявам аз. — Работата е там, че не искаме някой горе да види какво правим. Нямам предвид Господ. — Посочвам моста и околните сгради. Очаквам минути, след като се разнесе новината, в небето да се появят и хеликоптерите на новинарските канали. — Изложени сме на показ от всички посоки.

— Нали затова ни плащат такива големи заплати — отговаря Ръсти. Често използва този израз.

— Знаем ли как е убита? — пита Харълд.

— Не съм огледала тялото, защото не искам да го приближавам, докато не го скрием от чужди погледи и не си осигурим светлина. Но от разстояние мога да видя следи от травма. Освен това изглежда, че тялото е било местено.

— Това е лошо — отбелязва Харълд. — Сигурна ли си, че някой го е пипал?

— Има следи от влачене.

— Кофти — обажда се и Ръсти. — Чух, че две хлапета са я намерили?

— Кой знае какво са правили, преди да пристигне полицията — добавя мрачно Харълд.

— Изглежда част от вещите й липсват. Други са разпилени. Колието й най-вероятно е било разкъсано и каквато и висулка да е имало на него, е изчезнала. — Не споменавам златния череп.

Не им казвам какво да търсят. Продължавам да си повтарям, че не бива да позволя на някаква лично моя теория, основана на опит, който може да се окаже подвеждащ, да повлияе на разследването. Какво ако съм срещнала Елиза Вандерстийл — стига това да се окаже истина? Какво общо има това със смъртта й или с онова, което може да открием или да не открием тук?

Дори да се опитам да омаловажа срещата ни като случайност, която няма нищо общо с разследването, зная, че това не е така. Най-малкото, разбере ли съдът, че съм се срещала с нея малко преди смъртта й, няма да погледне с добро око на тази новина. Тя няма да подсили позицията на обвинението. Тъкмо обратното. И защитата ще я използва срещу мен. Ще ме обвини в липса на обективност, ще заяви, че съм се повлияла от срещите си — не една, а две — с жертвата часове преди смъртта й.

— Свалена е насила — казва Харълд. Има предвид скъсаната златна верижка, която споменах.

— Така изглежда, ако предположим, разбира се, че бижуто е нейно — отговарям.

— Изглежда, че е имало яростна борба, след която нападателят се е опитал да манипулира местопрестъплението — предполага той. Двамата с Ръсти обръщат челниците си към мен и светлината им ме заслепява.

— Несъмнено е имало насилие — отговарям аз. — Не мога да кажа, че е имало борба, защото все още не знаем достатъчно. Ще научим повече веднага щом вдигнем тентата.

— Обсъдихме как е най-добре да подходим. Решихме, че ще искате тента тип шатра и я препоръчахме на Марино. — Харълд винаги говори леко сервилно, угоднически дори, сякаш посреща опечалени на входа на параклиса или развежда посетители в магазин за ковчези. — Запознати сме с района, разбира се, но взехме и карта.

Поглеждам към горните етажи на студентското общежитие Елиът Хауз и виждам няколко души да надзъртат през грейналите прозорци. Извръщам глава към моста, където колите се нижат и в двете посоки. Чувам тракане на метал, последвано от стоварване на чували на земята.

— Тази вечер ли ще извършиш аутопсията? — пита Ръсти.

— Обикновено бих изчакала до сутринта, но случаят не е обикновен — отвръщам аз.

— Питам, защото се чудя дали ще имаме нужда от Ан? — Вдигна поредното колче от тентата, което изглежда тежко, но всъщност е много леко. Лампата на челото му проблясва като око на циклоп. — Защото в такъв случай тя би трябвало да се върне в Центъра, и то още сега.

Край нас израства алуминиевата рамка на тентата, която прилича на футуристична версия на Стоунхендж, изработена от сребристи тръби.

— Ще повикам микробус да я превози, когато му дойде времето. — Сега вече Ръсти говори за тялото.

— Как мислиш да процедираш? — питам аз. — Без да минеш с микробуса право през местопрестъплението.

— Мисля да спра колкото може по-близо, без да навлизам в оградения периметър — казва Ръсти. — Когато си готова, ще ни дадеш знак да я изнесем, но тогава тя ще бъде в черен чувал. И ако някой заснеме нещо на фотоапарата или камерата си, ще види само тяло върху носилка. Мисля, че ако всичко мине добре, ще я отнесем в Центъра към девет. — Двамата се споглеждат, а аз кимам.

— Мога да уведомя Ан — предлага Харълд.

Ан е главният радиолог на Центъра по съдебна медицина, а аз ще искам тялото на жертвата да бъде прегледано с компютърен томограф колкото може по-скоро. Затова отговарям, че, да, Ан трябва да се върне на работа, ако може.

— Смяташ, че е била убита? — пита Ръсти.

— Все още не зная какво да мисля.

— Ще вляза в ролята на адвокат на дявола — продължи той. — Чудя се дали смъртта не би могла да е свързана с горещините. Карала е колелото си, прилошало й е, паднала е и си е ударила главата. Сигурен съм, че напоследък имаме доста смъртни случаи, свързани с високите температури, и поне част от тях несъмнено изглеждат странни.

— Никакъв инцидент с колелото не е в състояние да обясни защо вещите й са разхвърляни наоколо — казва замислено Харълд.

— Зависи кой ги е пипал и кога се е случило — възразява Ръсти. — Може някой да е откраднал нещо. Да си имаме работа с проява на мародерство като при самолетните катастрофи? Не пристигнеш ли по най-бързия начин на мястото на инцидента, хората ще отмъкнат всичко.

— Не и тук. Подобно нещо не може да се случи тук — отвръща мрачно Харълд.

— Навсякъде се краде — казва Ръсти, докато развива рулото черен полиуретан, който ще използва за страничните панели на тентата.

Разказвам им повече за близначките, открили тялото, и заявявам, че не можем да бъдем сигурни кой какво е направил. Децата не винаги разбират последствията от своите действия, казва Ръсти с обичайния си провлачен и дружелюбен тон и челникът му подскача върху кърпата, която е вързал на главата си.

— Понякога преместват нещо, друг път взимат нещо. Не осъзнават какво правят. — Сглобява рамката на голям панел от огражденията. — После нерядко ги хваща страх и започват да лъжат, защото не искат да загазят.

— Ще сглобим компонентите тук — казва ми Харълд, докато оглеждам количките и преценявам какво да взема от тях. — А когато сте готови и прецените, че можем да работим на местопрестъплението, ще ги съединим там.

— Ще оградим периметъра и ще можете да разположите шатрата точно над тялото и велосипеда. — Добавям, че Марино обикновено използва спрей с боя, за да означи къде можем да опънем тентата или да оставим нещо на земята.

Свалям прекалено големите ръкавици, които ми даде, както и огромните калцуни, пристегнати с ластици. Изхвърлям ги в яркочервен чувал за опасни биологични отпадъци.

Взимам нещата си и грабвам куфарче с криминологичен набор, което прилича на голяма пластмасова кутия за инструменти. Прибавям и кутия пурпурни нитрилови ръкавици, малък размер, няколко чифта калцуни с грапава подметка, за да не се хлъзгат, и пакет гащеризони с качулки. Оставям Ръсти и Харълд да сглобяват шатрата, тръгвам по алеята и се връщам на поляната.

Насочвам фенера си надолу и леко напред, като внимавам да не настъпя евентуална улика, макар двамата с Марино вече да сме проверили това място. Никога не спирам да гледам в краката си или около мен, защото е напълно възможно да подмина няколко пъти дадена улика, преди да я забележа. Засега не съм открила нищо освен разпилените лични вещи на жертвата, които вече сме маркирали с конуси. Паркът е чист. Изглежда, че всяко боклуче, на което попадам, е тук съвсем отскоро.

Чувам дишането си, стъпките по застланата с чакъл алея, шумоленето на калцуните, когато тръгвам през тревата. Чувам постоянния тътен на трафика по моста, бученето на колите и камионите, воя на мотоциклетите по Кенеди стрийт. Толкова е горещо и душно. Не долавям и най-слабия повей на вятъра. Забавям крачка, тъй като в мрака отпред изниква нечия фигура и се запътва право към мен. Полицейската служителка, която видях по-рано.

— Доктор Скарпета? — Тя е възбудена, едва успява да си поеме дъх и да спре на метър-два от мен, насочвайки фенерчето си към земята. — Случвало ли ви се е да намерите нещо, което изобщо не сте търсили? — На лъскавата метална табелка върху тъмносинята й униформена блуза с къси ръкави пише: Н. ФЛАНДЪРС.

— Непрекъснато ми се случва — отвръщам аз. — Какво сте открили?

— Тъкмо идвах към вас, за да проверя дали имате нужда от нещо — поглежда тя към Ръсти и Харълд. — И забелязах нещо. Вероятно не е важно, но все пак ми се стори малко странно. Мисля, че някой е повърнал зад онези храсти там. Сигурна съм, че е станало скоро. — Тя се обръща и посочва зад себе си. — В горичката точно до пътеката, недалеч от колелото и тялото.

— Детектив Барклей спомена, че на едно от момичетата може да му е прилошало — отговарям аз. Оставам с впечатлението, че полицай Фландърс не знае нищо за това, защото той не си е направил труда да я информира. — Каза, че когато пристигнал тук, видял една от близначките да излиза от храстите. Имала вид на човек, който ще повърне всеки момент.

— Е, някой определено го е направил.

— Ще проверя мястото, ако искате. Бездруго се бях запътила натам.

— След колко време ще можем да включим осветлението?

Обяснявам й, че скоро ще издигнем шатрата, а след това ще преместим тялото по възможно най-бързия начин.

— Извинете, че го казвам, но не ми се струва уместно да я оставим да лежи на земята.

— Много по-неуместно би било да компрометирам някоя улика — отговарям аз.

— Не можем ли да я покрием с нещо? С чаршаф или друго?

— Боя се, че не. Не мога да рискувам да поместим тялото или да изгубим улика, особено трасеологична. Ако я покрия, преди да я огледам внимателно с лупа, няма да имам представа каква вреда мога да нанеса.

— От доста време лежи така, затова предполагам, че още половин час няма да й навреди — заключава полицай Фландърс.

— Какво ви навежда на мисълта, че лежи от доста време?

— Така казва Барклей.

— Ще направим най-добре, ако не разпространяваме разни слухове — казвам аз, а тя насочва фенерчето си към багажа, който съм помъкнала.

— Мога ли да ви помогна? Прекалено горещо е, за да мъкнете толкова тежки неща.

— Добре съм. Ако на някого от вас му се допие вода и прииска да се спаси от горещината, камионът ни е ей там.

— Стига в него да няма трупове — шегува се тя.

— Ще ви изненадам приятно, но не пренасяме телата със същия камион, в който почиваме, храним се, пием, работим. За трупа ще пристигне специален микробус — обяснявам.

Полицай Фландърс има широко лице, което не мога да нарека нито красиво, нито непривлекателно. Тя спада към категорията, която майка ми наричаше „обикновени момичета“. Под това имаше предвид момичета със семпла външност, които се намират в по-неблагоприятно положение от „грозните“. Точно така се изразяваше и обясняваше грубите си думи по изключително логичен начин. Поне от гледна точка на ограничения си мироглед. Същата позиция заемаше и Дороти. Красивите момичета не се напрягат в живота, защото не им се налага. Грозните момичета се трудят упорито поради очевидни причини.

Извън тези две категории остават обикновените момичета, които обикновено са синоним на „умни момичета“. Те трябва да полагат повече усилия, за да успеят, но не знаят как да го постигнат или просто не им пука. Така обикновените момичета заемат първите места в класациите за професионално развитие и последните в класациите за привлекателност. Предполагам, че това бе някаква странна версия на баснята „Костенурката и заека“, която майка ми сама си е съчинила, с тази разлика, че в нея няма никаква поука.

Н. Фландърс е толкова обикновена, че Дороти трудно би намерила някоя мила дума, за да я опише. Предполагам, че на възраст е над четиридесет и пет, с невисока, набита фигура, която панталоните с ниска талия и черният кожен колан не правят по-привлекателна. Късо подстриганите й черни коси са затъкнати зад ушите, а под разтворената яка на униформената й риза наднича бяла тениска.

— Ще ви покажа. — Дава ми знак да я последвам. — Има някакъв парцал, не зная дали е кърпа или просто парче плат. Но доколкото успях да видя, някой е повърнал върху него. Имам предвид, че не се приближих на повече от метър — метър и половина и не го докоснах, разбира се.

Осветяваме пътя пред себе си, заобикаляме велосипеда и спираме в периферията на горичката между алеята и реката. Разпознавам рододендроновите храсти, които Барклей посочи по-рано, и докато полицай Фландърс прогонва гъстите сенки с фенерчето си, аз подушвам това, което търсим, преди още да го видя.

— Там. — Фландърс насочва лъча светлина към нещо, което прилича на смачкан на топка парцал, заплел се в ниските клони, сякаш някой го е захвърлил там.

Оставям куфарчето, навеждам се и насочвам своя фенер. Установявам, че Фландърс не е открила парцал или кърпа. Това е блуза, вероятно кремава или бежова. Успявам да различа част от изображението върху нея, лице, нанесено със ситопечат. Спомням си, че жената с колелото, която срещнах, носеше бежово потниче на Сара Барелес.

— Предполагам, че никой не я е снимал — казвам аз и отварям ключалките на куфарчето си.

— Не. Открих я с помощта на фенерчето. А после ви видях да идвате.

— Трябва да повикаме Марино. — Пристъпям внимателно, нахлузила калцуните с грапава подметка върху обувките, които продължавам да чувствам влажни и лепкави върху голата кожа на краката си.

Слагам си ръкавици, този път по-малки, които пасват идеално на ръцете ми. Отварям прозрачен найлонов плик за улики и изваждам чифт стерилни пинсети за еднократна употреба. Обикновено не прибирам в найлон нищо, което не е изсъхнало напълно. Кръвта и другите телесни течности, включително съдържанието на нечий стомах, ще загният и ще се разложат, тъй като в тях ще се развият гъбички и бактерии и ще унищожат всякакви доказателства, като ДНК например.

Обяснявам това на полицай Фландърс, когато чувам Марино, преди да го видя. Стъпките на огромните му крака отекват по алеята.

— Какво има? — прогърмява гласът му в мрака. Показвам му какво сме открили. — Защо смяташ, че е нейна? — Въпросът му е насочен към мен. Изпитвам облекчение, че не го свърза с онова, което му разказах преди малко.

Не ме пита дали блузата ми изглежда позната. Не се интересува дали си спомням как е изглеждала или е била облечена колоездачката, която срещнах два пъти този ден.

— Това е блуза, влажна, покрита с повръщано — казвам аз. — Изглежда се е случило скоро, тъй като нищо не би останало влажно за по-дълго време в тази горещина.

Докато Марино прави снимки, аз му обяснявам, че блузата е прекалено влажна, за да я прибера в хартиен плик. Ще трябва да я сложа в найлонов, но само временно. Ще наредя да я доставят директно в Центъра по съдебна медицина. Правя всичко възможно да съхраня уликата в първоначалния й вид. Ще анализирам блузата, ще я окача в сушилнята, а засега само ще покрия носа и устата си с хирургическа маска.

— Защо не отидеш при двете момичета — предлага Марино на полицай Фландърс. — Не позволявай на никого да говори с тях, ти също не им задавай въпроси. Просто им прави компания, двамата с Док ще дойдем, когато приключим тук.

Тя се отдалечава, а аз подавам на Марино маска. Той си я слага и започва да снима.

— Мамка му! — оплаква се, докато под краката му пращят сухи клонки. — Има неща, с които не мога да свикна! По дяволите!

— Добре ли си?

— Нали знаеш какво става, когато някое хлапе повърне в автобуса? На всички започва да им се повдига.

— Ако ще го правиш, използвай кесия. Да ти дам ли една?

— Не, по дяволите! Виждал съм далеч по-гадни неща!

Подавам му чифт пинсети за еднократна употреба и той хваща блузата с тях и я измъква от храсталака. Поднася я към прозрачния найлонов плик, който държа разтворен. Вече мога да видя, че това е блуза от концерт на Сара Барелес и е скъсана. Памучният плат е раздран на места, но не забелязвам кръв. Ако жертвата е носила тази блуза, когато е била нападната или ранена, по нея би трябвало да има кръв.

Двамата с Марино обсъждаме това, защото ни се струва нелогично.

— Нямам представа как блузата й се е озовала тук — казва Марино, докато продължава да рови из храстите. — И по нея няма кръв, така ли?

— Трябва да я огледам внимателно, но няма да го направя тук.

— Освен ако момичетата не са я съблекли. Може да са я свалили от тялото, защото са я харесали.

— Но защо тогава е скъсана? Защо е съсипана? — питам, докато затварям найлоновия плик.

— Откъде да знаем дали не е била скъсана? — казва Марино.

Не си спомням блузата на колоездачката да бе скъсана. Но и не съм я оглеждала внимателно. По онова време нямах никаква причина да се взирам във всяка подробност, като че предварително пиша доклад за оглед.

— Ще разберем това, когато се върнем в лабораториите — отвръщам аз. — Но отсега мога да ти кажа, че виждам, че е скъсана на много места и е изцапана с повръщано.

— Как се е озовала в храстите? Отговорът може да бъде само един: не е отишла сама там. А тук има доста разровени листа и отъпкана почва.

Поглежда към двете сестри. Виждам гърба на полицай Фландърс и лъча на фенерчето й. След няколко крачки ще се озове при момичетата.

— Да вървим! — Марино излиза от храстите и стъпва на тревата. — Да разберем какво са направили.