Хаос

6.

Ъгловата ни маса е разположена пред голяма камина, стената около която е облицована с ламперия от някаква чвореста дървесина, простираща се от килима до тавана. Стената срещу нея пък е покрита с тапети от брокат в златисти нюанси и по нея са окачени маслени картини на британски, холандски и италиански майстори, които не бяха тук миналия месец.

Новата изложба включва морски пейзаж, религиозна алегория и натюрморт с череп. Има още маслени портрети на сурови мъже в колониални дрехи или обилно напудрени жени в корсети, които са толкова стегнати, че противоречат на законите на анатомията. Едва ли са се отървали с нещо по-леко от натъртени ребра и деформирани органи. Никога не зная каква изложба ни очаква, когато идваме тук, защото повечето произведения на изкуството са взети назаем от съседните музеи, които притежават едни от най-добрите колекции в страната.

Картините се сменят непрекъснато и това допада особено на Бентън, защото му напомня атмосферата, сред която е израснал. Богатият му баща инвестирал в произведения на изкуството и непрекъснато внасял и изнасял безценни картини от дома им, обширно имение от червеникавокафяв пясъчник, което много прилича на Харвард Клуб.

Да можеш да окачиш произведение на Питер Клас тази седмица, а следващата на — на Търнър или Ян Бот, е наистина удивителна възможност. Това може би е Йоханес Вермеер, а онова Франс Халс, мисля си аз, докато оглеждам нашата малка частна галерия, в която всяка картина е поставена в позлатена рамка и осветена като в музей.

Трудно ми е да си представя детство като това на Бентън, при положение че съм израснала в доста по-скромни, почти спартански условия в Маями. Той принадлежи към аристокрацията на Нова Англия, докато аз съм единственият представител на фамилията ни от второ поколение италиански емигранти, който е учил в колеж. Макар да ми е било трудно, тъй като съм разполагала с толкова малко във всяко едно отношение, днес съм благодарна, че когато съм пораствала, не съм получавала онова, което съм смятала, че искам.

Бентън е търпял лишения от друг тип. Получавал е всичко, което родителите му са искали. Изживявал е техните мечти, а това го е лишило от доста неща и е направило живота му по-самотен. Като дете неведнъж съм се чувствала тъжна и самотна. Най-ярките ми спомени обаче са свързани с усещането за принуда, с липсата на избор, със съзнанието, че трябва да се науча да се справям сама, независимо дали става въпрос как да се облека, какъв шампоан мога да си позволя или колко дълго може да продължи нещо.

Опознах света с помощта на книги, фотографии и филми, защото не можех да си помисля за ваканция или пътешествие. Това продължи някъде докъм петнайсетата или шестнайсетата ми година, когато започнах да обикалям колежите. Бентън, от друга страна, не е бил лишаван от нищо освен от внимание и нормално детство. Казва, че никога не се е чувствал богат, докато не ме е срещнал, и това е най-милото признание, което някой ми е правил.

Премества леко масата и дори я завърта така, както му харесва, сякаш трапезарията на клуба му принадлежи.

— Притеснявам се да не ти стане студено.

— Засега съм добре. Всичко е наред… освен външния ми вид.

— Но той е прекрасен. Ти винаги ще си останеш най-красивата жена, която някога съм срещал — усмихва се Бентън, докато придърпва стола ми.

— Мисля, че си слънчасал — отговарям аз и сядам.

Намествам стола си по-близо до масата и пъхам кожената си чанта под него. Никога не сядаме с гръб към вратата или който и да било вход или изход. Не сядаме и до прозорци, които биха ни изложили на показ като риби в аквариум.

Всъщност ние не толкова сядаме край масата, колкото заемаме позиции около нея. Двамата с Бентън се разполагаме така, че да държим под око пространството около нас, за да се уверим, че нищо няма да ни изненада иззад някоя врата или прозорец. С други думи, в този дом, далеч от дома на моя съпруг, сядаме да вечеряме като две ченгета.

Не го ли направим, не можем да се отпуснем. Именно такива дребни неща ни действат отрезвяващо. Невъзможно е да забравим, че принадлежим към една малобройна, но особена порода. Породата на държавните служители, изложени на непрекъснат стрес.

— Сигурна ли си, че си добре, въпреки климатика? — пита Бентън, докато сервитьорът — възрастен мъж, когото виждам за първи път — приближава към нас. — Искаш ли сакото ми? — Бентън посяга да го свали, но аз поклащам глава.

— Добре ми е засега. Ще се справя. Съжалявам, че съсипах остатъка от вечерта.

— Нямам представа за какво говориш. Нищо не си съсипала. — Разтваря бялата си салфетка и я поставя върху скута си. — Е, освен чорапите. Как стана, между другото?

— О, господи! Само това не ме бяха питали днес! — Чувствам в гърлото ми да се надигат мехурчета смях, докато Бентън се взира объркано в мен.

— Пропуснал ли съм нещо? — пита той, но сервитьорът ни чака.

Стои до масата, облечен в бяло сако, колосано и закопчано догоре. Лицето му е слабо, с увиснала кожа, като на човек, който някога е бил красив, но е изгубил доста тегло. Поглежда Бентън и поднася химикалката към бележника си.

— Бих искал да ни донесете първо вода — казва съпругът ми и изведнъж се сещам за чорапите, които хвърлих в кошчето за боклук в дамската тоалетна, и това отново ме разсмива.

— Съжалявам — казвам и попивам очи със салфетката. — Но понякога подобни абсурдни въпроси просто ме разсмиват. И за да ти отговоря, сигурна съм, че съм скъсала чорапите си като всяка друга жена.

— Съмнявам се. — Бентън наблюдава сервитьора, който разговаря с младежа, когото видяхме отвън преди няколко минути. Двамата дооправят голяма маса, сервирана за многолюдна компания, подреждат сребърните прибори, наместват вазите с цветя. — При теб обикновено става въпрос за остри оръжия, телесни течности, мухи месарки — добавя Бентън.

— Закачих чорапите си на една носилка, на една от онези колички за трупове с лост за вдигане и сваляне. Помагах да прехвърлят едно тяло, когато се закачих за някаква издатина, останала вероятно при изливането на метала.

— И после какво? — Започвам да осъзнавам, че той наистина търси причината. — Не си ги сменила с нови? Защо?

Това не е случаен въпрос. Нито един въпрос, който Бентън задава дори на шега, не може да се нарече случаен.

В работата ми Брайс е човекът, който отговаря за поддържането на определени запаси, включително кафе, бисквити, обичайните тоалетни принадлежности и допълнителен чифт чорапи.

Ако той не се погрижи за тях, съществува голяма вероятност да пропусна да го направя, защото обикновено не мисля за поли и чорапи, макар понякога да се преструвам, че е обратното. Ако зависеше от мен, щях да обуя удобни, здрави панталони, устойчиви на огън и насекоми, с колкото се може повече джобове и да облека войнишка тениска с емблемата на Центъра по съдебна медицина.

Както и здрави памучни чорапи и ниски, удобни обувки. Падам си още по топли якета, сгъваеми дъждобрани, бейзболни шапки… Предполагам, че това се дължи на годините, прекарани в медицинския факултет и военновъздушните сили. В началото на кариерата си обличах единствено лекарска престилка и бойна униформа и ако зависеше от мен, щях да продължа да ги нося и досега.

Но тъй като често ме призовават да давам показания под клетва било пред съда, било пред законодателни органи, трябва да се обличам по начин, подходящ за директор, чиято позиция може да повлияе на избора на бронирани жилетки за армията или решението на съдебните заседатели дали някой да отиде в затвора.

— Всяка седмица хабя по няколко чифта чорапи в работата си — обяснявам на Бентън. — Предполагам, че Брайс е занемарил пазаруването заради тази жега. А може и да е бил прекалено зает със собствените си драми и не си е направил труда да поръча онлайн. Да, не се зарадвах, когато открих, че няма с какво да сменя скъсаните си чорапи. Не зная защо не ми хрумна сама да се отбия в дрогерията на Харвард Скуеър и да си купя един чифт. Тогава нямаше да ми се налага да седя тук с голи крака. Предполагам, че това е още един пропуск от моя страна.

— Искаш да кажеш, че Брайс те е подвел и ти си му била ядосана още преди да те откара до Харвард Скуеър? И когато си осъзнала, че не можеш да се преобуеш, това е било последната капка? Катализаторът. — Бентън изважда очилата си за четене от калъфа им. — Но горивото за химическата реакция вече е било налице.

— За какво гориво говориш? — Разстилам салфетката върху полата си, което само ми напомня колко отчаяно искам да се отърва от тези дрехи.

— Мисля, че знаеш.

Има предвид семейството ми и по-точно реакцията ми на неочакваното и неканено посещение на сестра ми. Поглеждам часовника си. Възнамерявах да тръгна към летище „Логан“ към девет и половина, но сега не съм сигурна какво да правя. Луси каза, че Дороти може да закъснее. Сестра ми ще постъпи добре, ако си направи труда да ме уведоми какво става, за да не се налага двамата с Бентън да бързаме за летището, а после да чакаме с часове.

— Брайс се отби в кабинета ми към четири и половина, за да ме откара до „Кооп“, да ми помогне с пазаруването и да ме докара дотук — започвам да си припомням случилото се този следобед. — Всичко беше наред, само дето не спря да говори през цялото време. Честна дума, не бях в състояние да го изтърпя.

— За какво говореше?

— Много ми е трудно да си спомня за какво говори Брайс. Изглеждаше убеден, че не се отнасям към него по същия начин, по който той се отнася към мен, че не го харесвам и избягвам компанията му, но това започна далеч преди днешния инцидент с чорапите. Останах с впечатлението, че си е въобразил, че съм се дистанцирала от него и възнамерявам да го уволня или кой знае какво.

— На какво се основава това впечатление? — Бентън слага очилата си за четене. Те кацват почти на върха на правия му тесен нос, а лешниковите му очи ме поглеждат над рамките.

— На непрекъснатите му въпроси какво не е направил както трябва. Точно това ме питаше, докато спореше с мен пред „Кооп“.

— Той ли спореше, или ти?

— Доколкото съм чувала, за това са необходими двама души.

Бентън се засмива.

— Не и когато става въпрос за Брайс. Той е в състояние да изиграе и двете роли.

— Аз не съм спорила. Просто отричах обвиненията му и повтарях, че трябва да тръгвам. Той се тревожеше много за ужасната жега, а аз стоях под палещото слънце, защото не искаше да ме остави сама.

— С други думи, Брайс е реагирал на твоето поведение — казва Бентън и взима винен лист, оставен върху менюто му.

— Както обикновено, но предполагам, че в случая реагира твърде емоционално.

— Напълно възможно е това да се окаже някоя от онези злощастни ситуации, в основата на които е неподходящият момент. — Бентън отгръща няколко дебели страници в кремав цвят и изучава селекцията от вина. — Но се надявам да не е. Моментът обаче е бил крайно неподходящ, за да решаваш проблемите си с Брайс, тъй като ви е наблюдавал недоброжелател, а може би ви е преследвал сталкер? Обикновено не бихме обърнали внимание на подобно нещо. Бихме го квалифицирали като бръщолевене на психически неуравновесен човек. Татуировката обаче е проблем. Ако не беше тази подробност, не бих придал никаква достоверност на случката. Щях да реша, че някой се обажда с напълно неоснователно оплакване. Дори не бих си направил труда да го изслушвам.

— Какво говориш? — питам аз. — И откъде знаеш за татуировката?

Бентън обаче отгръща следващата страница от листа с вината. Не ми отговаря.

— Да не искаш да кажеш, че си прослушал записа от обаждането на 911? Това ли искаше да ми кажеш? — продължавам да питам аз.