Книга за операта

Романтична опера в три действия

Либрето Рихард Вагнер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Даланд, норвежки моряк — бас

Сента, негова дъщеря — сопран

Ерик, ловец — тенор

Мери, кърмачка на Сента — мецосопран

Кормчия на кораба на Даланд — тенор

Холандеца — баритон

Норвежки моряци, екипаж на кораба на Летящия холандец, девойки, приятелки на Сента.

Действието се развива на норвежкия бряг около 1650 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Старинните легенди за кораба-призрак и моряка-скитник са широко разпространени в крайморските страни още от времето на географските открития. Те са привличали вниманието на много творци, разработвани са много пъти и по най-различен начин. Една от тия легенди е пресъздадена от немския писател романтик Вилхелм Хауф (1802–1827) в популярната му приказка „Корабът на призраците“. Подобна легенда е намерила място и в автобиографичната новела на великия немски поет Хайнрих Хайне (17971856) — „Спомените на господин фон Шнабелевопски“ (1834). През 1838 г. Рихард Вагнер се запознава с тази новела и решава да напише по нея опера. Затънал в големи дългове в Рига, където работи като диригент, Вагнер избягва заедно с жена си Мина Планер от своите кредитори. На 19 юли 1839 г. той тръгва със стария кораб-платноход „Тетис“ за Лондон. Преживяното на кораба го накарало да погледне на легендата за моряка-скитник по съвсем друг начин, а не както Хайне — в шеговито-ироничен аспект. В Париж Вагнер написва либрето за едноактна опера по сюжета на „Летящия холандец“, за което взима съгласието на Хайне. Композиторът предава либретото на директора на Гранд опера Леон Пийе, но той възлага написването на операта на друг. Тогава Вагнер създава ново либрето — вече за опера в три действия. За написването на музиката на „Летящия холандец“ композиторът отбелязва в автобиографичните си бележки: „Започнах с хора на моряците и песента на предачките; всичко ми се отдаваше веднага… След седем седмици цялата опера беше готова. Накрая обаче отново ми се струпаха грижи и минаха цели два месеца, преди да мога да напиша увертюрата към завършената опера, въпреки че бе готова в главата ми …“ След големия успех на „Риенци“ в Дрезден Вагнер става диригент на оперния театър в тоя град. Първата негова постановка е операта „Летящият холандец“. Премиерата на 2 януари 1843 г. под диригентството на автора преминава без особен успех.

Операта „Летящият холандец“ е изпълнена за първи път у нас в Софийската народна опера през 1930 г. под диригентството на Асен Найденов в постановка на режисьора Илия Арнаудов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Скалист морски бряг. Корабът на норвежкия моряк Даланд се е скрил от бушуващата буря в залива. Уморените моряци почиват на палубата. Умората надвива и кормчията и той заспива на поста си. Бурята става все по-силна, проблясват светкавици. В това време в залива влиза кораб с червени платна и черни мачти. Това е корабът на Летящия холандец. Капитанът на кораба-призрак слиза на брега. Над Летящия холандец тегне страшно проклятие — вечно да броди по моретата. Напразно той е предизвиквал смъртта. Неговият кораб не са потопили и най-страшните бури. Единственото, което може да го спаси, е някоя жена да го обикне и да му бъде вярна до смърт. Но такава жена той все не може да намери. Холандеца моли Даланд да го приюти при себе си само за една нощ. В замяна той ще му подари много бисери и скъпоценни камъни. Старият моряк с радост се съгласява. Той му разказва за дъщеря си Сента. Душата на моряка-скитник се изпълва с надеждата, че може би най-сетне ще срещне жената, която търси. Вятърът стихва и норвежките моряци започват да се готвят за път. Двата кораба, водени от попътен вятър, се отправят към родния край на Даланд.

В къщата на Даланд са се събрали приятелките на Сента. Те очакват завръщането на кораба на баща й. Девойките предат и пеят. Сента не откъсва очи от стария портрет на тъжния и замислен моряк. Девойките с весели шеги се мъчат да разпръснат натрапчивите мисли на Сента. Те я заговарят за Ерик, който е влюбен в нея. Сента запява старинната балада за моряка-скитник, бродещ непрестанно по моретата. На всеки седем години той излиза на брега, за да намери влюбената в него девойка. Всички са развълнувани от тоя разказ. Неочаквано Сента заявява, че тя ще спаси Холандеца. Влиза Ерик. Той е чул последните думи на Сента. Това засилва смущението му. Ерик е сънувал, че е пристигнал някакъв чужд кораб и от него слязъл… морякът от портрета. Посрещнала го Сента. После двамата, страстно прегърнати, изчезнали в морето. Сега действително заедно с кораба на баща й е пристигнал и някакъв непознат кораб. Това кара Сента още по-силно да мечтае за спасението на моряка-скитник. Отчаян, Ерик излиза. В стаята идва Даланд, придружен от Холандеца. Бащата разказва за срещата си с непознатия капитан и че на драго сърце би го направил свой зет. Сента е силно развълнувана — лицето на непознатия поразително прилича на моряка от портрета. Холандеца също не е на себе си. Той пита девойката, дали е съгласна да му стане вярна съпруга. Сента му се заклева във вечна любов и вярност.

Край скалистия бряг са хвърлили котва двата кораба. Норвежките моряци весело празнуват щастливото завръщане. При тях са дошли младежи и девойки от близките села. Чуват се радостни песни. Само на чуждия кораб всички светлини са загасени. Норвежците канят моряците от другия кораб на веселието, но оттам никой не отговаря. Внезапно задухва силен вятър. Луната потъва в облаците и сред плющенето на платната от холандския кораб зазвучава дива песен. Всички са изплашени. Норвежките моряци се опитват да я заглушат също с песен, но напразно. Празненството е развалено, хората се разотиват. Към холандския кораб тичешком се отправя Сента. Ерик я настига и я моли да се откаже от безумната си мисъл. Той й напомня за своята любов, за щастливите мигове, прекарани заедно. В този момент идва Холандеца. Думите на Ерик връщат отчаянието му. И сега той не е срещнал жената, която толкова дълго търси. Холандеца разказва на всички за тежката си орис. И отново се качва на кораба, за да продължи безкрайните си скитания. Сента се спуска след бавно отдалечаващия се кораб. Тя не може да престъпи клетвата, дадена на Холандеца. Девойката се хвърля в морето. Внезапно корабът-призрак потъва. Със смъртта си Сента е освободила вечния скитник от тегнещото над него проклятие…

МУЗИКА

„Летящият холандец“ е едно от връхните постижения на немската следвеберова романтична опера. В това произведение са съчетани битово-реалистични и фантастични сцени и при тяхното редуване се разкриват с дълбоко проникновение душевният свят на героите и тяхната драма. Широко място е отредено на народномасовите сцени, но в центъра на драмата са двата главни музикални образа — на Холандеца и на Сента. Всички други действуващи лица: Даланд, Ерик, Мери и Кормчията — играят второстепенна роля. Музикалният образ на Холандеца е истинско художествено достижение в оперното творчество. Неговите душевни преживявания са разкрити с огромна сила и дълбочина. Приказността на този герой не се корени само в свръхестествените му сили, а преди всичко в безкрайността на неговите страдания. Тези чувства са разкрити най-добре в изключителния по своята завладяваща сила монолог в първо действие, както и в голямата сцена с хора в третото действие. Образът му се допълва и в дуета му със Сента и, което е особено интересно, в нейната балада. Сента отговаря на идеала на Вагнер за любещата и вярната жена; този образ композиторът ще допълва и обогатява в следващите си опери — Елизабет в „Танхойзер“, Елза в „Лоенгрин“ и др. Сента е романтична, мечтателна и възвишена натура. Нейните чувства са разкрити в баладата във второто действие, както и в двата й дуета с Ерик и с Холандеца в същото действие. Нейната характеристика се допълва в голямата сцена във финала на операта. Въпреки че останалите действуващи лица само способствуват за развитието на централното действие, те са обрисувани музикално със свои отличителни черти. Ерик е чистосърдечен и искрено влюбен момък; признанието му пред Сента е наситено с много нежност и чистота, а разказът на странния сън с вълнение. Даланд е човек, който не може да си даде истинска сметка за делата си, когато е обхванат от страстта към парите.

Оркестърът играе най-важната роля в „Летящият холандец“ и ще играе все по-голяма и по-голяма в по-нататъшното творчество на Вагнер. Всъщност силата на психологическото въздействие в тая опера е вложена в симфоничния оркестър. Всички чувства и настроения, всички събития, които стават на сцената са изразени в оркестровата музика. Вагнер и в двете си предишни опери (без да се смята „Феите“) използува лайтмотивната техника, но тук, макар и не така многобройни, отделните лайтмотиви имат особено важно значение. Основният мотив е на Холандеца — лаконичен, с огромна изразителна сила. Той прилича на вик, а мотивът на Сента е поетичен, нежен като любовен зов. Лайтмотивът на Сента всъщност е и мотив на изкуплението. Важна роля в музикално-сценичното изграждане на операта играе и лайтмотивът на скитничеството.

Увертюрата на „Летящият холандец“, както и увертюрите на почти всички Вагнерови опери, е изключително въздействуващо симфонично произведение, в което „конспективно“ е пресъздадена цялата драма. В тая увертюра, изградена върху главните теми от операта, са обрисувани различни картини: и на бурното море, и на веселия празник. Тук също така са предадени релефно чувствата, вълнуващи двамата герои — вечното неспокойствие на Холандеца и силната любов на Сента.

Важно място в музиката на „Летящият холандец“ освен главните сцени — монолога на Холандеца, баладата на Сента, както и споменатите дуети — имат и песента на Кормчията от началото на първото действие, веселата песен на предачките, при която в оркестъра звучи непрекъснатото бръмчене на вретената, песента на моряците, близка интонационно до прочутия „Хор на ловците“ от „Вълшебния стрелец“ на Вебер и придобила популярност на онародняла хорова песен, и др.

Музиката на „Летящият холандец“ привлича публиката със своя баладичен характер, с драматичността и същевременно с народностния си облик. При създаването на тази опера Вагнер е бил едва 27–28-годишен и в нея са отразени младежките му пориви, съчетани със зрелостта и новаторската страст.

Голяма романтична опера в три действия (четири картини)

Либрето Рихард Вагнер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Херман, ландграф на Тюрингия — бас

Танхойзер — тенор

Волфрам фон Ешенбах — баритон

Валтер фон дер Фогелвайде — тенор

Хайнрих дер Шрайбер рицари и певци — тенор

Битеролоф — бас

Райнмар фон Цветер — бас

Елизабет, племенница на ландграфа — сопран

Венера — сопран

Овчарче — сопран

Четири пажа на ландграфа — 2 сопрана и 2 алта

Тюрингски графове, рицари, благородници, придворни дами, стари и млади поклонници, сирени, нимфи, вакханки, сатири, фавни и др.

Действието се развива в Хьорзелската планина край Айзенах (първа картина), във Вартбург и около града в началото на XIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Вагнер замисля създаването на опера върху легендата за Танхойзер през 1841 г., още когато живее в Париж. След завършването на „Летящият холандец“ композиторът има намерение отново да пише на исторически сюжет (като „Риенци“), но увлечението му по старинния епос на неговия народ го връща към първоначалната му идея. Вагнер започва работа над либретото на „Танхойзер“ още преди да са поставени в Дрезден „Риенци“ и „Летящият холандец“. На последната страница на либретото композиторът слага датата 22 май 1843 г. — неговият 30-ти рожден ден.

В основата на сюжета на операта са няколко легенди, между които и преданието за Танхойзер (историческо лице) и за състезанието на певците във Вартбург (действителна случка). Освен това Вагнер използува и литературни източници: новелата на любимия му поет-романтик Ернст Т. А. Хофман „Състезанието на минезингерите“, един разказ на същата тема от Лудвиг Тик, както и една приказка от сборника на Арним и Брентано „Чудесният рог на момчето“. В либретото са вмъкнати като действуващи лица историческите личности Волфрам фон Ешенбах и Валтер фон дер Фогелвайде. И двамата са минезингери (немски трубадури); част от творчеството им е запазено. В „Танхойзер“ Вагнер отново се задълбочава в любимата си тема за безпределната женска любов и вярност. Тази тема той разработва по-късно в „Лоенгрин“; тя доминира в цялото му творчество. В „Танхойзер“ композиторът поставя любовта на девойката над всичко. За него тя е по-силна и по-велика от справедливостта на църквата и нейния глава — папата. Не църквата, а душевната чистота на влюбената Елизабет изкупва греховете на рицаря-певец.

Музиката на „Танхойзер“ е завършена през април 1845 г., а първото й изпълнение е на 19 октомври с. г. под диригентството на автора. За поставянето на операта в Дрезден допринасят много прочутата певица Шрьодер-Девриент (участвувала в ролята на Леонора в операта на Бетховен „Фиделио“ 20 години преди това) и тенорът Тихачек. Премиерата на операта обаче е посрещната студено. Дори музиканти като Роберт Шуман не я приемат изцяло. Четири години по-късно, през 1849 г., Лист поставя „Танхойзер“ във Ваймар, където тя има триумфален успех. Вагнер пише по тоя случай: „За пръв път изпитах едно съвършено ново чувство, което стопли душата ми. Лист така дирижира и така беше подготвил моята драма, че аз почувствувах, че публиката истински я разбра и възприе.“ По-късно композиторът специално преработва „Танхойзер“ за Париж, като се съобразява с традициите на френската голяма опера — поставя балетна сцена в първа картина и една ария на Венера. На премиерата в Париж през 1861 г. творбата претърпява пълен провал; избухва истински скандал, който е станал нарицателен — „класически скандал“, т.е. както при премиерата на „Танхойзер“ в Париж.

Операта „Танхойзер“ е изнесена за първи път у нас през 1931 г. под диригентството на Херман Щанге и със сценична реализация на режисьора Н. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пещера във Венерината планина край Айзенах. Танхойзер се пробужда след дълъг сън в обятията на Венера. По време на съня си той е чул камбаните на родното си място и у него пламва копнежът по родината. Танхойзер моли богинята да го пусне да си отиде. Венера иска да го задържи и му разкрива красотите на своето царство на любовта. Рицарят остава непреклонен. Богинята го заплашва, но и това не помага. Все пак предсказанието й за бъдещите му нещастия го смущава. Той споменава името на дева Мария и магията се разрушава — царството на Венера потъва в мрак.

Долина край Вартбург. Овчарче пее весела пролетна песен. Надалеч звучи песента на богомолците, които заминават на поклонение в Рим. Идва Танхойзер, който се е завърнал в родната земя. Преди да напусне замъка си във Вартбург, той е бил познат под името Хайнрих. Сега рицарят решава да тръгне с богомолците и да измоли прошка от папата за греховете си. В това време идва ландграфът на Тюрингия Херман. Преди да започне голямото състезание на рицарите-певци, той е бил на лов заедно с най-прочутите минезингери. Един от тях — Волфрам фон Ешенбах, познава Танхойзер и шумно изразява радостта си от неочакваната среща. Рицарите канят Танхойзер да участвува в състезанието, но той държи да отиде на поклонението в Рим и отказва. Волфрам му напомня, че Елизабет още го обича и го чака да се върне. Танхойзер не е и мечтал за такова щастие — той също е влюбен в Елизабет. Рицарят с радост се съгласява да остане и тръгва със старите си приятели към Вартбурт.

Залата за състезанията на певците във Вартбург. Откакто Танхойзер е изчезнал, Елизабет за пръв път присъствува на празненствата. Волфрам довежда Танхойзер. Рицарят възторжено поздравява Елизабет. Тя свенливо му признава любовта си. Елизабет се надява, че състезанието ще спечели Танхойзер. Щастливата среща изпълва Волфрам фон Ешенбах с печал. И той е влюбен в Елизабет. Тържествените фанфари известяват откриването на състезанието, а ландграфът обявява неговата тема — какво е любовта. Победителят ще получи определената от него награда. Волфрам трябва да започне пръв. След него пеят Валтер фон дер Фогелвайде и Битеролф. Всички възхваляват любовта като най-възвишено и нежно чувство, което никой не трябва да петни. Танхойзер скача възбуден и в песента си изказва своето разбиране за любовта — тя не е лъжливо себеотрицание, а нещо всеобемно, което създава радости и наслади. И въодушевен от своите думи, той запява възторжения химн на Венера — нека всички научат от нея какво значи любов. Рицарите са потресени. Това е нечувана наглост! С мечове в ръце те тръгват да му искат обяснение. В този миг Елизабет, макар и покрусена от думите на своя любим, застава пред него и с тялото си го предпазва от насочените мечове. Сега тя показва какво всъщност е любовта. Саможертвата за любимия — ето истинското й значение и величие. Ландграфът е трогнат от безпределната обич на Елизабет и пощадява живота на Танхойзер. Обаче младият рицар трябва да изкупи своя грях. Едва сега Танхойзер разбира силата на истинската любов и отново решава да отиде на поклонение в Рим. И не за себе си ще стори това, а за да бъде достоен за любовта на Елизабет.

Долината пред Вартбург. Елизабет се моли за Танхойзер. Поклонници се връщат от Рим — опростени и щастливи. Тя с тревога търси сред тях любимия си, но него го няма. Напразно Волфрам се старае да я утеши. Елизабет предчувствува близката си смърт. Волфрам страда, той все така силно обича Елизабет. Когато тя си отива, Волфрам запява тъжна песен за светлата звезда вечерница. Здрачава се. Бавно пристъпва още един богомолец, съсипан от умора, в дрипи. Волфрам разбира, че това е Танхойзер. Нещастникът разказва как е минало поклонението в Рим. „Както тоя сух жезъл никога няма да цъфне, така никога няма да бъде опростен твоят грях“ — му казал гневно папата. На рицаря-певец не остава нищо друго освен да се върне при Венера. Разкъсван от душевни терзания, Танхойзер вижда как богинята, заобиколена от красиви нимфи, го кани при себе си. Волфрам се принуждава да му разкаже за страданията на Елизабет, която може би вече умира от скръб по него. В тоя момент се дочува камбанен звън. Виденията на Танхойзер изчезват. Влизат поклонници, носещи тялото на Елизабет. Като обезумял се втурва Танхойзер след погребалното шествие. С горчиви думи на разкаяние той умира пред нейния ковчег. Идват други поклонници, които с вълнение разказват как жезълът на папата цъфнал. Това, което църквата не направила, извършва саможертвената, беззаветна и чиста любов на девойката.

МУЗИКА

„Танхойзер“ е постижение от най-голям мащаб в немската романтична опера. В тази и в следващата си музикално-сценична творба — „Лоенгрин“, Вагнер се явява като завършител на рицарскоромантичните тенденции в немското оперно творчество, намерили ярък израз преди това във Веберовата „Еврианта“. В „Танхойзер“ се преплитат реалистични и фантастични сцени, но и едните, и другите са използувани за разкриването на основната идея на произведението — борбата за свободна изява на човешките чувства, за изобличаването на този християнски морал, който, макар и да се прикрива зад въображаеми добродетели, съдържа в себе си много малко хуманност. Произведението възпява превъзходството на чистите душевни стремежи над тесногръдите църковни канони. Сам Рихард Вагнер пише: „Който открива в операта ми някакъв християнски романтизъм, той е видял само нейната външност, а не истинската й същност.“ В „Танхойзер“ са разкрити правдиво и с дълбоко психологическо вникване различни човешки чувства — любов, скръб, възторг, страдание, ликуваща радост. Също така значително място в операта заемат природните картини и битовите сцени, които създават подходяща атмосфера за развитието на действието. „Танхойзер“ е написана с още по-задълбочена и усъвършенствувана лайтмотивна техника. Тук Вагнер е направил нова крачка в симфонизацията на оперния оркестър. Оркестърът не само разкрива вътрешното развитие на драмата, но и притежава осезателна релефност.

Операта започва с прочутата увертюра, която отдавна си е извоювала най-широка популярност и като самостоятелно симфонично произведение. Увертюрата на „Танхойзер“ е изградена върху основните теми на операта и разкрива (разбира се, обобщено) цялата нейна драматична същност. Лист я нарича програмна симфонична поема със сюжет съдържанието на „Танхойзер“. Трите основни лайттеми тук са: хорът на пилигримите, сцената на вакханалията и химнът на Танхойзер. Увертюрата е написана във формата на сонатно алегро (с обърната реприза) в встъпление и заключителна част. Оркестрацията е бляскава и подпомага разкриването на програмното й съдържание.

Първата картина започва с оркестрово встъпление, което създава атмосферата в пещерата на Венера. Вакханалията е обрисувана музикално с изумително майсторство. Нейна връхна точка е прочувственият химн на Танхойзер. Дуетът на рицаря а Венера има завладяваща сила. Интересен е и хорът на нимфите. Във втората картина на първото действие силно впечатление прави хорът на богомолците — дълбоко поетичен хорал (използуван в началото и края на увертюрата), който е една от най-вдъхновените страници на цялото Вагнерово творчество. Поетичната песен на овчарчето поражда радостни и светли чувства. В края на картината е вълнуващият мъжки септет.

Във второ действие Вагнер изгражда с голяма обич образа на Елизабет — олицетворение на любовта, на женската вярност, на готовността за саможертва. Арията на Елизабет е последвана от големия дует с Танхойзер, издържан в същото настроение. Състезанието на минезингерите силно контрастира с първата част на действието. Тук отново прозвучава, но с още по-голяма сила, пламенният химн на Танхойзер, посветен на Венера. Финалната сцена е пълна с контрастни настроения и напрежение.

Встъплението към трето действие изобразява пътуването на Танхойзер до Рим. Това встъпление е изградено върху темата от арията на Танхойзер, в която той разказва на Волфрам резултата от своето пътуване. Действието започва с познатата тема на хора на богомолците, с която завършва и операта. Едно от най-прочувствените места в „Танхойзер“ е арията-молитва на Елизабет, която разкрива още по-пълно богатия образ на главната героиня. Наситена с много лирика и сърдечност е арията на Волфрам „Звезда-вечерница“, която си е спечелила голяма популярност и като концертна ария. Разказът на Танхойзер е богат с мелодически и емоционални нюанси. Силно въздействуваща е музиката по време на погребалната процесия. След нея контрастно звучи женският хор на богомолките, които съобщават за разцъфналия жезъл на папата. Операта завършва с познатия хор на богомолците.

Голяма романтична опера в три действия (четири картини)

Либрето Рихард Вагнер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Хайнрих Птицелов, германски крал — бас

Лоенгрин — тенор

Елза фон Брабант — сопран

Херцог Готфрид — без пеене

Фридрих фон Телрамунд, брабантски граф — баритон

Ортруда, негова жена — сопран

Кралски глашатай — бас

Четирима брабантски рицари — тенори, баси

Четирима пажове — сопрани, алти

Саксонски и тюрингски графове, рицари и дворяни, брабантски графове и рицари, придворни дами, пажове, войни, васали, мъже, жени, прислуга.

Действието се развива в град Антверпен през първата половина на X в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

При създаването на либретото на „Танхойзер“ Рихард Вагнер попада на легендата за Лоенгрин и тогава у него се ражда идеята за написването на операта „Лоенгрин“. Но към осъществяване на идеята си Вагнер пристъпва след четири години, тъй като е бил зает с работа над „Танхойзер“. Първия вариант на либретото на „Лоенгрин“ композиторът завършва на 19 ноември 1845 г., а работата над музиката започва около една година по-късно.

Вагнер проучва детайлно старинните саги за Лоенгрия, както и легендите, известни под името „лебедови“. В тях се разказва за рицари, които идват на помощ на девойки с лодките си, теглени от лебеди. В немската литература има множество произведения с подобен сюжет. Сред първоизточниците на съдържанието на „Лоенгрин“ е една поема от средновековния рицар-поет Волфрам фон Ешенбах. Освен това авторът е използувал и известната приказка на братя Грим „Лебедовият рицар“, както и един средновековен ръкопис, издаден през 1813 г. под името „Баварският Лоенгрин“.

Процесът на създаването на музиката на „Лоенгрин“ наподобява написването на „Танхойзер“. Вагнер започва от третото действие, над което работи около шест месеца (завършва го през март 1847 г.), после написва първото за много къс срок — по-малко от месец, и накрая създава второто действие. След това композира въведението13, което носи датата 28 август 1847 г. Оркестрацията на операта е завършена в края на март 1848 г.

„Лоенгрин“ е приета в репертоара на Дрезденската опера, където Вагнер е диригент, но революционните събития попречват за нейното изпълнение. В тях взима участие и Вагнер и след потушаването им емигрира. Изпълнението на операта в Дрезден става невъзможно. Премиерата е във Ваймар на 28 август 1850 г. под диригентството на Лист, на когото е посветена творбата. Композиторът не присъствува на представлението, тъй като е в изгнание в Швейцария.

В Софийската народна опера „Лоенгрин“ е поставена през 1934 г. под диригентството на М. М. Златин и в сценична реализация на режисьора Драган Кърджиев.

СЪДЪРЖАНИЕ

На брега на река Шелда край Антверпен. Крал Хайнрих Птицелов призовава брабантските рицари да обединят силите си и заедно да тръгнат срещу врага. Обаче това не е толкова лесно — между тях съществуват раздори. Граф Фридрих фон Телрамунд разказва причината за тях и моли Хайнрих да се намеси. Преди смъртта си брабантският херцог е оставил на граф Фридрих дъщеря си Елза и сина си Готфрид. Неочаквано обаче малкият Готфрид изчезнал безследно. Фридрих е убеден, че Елза е погубила нарочно братчето си, за да стане пълна господарка на Брабант. Крал Хайнрих е възмутен и решава да накаже Елза за нейното престъпление. Той нарежда да я повикат. Граф Фридрих и неговата жена Ортруда повтарят обвиненията си пред девойката. Но Елза не им отговаря, а разказва своя сън — един красив рицар щял да дойде да й помогне. Кралят е развълнуван — нима тази девойка е извършила толкова тежко престъпление. И тогава той решава: нека в честен дуел да се реши дали е виновна или не. Фридрих заявява, че ще се бие с всеки усъмнил се в казаното от него и жена му Ортруда. Глашатаят високо обявява решението, но никой от рицарите не излиза в защита на Елза. В този миг се появява лодка, теглена от лебед. В лодката стои млад и красив рицар. Той отпраща лебеда и застава до Елза. Това е Лоенгрин. Той ще се дуелира при две условия: ако победи, Елза да му стане вярна съпруга и никога да не го пита как се казва и откъде е дошъл. Като в полусън Елза произнася исканата клетва. Лоенгрин я притиска до гърдите си и изважда меча. Още след първите удари Фридрих е победен. Лоенгрин се смилява и не го убива. За да изкупи вината си, Фридрих фон Телрамунд трябва да напусне тези земи.

В крепостта Антверпен. През нощта Фридрих и жена му Ортруда стоят на стълбите на катедралата. Те са облечени във вехти дрехи. На разсъмване трябва да тръгнат. Фридрих обвинява Ортруда, че го е подвела с подозренията си срещу Елза. Ортруда не може да се примири със станалото и злобно подиграва мъжа си за неговото малодушие. Тя го убеждава, че непознатият рицар е свързан с нечисти сили. Ако не е така, защо трябва да крие името си. Това успокоява Фридрих — значи той не е победен в честен бой, а с помощта на магия. У него кипва желание за мъст. На балкона се появява Елза. Със смирен глас Ортруда започва да я моли да прекара живота си при нея, като обещава да й служи вярно и честно. Добрата и наивна Елза, трогната от сълзите на Ортруда, обещава да изпълни молбата й. Ортруда горещо й благодари. Тя също й мисли доброто. Нека Елза внимава с непознатия рицар. Да научи името му и откъде е, за да предотврати евентуална измяна. Но девойката не се съмнява в любимия си. Тя отговаря с достойнство на подмятанията и се прибира. Развиделява се. Всички са готови за сватбата. Това озлобява още повече Ортруда. С подигравателен глас тя извиква, че годеницата не знае дори как се казва бъдещият й мъж. От своя страна Фридрих уверява всички, че рицарят го е победил с измама. Помагали са му нечисти сили. Но Лоенгрин спокойно отговаря, че за името му може да го пита само Елза. Тя обаче е дала клетва и той не се съмнява, че ще я удържи. Съмнението се прокрадва в Елза, но тя го преодолява и сватбената процесия влиза в катедралата. В стаята на Елза и Лоенгрин. След сватбата двамата възторжено разкриват чувствата си. Но съмнението отново е обхванало Елза. Как да се обръща към своя любим? Тя не може да се овладее и изплаква болката си. В този миг се чува шум. В стаята влиза Фридрих, придружен от група заговорници. Те се хвърлят срещу Лоенгрин. Елза успява да подаде меча на своя любим и той с един удар убива Фридрих. Другите заговорници избягват. Но победата не радва Лоенгрин. Краят на щастието на влюбените е настъпил.

Отново на брега на Шелда. Ранно утро. Рицарите се стягат за решителния бой срещу врага. Задава се траурна процесия — рицари носят убития Фридрих фон Телрамунд, а след тях върви тъжната Елза. До крал Хайнрих приближава Лоенгрин и разказва как е бил нападнат от Фридрих. След това рицарят съобщава, че Елза е престъпила клетвата си и той вече не може да остане в Брабант. Момъкът вече няма защо да пази в тайна името си — казва се Лоенгрин и е син на владетеля на свети Граал. Неговото призвание е да помага на хората, но само ако те му вярват. Сега той трябва да ги напусне. Напразно кралят и Елза го молят да остане. В реката се появява лодката, теглена от лебед. Лоенгрин се разделя с любимата си, подава й пръстена и своя меч. Нека това оръжие в ръцете на новия херцог, младия Готфрид, да помогне за величието на родината. От тълпата се чува подигравателният смях на Ортруда: Готфрид никога няма да се върне, защото самата тя го е превърнала в лебед. Но магиите на Ортруда са безсилни пред рицаря на свети Граал. Лоенгрин освобождава лебеда от лодката и птицата се гмурва във водата. От реката излиза прекрасен момък — това е Готфрид. Когато го вижда, Ортруда пада мъртва. Лоенгрин влиза в лодката и тя отплува. Отчаяна, Елза умира. Водите на Шелда отвеждат завинаги тъжния Лоенгрин …

МУЗИКА

„Лоенгрин“ заслужено си е извоювала славата на най-висша изява на немския романтичен дух в оперното творчество. На обаятелните старинни саги Вагнер е придал подчертана драматична трактовка. Поради това „Лоенгрин“ не е чисто легендарна рицарско-романтична опера, а музикална драма. В последната си опера „Парсифал“ композиторът отново ее връща към средновековните легенди за рицарите на Граал. Обаче докато в „Лоенгрин“ Вагнер разрешава и свръхестествените явления в реалистичен аспект, в последната си музикална драма той им придава символично-мистична окраска.

В операта „Лоенгрин“ Вагнер още повече подчертава ролята на лайтмотивите. Те са ярки, кратки и много изразителни. Броят им е доста голям и те се разделят на групи. Съществено място заемат лайтмотивите на положителните герои — Лоенгрин и Елза (трите лайтмотива на „Лоенгрин“ са познати под името „лайтмотивите на Граал“), както и „рицарският“, „на лебеда“ и др. Втората група мотиви са на отрицателните герои и играят роля на контрадействие. Лайтмотивите от третата група са свързани с по-отвлечени понятия като „лайтмотив на забранения въпрос“, на „възмездието“ и пр. Всяка група лайтмотиви има и общи показатели. Например първата група е с по-мека мелодична линия и е наситена с по-голяма емоционалност; втората група се отличава с дисониращи интервали и е мрачна по характер; третата група пък е някак сурова, с подчертана ритмичност.

Рихард Вагнер достига до по-различна изява на мелодиката и музиката на „Лоенгрин“. Той смята (както в миналото Глук), че мелодията трябва да произлиза от интонационното движение на художествената реч и че не може да има разлика между декламационните и напевните фрази. Ето защо тук той се стреми да пише по друг начин. Сам Вагнер дава следното обяснение за това: „Моята декламация е вече пеене, а моето пеене трябва да бъде съвършена декламация.“ Ролята на оркестъра също така става по-съществена, отколкото в предишните му музикално-сценични творби.

„Лоенгрин“ започва с оркестрово въведение, което замества обширната увертюра на създадените преди това опери. Отличителните черти на главните герои са набелязани още преди двамата да се появят. Елза не е започнала своя разказ, когато музиката зазвучава с такава искреност и поетичност, че слушателят вече вярва в невинността на девойката. Интересна и вълнуваща е голямата сцена на раздялата на Лоенгрин с лебеда. Краят на първото действие е изпълнен с възторжени чувства.

Второто действие започва с музика, силно контрастна на финала на предишното. С проникновение са обрисувани коварните планове на двамата отрицателни герои. После музиката отново зазвучава жизнерадостно. Специално внимание заслужават битовите сцени. Малката ария на Елза, в която тя се обръща към вятъра, е наситена със светли чувства. Тържественото сватбено шествие е прекъснато от яростните призиви на Ортруда към боговете. С приближаването на края на действието напрежението нараства все повече и повече. Финалната сцена е забележителният квинтет с хора.

В двете картини на третото действие се достига до кулминацията и развръзката на драмата. Неговото въведение пресъздава сватбеното тържество. Сватбеният хор е един от най-популярните епизоди в цялото произведение, а големият дует на Елза и Лоенгрин е връх на задълбочена психологическа обрисовка у Вагнер. Оркестровата интермедия е изградена върху фанфарния лайтмотив на крал Хайнрих. Признанието на Лоенгрин е сред най-вълнуващите моменти във втората картина. В трагичния край на операта прозвучава светлият лайтмотив на Лоенгрин, който е използуван и в началото на встъплението.

Опера в три действия

Либрето Рихард Вагнер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Тристан — тенор

Крал Марке — бас

Изолда — сопран

Курвенал — баритон

Мелот — тенор

Брангена — сопран

Овчар — тенор

Кормчия — баритон

Млад моряк — тенор

Моряци, рицари и оръженосци.

Действието се развива на палубата на кораба, в Корнуел и Бретан в ранното Средновековие.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

С написването на „Лоенгрин“ завършва така нареченият „дрезденски период“ от творчеството на Вагнер. И не само защото композиторът напуска този град. „Лоенгрин“ е едновременно неговата последна романтична опера и първа музикална драма. От 1849 до 1858 г. Рихард Вагнер живее в Швейцария. По това време той работи усилено своята тетралогия „Пръстенът на нибелунга“. Работата му върху това „произведение на неговия живот“ е извънредно напреднала — „Рейнското злато“ и „Валкюра“ са завършени, написана е и първата половина на „Зигфрид“. През 1857 г. композиторът неочаквано оставя „Зигфрид“ и започва усилено да работи „Тристан и Изолда“. Ето как Вагнер обяснява това в едно писмо до Лист: „… Отведох моя млад Зигфрид в дъното на самотната гора. Тук го приспах и със сълзи на очи се сбогувах с него. Принудително си го наложих. Изтръгнах го от сърцето си, за да го погреба жив. Трябваше да водя със себе си тежка и сурова борба, за да стигна до това решение. Ще се завърна ли някога при него? …“ Причината за всичко това е най-вече любовта на Вагнер към Матилда Везендонк, жена на неговия приятел и покровител Ото Везендонк. Със семейство Везендонк Вагнер се запознава през 1852 г., а пет години по-късно отива с жена си Мина Планер да живее в тяхната вила, която са наричали „Убежището на зеления хълм“. Между Вагнер и Матилда Везендонк се поражда силна и взаимна любов, плод на която е „Тристан и Изолда“. През 1858 г., за да не се стигне до скандал (въпреки твърдението на Вагнер, че любовта им е била само блян), той трябвало да напусне Цюрих и да замине за Венеция. Композиторът изтъква, че „Тристан и Изолда“ е един паметник на неговия блян.

Текстът на операта е написан в съвсем кратък срок — за три седмици. Вагнер е използувал множеството варианти на широко известната легенда за Тристан и Изолда (вероятно от келтски произход) за любовта, която е по-силна от смъртта. В основата на Вагнеровия текст обаче стои поемата на средновековния немски поет Готфрид от Стразбург (XII в.). Рихард Вагнер започва да пише музиката през октомври 1857 г., но емигрантските му неволи го принуждават да прекъсва работата си на няколко пъти. Партитурата е завършена през есента на 1859 г.

Премиерата на „Тристан и Изолда“ е на 10 юни 1865 г. в Мюнхен под диригентството на Ханс фон Бюлов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Палубата на кораба на Тристан. Пред опъната шатра стои отчаяна ирландската принцеса Изолда. Тя трябва да се омъжи принудително за корнуелския крал Марке. Вярната й прислужница Брангена е разтревожена от състоянието на Изолда. Тогава принцесата й разказва как веднъж нейният годеник, рицарят Моролд заминал, за да получи ежегодния данък, който кралят на Корнуел Марке плащал на Ирландия. Но вместо данък тоя път от Корнуел получили главата на Моролд. Той паднал в дуел с племенника на крал Марке, рицаря Тристан. Не след дълго морските вълни изхвърлили на ирландския бряг малка лодка, в която лежал тежко ранен войн. Изолда, която умеела да лекува с билки помогнала на ранения. Той й се представил под името Тантрис. Обаче Изолда открила, че на меча на Тантрис има отчупена частица, същата, каквато открили до главата на годеника й. Явно, било, че непознатият войн е Тристан — убиецът на нейния годеник. Когато Изолда решила да му отмъсти и вдигнала срещу него меч, спрял я погледът на Тристан. В същия миг тя разбрала, че противно на волята си, е влюбена в Тристан. След като оздравял, той благодарил на Изолда и си заминал. Скоро обаче отново се върнал, вече като пратеник на крал Марке и поискал ръката на Изолда за своя господар. Принцесата не могла да престъпи волята на родителите си и сега пътува с кораба на Тристан, за да стане жена на крал Марке. А Тристаи дори не иска да я види. Избухналата в нея омраза я кара отново да пожелае смъртта му. Тя нарежда на Брангена да налее в една чаша отрова. След това изпраща Курвенал да повика Тристан. Когато рицарят идва, Изолда открито му заявява, че знае кой е убиецът на годеника й и че е дошло време за разплата. Тристан гордо й подава меча си — нека да го убие със собствената си ръка. Но Изолда предлага друго — да пият от чашата на примирението. Тристан се досеща, че в чашата има отрова, но смело отпива. Тогава Изолда изтръгва чашата от ръката му и изпива остатъка от отровното питие. Но става нещо странно, двамата вместо да умрат започват да се гледат все по-влюбено. Оказва се, че Брангена е наляла в чашата не отрова, а любовна напитка. В това време корабът вече доближава брега на Корнуел, където крал Марке очаква своята бъдеща съпруга.

Светла нощ в градината на кралския замък. Крал Марке е отишъл на нощен лов, а Изолда очаква с нетърпение да дойде Тристан. Брангена моли своята господарка да бъде предпазлива. На нея й е направило впечатление, че придворният Мелот подозрително се навърта наоколо. Изолда я успокоява, като казва, че Мелот е приятел на Тристан, и кара Брангена да повика с уговорения знак рицаря. Вярната прислужница я моли да почака, докато всички заспят, но обхванатата от страст Изолда сама изгасява ярко пламтящия факел — Тристан вече може да дойде. Вярната Брангена застава на пост. Тристан идва и двамата влюбени изпадат във възторжен екстаз. Те не усещат как минава времето, не чуват и предупредителните викове на Брангена. Мелот е довел крал Марке и ловците. Кралят не вярва на очите си — Тристан му е бил като син. Вече само смъртта може да помогне на двамата влюбени да останат завинаги заедно. На раздяла младият рицар целува Изолда по челото. Това още повече озлобява Мелот и той забива меча си в гърдите на Тристан.

Градина пред замъка на Тристан в Бретан. Тежко раненият Тристан лежи под сянката на голям дъб. С него е Курвенал. Той знае, че единствено Изолда може да помогне на господаря му и затова е изпратил Кормчията да я доведе със своя кораб. Наблизо звучи тъжната песен на Овчаря. Курвенал го моли, като види кораба на Изолда, да подхване весел мотив. Раненият Тристан идва в съзнание. Той си спомня всичко, което се е случило и тъгата по Изолда отново го кара да загуби разсъдък. Курвенал го успокоява, като му казва, че скоро тя ще бъде при тях.

Внезапно прозвучава веселата овчарска свирка. Корабът вече е наближил брега. Развълнуван, Тристан става, за да посрещне Изолда. Но силите му стигат само да я вземе в обятията си. Тристан умира. Изолда не може да понесе смъртта на своя любим и пада в несвяст. В това време пристига крал Марке. Той е тръгнал с друг кораб, веднага след като е научил от Брангена истината за любовта на Тристан и Изолда. Кралят идва, за да им съобщи, че всичко им прощава. Курвенал вижда Мелот сред свитата на краля и се хвърля срещу него. Пробожда го, но и сам пада, смъртно ранен от шпагата на своя враг. Крал Марке е закъснял. Изолда с отчаяние гледа мъртвия Тристан. Струва й се, че той я вика при себе си. И тя умира, изричайки неговото име.

МУЗИКА

Вагнер не е нарекъл „Тристан и Изолда“ нито опера, нито музикална драма. Това не е случайно. В нея няма необходимото действие. Тя не е съобразена изцяло с изискванията на оперната драматургия. Композиторът е искал да напише една поема за любовта. Ромен Ролан говори възторжено за „Тристан и Изолда“ и въпреки че намира в нея някои несъвършенства, я нарича „паметник на любовта с несравнима мощ“. Той изтъква, че „Тристан и Изолда“ се издига като планина над всички други поеми за любовта …

В много писма и изказвания Вагнер твърди, че „Тристан и Изолда“ е най-хубавата му творба. Композиторът е изчистил от драмата всички по-несъществени подробности. Неговото внимание е насочено единствено към любовта на двамата главни герои. Всичко в музиката на драмата е посветено на тази изключителна любов, която може да бъде победена само от смъртта. Така „Тристан и Изолда“ се е превърнала в една интимна музикална трагедия, в която композиторът трудно прикрива автобиографичните белези.

Рихард Вагнер се е стремил да придаде с еднаква мощ силата на чувствата на двамата герои. Той действително е постигнал това и като вътрешна изява, и като емоционално въздействие, и дори като сценични ситуации. Така например извънредно много си приличат по изблиците на чувствата двете сцени на очакването: на Тристан във второто действие и на Изолда. На останалите действуващи лица е отредена единствено задачата да спомагат за развитието на драмата, за да могат по-цялостно да бъдат разкрити чувствата и състоянията на двамата главни герои. Изключителният по своя размер дует на Тристан и Изолда във второто действие заема централно място в музикално-сценичната творба.

Често „Тристан и Изолда“ е оприличавана на една голяма вокално-симфонична поема. Това определение е до голяма степен правилно, тъй като и тук, както и в другите Вагнерови музикални драми, оркестърът играе най-важната роля. В него именно са разкрити с дълбоко психологическо вникване вълненията на главните герои.

Оркестровото встъпление на „Тристан и Изолда“ представлява една великолепна симфонична поема. Това встъпление, свързано с изключителната по своята емоционална сила музика при смъртта на Изолда, е влязло трайно в симфоничния репертоар под името „Въведение и Смъртта на Изолда“. Изградено е върху превъзходния лайтмотив на „копнежа“, както и на извънредно важния мотив на „погледа“ (наречен „бликмотив“). Изумителното майсторство на Вагнер му е позволило да развие тоя „бликмотив“ и да достигне до така наречената „безкрайна мелодия“.

В „Тристан и Изолда“ Вагнер си служи още по-смело с лайтмотивната техника, макар че тя се различава до известна степен от изразните средства, използувани в „Пръстенът на нибелунга“. Прекалената употреба на лайтмотиви (както на героите, така и на различни, понякога мъгляви символи) тук води до известно претрупване в музикалната постройка, до прекалено усложняване на драматургията. След дрезденския (или както още го наричат „след лоенгриновски“) период в музиката на Вагнер вече се е появило „зигфридовското начало“, а сега след „Тристан и Изолда“, т.е. след „швейцарския период“, се появява и „тристановското начало“. Вагнер казва за музиката си в дуета на Тристан и Изолда от второто действие, че това е „гигантска горска мелодия, която не може да се запомни, но и която не се забравя никога“. Същото може да се каже и за цялата музика на „Тристан и Изолда“. Според Ромен Ролан тази музика е „най-висок връх на изкуството от Бетховен насам“.

Опера в три действия (четири картини)

Либрето Рихард Вагнер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Ханс Сакс, обущар — бас

Файт Погнер, златар — бас

Кунц Фогелзанг, кожухар — тенор

Конрад Нахтигал, тенекеджия — бас

Сикст Бекмесер, градски писар — бас

Фриц Котнер, хлебар — бас

Балтазар Цорн, калайджия Майстерзингери — тенор

Улрих Айслингер, търговец на подправки — тенор

Августин Мозер, шивач — тенор

Херман Ортел, сапунджия — бас

Ханс Шварц, плетач на чорапи — бас

Ханс Фолц, медникар — бас

Валтер фон Шолцинг, млад рицар — тенор

Давид, чирак на Ханс Сакс — тенор

Ева, дъщеря на Погнер — сопран

Магдалена, дойка на Ева — мецосопран

Нощен пазач — бас

Граждани и гражданки от всички цехове, калфи, чираци, народ.

Действието се развива в Нюрнберг към средата на XVI в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Вагнер е завладян от идеята да напише „Нюрнбергските майстори-певци“, още докато работи над „Танхойзер“. За основа на операта той иска да постави пак певческо състезание, но вече не на рицарите-певци, наричани „минезингери“ (както е в „Танхойзер“) а на майсторите-занаятчии — на „майстерзингерите“. Докато е събирал материали за оперите си, Вагнер често се е сблъсквал с името на Ханс Сакс — обущар и поет от Нюрнберг, живял от 1494 до 1576 г. и през 1555 г. избран за председател на цеха на майсторите-певци.14 Това дава основание на Вагнер да включи обущаря като главно действуващо лице в новата си музикално-сценична творба. За либрето на „Нюрнбергските майстори-певци“ композиторът използува различни източници, като „Книга за изкуството на майстерзингерите“ от Вагензайл, драмата на Дайнхардщайн „Ханс Сакс“, новелата на Е. Т. А. Хофман „Майстор Мартин бъчварят и неговият калфа“, либретото на операта „Ханс Сакс“ от Лорцинг и др.

В началото на ноември 1861 г. Вагнер живее във Венеция. Там той започва да събира скиците, които е направил през 1845 г. Иска дори и тези, които е оставил на Матилда Везендонк за спомен. През януари 1862 г. Вагнер отива в Париж, където написва либретото само за четири седмици. Той пише музиката дълго време, с прекъсвания, като междувременно работи и върху тетралогията си. Първото действие завършва през 1863 г. Въпреки амнистията, която му дава право да се завърне в родината, животът на Вагнер не става по-лек. Той е вечно преследван от кредитори, а и изпълнението на творбите му става много трудно. След „класическия“ провал на „Танхойзер“ в Париж през 1861 г. Виенската опера отказва поставянето на „Тристан и Изолда“, тъй като били направени 77 репетиции и се оказало, че е неизпълнима. Всичко това не може да осигури на композитора необходимото спокойствие за творчество. Но Вагнер упорито продължава работата си. Междувременно, след като баварският крал Лудвиг II го взема под свое покровителство, начинът му на живот рязко се подобрява. През този период композиторът узаконява връзката си с Козима Лист.15 Второто действие на „Нюрнбергските майстори-певци“ той завършва през 1866 г., а третото — на 24 октомври 1867 г. Операта е изнесена за пръв път на 21 юни 1868 г. в Мюнхен.

В „Нюрнбергските майстори-певци“ Вагнер също влага някои автобиографични черти. По-голямата част от героите му напомнят за негови близки (прототипът на Ева очевидно е Матилда Везендонк), както и за самия композитор (рицарят Валтер) и т.н. В операта дори се споменават някои Вагнерови произведения (Ханс Сакс говори на Ева за „Тристан и Изолда“). В „Нюрнбергските майстори-певци“ Вагнер влага и остро сатирични моменти. Чрез образа на глупавия и непрекъснато осмиван Бекмесер — съдията на състезанията, е подигран критикът Едуард Ханслик (1825–1904), който изцяло е отричал Вагнер като композитор. Вагнер дори е искал да го нарече в операта си Ханс Лик.

СЪДЪРЖАНИЕ

В църквата „Св. Катарина“ в Нюрнберг. Младият рицар Валтер фон Щолцинг е пристигнал в Нюрнберг и се е влюбил в прекрасната дъщеря на златаря Погнер — Ева. След свършването на църковната служба той й разкрива пламенните си чувства. Ева също го е обикнала, но за сватба не може да става и дума, тъй като баща й смята да я омъжи за победителя на тазгодишното състезание на певците. То ще се проведе на следващия ден. Валтер веднага решава да се яви, но се оказва, че на състезанието се допускат само членове на цеховете. Но момъкът не се примирява. Той е готов да се отрече от рицарското си звание, само и само да бъде приет за член на някой от цеховете, за да може да се бори за спечелване ръката на любимата си. Отначало почтените майстори се възмущават от желанието на Валтер да бъде приет в техните редове, без да е изучил правилата на певческата им школа. Накрая те се съгласяват да изслушат една негова песен, за да преценят способностите му. За съдия избират градския писар Бекмесер, който с тебешир ще отбелязва на една дъска всички допуснати грешки. Валтер запява така, както той си знае, една трогателна песен за пролетта и любовта. Бекмесер отбелязва грешките и нарушенията на правилата съвсем старателно, тъй като с отстраняването на Валтер вероятността той да спечели на състезанието ръката на Ева става по-голяма. Съдията прекъсва Валтер, като вдига изписаната дъска. Ханс Сакс се опитва да защити младия човек, но повечето от майсторите подкрепят Бекмесер. Въпреки негодуванието на майсторите Валтер довършва песента си и едва тогава си тръгва.

На улицата пред къщата на Погнер и работилницата на Ханс Сакс. Магдалена научава от годеника си, че Валтер не е допуснат до състезанието и отива да съобщи това на Ева. Ханс Сакс се опитва да работи на една маса на улицата, но не му спори. Той е потънал в мисли. Песента на Валтер го е развълнувала. Старият майстор също е влюбен в Ева. Той би могъл да спечели състезанието утре, но дали Ева ще го обикне. В това време Ева се връща от разходка и Сакс решава да провери чувствата й. Той й разказва за самонадеяния млад рицар. От вълнението на Ева майсторът разбира, че тя е влюбена във Валтер. Девойката е отчаяна. Здрачава се. Магдалена съобщава на Ева, че тази вечер Бекмесер ще дойде да й прави серенада. Ева кара Магдалена да се облече като нея и да застане на прозореца. Идва Валтер. Той моли Ева да избягат през нощта, защото майсторите няма да го оставят да победи. Ева е съгласна. Чува се лютнята на Бекмесер. Той е решил още преди състезанието да очарова с песента си Ева. Появата на Ханс Сакс попречва на двамата влюбени да избягат. Те се скриват. Бекмесер започва своята серенада, но точно тогава Сакс решава да продължи да кове обувките. Той старателно удря с чукчето си и дори запява. Бекмесер е вбесен. Това проклето чукане и песента на обущаря ще попречат на Ева да чуе серенадата, която той старателно и по всички правила е съчинил в нейна чест. Градският писар моли Сакс да престане, но обущарят под предлог, че има много работа, му отказва. Най-после се споразумяват — Бекмесер ще изпее серенадата си, а Сакс с обущарското си чукче ще отбелязва всяка негова грешка. Бекмесер бърка така често, че Ханс Сакс довършва поправката на обущата още преди писарят да е стигнал до средата на серенадата. На прозореца се показва преоблечената Магдалена. Песента на Бекмесер събужда не само нея, но и годеника й Давид. Като вижда, че Бекмесер прави серенада на Магдалена, той тръгва да търси обяснение от певеца. Сбиват се. Крамолата разбужда всички наоколо. Хората с викове се опитват да разтърват биещите се, но постепенно и те се намесват в боя. Сбиването привлича нощната стража. Всички се разбягват. Ханс Сакс скрива Валтер в къщата си. Улицата вече е пуста. Долитат само глъхнещите звуци от стъпките на нощната стража.

В работилницата на Ханс Сакс. Старият майстор е замислен и тъжен. Малко, много малко са били радостните дни в живота му. Идва чиракът Давид. Той се страхува, че майсторът ще му се кара заради снощното сбиване. Но Сакс не само че не го упреква, но дори му пожелава да бъде щастлив с Магдалена. Давид радостно излиза. Сакс сърдечно поздравява дошлия Валтер. Рицарят е сънувал чудно хубав сън. Старият майстор кара Валтер да разкаже съня си с песен, като му обяснява какви правила трябва да се спазват при съчиняването на стиховете и мелодията. Валтер с възторг изпълнява желанието на Сакс, който в това време записва думите на песента. След това Сакс съветва Валтер да се яви със същата песен на състезанието. Обнадежден, Валтер отива да се приготви. Идва Бекмесер. Той се оплаква, че не знае с каква песен да се яви на състезанието. После вижда оставения на масата текст на Валтер и го мушва в джоба си. Обущарят забелязва това, но му оставя стиховете, като му съобщава, че той няма да участвува в надпяването. Сакс е сигурен, че бездарният Бекмесер няма да може да направи нищо върху този текст и само ще се изложи. Уверен в успеха си, писарят излиза. Той тръгва към мястото на състезанието. Връща се и Валтер. Не след дълго при Ханс Сакс се отбива и Ева. Старият майстор съединява ръцете на двамата влюбени, като казва, че вярва в победата на рицаря. Те щастливи му благодарят. Всички тръгват за състезанието.

На поляната край реката са се събрали жителите на Нюрнберг. Майсторите се готвят за решителното състезание. С песен идват обущарите, лекарите, шивачите, градските пазачи и музикантите. Чираците танцуват с девойките. Под радостните възгласи на всички се появява Ханс Сакс. Погнер открива надпяването, като повтаря, че ръката на Ева ще принадлежи на победителя. Първият състезател е Бекмесер. Той дори не се е потрудил да научи думите на взетата от Сакс песен. Бездарникът обърква текста, променя смисъла на стиховете и изпълнението му предизвиква само весел смях и подигравки. След него излиза Валтер и запява своята песен. Тя завладява всички с искрените си чувства. Валтер е безспорен победител. Вече нищо не може да попречи на сватбата му с Ева.

МУЗИКА

„Нюрнбергските майстори-певци“ се различава твърде много от другите произведения на Вагнер. Само тази негова опера (освен младежката „Любовна забрана“) не е по легендарен сюжет. Композиторът с голяма любов пресъздава една широка картина на живота, нравите и обичаите на обикновените хора — майстори-занаятчии, чиито музикални образи са пълнокръвни, живи и одухотворени. Едновременно с това композиторът придава на някои от героите съвременни черти. „Нюрнбергските майстори-певци“ е може би най-жизнената, най-близката до широките слушателски кръгове опера на Вагнер. Не само защото в нея са заели много място народните сцени (за разлика от „Тристан и Изолда“, където има само няколко такта за мъжки хор), а заради своя сюжет и здраво свързаната с немския фолклор музика. Масовите сцени, като сбиването в края на второто действие и забележителният финален апотеоз, са нещо изключително в цялата немска оперна литература. Музиката е обагрена от ярък национален колорит, а хоровите партии имат бляскава звучност и са изградени с голямо полифонично майсторство. Наситени със свежия лъх, на немското народно звукотворчество са не само масовите сцени, а и много от песните на главните действуващи лица. Този народностен дух преобладава и в трите песни на Валтер, и в песничката на чирака Давид, и в големия „монолог на люляка“ на Ханс Сакс и пр.

„Нюрнбергските майстори-певци“ започва с бляскава и тържествена увертюра с празничен характер, изградена върху най-важните теми от операта.16 Написана е в сонатна форма, като за първа тема е използуван празничният мотив на майстерзингерите, а като странична — темата на лиричната песен на Валтер. В увертюрата са използувани редица от лайтмотивите, като „мотивът на възторга“, „мотивът на спора“ и пр. Увертюрата в операта се изпълнява без финалната кода, която е предназначена само за концертно изпълнение.

В първото действие композиторът е отделил най-голямо внимание на Валтер. Той има някои черти и от предишните герои на Вагнер — на Танхойзер и на Лоенгрин. Валтер участвува в състезанието и пее така, както той чувствува, без да се съобразява с правилата, както Танхойзер пренебрегва фалшивия морал. По своята честност и пламенност пък героят наподобява Лоенгрин. Особено интересна е втората му песен, която всъщност е началото на голяма сцена, наситена с драматизъм: на леещата се мелодия на Валтер контрастират гневните възгласи на майсторите, а така също и присмехулната песен на чираците.

В началото на второто действие централно място заема монологът на Ханс Сакс. Този монолог, познат под името „люляков монолог“, дава възможност да се разкрият душевните преживявания на главния герой, неговата морална сила. В благородната мелодия на Сакс се долавят и интонации от песента на Валтер, а оркестърът допълва чувствата на стария майстор, които не могат да се изкажат с думи. Настроението на музиката се сменя при пристигането на Бекмесер. Сцената между Сакс и Бекмесер, в която е включена и смешната серенада, е образец на висок вкус. Двата противоположни образа са разграничени с изключително майсторство. Действието завършва с един от най-интересните и привлекателни епизоди на операта — сцената на сбиването.

Първата картина на второто действие е забележителна и с веселата и непретенциозна песен в народен дух на Давид, и със сериозния монолог на Ханс Сакс, и с изумителната по дълбочина на емоционалното въздействие песен на Валтер. Не по-малка художествена стойност има майсторски разработеният квинтет.

Втората картина е истински народен празник. В нея особено изпъкват интересната песен на обущарите, веселата песен на шивачите, маршообразната песен на хлебарите и др. Но най-силният момент е песента на Валтер, с която започва и финалната масова празнична сцена.

Празнично сценично представление, в четири вечери от Рихард Вагнер

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

„Пръстенът на нибелунга“ е творбата на моя живот — пише Рихард Вагнер. И действително! Върху създаването й композиторът работи повече от четвърт век. А идеята за написването на голямо произведение върху сюжет от старата немска митология датира от времето, когато пише „Танхойзер“. Това показва, че реализацията на тази идея е извършена в един период от три десетилетия. Вагнер замисля „Пръстенът“ на около 30, а го завършва на 61 години. Разбира се, през това време планът на, произведението е претърпял значителни изменения, придобил е по-зрял и завършен вид, докато стигне до окончателния си вариант; променя се до голяма степен и първоначалната идейна концепция, вложена в оперния цикъл.

През лятото на 1843 г., докато е на почивка в Теплиц, Вагнер проучва стария немски епос и митология. Той чете „Немска митология“ (1835) от Якоб Грим, „Германските героични сказания“ (1829) от Вилхелм Грим и др. В „Обръщението към моите приятели“ (1851) Вагнер споделя: „След завръщането ми от Париж любимо занимание за мене беше разучаването на германската древност.“ По-нататък композиторът пише, че „още при работата над либретото на «Лоенгрин» сюжетът на «Зигфрид» завладя поетичната ми фантазия“. В много от книгите си Рихард Вагнер разказва за своята работа върху тетралогията. Например в „Обръщение към моите приятели“ той пише: „Макар че прекрасният образ на Зигфрид отдавна ме беше привлякъл, той ме възхити истински едва когато ми се отдаде да го видя в чисто човешкия му вид.“ А в „Моят живот“ (1870) добавя: „Тогава в душата ми се изгради един свят от образи така близки, така релефни и сродни, че дори чувах техните думи и гласове.“

Отначало Вагнер замисля „Пръстенът на нибелунга“ по друг начин. Той има само намерение да напише една героична опера под надслов „Смъртта на Зигфрид“. Композиторът започва работа над либретото през 1848 г., но идеята му за пресъздаване на легендата на Зигфрид го завладява изцяло и постепенно той разширява кръга на образите и събитията. Така Вагнер написва още една част, която нарича „Младият Зигфрид“17. Но през 1851 г., когато написва текста на това ново музикално-сценично произведение, той решава да разкаже и как се е стигнало до тези събития. Така Вагнер нахвърля скиците на още две части, с които се закръгля цялостно цикълът. Отначало „Рейнското злато“ е носела по-конкретното название „Отвличането на рейнското злато“, а „Валкюрата“ — „Зигмунд и Зиглинда — наказанието на валкюра“. През 1853 г. Вагнер завършва текста на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“18 и го издава в 15 екземпляра, които изпраща на свои приятели.

През есента на 1853 г. композиторът започва работа над „Рейнското злато“. До края на януари следващата година той завършва клавира и започва оркестрацията. В едно писмо до Лист от 28 май Вагнер разказва, че вече е написал „Рейнското злато“ и му предстои да се залови с музиката на „Валкюрата“. До края на годината композиторът нахвърля в скици цялата музика на втората драма на тетралогията. После прекъсва работата си и заминава за Лондон, където изнася няколко концерта; след това преработва увертюрата си „Фауст“. Партитурата на „Валкюрата“ завършва окончателно в края на март 1856 г. От септември 1856 до май 1857 г. Вагнер написва първото и половината от второто действие на „Зигфрид“. Внезапно той прекъсва работата си над „Зигфрид“ и започва да пише „Тристан и Изолда“. Причината за това е желанието на Вагнер да създаде един „паметник на любовта си към Матилда Везендонк“, както сам той се е изразил.

Написването на „Тристан и Изолда“ продължава дълго, а след като я завършва, Вагнер, започва друго, също така отдавна замислено произведение — операта „Нюрнбергските майстори-певци“. Въпросът, който Вагнер си задава в писмото до Лист от 29 юни 1857 г. — „Дали ще се завърна някога отново при него“ (Зигфрид), — писано по повод прекъсването на третата част на тетралогията, отново се поставя през 1863 г., когато той работи усилено върху „Нюрнбергските майстори-певци“. В разгара на творческия процес над тази опера Вагнер издава стиховете на цялата тетралогия. Той подновява работата си над „Зигфрид“ едва в началото на 1869 г. По това време вече композиторът е спечелил благоволението на баварския крал и може спокойно да твори. През същата година въпреки нежеланието на автора е изнесена премиерата на „Рейнското злато“. Вагнер е държал да бъде изпълнено цялото произведение наведнъж. На премиерата, която се е състояла на 22 септември 1869 г. в Мюнхен, композиторът не е присъствувал.

Преди да завърши още напълно „Зигфрид“, Рихард Вагнер започва да пише последната опера от тетралогията „Залез на боговете“. Работата върху „Зигфрид“ и „Залез на боговете“ върви успоредно. На 26 юни 1870 г. е изнесена пак в Мюнхен премиерата на „Валкюрата“, но Вагнер отново не е сред публиката. През 1871 г. той окончателно завършва „Зигфрид“. „Залез на боговете“ е готова едва след няколко години — на 21 ноември 1874 г. На последната страница на партитурата Вагнер отбелязва: „Аз нямам какво да кажа повече.“

Целият цикъл от четири музикални драми „Пръстенът на нибелунга“ е поставен за пръв път на 13, 14, 15 и 16 август 1876 г. в построения от баварския крал Лудвиг II Вагнеров театър под диригентството на 33-годишния Ханс Рихтер.

Встъпителна вечер на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ в четири сцени

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Богове:

Вотан — бас

Донер — баритон

Фро — тенор

Логе — тенор

Нибелунги:

Алберих — баритон

Миме — тенор

Великани:

Фазолт — баритон

Фарнер — бас

Богини;

Фрика — мецосопран

Фрайа — сопран

Ерда — мецосопран

Дъщери на Рейн:

Воглинда — сопран

Велгунда — сопран

Флосхилда — мецосопран

Действието се развива в дълбочините на Рейн, във високите планини край Рейн и в подземното царство на нибелунгите в приказно време.

СЪДЪРЖАНИЕ

На дъното на Рейн. На Воглинда, Велгунда и Флосхилда е поверено да пазят златното съкровище на Рейн, което притежава вълшебна сила — власт над света. Увлечени в безгрижната си игра, русалкиге не са и забелязали, че са следени от нибелунга Алберих. Злобното джудже е обхванато от любовна страст и се опитва да прелъсти веселите девойки. Те с подигравки го отблъскват и продължават безгрижната си игра. Под неочаквания слънчев лъч блясва с пълна сила златото на Рейн. Непредпазливите думи на дъщерите на Рейн откриват тайната на Алберих — притежателят на това съкровище придобива безкрайна мощ. Флосхилда напомня на сестрите си да внимават пред нибелунга, защото той е техен враг. Воглинда и Велгунда весело й отговарят, че който иска да вземе златото, трябва да се откаже завинаги от любовта. Алберих разбира още, че трябва от златото да се изкове един пръстен, който именно дава вълшебната сила. Жадуващият за власт Алберих, без да се колебае, се отрича от любовта и грабва златото. Пръстенът ще направи заедно с брат си Миме. Двамата се славят като добри ковачи. Със злокобен смях нибелунгът избягва към подземното си царство. В настъпилата тъмнина се разнася само горчивият плач на дъщерите на Рейн.

В местност, обкръжена от остри върхове, спят върховния бог Вотан и неговата жена Фрика. Първите слънчеви лъчи ги събуждат и те с възхищение виждат чудния замък Валхала, построен за тях от великаните Фазолт и Фафнер само за една нощ. За построяването му Вотан е обещал на великаните необикновена награда — сестрата на Фрика, богинята на младостта Фрайа. Фрика упреква Вотан за решението му да даде Фрайа на великаните. Вотан също се е разколебал. Идват Фазолт и Фафнер да искат обещаната им награда. Вотан им предлага да си изберат някакво друго възнаграждение, но те отказват. Всъщност единият от великаните иска Фрайа за жена, а другият, съблазнен от нейните плодове, с които тя храни боговете, мечтае за вечна младост. Идва богът на огъня Логе. Той разказва как златото на Рейн е откраднато от нибелунга Алберих и че сега джуджето, вече изковало пръстена, има безгранична власт над света. Великаните са съгласни да получат съкровищата на нибелунгите и пръстена вместо Фрайа, но за залог искат самата богиня. Те я грабват и избягват. Боговете веднага започват да стареят. Без Фрайа и нейните плодове, с които са се хранили, те загубват вечната си младост. Вотан се вслушва в хитрия съвет на Логе и тръгва към подземното царство на нибелунгите, за да вземе златото на Рейн и пръстена на Алберих и с тях да откупи Фрайа.

В Нибелхайм — подземното царство на нибелунгите. Алберих бие брат си Миме, защото е изковал от рейнското злато един вълшебен шлем и го е укрил от него. Този вълшебен шлем може да направи всеки невидим или да му придаде желания образ. Алберих взема шлема от Миме и оставя сам разплакания си брат. В това време идва Вотан, придружен от Логе. Лукавият Логе разпитва джуджето и разбира тайната на шлема. Връща се Алберих, който с помощта на пръстена е станал безпощаден повелител на Нибелхайм. Логе се преструва, че не вярва в силата на шлема и кара нибелунга да се превърне в страшен змей, а след това — в жаба. Щом Алберих става на жаба, Вотан веднага я настъпва. Логе успява да вземе шлема и когато Алберих възвръща първоначалния си образ, боговете бързо го връзват. След това те напускат пещерата, като повеждат със себе си и своя пленник.

Край замъка Валхала. Вотан и Логе водят вързания Алберих. Той ще спаси живота си само ако предаде златото на Рейн. Алберих предполага, че боговете няма да му вземат пръстена, и заповядва на всички нибелунги да донесат златото. Но преди да си тръгне, Вотан със сила му измъква от ръката пръстена. Това предизвиква проклятието на Алберих — нека този пръстен носи нещастие на всеки, който го притежава, освен на неговия истински собственик. Идват великаните Фафнер и Фазолт, които водят Фрайа. Златото, което те искат, трябва да покрие цялата Фрайа. Започват да редят златните кюлчета, но те достигат само до главата на богинята. Тогава Вотан слага отгоре и шлема, но и това не е достатъчно. Великаните пожелават и пръстена, но Вотан не е съгласен да се раздели с него. Внезапно идва богинята на земята Ерда, която предупреждава Вотан, че боговете не са освободени от проклятието на Алберих, и го съветва да даде пръстена. Вотан с нежелание хвърля пръстена върху златото Щом великаните взимат пръстена, жадният за власт Фафнер убива брат си Фазолт. След това великанът грабва златото и си отива. Боговете са потресени. Вотан ги утешава, че след връщането на Фрайа те отново са станали млади. Богът на гръмотевицата Докер събира облаците, започва страшен дъжд. Когато той престава, на небето се появява дъга, която се превръща в многоцветен мост, по който долитат само тъжните гласове на дъщерите на Рейн, които оплакват изчезналото съкровище.

Първи ден от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ в три действия

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Зигмунд — тенор

Хундинг — бас

Зиглинда, негова жена — сопран

Вотан, върховен бог — бас

Фрика, богиня, негова жена — мецосопран

Брюнхилда, валкюра, негова дъщеря — сопран

Валкюри:

Герхилда — сопран

Ортлинда — сопран

Валтраута — мецосопран

Хелмвига — сопран

Зигруна — мецосопран

Гримгерда — алт

Росвайса — мецосопран

Швертлайта — алт

Действието се развива в колибата на Хундинг, в дива скалиста местност и на скалист връх на висока планина през приказно време.

СЪДЪРЖАНИЕ

В горската колиба на Хундинг, сред която расте огромно дърво. В колибата се втурва изнемогващият от умора, тежко ранен Зигмунд, който е успял да избяга от преследвачите си и от бушуващата буря. Вътре няма никой. Зигмунд се оглежда и ляга край огнището. Шумът привлича Зиглинда, жената на Хундинг. Разтревожена от вида на непознатия пришълец, тя му предлага освежаващо питие. В душата на Зиглинда се пораждат нежни чувства към чужденеца. Ласкавите й думи запалват любов и в сърцето на Зигмунд. Той иска да си тръгва, но Зиглинда го задържа, за да дочака идването на мъжа й Хундинг. Скоро безсърдечният Хундинг се завръща. Силно впечатление му прави голямата прилика между непознатия и жена му. Хундинг разпитва кой е и откъде е дошъл. Тогава Зигмунд разказва своята история. Преди много време той отишъл с баща си, когото наричали Вълкът, на лов. Когато се върнали, с ужас видели, че колибата им е изгорена, майка му — убита, а сестра му (те били близнаци) — отвлечена от враговете на баща му. Скоро след това убили баща му. Останал съвсем сам на света, той решил да напусне гората и да отиде сред хората, но от това животът му не станал по-радостен. Сега е дори без оръжие, защото се е опитал да защити една девойка, която искали да омъжат насила. В завързалия се бой той убил братята й, но разгневените й близки го ранили и той едва успял да избяга. От този разказ Хундинг разбира, че Зигмунд е негов кръвен враг. Домакинът няма да наруши законите на гостоприемството, но рано сутринта двамата трябва да се срещнат в двубой на живот и смърт. Хундинг кара жена си да му приготви питие за през нощта и отива да спи. Все по-силна става любовта на Зиглинда към непознатия. За да му помогне, тя сипва приспивателен прах в питието на мъжа си и тръгва да му го даде. Зигмунд си спомня предсказанието на баща си — когато изпадне в беда, ще намери забит до дръжката в един огромен ясен вълшебния меч Нотунг. Зигмунд с надежда поглежда към стария ясен в средата на колибата. Идва Зиглинда. Тя разказва на Зигмунд, че в деня на сватбата й с Хундинг у тях дошъл един старец, който забил в ясена меч. Досега никой не е успял да го извади. Зиглинда показва на непознатия меча и пита Зигмунд за името му. Зигмунд вече няма защо да се прикрива. Той казва името си. Радостта на Зиглинда е безкрайна — тя е намерила едновременно и своя брат, и любимия мъж.19 Близнаците са деца на бог Вотан и една простосмъртна жена. Зигмунд изтегля с един замах меча от дънера на ясена и заедно със Зиглинда напуска колибата.

Високо в планините. Върховният бог Вотан нарежда на любимата си дъщеря, войнствената валкюра Брюнхилда, да се приготви за бой. Тя трябва да помага на Зигмунд в двубоя му с Хундинг. Идва богинята Фрика, жена на Вотан, която е научила за намеренията на съпруга си. Като богиня, пазителката на семейството, тя не е съгласна с Вотан. В двубоя трябва да загине Зигмунд, който дръзко е нарушил човешките закони и се е оженил за собствената си сестра. Вотан обяснява, че Зигмунд му е нужен, за да отнеме вълшебния пръстен на нибелунга от великана Фафнер. Ако Алберих успее да си го вземе обратно, боговете са застрашени от гибел. Обаче Фрика не отстъпва и Вотан променя решението си. Той повиква Брюнхилда и й разказва тайната на пръстена. Откакто го е взел от нибелунга Алберих и не е изпълнил обещанието си пред великаните, той не може да забрави предупреждението на богинята Ерда. Тъй като не може да стори друго, Вотан е търсил сред хората храбрец, който да вземе пръстена от великана. Само така той ще бъде спокоен. Върховният бог е смятал всичко това да извърши Зигмунд и затова го е подложил на толкова изпитания, но сега трябва да се подчини на Фрика. И Вотан заповядва на Брюнхилда да помогне в двубоя на Хундинг. Зигмунд е обречен на смърт. С мрачни мисли Вотан си тръгва. На върха на планинския хребет се появяват Зигмунд и Зиглинда. Идва Брюнхилда и разказва на Зигмунд за решението на Вотан: Зигмунд ще загине, но след това ще бъде приет във Валхала — убежището на боговете. Зигмунд не иска да се раздели със Зиглинда. Трогната от голямата любов на Зигмунд, Брюнхилда решава да престъпи заповедта на баща си и да спаси младия герой. В това време Хундинг призовава противника си на бой. Зигмунд целува Зиглинда и се хвърля срещу врага. Брюнхилда брани с щита си Зигмунд от ударите на Хундинг. Когато Зигмунд се готви да нанесе смъртен удар на Хундинг, внезапно се появява Вотан и с копието си разбива вълшебния меч Нотунг. Хундинг убива беззащитния си противник. Но кратка е радостта от победата: Вотан пробожда с копието си и него. После той тръгва след непокорната си дъщеря.

На поляната сред високите планински върхове са се събрали валкюрите — девойките-войни. Скоро идва Брюнхилда. Тя носи на коня си спасената Зиглинда. Брюнхилда моли сестрите си да я защитят от гнева на Вотан, но валкюрите се страхуват твърде много от баща си и не смеят да й помогнат. Тогава Брюнхилда решава да спаси поне младата жена. Тя кара Зиглинда да се скрие в голямата гора: скоро младата жена ще има син, когото трябва да нарече Зигфрид. Той ще изкове от остатъците на меча Нотунг друг меч, който ще му донесе щастие. Зиглинда се скрива в гората. Появява се сърдитият Вотан. Валкюрите се опитват да скрият с телата си своята сестра, но Брюнхилда излиза смело напред. Бащиното наказание е определено — Брюнхилда трябва да напусне боговете и да заживее като обикновена жена. Напразно валкюрите молят за снизхождение. Брюнхилда също иска прошка от Вотан. Тогава той намалява наказанието. Тя може да бъде спасена само от този храбрец, който няма да трепне дори пред Вотан. Върховният бог докосва челото на Брюнхилда и я лишава от безсмъртие. Той я приспива, покрива я с щита си и удря скалата със своето копие. Избухват пламъци, които обкръжават спящата валкюра. Те ще я пазят в съня й.

Втори ден от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ в три действия (четири картини)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Зигфрид — тенор

Мише — тенор

Алберих — баритон

Странник (Вотан) — бас

Фафнер бас Ерда — мецосопран

Ьрюнхилда — сопран

Глас на горска птица — сопран

Действието става в скалиста пещера всред гората, в гората, в дива местност в подножието на висока планина и на върха на скалата на Брюнхилда в приказно време.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пещера в гората. Нибелунгът Миме кове меч за младия Зигфрид, макар да знае, че трудът му ще отиде напразно. Всичките мечове, които е изковал, Зигфрид е счупил още при първия удар. Само вълшебният Нотунг би бил достоен за неговата сила, но дори ковач като Миме не е в състояние да направи от късовете му нов меч. Внезапно в пещерата влиза Зигфрид, яхнал голяма мечка. Уплашен, Миме се скрива. Момъкът му се присмива и изпъжда мечката навън. Зигфрид опитва и новия меч, но още при първия удар той става на парчета. Тогава момъкът упреква Миме, че не го бива за нищо. Обидено от неблагодарността на Зигфрид, джуджето му напомня колко благодеяния му е направило. Зигфрид не е негов син. Преди години Миме е намерил в гората болна жена, прибрал я и й помогнал. Тя се казвала Зиглинда. Не след дълго жената родила син и умряла. Но преди това тя нарекла сина си Зигфрид. Последното й желание било Миме да запази и предаде на Зигфрид като порасне парчетата от меча Нотунг, който носил мъжа й. Момъкът е силно развълнуван от чутото, сам той не е вярвал, че е син на страхливото джудже. Зигфрид кара Миме да му изкове меч от останките на Нотунг и отива в гората. Миме е тъжен, той знае, че няма да може да изкове меча. В това време влиза Странника. Това е бог Вотан. Джуджето не иска да го пусне в пещерата, но той сяда пред огнището и моли да го подслонят за през нощта. Дошлият съветва Миме да не се горещи — би могъл да му помогне със съвет. Странника отговаря на всички зададени въпроси от домакина. Миме е удивен и уплашен — непознатият знае всичко. Тогава бог Вотан също му задава три въпроса. Джуджето отговаря на два от тях, но на третия не може. То не е в състояние да каже кой ще изкове отново меча Нотунг. „Този, който не знае що е страх; героят ще разполага и с твоя живот“ — казва Странника и изчезва. Скоро се връща Зигфрид и като вижда, че нибелунгът не е успял да направи нов меч, сам се залавя за работа. Сега Миме разбира, че „този, който не знае що е страх“, е Зигфрид. Докато Зигфрид изковава меча Нотунг, Миме приготвя отровно питие. Но той ще го даде на Зигфрид, след като убие пазителя на вълшебния пръстен на нибелунга — великана Фафнер, превърнат в страшен змей. Зигфрид успява да изкове от остатъците на счупения меч нов. След това го опитва върху наковалнята — тя става на парчета.

Пред входа на пещерата. Нибелунгът Алберих наблюдава пещерата. В нея се крие великанът Фафнер. Той се е превърнал в змей, за да опази по-добре съкровището на Рейн. Появява се Странника. Алберих познава върховния бог и изпада в ярост. Но Странника му казва, че не е дошъл за пръстена. Той не може да наруши договора си с Фафнер, защото ще загуби божествената си сила. Обаче Вотан знае, че Зигфрид ще вземе пръстена на нибелунга. След това той си тръгва. Откъм гората се задават Зигфрид и Миме. Алберих веднага се скрива. Миме е довел момъка, за да го накара да изпита страх. Освен това джуджета се надява, след като Зигфрид убие змея, да го отрови и да му отнеме вълшебния пръстен и чародейния шлем. Миме оставя момъка сам и си отива. Зигфрид ляга да си почине. Той слуша веселата птица и съжалява, че не разбира нейния говор. Опитва се да имитира пеенето й с една малка свирчица, но тя се счупва в силните му ръце. Тогава Зигфрид весело надува своя рог. Звуците на рога разбуждат спящия в пещерата змей, който излиза и се нахвърля върху Зигфрид. Момъкът смело застава срещу чудовището и пронизва сърцето му със своя меч. Кръв от змея опръсква ръката на Зигфрид. Той без да иска я докосва до устните си и в тоя миг започва да разбира езика на птиците и да чете мислите на хората. Птицата му открива тайната на рейнското злато. Тя го съветва да влезе в пещерата на Фафнер и да вземе пръстена на нибелунга и вълшебния шлем. С тях той ще стане господар на света. Зигфрид смело влиза в пещерата. Алберик и Миме, които отстрани са следили развоя на боя, остават изненадани от неочакваната среща. Те започват да се карат за съкровището, още преди да са станали негови притежатели. В този момент от пещерата излиза Зигфрид с шлема на глава, на ръката му блести пръстенът. Нибелунгите страхливо се скриват. Отново се чува песента на птицата, която съобщава на Зигфрид коварните планове на Миме. Идва джуджето и предлага на уморения от борбата Зигфрид ободряващо питие, като възхвалява силата и безстрашието на момъка. Ала Зигфрид разбира мислите му и с един удар на меча си го поваля мъртъв. От гората долита ехидният смях на Алберих. Неговото проклятие е още в сила: всеки, който вземе пръстена, ще умре. Зигфрид ляга под сянката на голямото дърво. Отново се обажда птицата. Тя му разказва как на висока непристъпна скала, заградена от пламъци, спи прекрасна жена. Само този, който не познава що е страх, може да премине през огъня и да я събуди. На него тя и ще стане жена. Зигфрид смело тръгва към скалата, воден от птицата.

Дива местност в подножието на висока планина. Бушува буря. Вотан моли богинята Ерда да му предскаже бъдещето на света, но тя, след като е родила дете от Вотан, е загубила способността си да пророкува. Върховният бог е готов да се примири със съдбата си, само да може да се отърве от проклятието на нибелунга Алберих. Той ще се радва, ако господар на света стане Зигфрид. Постепенно се развиделява. Откъм гората се чува радостната песен на птицата, а не след дълго идва и самият Зигфрид. Вотан отново е приел образа на Странника. Той иска да спре Зигфрид, но момъкът решително продължава към скалата. И когато бог Вотан се опитва да му прегради пътя с копието си, Зигфрид с един удар на меча си раздробява оръжието му …

Скалата на валкюрата Брюнхилда. Около спящата непробуден сън девойка-войн се издигат пламъци. Зигфрид без страх преминава през огъня и вижда неподвижния войн върху скалата. Сваля шлема му и остава поразен от красотата на девойката. Обхванат от внезапен порив, Зигфрид я целува. Брюнхилда се събужда, безкрайна е благодарността й към нейния избавител. Брюнхилда казва на Зигфрид, че за него тя е готова да се откаже завинаги от вечното блаженство на боговете. Прегърнати, двамата се отдават на мечти за щастие.

Трети ден от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ в три действия с пролог (шест картини)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Зигфрид — тенор

Брюнхилда — сопран

Хаген — бас

Гунтер — бас

Алберт — баритон

Гутруна — сопран

Валтраута — мецосопран

Воглинда — сопран

дъщери на Рейн

Велгунда — сопран

Флосхилда — мецосопран

Първа норма — алт

Втора норна — мецосопран

Трета норна — сопран

Мъже — тенори, баси

Жени — сопрани, алти

Действието се развива на брега на Рейн в приказно време.

СЪДЪРЖАНИЕ

Скалата на валкюрите край Рейн. Трите порни (орисници) вършат своята безкрайна работа — плетат нишката на съдбата. Те загрижено говорят за наближилия край на властта на боговете. Неочаквано златната нишка се скъсва. Това е ново предсказание за недалечната гибел на Вотан и другите богове. Уплашените порни се разбягват. Постепенно се развиделява. От пещерата излизат Зигфрид и Брюнхилда. Те нежно се разделят. Зигфрид тръгва за нови подвизи. В знак на вярност той дава на Брюнхилда пръстена на нибелунга, а тя на него — своя верен кон. Зигфрид слага шлема си и тръгва по течението на Рейн.

В замъка на Гунтер край Рейн, Хаген, синът на нибелунга Алберих, разказва на крал Гунтер за прекрасната Брюнхилда, която лежи на скалата на валкюрите, обкръжена от пламъци, като премълчава, че тя е жена на Зигфрид. Нещо повече, той хвали Зигфрид и кара сестрата на Гунтер, Гутруна, да се омъжи за този изключителен храбрец. Гунтер е готов веднага да тръгне да търси Брюнхилда, но Хаген му казва, че навярно Зигфрид ще дойде при тях и ще помогне на краля да освободи Брюнхилда. Проехтява рогът на Зигфрид, Гунтер сърдечно го посреща, а Гутруна му поднася рог с вино. Но в него Хаген е сипал от праха на забравата. Зигфрид изпива питието. Той не помни вече нищо. Очарован от красотата на Гутруна, той моли брат й да му я даде за жена. Гунтер няма нищо против. Двамата младежи се кълнат във вечна дружба и тръгват да търсят Брюнхилда. Скоро Хаген ще постигне целта си — пръстенът на нибелунга ще бъде негов. На скалата на валкюрите. Брюнхилда не престава да мисли за Зигфрид. Идва валкюрата Валтраута, която моли сестра си от името на бог Вотан да спаси боговете, като даде пръстена на нибелунга на сестрите на Рейн. Брюнхилда не е съгласна — Зигфрид й е по-скъп от всички богове. Отчаяна, Валтраута си тръгва. От далечината долитат звуците на рога на Зигфрид. Брюнхилда тръгва да посрещне своя любим. Но към нея идва друг, непознат воин. Това е Зигфрид, който с помощта на вълшебния шлем е приел образа на Гунтер и сега идва, за да му заведе Брюнхилда за жена. Той й отнема пръстена, а довечера тя трябва да стане негова съпруга. Напразно Брюнхилда се надява, че нейният любим ще я спаси от непознатия воин. Зигфрид—Гунтер трябва да пренощува с нея в пещерата, но верен на клетвата, той слага между себе си и Брюнхилда меча Нотунг. Пред замъка на Гунтер спи Хаген. В съня си той вижда баща си — нибелунга Алберих, който му казва, че сега най-големият им враг е Зигфрид. Пръстенът е в него и без сам да подозира, той е господар на света. Хаген се заклева, че ще направи всичко, за да отнеме пръстена на Зигфрид и да възвърне властта и славата на нибелунгите. Зазорява се. Алберих си отива. Откъм гората идва Зигфрид. С помощта на вълшебния си шлем той отново е придобил собствения си образ. Момъкът съобщава, че всичко е минало чудесно: той е довел Брюнхилда и сега тя е при Гунтер. Щастлива, Гутруна се хвърля в прегръдките на Зигфрид. Хаген кани хората от замъка да посрещнат Гунтер и Брюнхилда. Тържествено влиза кралят, като води за ръка валкюрата. Всички приветствуват младата и красива кралица, но тя е смутена и тъжна. След тях пристигат прегърнати и Гутруна със Зигфрид. Брюнхилда с ужас вижда Зигфрид — какво е станало с него; как е могъл толкова скоро да я забрави. Съвсем отчаяна, тя заявява открито пред всички, че той е неин мъж. Зигфрид отговаря, че я познава едва от вчера. Напразно валкюрата отстоява истинността на своите твърдения. Никой не обръща внимание на думите й. Тогава тя се заклева да отмъсти на неверния си съпруг. Брюнхилда издава тайната на Зигфрид. Самата тя е направила тялото му неуязвимо за враговете, само гърбът му може да бъде засегнат от копие или меч. Искрените думи на валкюрата карат Гунтер вече да не вярва на Зигфрид. Той решава да отмъсти за престъпената клетва. Утре рано ще бъде организиран лов, на който Зигфрид ще бъде убит. Сватбеното шествие начело със Зигфрид и Гутруна приближава. Към него се присъединяват Гунтер и Брюнхилда.

Горист бряг на Рейн. Във водите на реката играят дъщерите на Рейн. Преследвайки дивеч, Зигфрид се е отдалечил от ловците и излиза на брега на реката. Русалките го молят да им върне златния пръстен. Те го предупреждават, че ако не им го даде, ще умре. Зигфрид е готов да изпълни тяхната молба. Но последните им думи го карат да сложи отново пръстена на ръката си. Той не се бои от нищо! Пристигат ловците, с тях са Гунтер и Хаген. За да развлече мрачния Гунтер, Зигфрид разказва историята на своя живот — от детството до птицата, която го е повела към… Повече той нищо не може да си спомни. Тогава Хаген му подава рог с питие, което има чудотворна сила. Паметта на Зигфрид се възвръща. Той си спомня за Брюнхилда и за клетвата, която са си дали. Зигфрид с ужас разбира какво е извършил. В тоя момент прелетяват врани. Хаген ги показва на Зигфрид. Когато се обръща да ги види, той разкрива гърба си и Хаген го пронизва с копие. Зигфрид умира, изричайки името на Брюнхилда.

В замъка на Гунтер. Гутруна очаква своя любим. В двореца влиза траурно шествие. Носят трупа на Зигфрид. Гутруна пада в несвяст. В избухналата разпра за пръстена Хаген пронизва краля. Но Хаген не успява да свали пръстена от Зигфрид — убитият неочаквано се размърдва. Смъртно уплашен, Хаген избягва. Влиза Брюнхилда. Подтиснала голямата си скръб, тя заповядва да се издигне клада на брега на Рейн. Върху нея е поставен трупът на Зигфрид. Брюнхилда се появява в доспехите на воин и заедно с коня си влиза в огъня. Той се разгаря все повече и повече. Скоро пламъците му поглъщат и убежището на боговете Валхала. Рейн излиза от коритото си и водите му угасяват огъня. Буйните вълни носят към дъното на реката Хаген, който е успял да се добере до пръстена. Дъщерите на Рейн взимат пръстена на нибелунга и отново настъпва покой.

МУЗИКА

В тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ блясва с пълна сила творческият гений на Рихард Вагнер. Музиката е изградена с изключително майсторство, като лайтмотивната техника, избистрена и изяснена, е база, от която композиторът е изхождал. Лайтмотивите, тези елементи на „спомена и предчувствието“, както се изразява Вагнер, създават единство в музиката и „служат като пътеводители на чувството през многобройните перипетии в развитието на действието“. Чрез лайтмотивите Вагнер е искал да направи всеки слушател „съучастник на дълбоката тайна на поетичния замисъл и непосредствен участник в неговото осъществяване“ („Опера и драма“). Грандиозният сюжет на тетралогията е обхванат с няколко единни музикални мисли, които са използувани в четирите части на произведението. Тук със собствени лайтмотиви са охарактеризирани всички участвуващи герои, а и редица неодушевени предмети. Важна роля играят и друг вид лайтмотиви, чиято задача е да насочат вниманието на слушателя към вътрешни душевни състояния, като мотив на „клетвата за вярност“, мотив на „изкуплението“, мотив на „любовта“ и пр. Изобразителността, звуковата живопис и програмността заемат широко място в оркестъра, който има напълно симфонични функции.

Музиката на „Рейнското злато“20 е наситена с много емоционалност и се отличава с бляскава колоритност и изобразителност. Още във великолепното оркестрово встъпление — то представлява един истински музикален куриоз: в продължение на неговите 136 такта звучи един акорд в ми бемол-мажор и въпреки това е постигнато рядко разнообразие — е обрисувано течението на Рейн, но наред с темата на „реката“ се появяват и други лайтмотиви. Силно впечатление прави сцената на безгрижните и весели русалки. В музикалното изграждане на втора и четвърта картина основна роля играе лайтмотивът на „Валхала“ — убежището на боговете. Съвсем контрастно прозвучава музиката на третата картина. В нея се долавят стонове и проклятие на фона на постоянните удари по наковалните — в оркестъра са включени и наковални, като връхната точка на напрежението е при проклятието на Алберих. То ще играе изключително важна роля в целия цикъл от музикални драми. Финалната, сцена на „Рейнското злато“ — бурята, където се редуват противоположни по характер епизоди — достига до своята кулминация при появата на дъгата, по която боговете влизат във Валхала.

Докато прологът на тетралогията се окачествява като приказна музикална драма, втората част — „Валкюрата“, е наречена психологическа музикална драма. Връзката между двете в музиката личи не само по някои основни теми и лайтмотиви, но и с въведението на „Валкюрата“, изградена върху темата на „бурята“, с която завършва „Рейнското злато“. В пролога бурята свършва с появата на темата на „дъгата“, а тук в разразилата се буря се долавят бързият бяг на Зигмунд и неговата тревога. Успокоението има по-друг характер. Настъпва лирично настроение, в което доминират темите на Зигмунд и Зиглинда. Завладяваща сила има монологът на Зигмунд. Във второто действие централно място заема внушителният монолог на Вотан. Много картинно композиторът предава двубоя между Зигмунд и Хундинг. С голяма въздейственост се отличава и дуетът между Зигмунд и Брюнхилда. Едно от най-интересните места не само във „Валкюрата“, а и в цялото Вагнерово творчество, е началото на третото действие — симфоничната картина „Ездата на валкюрите“. Тя си е спечелила широка популярност и като концертно произведение. Особено драматична е финалната сцена — прощаването на Вотан с любимата му дъщеря, — в края на която е заклинанието с огъня, предадено така бляскаво и релефно.

Третата част, „Зигфрид“, е героична музикална драма. Въпреки това тя е най-статичната — в нея има най-малко действие. Затова пък музиката притежава огромна действена сила. На преден план са изтъкнати героичните музикални образи, без да се развиват някакви трагедийни ситуации. В центъра на първото действие е образът на Зигфрид, който е очертан преди всичко от двете песни на героя, изградени върху неговия лайтмотив и върху мотива на „рога на Зигфрид“. Съществена роля играе и мотивът на „изковаването на меча Нотунг“, заимствуван от „Рейнското злато“. Интересен е и големият диалог между Странника и Миме. Във второто действие Вагнер е вмъкнал превъзходна симфонична картина „Шумоленето на гората“ с милата песен на птицата. Една от малкото наситени с драматизъм сцени е двубоят между Зигфрид и змея (Фафнер), в която се разкриват докрай чертите от характера на младия герой. В третото действие се откроява блестящото интермецо „Огнената магия“ или „Преминаването на Зигфрид през огъня“, изградено върху темата на героя. Внушителният финален дует на Зигфрид и Брюнхилда е наситен с много лирика и по своя музикален език е близък на немското народно звукотворчество.

За разлика от „Зигфрид“ последната част на тетралогията, „Залез на боговете“, е пълна с контрасти и силни драматични преживявания. Още преди скъсването на златната нишка на съдбата, музиката, изградена върху лайтмотивите на богинята Ерда и на течението на Рейн, подсказва мрачната развръзка. Контрастно прозвучава сцената на прощаването на Брюнхилда със Зигфрид. Интересно и образно е оркестровото интермецо „Пътуването на Зигфрид по Рейн“. В първото действие трябва да бъдат изтъкнати големият терцет на Гунтер, Гутруна и Хаген, сцената на побратимяването, написана със забележително майсторство при показването на различните състояния на героите, както и шеговито-злокобната песен на Хаген. Истински драматизъм, а в партията на Брюнхилда и трагизъм, има в сцената на срещата между загубилия паметта си Зигфрид и Брюнхилда. Напрежението в драмата достига една от връхните си точки, когато във втората част валкюрата решава да издаде тайната на Зигфрид. Най-интересната музика в цялата тетралогия е в третото действие на „Залез на боговете“. В него композиторът е изложил в резюме цялата музикална тъкан на „Пръстенът на нибелунга!“. Така в музиката на разказа на Зигфрид всъщност се появяват всички най-съществени моменти от цялото произведение: теми от песента на Зигфрид, от изковаването на меча, „шумоленето на гората“, пеенето на птицата и пр. Във втората част на разказа пък се долавят мотивите от преминаването на огъня, от любовния дует, от клетвата за вярност и пр. Кулминацията на музиката е траурният марш за смъртта на Зигфрид, скициран още докато Вагнер е мислил да напише само една опера. Оркестровият финал на операта е изграден върху мотива на течението на Рейн и на Валхала — убежището на боговете.