Книга за операта

Опера в седем картини

Либрето Магда Петканова

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Ивайло, войвода на селското въстание — овчар — баритон

Мария, българска царица — мецосопран

Кремена, жена на Ивайло — сопран

Андроник, византиец, придворен на царицата — тенор

Тертер, велик болярин — тенор

Годеслав — баритон

Добрил — бас

боляри

Грудо — тенор

Дядо Продан, гуслар — тенор

Отец Серафим, игумен — тенор

Вихър, другар и помощник на Ивайло — тенор

Млада, жена на Вихър — сопран

Евросина, византийка, приближена на царицата — сопран

Теокиста, игуменка на търновски манастир — мецосопран

Теодор, болярин — придворен на царицата — баритон

Дуругуч, кумански наемник — бас

Първа гъркиня — сопран

Втора гъркиня — сопран

Трета гъркиня — алт

Първи болярин — тенор

Втори болярин — бас

Боляри, войници, бойци на Ивайло, селяни, народ

Действието става около и във Велико Търново към 1278 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Марин Големинов си спечелва име на известен композитор с танцовата драма „Нестинарка“, изнесена за пръв път през 1940 г. В продължение на близо 20 години обаче той не се обръща към музикално-сценичните жанрове. През 1959 г. е представена неговата първа опера „Ивайло“. Идеята за създаване на музикалносценична творба върху сюжет от живота и дейността на Ивайло една от необикновените и силни личности в историческото ни минало, се заражда у композитора през 1950 г., когато прави нова редакция и оркестрация на увертюрата „Ивайло“ от Добри Христов.

„Онова, което ме привлече в сюжета за «Ивайло» — отбелязва Големинов — е богатата откъм революционен патос и трагични сблъсквания епоха. Върху фона на историческата действителност, покрай нерадостната съдба на народа и същевременно неговото морално величие съм се старал да подчертая една чисто човешка, психологическа драма, която произхожда от сблъскването на два различни свята — българския и византийския…“

След като се установява на този интересен и много подходящ за опера сюжет, композиторът се свързва с поетесата Магда Петканова, която му написва либретото. Големинов започва работа над операта си. Междувременно обаче му възлагат написването на музика за постановката на драмата „Ивайло“ от Иван Вазов. В процеса на работата над Базовата драма Големинов се убеждава, че цялостната трактовка на сюжета й е по-въздействуваща, с по-вярна историческа обрисовка, с по-ярки образи и с по-силна конфликтност. След като завършва музиката си към драмата, композиторът помолва Магда Петканова да му напише отново либретото, но вече точна по сюжета на Базовата драма. В тази пиеса е обхванат само първият период от дейността на Ивайло — борбите му срещу татарите и провъзгласяването му за цар на България. Иван Вазов е написал още една драма „Престолът“, в която се разказва за по-нататъшните събития от живота и коварното убийство на Ивайло. Петканова изпълнява желанието на Големинов и композиторът отново започва работа над своята опера, като използува част от музиката от първия вариант, а също така и някои от музикалните номера от сценичната музика към Базовата драма.

Операта „Ивайло“ е изнесена за пръв път на 13 януари 1959 г. от Софийската народна опера под диригентството на Асен Найденов в постановка на Драган Кърджиев.

СЪДЪРЖАНИЕ

В покрайнините на селото пред къщата на Ивайло са се събрали изплашени селяни. Те се страхуват от ново нападение на татарите. И мъже, и жени искат вече да бягат от родните си места. Гусларят дядо Продан ги успокоява с една песен за Ивайло — смелият народен син, който със селската си войска не един път е разбивал нахлуващите татарски орди. Неочаквано се чува шум от приближаваща войска. Изплашените селяни мислят, че идват татари, и се разбягват. Но скоро уплахата им се заменя с радост. Пристигнал е Ивайло със своята дружина. Народът се приготвя да отпразнува победното завръщане на своя храбър войвода. Сред селяните се е промъкнал преоблеченият като търговец Андроник. Византиецът уговаря куманския наемник Дуругуч да постъпи във войската на Ивайло и при удобен случай да го убие. След като Андроник си отива, до чешмата се приближава Кремена. Приятелката й Млада закачливо й подмята за очакващия я в Търново царски престол. Момите пеят на Кремена, те се радват, че тя — жената на Ивайло, ще стане тяхна царица. Идва Ивайло, Кремена му разкрива страданията, които е изпитвала, докато той е бил на война. Ивайло ласкаво я успокоява. Двамата се унасят в мечти. Народът се събира. Започва истински народен празник. В разгара на веселието пристига вестител, който съобщава, че татарите са наблизо. Ивайло събира дружината си и тръгва на бой.

Кулата на Ивайло. Кремена, Млада и дядо Продан очакват завръщането на Ивайло. Дуругуч, спечелил неговото доверие, е оставен, за да пази кулата му. Наемникът чака само удобен момент, за да убие войводата. Прозвучава тръбният зов на Ивайло. Всички се спускат да го посрещнат. В това време се промъква Андроник и нарежда на Дуругуч да не убива Ивайло, а да отвлече Кремена. Войводата се завръща щастлив. Той отново е побелил татарите. Идва игуменката Теокиста, изпратена от царицата, за да научи нещо повече за народния вожд. Неочаквано в кулата се втурва Вихър и съобщава, че боляринът Годеслав е тръгнал с бойците си срещу Ивайло. Войводата нарежда на Вихър да подготви войската за бой. В кулата идва и боляринът Тертер, който, недоволен от царицата, предлага на Ивайло с негова помощ да заеме престола. Но за да стане войводата цар, той трябва да остави Кремена и да се ожени за болярка. Възмутен, Ивайло отказва — когато стане цар, а той ще стане, царица ще бъде Кремена.

Старопланински манастир. Годеслав е разбил войските на Вихър и Ивайло. Наложило се е самият войвода да потърси спасение в манастира при своя приятел игумена отец Серафим. Годеслав, узнал, че Ивайло е в манастира, пристига тук заедно с болярите Добрил и Грудо, за да го залови. Те не могат да си представят как един овчар ще стане техен цар. Неочаквано пред тримата боляри изскача Ивайло и ги предизвиква на бой. Болярите, удивени от дързостта на овчаря, извикват стражата, за да го хванат. Но Ивайло призовава войниците да застанат на страната на народа. Отначало те се колебаят, но после се нареждат зад смелия войвода. Болярите също са покорени от храбростта на Ивайло и се присъединяват към него. В този радостен миг пристига вестител. Той разказва, че татарите са нападнали кулата на Ивайло и са отвлекли Кремена.

Царският дворец. Андроник упреква царица Мария, че не е позволила да убият Ивайло, а са се задоволили само с отвличането на жена му. Мария отвръща, че Ивайло сигурно ще завладее престола и тя ще се омъжи за него. Това е единственият начин да запази короната за своя син. Думите й озлобяват Андроник. Влюбеният в царицата византиец решава да убие Ивайло. Царицата нарежда да повикат жената на войводата, която насила е била заставена да стане монахиня. Мария и казва, че Ивайло смятал да се ожени за болярска дъщеря. Кремена е ужасена. Тогава царицата й предлага като освежаващо питие отрова. Кремена я изпива. Вече нищо не може да попречи на Мария да изпълни плана си и тя разкрива на Кремена истината — самата тя ще се омъжи за Ивайло. Кремена неволно чува как Андроник увещава Дуругуч да убие Ивайло. За да предупреди своя мъж, тя решава да избяга и без да се колебае, скача от високия прозорец.

Лагерът на Ивайло. Войводата е потънал в дълбок размисъл. Предстои му тежко сражение, което ще реши съдбата на престола и народа. С последни сили, подкрепяна от Вихър, идва Кремена. Тя му разказва за готвения в двореца заговор и умира в ръцете му. Потресен, Ивайло тръгва на бой с войската си.

В двореца. Приближените на царица Мария са в паника. Ивайло се приближава до Царевец. Мария разбира, че вече е дошло времето да изпълни намеренията си. Тя напътствува сина си как да се държи с Ивайло. На всяка цена византийката трябва да очарова и спечели бъдещия цар. Само така ще запази престола за сина си. Царица Мария сама тръгва да посрещне победителя.

Площад пред двореца. Царицата и болярите очакват пристигането на Ивайло. Народът възторжено носи славния войвода на ръце към двореца, за да му предложи царския трон. Царицата се покланя и нарича Ивайло свой гост. Ала той гордо отвръща, че не като гост е дошъл, а като господар. Народът ликува.

МУЗИКА

Операта „Ивайло“ от Марин Големинов се прие от слушателите и зае определено място сред творбите от този жанр в българската музикална литература. Музиката е написана с добре изявена мелодичност и професионална сръчност. Ценно нейно качество е близката й връзка с народностното звучене, което придава на операта национален облик.

Първата картина е голяма, масова сцена, написана в подчертан народен дух, в която са използувани редица теми от народните песни. На първото настроение на страх и дори отчаяние е противопоставена радостта от завръщането на Ивайло и неговата дружина. Тук музиката е наситена с много светли чувства. Мечтателните възгласи на Кремена са сподирени от закачливите реплики на Млада, а след това и от веселата песен на девойките След лиричния дует на Кремена и Ивайло започва веселият народен празник, изпъстрен с жизнерадостни песни и танци.

Във втората картина се появява известно драматично напрежение. То се засилва особено много при предложението на болярина Тертер, на което отговаря Ивайло с възбуденото и наситено с много емоционалност свое ариозо. Това е един от силните моменти на творбата.

Напрежението нараства още повече в третата картина на операта. Внезапното появяване на Ивайло пред тримата боляри, които го търсят, за да го убият, действува като силен драматургически ефект. Композиторът е успял да пресъздаде чрез музиката си целия драматизъм на момента. Особено вълнение предизвиква обръщението на Ивайло към войниците и тяхното присъединяване към войводата. Внезапната вест за отвличането на Кремена създава атмосфера на нова напрегнатост.

Четвъртата картина е една от най-силните в операта. След възбудения диалог между царицата и страстно влюбения в нея Андроник идва голямата ария на Мария. Тази ария, наситена с подчертана емоционалност, разкрива славолюбивия нрав на царицата, нейната безскрупулност и заедно с това силната й майчинска любов. Арията е основен момент в ярката музикална характеристика на царицата. В сцената между Мария и Кремена изпъкват двата диаметрално противоположни музикални образа на главните героини. Кулминацията на картината е епизодът, в който царицата с ласкавите си думи убеждава наивната Кремена да изпие отровата и веднага показва истинския си лик.

Петата картина е сравнително кратка. В нея се допълва сложният музикален образ на Ивайло. В монолога на войводата — прощаването му с отровената Кремена, са изразени ярко обзелите го противоречиви чувства: стремеж към лично отмъщение и чувството за дълг пред народа.

По настроение и замисъл шестата картина е близка до четвъртата. В музиката е запазено единството на настроението. Тук са нахвърлени последните щрихи в характеристиката на Мария.

Последната картина по своята същност е подобна на първата. Това безспорно се дължи на участието на народа. Отново в музиката прозвучават близките до народното звукотворчество интонации. Цялата картина представлява внушителна и величава масова сцена, изградена в народен дух.

Опера в две части (шест картини)

Либрето Павел Спасов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Захарий — бас

Димитър — баритон

Християния — сопран

Майката — мецосопран

Клисар — тенор

Първи ктитор — тенор

Втори ктитор — баритон

Трети ктитор — бас

Четец

Действието се развива в средата на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Сюжетът на операта „Зографът Захарий“ е изграден върху прекомерно свободна трактовка на живота и делото на бележития български художник и възрожденски деец Захарий Христовия Зограф (1810–1853) — един от най-видните представители на Самоковската живописна школа. Обаятелната му личност е много привлекателна за герой на оперно произведение. Особена популярност получи името на Захарий Зограф от стотиците рецитали на незабравимия актьор Спас Джонев на „Легенда за греховната любов на зограф Захарий“ от Павел Спасов. „Този сюжет ме вълнува много отдавна — споделя Марин Големинов — с неподправената си поетичност, с драматичната си наситеност и психологическа задълбоченост, с ярка характеристика на героите и техните сложни взаимоотношения“. Очевидно композиторът е имал предвид легендата на Павел Спасов, а не действителната биография на художника. Писателят Павел Спасов е най-тясно свързан с развитието на българското музикално-сценично творчество. Той е автор на много либрета на опери, оперети и мюзикъли, между които „Имало едно време“, „Милионерът“ и „Рицарят“ от Парашкев Хаджиев, „Индже“ от Боян Икономов и др. Павел Спасов написва своята „Легенда за греховната любов на зографа Захарий“ през 1957 г. По-късно я преработва в, пиеса. „А когато моят приятел, композиторът Марин Големинов, пожела да създаде опера по легендата — разказва той — аз освободих сюжета от някои отклонения, от предимно любовния копнеж и подчертах новаторството на майстора …“ Спасов специално изтъква: „Легендата е волна, не биографична, а моя творба за големия, великия наш възрожденски зограф — предтеча“. Либретото е написано с умение и създава условия за изграждане на силно драматични оперни конфликти, макар и в него да се откриват известни сходства с други български опери, както по отношение на любовната интрига, така и в пресъздаването на борбата на новото със старото в изкуството — „Боянският майстор“ от Константин Илиев и „Майстори“ от Парашкев Хаджиев. Този сюжет обаче допада на Марин Големинов, защото вижда в него „възможност за едно нюансирано музикално претворяване, което довежда до изключителна контрастност и до създаване високохудожествено напрежение“.

„Зографът Захарий“ е изпълнена за пръв път на 17 октомври 1972 г. на сцената на Софийската народна опера под диригентството на автора и постановка на Михаил Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Захарий се прощава с любимата си Християния. Предстои му дълъг път. Докато са разделени, той ще зографисва черкви. Захарий й говори пламенно за любовта си и я кара да му обещае че ще го чака.

Захарий работи върху стенописите на една черква. Той рисува Дева Мария. Рисува я, но… като Християния. Измъчват го съмнения — може ли така да се зографисва в черква. Пристигат тримата чорбаджии — ктитори от черквата, и с възхищение говорят за майсторството на Захарий. Те обаче искат от него да изпише и техните имена на стените на черквата. Суетността им го развеселява. Като не престава да мисли за своята любима, Захарий решава да не се подчинява на каноните на тогавашната зография, а да създава правдиви, човешки образи. Той не може да се освободи от чувството, че Християния го моли да отиде веднага при нея.

Зографът Захарий е станал прочут майстор. Най-после той отново е в дома. Ала дългоочакваната среща с Християния го изпълва с отчаяние. Изгората му се е омъжила за брат му. Срещата с майка му и Димитър не може да заглуши неговата болка. Думите на майка му, че е време и той да се ожени, го карат да избухне. Захарий споделя, че е обичал една девойка, но тя е мъртва за него. Зографът забелязва мъката, която причинява разказът му на Християния, но започва навред да говори за своето богатство и успехи. Той моли Димитър да му разреши да нарисува Християния. Когато остава насаме с нея, настойчиво я кара да му каже защо е станала жена на брат му. Сполетялото го нещастие е убило у него всякакво желание за работа и той не успява да нарисува Християния.

Захарий отново е тръгнал да зографисва. Сега работи в една голяма черква. Клисарят е във възторг от неговата работа. Захарий обаче не е доволен от себе си, защото вее още не може да рисува така както му се иска. Идва Димитър и когато вижда стенописите, упреква брат си за „своеволията му“. Захарий не е съгласен с него — не сухите мощи на светците, а хора трябва да се рисуват. Димитър е неприятно изненадан, че нарисуваните образи напомнят на Християния. Той сърдито мъмри брат си — откакто е рисувал Християния, все нейното лице е в главата му. Засегнат, Захарий решава да му каже истината: брат му го е ограбил, отнел му е любимата. Разгневеният Димитър посяга да го удари, но се овладява и си отива.

Захарий се е върнал, за да се види с Християния. Той я кара да остави всичко и да тръгне с него. Но Християния не е съгласна. Тя не може да постъпи така с мъжа си. Отчаян, Захарий си тръгва. Въпреки всичко зографът не може да повярва, че Християния е престанала да го обича.

Захарий е пак на път. Той среща хора от Самоков, които бягат от появилата се чума. Сред тях са и неговите близки и роднини. Християния обаче не е тръгнала с тях. Разболяла се е и ги е накарала да я оставят, за да се спасят. Захарий веднага тръгва към къщи. Християния е щастлива. Двамата се унасят в спомени. В предсмъртния си час Християния му открива, че винаги го е обичала. Развълнуван, Захарий решава да я нарисува. Християния умира щастливо усмихната …

МУЗИКА

Четиринайсетте години, които разделят „Ивайло“ и „Зографът Захарий“ са период, през който Марин Големинов създава много и значителни произведения в различните области на музиката. Докато първата му опера може да бъде окачествена като историко-романтична, втората е камерна музикална драма. В „Зографът Захарий“ липсват широко разгънатите и наситени с емоционалност музикални номера — арии, ансамбли, масови сцени, характерни за „Ивайло“. В новата си опера композиторът се придържа към един строг музикален език в рамките на речитативната декламационност. И както сам Големинов споделя, той се стреми в музиката му да няма „излишна разпиляност на чувството“. Мелодическата линия на вокалните партии е твърде начупена и рязко звучаща, като в отделни моменти, главно в монолозите на Захарий, се достига до някаква кантиленност. Основната роля на музикално-драматургичното развитие е възложена на оркестъра. В него също липсват ярки звукови багри. В цялата музика се чувствува една въздържаност от външна емоционалност. Композиторът е изградил най-убедително музикалния образ на главния герой — Захарий, като всички останали имат по-бегло щрихирани музикални характеристики.