Ото Николай е от тези композитори, които са си извоювали признание и известност само с едно произведение. От всички негови опери единствена „Веселите уиндзорки“ си е спечелила право на траен живот. Това обаче не понижава значението на Николай като творец. Той е един от ярките представители на романтизма в немската оперна школа. В творчеството си композиторът се стреми да съчетае чертите на немския оперен стил с особеностите на италианската опера и по-специално на операта-буфо. В едно свое писмо Николай отбелязва: „Първото условие за композитора е да пише на свой собствен музикален език, свързан с родното; но ако към него се прибави и лекотата и непосредствеността на италианската музика, ще може да се достигне до съвършенството на Моцарт.“ Ото Николай много пъти и по различни поводи изтъква тази си мисъл. В една своя статия, публикувана в редактирания от Роберт Шуман „Нов музикален вестник“, се казва: „Ние, немците, бихме могли да научим нещо от музиката на италианците, но и те могат да научат повече от нас. Само съчетанието на най-хубавото от двете школи може да създаде в операта нещо ново…“
Ото Николай е роден на 9 юни 1810 г. в Кьонигсберг. Той произхожда от семейството на музикант и започва да учи пиано от най-ранно детство. Баща му иска да направи от него концертиращ пианист, но Николай изявява по-голяма склонност към музикално творчество. През 1836 г. заминава за Берлин, където учи при Целтер (1758–1832). След това заминава за Италия и там започва кариерата му на композитор. Първата му опера е „Енрико II“ (1839), изнесена в Триест и посрещната с голям интерес от публиката. През следващата година биват поставени други две опери на младия Ото Николай „Рицарят-монах“ — в Торино, и „Одоардо и Джилдипа“ — в Генуа. Поставената през следващата 1841 г. в Милано опера „Изгнаникът“ му донася изключителен успех и веднага се приема в репертоарите на много оперни театри. През същата година Ото Николай е поканен за придворен диригент във Виена, където поставя началото на прочутите виенски филхармонични концерти. Името му като композитор и диригент става много известно и през 1847 година му предлагат поста диригент на Берлинската придворна опера. За нея Ото Николай написва своето най-ценно произведение „Веселите уиндзорки“, замислено още във Виена. Освен на опери Николай е автор на редица други произведения — симфонични творби, камерна музика, песни и др.
Ото Николай умира на 11 май 1849 г. в Берлин.
Комично-фантастична опера в три действия (седем картини)
Либрето Херман С. Мозентал
Сър Джон Фалстаф — бас
Господин Флут — баритон
граждани на Уинзор
Господин Райх — бас
Фентон — тенор
Шперлих — тенор
Доктор Каюс — бас
Госпожа Флут — сопран
Госпожа Райх — мецосопран
Ана Райх — сопран
Гостилничар — без пеене
Келнер — без пеене
Гражданин — тенор
Граждани, гражданки, деца, елфи, феи, комари, оси, бръмбари, маски.
Действието става в Уиндзор в началото на XVII в.
Комедията на Шекспир „Веселите уиндзорки“ винаги е привличала вниманието на композиторите като благодарен материал за комична опера. Още през XVIII в. тя се играе като музикална комедия в различни преработки и с музика от различни автори. През 1794 г. „Веселите уиндзорки“ е изнесена като зингшпил от Летер Ритер, а две години по-късно се поставя зингшпил със същия сюжет от прочутия композитор Дитерсдорф (1739–1799). Именитият Антонио Салиери (1750–1825) също написва опера „Фалстаф“, която се изнася във Виена с голям успех през 1799 г. и е смятана за една от най-хубавите комични опери на XVIII в. Шекспировата комедия „Веселите уиндзорки“ е използувана като сюжет за опери и от композиторите Меркаданте (1795–1870), Балфе (1808–1870), Адолф Адам (1803–1856) и др. След като Ото Николай създава своето произведение, което завладява сцените на оперните театри на света и накарва да се забравят написаните преди това музикално-сценични творби, интересът към сюжета на „Веселите уиндзорки“ не намалява. Отново редица композитори, като Амброаз Тома (1811–1896) и др., написват опери върху Шекспировата комедия. Обаче най-високото достижение безспорно отбелязва гениалният Верди. Неговият „Фалстаф“ е венецът на всичко създадено. Веднага трябва да се добави, че и появата на гениалния Вердиев „Фалстаф“ не понижава интереса към „Веселите уиндзорки“ на Ото Николай.
Идеята за написване на опера върху „Веселите уиндзорки“ е дадена на Ото Николай от виенския либретист Зигфрид Капер, който също бил диригент в „Кертнертортеатър“. Отначало композиторът не се решава да пише върху този сюжет. „За Шекспир е достоен само Моцарт“ — отбелязва Ото Николай. Когато обаче поетът Якоб Хофмайстер му показва своя план за либрето, той се съгласява. Двамата започват да работят върху операта с увлечение, но се налага Хофмайстер да замине и работата остава недовършена. След това с либретото се залавя виенският педагог Херман Мозендал. След като Ото Николай постъпва като диригент в Берлинската придворна опера, той възобновява работата си върху „Веселите уиндзорки“ и в скоро време я завършва. Първото изпълнение се изнася на 9 март 1849 г. в Берлин с триумфален успех. Дирижира самият Николай. Той обаче не може да се радва много на успеха, тъй като само два месеца след премиерата умира.
„Веселите уиндзорки“ се изнася за пръв път у нас през 1929 г. от Софийската народна опера под диригентството на Тодор Хаджиев. Режисьор е Христо Попов.
Градина пред домовете на уиндзорските граждани Флут и Райх. Госпожа Флут с възмущение прочита любовното писмо, което е получила от сър Джон Фалстаф. В тоя момент идва госпожа Райх. Оказва се, че и тя е получила от него писмо с точно същото съдържание. Двете хитри уиндзорки решават да накажат стария пияница и дързък любител на любовни приключения и да го излекуват завинаги от тия негови желания. Те оживено обсъждат плана си за отмъщение и влизат в къщи, за да започнат неговото осъществяване. В градината идват господин Флут и господин Райх, придружени от двамата обожатели и кандидати за ръката на Ана Райх — Шперлих, предпочитан за зет от бащата на девойката, и самонадеяния самохвалко — французина доктор Каюс, който си е осигурил подкрепата на госпожа Райх. Обаче Ана Райх е безразлична към ухажванията и на двамата благородници. Тя обича добрия и честен Фентон, чието единствено богатство са трудолюбието и младостта. Но госпожа и господин Райх по никакъв начин не са съгласни Ана да стане негова жена.
Домът на семейство Флут. Госпожа Флут е радостно възбудена от измисления остроумен план за отмъщение на сър Джон Фалстаф. Заедно с наказанието на Фалстаф тя иска да отмъсти и на своя съпруг, който постоянно и безпричинно я ревнува. Младата жена е поканила Фалстаф и очаква идването му. В същото време тя е накарала приятелката си госпожа Райх да подшушне на съпруга й, че си е уредила среща с чужд мъж. Идва радостният Фалстаф и веднага започва своите любовни излияния. Обаче той още не е завършил любовното си признание, когато се втурва запъхтяната госпожа Райх със страшната вест: господин Флут е научил за срещата на Фалстаф с жена му и сега бързал към къщи; той се заканвал да убие похитителя на семейната му чест. Изплашеният Фалстаф помолва двете жени да го скрият. Те бързо го напъхват в предварително приготвения кош за нечисто бельо и накарват прислужниците да изхвърлят коша в блатото. Още не излезли слугите с коша, и пристига разяреният господин Флут, придружен от група съседи. Той започва да претърсва къщата, но напразно. Госпожа Флут се преструва на невинно обвинена и дълбоко оскърбена съпруга. Тя заплашва мъжа си с развод.
В кръчмата „При жартиерата“. Разстроен от вчерашната си несполука в любовта, при това придружена с неприятна студена баня в мръсното блато, Фалстаф се утешава с вино. Той пие и проклина печалния край на многообещаващото любовно приключение, като замисля начин за отмъщение. В това време келнерът му донася писмо от госпожа Флут. В писмото си тя изказва съжаления за случилото се и отново поканва сър Джон Фалстаф на среща в дома си, тъй като съпругът й щял да отиде на другия ден на лов. Това писмо е достатъчно, за да подобри настроението на стария развратник. Развеселен, той обявява състезание по надпиване на всеки, който иска. За него не представлява нищо да надпие всички пожелали да се състезават с него. В това време в кръчмата влиза господин Флут. Той е дошъл тук, за да се помъчи да разбере дали жена му наистина му изневерява. Флут, изпраща бутилка вино на Фалстаф, който го поканва на масата си. Ревнивият съпруг се запознава под измисленото име Бах. Той се представя за влюбен в госпожа Флут и моли своя събеседник да го запознае с нея. Поласкан от отправените му комплименти, Фалстаф веднага казва на Бах — Флут, че познава госпожа Флут. Старият авантюрист му показва писмото, което е получил, и обещава да уреди запознанството. Бах — Флут е обзет от дива ярост, но успява да се овладее и не се издава. Той се заканва жестоко да си отмъсти.
В градината на семейството Райх. Тук е дошъл Шперлих с надеждата да срещне Ана Райх. Чуват се стъпки и Шперлих веднага се скрива в храстите. Идва доктор Каюс, който е дошъл със същото намерение. Обаче и той не може да дочака Ана, защото се появява Фентон и Каюс се принуждава да се скрие в храстите. Фентон мечтае за среща с Ана. Увлечен в своите чувства, младежът запява сърдечна серенада. Чула серенадата, Ана веднага дотичва и се хвърля в обятията на любимия си. Тя разказва на Фентон, че родителите й в никакъв случай не са съгласни да стане негова жена, но тя пък никога няма да се омъжи нито за Шперлих, нито за доктор Каюс. Влюбените се заклеват във вечна вярност за голямо разочарование на двамата подслушващи ги съперници.
Домът на семейство Флут. Сър Джон Фалстаф отново идва тържествено. Той пак бърза с любовните си обяснения, но и сега няма щастие. Тъкмо иска да прегърне госпожа Флут и се чува силно чукане на вратата. Пак е дошла госпожа Райх и пак съобщава за връщането на съпруга. Сега настава същата суматоха. Жените предлагат на Фалстаф да се преоблече като жена. Уплашен, той се съгласява и веднага му навличат дрехите на една старица, далечна роднина на семейството, която господин Флут не може да търпи. В дома нахлува ревнивият съпруг. Сега като свидетели той води Шперлих и доктор Каюс. Флут претърсва цялата къща, но никъде не може да намери Фалстаф. Разярен, той изгонва с юмруци и ритници неприятната старица, която точно сега е намерила да дойде в къщата му. Двете хитри уиндзорки тържествуват от двойното отмъщение — над наглия Фалстаф и ревнивия съпруг.
В дома на семейство Райх. Госпожа и господин Флут са се помирили и са дошли на гости у приятелите си. Госпожа Флут и госпожа Райх разказват на мъжете си всичко, което се е случило с Фалстаф. Сега четиримата решават още един път да накажат стария мръсник и да му дадат хубав урок пред съгражданите му. Жените ще определят среща на Фалстаф на нощното увеселение в Уиндзорската гора. Там той ще трябва да се яви преоблечен като героя от старинните английски балади ловеца Хърн с еленови рога на главата. В същото време техни близки приятели и съседи, маскирани като горски духове и самодиви, ще изплашат стария нехранимайко. От друга страна пък, господин и госпожа Райх искат да използуват случая и да омъжат дъщеря си за кандидата, когото всеки от тях предпочита. Майката заръчва на Ана да се яви преоблечена като червена нимфа, за да може да я познае доктор Каюс. Докторът ще й каже паролата „шнап“, на която тя трябва да, отговори с „шнип“. Бащата пък поръчва на Ана да отиде преоблечена като зелена нимфа, за да я познае Шперлих, и на паролата му „шнип“ тя да отговори с „шнап“. Ана решава да изпрати костюмите на червена и зелена нимфа на двамата си кандидати. Тя ще се преоблече като Титания, за да я познае само Фентон, който ще бъде облечен като Оберон. Те са решили тази нощ тайно да се венчаят.
Уиндзорската гора. Идва Фалстаф, преоблечен като ловеца Хърн. Госпожа Флут и госпожа Райх го посрещат радушно, обаче неочаквано нахлуват „горски духове“, „нимфи“, „елфи“ и рояци „комари“ и „бръмбари“. Двете жени уплашено избягват, а Фалстаф се опитва да се скрие зад едно дърво. „Духовете“ и „насекомите“ го откриват и започват безжалостно да го щипят и мушкат. Жестоко подигран, Фалстаф моли за пощада. В това време Шперлих и доктор Каюс се намират на уреченото място и двамата преоблечени като нимфи — единият червена, а другият зелена. Всеки от тях смята другия за Ана. И двамата щастливи тръгвзт за църквата да се венчават. В това време Ана и Фентон са успели да се оженят тайно и молят родителите си за прошка. Съпрузите Райх дават своето съгласие и всичко завършва с общо веселие.
„Веселите уиндзорки“ от. Ото Николай е най-високото постижение от многобройните оперни постижения, написани върху този сюжет, с изключение на Вердиевия „Фалстаф“, появил се приблизително половин век по-късно. Операта на Николай е принос в немското романтично оцерно творчество. С нея се разширяват възможностите за развитие на немския музикален театър в традициите на Вебер. Наред с Алберт Лорцинг Ото Николай продължава развитието на немската романтична опера паралелно със създаваната от Рихард Вагнер музикална драма. Съчетавайки задълбочеността на немската опера с лекотата и непосредствената непринуденост на италианската, Ото Николай се стреми да създаде по-нов тип оперен жанр. Композиторът назовава своето произведение „комично-фантастична опера“. Всъщност той влага подчертан комичен елемент в немското романтично оперно творчество.
„Веселите уиндзорки“ започва с прекрасна увертюра, която отдавна си е спечелила славата на най-популярно произведение-. Наситена е с много настроение и лирика. Финалният й дял е пълен с блясък, радост, оптимизъм и е изграден върху темите на фантастичните танци от последната картина.
В богато разнообразие от музикални номера — арии, дуети, ансамбли, масови сцени — са обрисувани ярко и с много вкус всички действуващи лица. Особено интересна е музикалната характеристика на Фалстаф. В музиката са предадени както неговата нахална дързост и самонадеяност, когато не го заплашва опасност, така и неговата страхливост в тежките моменти. Особено интересна е наздравицата му в кръчмата „При жартиерата“. Сцената с Бах — Флут също така разкрива други черти от характера му. Релефни, пълнокръвни са двата лирични образа — на Ана Райх и Фентон. За обрисуването им авторът е използувал италианската кантилена. Мелодиите на техните партии са наситени с лирика, поетичност и топлота. Серенадата на Фентон в четвърта картина носи чертите на италианското белканто. Следващият дует между Фентон и Ана е една от най-задушевните страници в цялата опера. Други интересни музикални номера са големият дует между госпожа Флут и госпожа Райх от първа картина и голямата ария на госпожа Флут — една от най-хубавите и бляскави арии в цялата немска романтична опера.
Може би най-интересна и най-ценна от художествена гледна точка е последната картина на операта — сцената на фантастичните танци и игри. Хорът на горските същества е типичен за немския поетичен мит, а танците са пълни с очарование и бликат от свежест и непринуденост. Обаятелната музика напоена с лирика, фантастика, хумор и грациозност, са осигурили на операта на Ото Николай право на траен живот.