Книга за операта

Комична опера в три действия

Либрето Готлиб Стефана

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Селим паша говорна — роля

Констанца — сопран

Блонда, нейна камериерка — сопран

Белмонте, годеник на Констанца — тенор

Педрило, негов слуга — тенор

Осмин, пазач на летния дворец на пашата — бас

Клаас, моряк — говорна роля

Един — ням

Стражи, еничари, прислужници, танцьорки, евнуси, роби.

Действието става в летния дворец на Селим паша в Турция през XVI в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След като през 1781 г. Моцарт се установява да живее постоянно във Виена, за него започва най-плодоносният му творчески период. Композиторът получава поръчка от Бургтеатър за написването на опера на немски език. Той се спира на сюжета на зингшпила „Белмонте и Констанца или Отвличането от сарая“ от Кристоф Фридерих Брецнер, предложен му от артиста Готлиб Стефани (1741–1800). Моцарт отдавна има желание да напише опера на немски език и сега с радост приема предложението. Зингшпилът на Брецнер е много популярен по това време. В края на XVIII в. театралната публика на Виена е увлечена по така наречените „турски“ или „източни“ сюжети. Много композитори — немски, френски, италиански — са написали „източни“ опери, някои от които с изключителни художествени качества.

Моцарт взима активно участие в работата на либретиста. Готлиб Стефани не е голям поет, но разбира от театър и успява да напише добро и издържано от гледна точка на драматургията либрето. „Стиховете не са от най-добрите — пише Моцарт за либретото, — но те ми допадат, тъй като отговарят на моя замисъл“. На друго място композиторът отбелязва какви изисквания е имал към либретиста и как го е карал да пише текстове за отделни арии или дуети. В сюжетната линия (особено във финала) са направени промени от оригиналния литературен първоизточник на Брецнер. У Моцарт Белмонте не е изчезналият син на Селим паша, а син на най-големия му враг. Въпреки това пашата показва своето благородство. Брецнер няколко пъти публично, чрез пресата, протестира за тези изменения.

Периодът на написването на операта „Отвличане от сарая“ е един от най-щастливите за Моцарт. В това време той вече е успял да се ожени за любимата си Констанца Вебер, чиито родители (пък и бащата на Моцарт) не са били съгласни с този брак. Това е и времето, когато Моцарт вече не е ограничаван от задълженията си на придворен композитор на залцбургския архиепископ. Освен това той най-после има възможност да пише върху немски текст. Либретото е завършено през месец юли 1781 г., а партитурата — в края на май следната година. Това е доста дълъг срок за Моцарт. Обикновено творческият процес у него е много кратък, но сега той поглежда с особена сериозност на своето ново произведение. Първото изпълнение на „Отвличане от сарая“ е на 12 юли 1782 г. в Бургтеатър във Виена под диригентството на композитора. То преминава с огромен успех. Тази премиера е всъщност раждането на немската национална опера, тъй като е първата опера, написана на немски език.

У нас „Отвличане от сарая“ е изнесена за пръв път в София през 1928 г. с диригент Т. Хаджиев и режисьор Хр. Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пред летния дворец на Селим паша край морския бряг. Констанца и камериерката й Блонда са били пленени от пирати при една разходка в морето. Богатият турски паша Селим е откупил двете девойки. Педрило — слугата на Белмонте, който е придружавал девойките при пленяването им, също е откупен от пашата. Белмонте, годеникът на Констанца, дълго е търсил отвлечената си любима и най-после е попаднал на следите й. Сега той обикаля около двореца на пашата и търси начин да освободи годеницата си. За жалост всичките му опити да влезе в двореца се осуетяват от бдителния стар надзирател на пашата — Осмин, който дори не го пуска да се доближи до градината. Все пак щастието на Белмонте се усмихва и той случайно среща своя бивш слуга Педрило, който сега работи като градинар при пашата. От срещата си с него Белмонте научава, че Констанца е жива и здрава. Педрило също обича — младата и красива камериерка Блонда, и обещава да помогне на своя господар. По време на службата си в двореца хитрият младеж е успял да спечели благоразположението на пашата. Това дава надежда на Белмонте, че ще успее да спаси любимата си. В тоя момент към брега се доближава кораб, от който слиза Селим паша, придружен от Констанца и цялата си свита. Пашата е влюбен в хубавата девойка. Неотдавна той й е предложил да му стане жена, но Констанца е отказала. Селим паша не е загубил надеждата си, че ще успее да спечели любовта й. Сега той отново я пита кога ще отговори на предложението му. За да спечели време, Констанца го моли да й даде нов срок. Пашата се съгласява и успокоената девойка се прибира в двореца. Белмонте, който е чул целия разговор между Констанца и Селим паша, се чувствува щастлив: той е сигурен, че любимата му е вярна. Съобразителният Педрило измисля повод и представя Белмонте на пашата. Той знае слабостта на знатния турчин към красивите дворци и му препоръчва Белмонте като един от най-известните архитекти. Младият човек се харесва на пашата, който обещава да му възложи работа. След като Селим паша се оттегля, Белмонте и Педрило започват да обсъждат плана за бягство. Обаче надзирателят Осмин прекъсва разговора им и иска да затвори Белмонте, който му се е сторил подозрителен. Находчивият Педрило успява да разубеди Осмин и да го отпрати. Двамата младежи влизат в двореца.

Градината край двореца на Селим паша. Надзирателят Осмин е харесал хубавата Блонда и се надява, че и тя го обича. Той е помолил своя господар да му подари девойката. В знак на особено благоволение към Осмин пашата е изпълнил молбата му. Обаче Осмин се е излъгал. Блонда смело и дръзко отхвърля ухажванията на стария и смешен надзирател. Тя му подхвърля остри закачки и подигравки, а после избягва. Ядосаният Осмин я последва. В градината идва тъжната Констанца и оплаква нещастната си съдба. Към нея внимателно се доближава камериерката и Блонда, като се опитва да я утеши. Идва и Селим паша. Напразно Констанца се опитва да избегне срещата с него. Знатният турчин вече не може да сдържа любовта си към красивата девойка. Преди да си отиде, той й съобщава, че е взел решение да се ожени за нея, без повече да се съобразява с желанието й. Констанца остава покрусена от страшното съобщение. В това време Педрило успява да се срещне с Блонда и разказва за пристигането на Белмонте и за подготвяното бягство. Младата камериерка веднага предава радостната вест на господарката си. Планът за бягство е следният: още тази вечер ще напият всички пазачи и в полунощ четиримата ще избягат с лодка. Обзети от радостни надежди, Констанца и Блонда се прибират в двореца. Енергичният Педрило веднага се залавя с изпълнението на плана. Той напива Осмин, като при това слага във виното му и приспивателно. Надзирателят скоро заспива. Това дава възможност на двете влюбени двойки да се отдадат на мечтите си за близката свобода.

Пред двореца на Селим паша. Полунощ. Всичко е готово за бягството. Корабът е в морето, а лодката вече чака на брега. Идват Белмонте и Педрило, придружени от капитана на кораба. Те носят въжена стълба, по която двете девойки трябва да слязат от балкона. Младежите прехвърлят стълбата и веднага Белмонте се покачва по нея. След малко Констанца е извън богатия затвор. Втори се качва Педрило. Но преди да успее да измъкне любимата си Блонда, неочаквано пристига събудилият се Осмин. Като вижда въжената стълба, спусната от балкона, Осмин вдига тревога. Дотичва стражата и бегълците са заловени. Старият надзирател изпраща да съобщят на пашата за случилото се. Селим паша пристига веднага. Влюбените очакват жестоко отмъщение и се прощават един с друг. При разпита Селим паша разбира, че Белмонте е син на най-големия му враг. Това още повече уверява пленниците в страшната участ, която ги очаква. За най-голяма изненада на всички пашата съобщава, че прощава на заловените бегълци и ги освобождава. Той се е трогнал от силата на тяхната любов и желае щастие на четиримата млади.

МУЗИКА

Със създаването на „Отвличане от сарая“ Моцарт поставя началото на немския оперен стил, изграден върху основите на зингшпила. Естествено композиторът използува и традициите на италианската опера, в които вече е написал редица от своите музикално-сценични произведения. След „Отвличане от сарая“ и особено след „Вълшебната флейта“ по пътя на Моцарт тръгват много немски композитори и постепенно се достига до създаването на немския оперен стил, оформил се окончателно в творчеството на Вебер.

„Отвличане от сарая“ е опера, съставена от отделни музикални номера, които се разделят (както е в немския зингшпил) от говорни сцени и диалози. Операта започва с увертюра, носеща чертите на зрелия Моцарт. Това е една от хубавите и най-често изпълняваните негови оперни увертюри. Тя е и единственият симфоничен номер в произведението. Бързият дял е жив и стремителен, искрящ от бодрост и веселие, а бавният, в който прозвучава темата от първата ария на Белмонте — напоен с много лирика и задушевност.

В първо действие с ярки и изразителни музикални номера са обрисувани характеристиките на всички главни герои. Първата ария на Белмонте е наситена с много емоционалност и поетичност. Голямата ария на надзирателя Осмин е изпълнена с подруг емоционален заряд. Пропита е с много хумор и остроумие и е един от най-ярките епизоди в произведението. Дуетът между Белмонте и Осмин е интересен пародийно-комедиен номер, който е последван от втората ария на Осмин, характерна с типичните ходове на традиционната „ария-закана“ от италианската опера. Каватината на Констанца е напоена с много сърдечност и тъга. Финалният терцет между Белмонте, Педрило и Осмин е пълен с комедийни хрумвания, пламък и остроумие.

В началото на второ действие е обрисуван сочният музикален образ на Блонда. Първата и ария е с красива и грациозна мелодия, а в последния неин дует с Осмин се разкриват нови черти от характера й — лукавост и дързост. Втората ария на Блонда също прелива от жизнерадостни чувства. Арията на Констанца в това действие е написана в духа на традиционната ария на примадоната в италианската опера от средата на XVIII в. Интересна е пародийно-мъжествената ария на Педрило. Централно място не само във второто действие, но и в цялата опера заема великолепният дует между Педрило и Осмин „Да живее Бакхус“. Със своите остроумни и весели речитативно-мелодични епизоди, с танцово-гротесковия си характер той се е превърнал в образец на оперно-комедиен дует. Силно контрастно прозвучават след това изпълнената с надежда и радост ария на Белмонте и лиричният квартет на двете влюбени двойки.

В музиката на трето действие се открояват: серенадата на Педрило — тайнствено-романтична, чиято мелодия е облъхната от испански аромат, тържествуващата ария на Осмин, изпълнена със злорадство, и тъжният дует на Белмонте и Констанца. Операта завършва с интересен квинтет и тържествен финален хор.

Комична опера в четири действия

Либрето Лоренцо да Понте

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Алмавива — баритон

Графиня Розина, негова жена — сопран

Фигаро, прислужник на графа — баритон (висок бас)

Сузана, камериерка на графинята — сопран

Марцелина, икономка в двореца на графа — мецосопран

Керубино, паж — сопран

Бартоло, доктор — бас

Базилио, учител по музика — тенор

Дон Курцио, съдия — тенор

Антонио, градинар — бас

Барбарина, дъщеря на Антонио — сопран

Първо момиче — сопран

Второ момиче — мецосопран

Селяни, селянки, слуги, гости, ловци.

Действието се развива в двореца на граф Алмавива край Севиля в Испания в средата на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Историята на написването на операта „Сватбата на Фигаро“ е интересна и показателна. От нея може да се съди за разностранните интереси и прогресивните възгледи на гениалния композитор. Придворният поет — италианецът Лоренцо да Понте, автор на либретото на операта, описва нейното създаване. Той пише: „Към мене са се обръщали различни композитори с молба да им напиша либретото. Но по това време във Виена имаше само двама, които заслужаваха моето внимание — Мартини, любим композитор на император Йосиф, твърде много покровителствуван от него, и Волфганг Моцарт, с когото аз имах възможност да се запозная в дома на барон Веплар, негов голям приятел и почитател. Независимо от това, че Моцарт обладава най-голям талант в сравнение с който и да е композитор от миналото, настоящето и бъдещето, на него не му се удаваше да прояви във Виена своя божествен гений поради пречки, създавани от враговете му… Аз се отправих към поменатия Моцарт и го попитах не иска ли да напише музика върху една от моите драми.

— Аз бих направил това с голямо удоволствие — отвърна веднага той, — но съм уверен, че няма да получа разрешение да се постави.

— Грижата за това — отвърнах аз — ще бъде моя работа. И така аз се заех сериозно да обмисля създаването на две либрета за своите приятели Моцарт и Мартини. Веднага разбрах, че за всеобхващащия гений на Моцарт е нужен широк, многостранен материал. Когато един път беседвахме с него за това, той ме попита не мога ли без голям труд да преработя комедията на Бомарше «Сватбата на Фигаро» в оперно либрето.“

Значи Моцарт е познавал отлично литературата и е предложил за либрето втората, част от трилогията на Бомарше (1732–1799) — „Безумният ден, или Сватбата на Фигаро“ само пет години след написването й (1779) и една година след нейното изнасяне (1784). Още след пързите изпълнения на тази пиеса на Бомарше, която Наполеон нарича „първо действие на Френската революция“, тя е забранена във Франция и Австрия.

Лоренцо да Понте приема предложението на Моцарт, като се заема сам да издействува разрешение за постановката на операта. Поетът описва как е издействувал съгласието на императора: „В шест седмици всичко беше написано. Аз отидох при императора и му предадох «Фигаро».

— Не знаете ли, че аз забраних да се играе «Сватбата на Фигаро»? — ме запита той.

— Това ми е известно — отговорих аз, — но аз написах опера, не комедия и затова много сцени изхвърлих, а други съкратих. По такъв начин изчистих всичко, което е против приличието и морала.

— Добре, относно музиката разчитам на Вашия вкус, а що се касае до приличието — на Вашия ум …“

Действително Лоренцо да Понте пропуска редица от най-силно действуващите моменти от пиесата, което е станало не само поради спецификата на оперния жанр, но и по цензурни съображения. Обаче основната идея за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията е запазена.

Моцарт завършва музиката си само за пет месеца — от декември 1785 до април следната година. Премиерата е на 1 май във Виена, но преминава при твърде хладен прием. През декември същата година операта е изнесена в Прага с триумфален успех.

„Сватбата на Фигаро“ е изпълнена за пръв път в България от „Оперната дружба“ през 1911 г. под диригентството на Тодор Хаджиев. Режисьор е бил Георги Дончев.

СЪДЪРЖАНИЕ

В двореца на граф Алмавива. Графът е дал една стая на своя незаменим слуга Фигаро по случай предстоящата му сватба с камериерката на графинята — Сузана. Фигаро с радост подрежда бъдещото си жилище и мечтае за своето скорошно щастие. Сузана пробва пред огледалото венчалната си рокля. Нейната радост от предстоящата сватба е малко смутена от непрестанните ухажвания на графа. Тя споделя опасенията си с Фигаро: графът вероятно не случайно им е определил тази хубава стая; той сигурно има намерение да се възползува от „правото си на господар на първата брачна нощ“, тъй като жилището им е непосредствено до неговите покои. Това стряска Фигаро, но той скоро се окопитва и решава да се бори за запазването на своята семейна чест. Двамата млади отново се залавят за подготовката на днешната сватба. Те обаче имат и много врагове. Доктор Бартоло ужасно мрази Фигаро. Старикът още не може да му прости, че по-рано е помогнал на Алмавива да се ожени за неговата възпитаница Розина, която сам Бартоло е искал да направи своя жена. Сега той ще си отмъсти. Старата икономка Марцелина се е самоизмамвала, че Фигаро ще се ожени за нея, и още не се е отказала от намерението си да го спечели. Често тя е давала пари на Фигаро и той е подписвал разписка, с която уверява Марцелина, че ако не й върне парите, ще я вземе за жена. Сега старата икономка носи тази разписка. Доктор Бартоло подкрепя надеждите на Марцелина. Старицата разчита не само на разписката. Тя е убедена, че сам граф Алмавива ще осуети сватбата на Фигаро със Сузана, тъй като е разбрала, че той не е безразличен към прелестите на камериерката. Марцелина подхвърля ядни закачки към Сузана, но нейният език не е по-малко остър и икономката озлобена си отива. При Сузана се вмъква пажът Керубино. Младежът се влюбва веднага във всяка срещната хубава жена. Керубино безумно обича графинята, но не е лошо сега да пофлиртува и със Сузана. Обаче красивата камериерка бързо го умирява и тогава пажът и изказва болката си: снощи той е бил при Барбарина — дъщерята на градинаря Антонио, и там неочаквано го е сварил графът; раздразнен, че Керубино ухажва Барбарина, Алмавива го е изпъдил от замъка. Сега пажът моли Сузана да му помогне да го оставят тук. В тоя момент се чува гласът на графа и изплашеният Керубино се скрива зад облегалката на едно голямо кресло. Без да губи време, Алмавива започва да ухажва хубавата камериерка, но тъкмо я прегръща, и на вратата се почуква. Графът не трябва да бъде видян и се втурва зад креслото. Бдителният Керубино успява да мине отпред и застинал от страх, се свива на креслото. Сузана го покрива с някаква завивка и отваря вратата. Влиза дон Базилио. Старият интригант е дошъл тук на клюки. Той ехидно пита Сузана дали вече е отстъпила на ухажванията на графа, като й съобщава, че се надява и графинята да отстъпи на ухажванията на Керубино. Въпреки непрекъснатите си любовни похождения Алмавива е стреснат от мисълта, че и жена му може да му изневери. Сега, като чува думите на дон Базилио, той веднага изскача от скривалището си. За негова изненада първият човек, когото вижда, е изплашеният Керубино. Обзет от гняв, Алмавива веднага изпраща да извикат Фигаро: нека види как пажът е дошъл да съблазнява бъдещата му жена. Идва Фигаро, придружен от група селяни. Хитрият прислужник е довел своите приятели да изпеят благодарствена песен на графа и да го помолят да се откаже от правото си на „първата брачна нощ“. Макар и с неудоволствие, Алмавива обещава да изпълни молбата на селяните си. Когато всички излизат, Керубино помолва графа да не го изпъжда от замъка, но Алмавива е неумолим: пажът трябва още днес да напусне имението му.

Будоар на графинята. Графиня Розина дълбоко скърби за изгубената любов на своя мъж. Сузана, която е искрено предана на господарката си, й разказва за постоянните ухажвания на граф Алмавива. Идва Фигаро. Младият прислужник е много весел и доволен, защото е спечелил двубоя със своя господар. Фигаро разкрива плана си как да възвърнат любовта на графа към жена му. Той ще изпрати от името на графинята едно любовно писмо до някакъв въображаем неин обожател, което да попадне в ръцете на Базилио; старият интригант, без да се бави, ще го предаде на Алмавива. В писмото графинята ще определя на своя любовник среща в градината. От своя страна Сузана трябва да „отстъпи“ пред настояванията на графа и да му определи среща на същото място и по същото време. Обаче там вместо Сузана трябва да отиде преоблеченият като момиче Керубино. Всички радостни започват осъществяването на плана. Фигаро отива да приготви писмото, а графинята и Сузана се залавят с преобличането на Керубино. Още преди пажът да облече женската рокля, и на вратата се почуква. Това е граф Алмавива. Смутени жените скриват Керубино в съседната стая, Сузана се мушва зад една завеса и графинята отваря вратата. Фигаро е действувал бързо: графът вече е получил бележката на жена му. Сега заключената стая още повече увеличава подозренията му. Той поисква обяснения от жена си, а когато открива, че и вратата към нейната спалня е заключена, е обхванат от истинска ярост. На въпроса му, кой е в спалнята, Розина смутено отговаря, че вътре е Сузана, но отказва да отключи. Тогава Алмавива решава да разбие вратата. За да не успее жена му да пусне този, който е вътре, графът я взима със себе си и отива за инструменти. Щом двамата излизат, Сузана се измъква иззад завесата и пуска Керубино. Хитрата девойка накарва пажа да скочи от прозореца и сама влиза в спалнята: Алмавива се връща, въоръжен с необходимите инструменти. Той веднага се залавя за отварянето на вратата, но за голямо удивление на него и жена му от спалнята излиза наистина Сузана. Засраменият Алмавива поисква прошка от жена си. От своя страна Розина му признава, че писмото, което е получил за някаква нейна среща, е само шега. Идва Фигаро и моли своя господар да даде разрешение за започване на сватбеното тържество. В този момент влиза градинарят Антонио. Той казва на граф Алмавива, че преди малко някой е скочил от прозореца на графинята и дори е счупил една саксия. Сега за доказателство старикът носи счупената саксия. Фигаро веднага се намесва, като казва, че сам е скочил от прозореца. Младежът не е искал да го сварят в една стая със Сузана, преди още да е станала сватбата. Антонио настоява, че друг човек е счупил саксията, и изважда един лист хартия, който е изпаднал от джоба на бягащия. Графът го грабва и запитва своя прислужник да каже какво пише в загубената бележка. Вглеждайки се в знаците, правени му от двете жени, досетливият Фигаро открива кой е скочил и какво може да е загубил. Това е назначението на Керубино в полка, което сам пажът му е дал, за да му сложи печат. Графът отново е успокоен и всички отдъхват с облекчение. Но спокойствието не е за дълго. В стаята идват Марцелина, доктор Бартоло и дон Базилио. Старата икономка иска от граф Алмавива справедливост: Фигаро или трябва да изплати дълга си към нея, или да изпълни обещанието си, като я вземе за жена. Тя дава и писмото, което й е подписал Фигаро. Настава смущение. Графът нарежда да се отложи сватбата до разрешението на въпроса от съда.

Зала в двореца на Алмавива. Графът е смутен от настаналата бъркотия в дома му. Той подозира нещо недобро. На кого трябва да вярва! Идва Сузана и съобщава на Алмавива, че, е съгласна с предложението му да се срещнат довечера в градината. Графът се отдава на радостни мисли за предстоящата среща с хубавата девойка. Радва се и Сузана, която в случая помага на господарката си да отмъсти на неверния си съпруг. Самата графиня Розина ще се яви на срещата в роклята на Сузана. При граф Алмавива се явява съдията дон Курцио. Той съобщава решението на съда: Фигаро или трябва да изплати дълга си към Марцелина, или трябва да се ожени за старата жена. Графът е много доволен от разрешението на въпроса, тъй като с това се проваля сватбата на Фигаро и Сузана. За най-голяма изненада на всички обаче една случайност открива, че Фигаро всъщност е син на старата икономка. Развълнуваната Марцелина прегръща своя отдавна загубен син и му посочва неговия баща — доктор Бартоло. В тоя миг влиза Сузана. Като вижда любимия си в прегръдките на старата Марцелина, у нея кипва гняв. Но скоро всичко се изяснява и вместо една сватба се очертават две. Старият доктор Бартоло пожелава да се ожени за Марцелина. Графът дава съгласие да започнат сватбените празненства. Всички ликуват. Във веселието взима участие и Барбарина. Тя е довела тук Керубино, облечен в женска рокля. Обаче Антонио разбира, че това е преоблечен мъж, и съобщава на графа. Алмавива отново иска да изпъди пажа, но Барбарина го помолва да й разреши да се омъжи за него: нали графът толкова пъти, когато я е целувал, е обещавал да изпълни всяко нейно желание. Макар и с неудоволствие, Алмавива дава съгласието си. Сузана незабелязано се доближава до графа и пуска в ръката му записка, в която определя мястото на довечершната им среща. Писмото е забодено с карфица. Нея Алмавива трябва да върне в знак на съгласие, Фигаро вижда връчването на писъмцето. Той разбира, че се касае за среща, но не може да узнае от коя жена е насрочена.

В парка на графския замък. Късна вечер. Разплаканата Барбарина с фенер в ръка търси карфицата, която графът й е дал да предаде на Сузана, а тя е изпуснала. Девойката се натъква на Фигаро и в отчаянието си му разказва за изгубената карфица. Това хвърля Фигаро в истинска тревога: значи Сузана е тази, която е определила среща на графа. Той се заканва жестоко да отмъсти на невярната си годеница. Фигаро се скрива в храстите в очакване. След малко идват графинята, Сузана и Марцелина. Те също се скриват, за да чакат пристигането на Алмавива. Неочаквано се появява Керубино. Пажът е дошъл да търси Барбарина, а сега се натъква на графинята, облечена в роклята на Сузана. Мислейки я за камериерката, той започва да флиртува с нея. В този момент се задава графът и като вижда, че в тъмното двама си говорят интимно, незабелязано ги доближава. Точно в тоя миг Керубино иска да целуне мнимата Сузана, но графинята се дръпва и пажът целува Алмавива. Керубино веднага разбира грешката си и се опитва да избяга. Разяреният граф посяга да го удари. Той обаче удря Фигаро, който е помислил, че Сузана е в опасност, и се е хвърлил да я спасява. Графът високомерно го отблъсква, хваща под ръка „Сузана“ и я завежда в тъмния павилион. Фигаро остава като зашеметен. Докато се опомни, към него се приближава мнимата графиня. Развълнуван, Фигаро й обяснява подлостта на графа, но скоро разбира, че това е Сузана. Без да й открие, че я е познал, Фигаро започва да флиртува с нея. От своя страна Сузана мисли, че годеникът й й изневерява, и му удря звънка плесница. Накрая Фигаро й обяснява шегата. Двамата решават да продължат играта, за да види графът. Шумът, който те вдигат, накарва Алмавива да излезе от павилиона. Като вижда, че Фигаро целува „жена му“, той вдига скандал. От павилиона излиза мнимата Сузана и играта се изяснява. Но тук вече са всички: и Марцелина, и доктор Бартоло, и дон Базилио, и дон Курцио, и Варварина… Сега вече графът трябва да иска прошка от жена си. Графиня Розина му прощава и всички се отправят за сватбеното тържество…

МУЗИКА

Музиката на „Сватбата на Фигаро“ е едно от най-високите достижения на оперното творчество през XVIII в. При написването на това свое произведение Моцарт използува всички най-добри черти от италианската опера-сериа и опера-буфо, но вмъква и смели нововъведения. Тук вече няма противопоставяне на два вида музикални образи — аристократи и слуги, което е характерно за композиторите буфонисти. Напротив, гениалният творец изхожда от една общочовешка основа. Той пресъздава чувствата на героите независимо от какво съсловие са те. По такъв начин премахва разстоянието между хората, а подчертава остротата на техните взаимоотношения. Моцарт руши й най-здраво установените догми на италианските опера-сериа и опера-буфо. Така например в „Сватбата на Фигаро“ той пише „ария на ревността“ и за граф Алмавива, и за неговия слуга Фигаро, а според оперните традиции тя може да се използува само в партиите на високопоставените хора. Бляскавата патетична ария на примадоната не е дадена само на графинята; и Сузана има такава ария. За композитора преди всичко е важно да изгради верни и реалистични музикални образи. До каква тънкост той извайва музикалните характеристики на героите говори и следният факт: докато Марцелина не знае, че е майка на Фигаро, мелодиите й са някак превзети, студени; след това обаче нейната партия придобива подчертана сърдечност и топлота.

В музиката на операта звучат много немски интонации, като на места композиторът използува чисто виенски битови мелодии. Те се откриват особено в партията на Фигаро, на Керубино, на Сузана и на някои от другите герои. Във втората ария на Фигаро композиторът е използувал темата на една популярна войнишка песен.

Операта започва с изумителната по своята веселост и остроумие блестяща увертюра. Нейната първа тема е така стремителна и пълна с живот, че веднага завладява слушателя. Увертюрата е особено популярна и често се изпълнява и като самостоятелно оркестрово произведение.

Цялата музика на „Сватбата на Фигаро“ е една великолепна поредица от арии, дуети, ансамбли, всеки от които е образец на съвършенство във всяко отношение. Тези отделни музикални номера са наситени с разнообразни чувства и настроения и разкриват богатия душевен свят на така сполучливо обрисуваните герои. Оркестърът в операта има голяма изразителност и е богат откъм тембри и звукови краски. За разлика от „Отвличане от сарая“ на редица места той има и самостоятелна функция.

В първото действие изпъкват с красотата си двете арии на Фигаро — каватината. „Щом иска графът“ и веселата „Ти ще спреш“, написана в духа на военен марш. Двата дуета на Фигаро със Сузана разкриват чертите на двамата главни герои. Малката ария на Керубино прозвучава като откровение. Може би най-силно въздействуващ ансамблов номер тук е великолепният терцет на Сузана, Алмавива и дон Базилио.

Голямата ария на графинята в началото на второ действие, написана в традициите на арията на примадоната от италианската опера-сериа, е наситена с много емоционалност и красота. В нея се прави ярка музикална характеристика на борещата се за своята любов жена. Интересен и наситен с разнообразни чувства е големият дует между графа и графинята. Терцетът на графинята, Сузана и Фигаро е пълен с радостни чувства и оптимизъм. Арията на Керубино е изпълнена с лирика и поетичност, но същевременно в нея е вмъкнат и елемент на лека ирония. Действието завършва с големия ансамбъл, в който може би най-силно от музиката на цялото действие личат немските народни интонации.

В третото действие правят впечатление речитативът и арията на графа, както и дуетът му със Сузана; също така интересен е дуетът на графинята и Сузана. Връхна точка в музиката на трето действие е големият секстет във финала.

Четвъртото действие, в което се открояват двете женски арии — на Барбарина в началото и след това на Сузана, — е поредица от бляскави музикални номера. След тях кулминацията е финалът-кода, създаващ жизнеутвърждаващ завършек на произведението.

Весела драма в две действия (девет картини)

Либрето Лоренцо да Понте

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Дон Жуан — баритон

Командора — бас

Дона Анна, негова дъщеря — сопран

Дон Отавио, годеник на дона Анна — тенор

Дона Елвира, изоставена любима на Дон Жуан — сопран

Лепорело, слуга на Дон Жуан — бас

Мазето, селски момък — баритон

Церлина, годеница на Мазето — сопран

Селяни, селянки, слуги, гости, танцьори, танцьорки, музиканти.

Действието се развива в Испания към средата на XVII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Един от най-привлекателните образи за творците от всички области на изкуството е Дон Жуан. Той е станал герой на огромен брой художествени произведения — опери, балети, оперети, драми, комедии, романи, поеми, картини, скулптурни фигури, симфонични творби и други. Най-напред легендата за неуморимия авантюрист и покорител на женските сърца Дон Жуан намира място като сюжет на сценично произведение в пиесата „Севилският съблазнител“ (1630) от испанския драматург Тирсо де Молина (15711648). След него множество писатели, между които Молиер, Голдони, Хофман, Байрон, Мериме и Пушкин, композитори като Глук, Моцарт, Даргомижски и Рихард Щраус създават произведения върху същия сюжет. Едно от най-значителните от тях си остава операта на Моцарт. Големият успех на „Сватбата на Фигаро“ в Прага предизвиква радостни надежди у композитора. През януари 1787 г. Моцарт заминава за Прага с жена си на почивка у неговия приятел и почитател граф Тун. Там директорът на Пражкия театър Бондини предлага на композитора да напише опера срещу хонорар от сто дуката. Моцарт приема предложението и се обръща отново към придворния либретист Лоренцо да Понте. Поетът написва либретото в началото на 1787 г., като използува за сюжетна основа текстът на операта на Дж. Гацанига (либрето Бартали). Композиторът започва работа над музиката на „Дон Жуан“ през май 1787 г. и до края на септември с. г. завършва изцяло операта. За бързината, с която Моцарт написва музиката на тази си опера, се разказват редица анекдоти, от които най-разпространен е този, че композирал увертюрата (тази може би най-хубава негова оперна увертюра) в деня на премиерата. Първото представление на „Дон Жуан“ е на 29 октомври 1787 г. в Прага и преминава с невероятно голям успех. За премиерата във Виена Моцарт прави известни поправки в партитурата си. В австрийската столица „Дон Жуан“ се изнася на 7 май 1788 г., но с посредствен успех.

В София операта „Дон Жуан“ е изнесена за първи път през 1930 г. под диригентството на Херман Щанге в постановка на Н. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Нощ в Севиля. Слугата на Дон Жуан — Лепорело, стои на стража пред дома на Командора, където се е вмъкнал неговият господар. Той не е доволен от пълния си с неприятности живот при Дон Жуан. Ето и сега трябва да бди с часове и да мръзне в студената нощ. От къщата на Командора се чува шум. Дона Анна в стаята си е очаквала своя годеник Дон Отавио, а при нея се вмъкнал непознат мъж, който се е опитал да я спечели с ласки. Но Дона Анна оказва отчаяна съпротива и започва да вика за помощ. Дон Жуан се опитва да избяга. На виковете на дъщеря си се притичва Командора и призовава нощния посетител на дуел. Дон Жуан иска да избегне боя, тъй като нито Дона Анна, нито баща й са го познали. Обаче Командора пръв го напада и неканеният гостенин е принуден да се бие. След кратък двубой Командора пада, промушен от шпагата на Дон Жуан. Лепорело бързо избягва със смутения си господар. Дона Анна, която е отишла да повика годеника си на помощ, идва с Дон Отавио, но твърде късно: баща й е вече мъртъв. Дона Анна и Дон Отавио се заклеват да отмъстят на убиеца.

Улица в Севиля. Разсъмва се. Дон Жуан вече е забравил нещастния дуел с Командора и отново се е впуснал в приключения. Сега той разказва на Лепорело последната си авантюра. Лепорело го упреква за неговите безкрайни увлечения. В този момент към тях се доближава Дона Елвира. В първия момент Дон Жуан не може да познае любовницата си, която е изоставил, и веднага започва да ухажва непознатата дама. След като тя сваля воала си обаче, наглият съблазнител побързва да се отърве от нея. Дон Жуан нарежда на Лепорело да обясни на Дона Елвира защо я е напуснал и незабелязано се измъква. Лепорело разказва на измамената девойка за безкрайните авантюри на своя господар и я съветва да не скърби за него. Дона Елвира, възмутена от циничността на бившия си любовник, се заканва да отмъсти.

Край Севиля. По пътя се движи весела селска сватба. Щастливите младоженци са Церлина и Мазето. Дон Жуан и Лепорело приближават, привлечени от веселото шествие. На Дон Жуан веднага му харесва хубавата младоженка и решава да приложи своето „изкуство“. Той поканва сватбарите на пиршество в замъка си и накарва Лепорело да ги води. Всички тръгват, а Дон Жуан остава с Церлина. Мазето не иска да остави младата си жена, но увещанията на знатния благородник и настояванията на Церлина го накарват да тръгне с другите. За Дон Жуан не представлява никаква трудност да плени наивната Церлина. Но в момента, когато я взима в прегръдките си, се появяват Дона Елвира, Дона Анна и Дон Отавио. Той е принуден да пусне Церлина. Дона Анна и Дон Отавио помолват стария си приятел Дон Жуан да им помогне в търсенето на убиеца на нейния баща. В разговора си с него обаче Дона Анна открива отдавна търсения убиец. Изпаднала в ужас, тя моли годеника си да й помогне да отмъсти.

Градина пред замъка на Дон Жуан. Въпреки неуспехите си през този ден Дон Жуан не се е отказал от намеренията си да съблазни Церлина. Той дава последните си нареждания на Лепорело: да не се скъпи виното и да се черпят гостите колкото се може повече. В това време Церлина успокоява ревнивия Мазето. Той се сърди на съпругата си за вниманието й към знатния и любезен господар. Още не довършили своя разговор, и отдалече се задава Дон Жуан. Церлина иска да избегне срещата, но Мазето я накарва да остане, а той се скрива в беседката. Щом Дон Жуан вижда Церлина, веднага започва да й говори нежни думи. Когато обаче иска да я вкара в беседката, оттам излиза разяреният Мазето. С присъщото си красноречие Дон Жуан успява да го успокои и поканва и двамата да влязат в замъка. В утихналия парк се появяват три маски. Това са Дона Елвира, Дона Анна и Дон Отавио, които са дошли тук, за да отмъстят на убиеца. Без да ги познае, Дон Жуан нарежда на Лепорело да ги покани в замъка.

Бална зала в замъка на Дон Жуан. Всички се веселят. Само Мазето стои обзет от тежки мисли. Той гледа непрекъснато след танцуващата Церлина. На сцената засвирва оркестърът. Отново започват танците. В този момент влизат трите непознати маски. Всички учудено гледат непознатите. Дон Жуан счита, че сега е най-удобният момент и увлича Церлина в танца извън залата. Но скоро от една от страничните стаи се чуват виковете за помощ на Церлина. Танците спират. Мазето се хвърля към вратата и я разбива. Оттам излиза уплашената Церлина и прегръща здраво Мазето. Дон Жуан иска да се измъкне от неудобното положение, като се представя за спасител на Церлина от нахалството на Лепорело. Но Дона Анна, Дон Отавио и Дона Елвира свалят маските си и го изобличават. Дон Жуан си пробива път с шпагата си и заедно с Лепорело избягва.

Пред къщата на Дона Елвира. След последния скандал Лепорело е решил да напусне вече своя господар. Обаче Дон Жуан му подхвърля пълна кесия с жълтици и той се отказва от намерението си. Сега Дон Жуан е тук пред къщата на Елвира не заради бившата си любовница. Той е увлечен от красотата на нейната камериерка. Обаче вместо камериерката на балкона се показва самата Дона Елвира. За да може да се отърве от нея, Дон Жуан включва в играта и Лепорело. Хитрият авантюрист уж моли Дона Елвира за прошка. Той й предлага да слезе долу, за да отидат на разходка. Зарадваната Дона Елвира веднага се съгласява. Обаче докато се облече и излезе навън, Дон Жуан сменя с Лепорело шапката и плаща си. Когато Дона Елвира излиза от къщи, веднага се хвърля в обятията на „Дон Жуан“. Лепорело като верен ученик на господаря си умело играе своята роля и отвежда Дона Елвира на разходка. Останал сам, истинският Дои Жуан запява серенада на камериерката. Неочаквано към него се приближават група селяни начело с Мазето. Те търсят Дон Жуан, за да му отмъстят за оскърблението, което е нанесъл на Церлина. Дон Жуан, прикрит под дрехите на своя слуга, ги праща по следите на Лепорело и Дона Елвира. Когато селяните се спускат да търсят мнимия Дон Жуан, истинският задържа Мазето, набива го и избягва. Притичва Церлина, за да утеши оскърбения си мъж.

Лепорело се чуди как да се отърве от Дона Елвира. Неочаквано пред тях се появяват Дона Анна и Дон Отавио. След малко идват и Церлина и Мазето. Всички мислят Лепорело за Дон Жуан и искат веднага да го накажат. Дона Елвира напразно ги моли за милост. Оскърбените са неумолими. Дон Отавио изважда шпагата си и очаква, че и „Дон Жуан“ ще направи това. Но за изненада на всички той хвърля шапката и плаща и пред тях застава Лепорело. Отначало уплашеният слуга моли за милост, а после използува колебанието на другите и избягва.

Гробищата на Севиля. Тук след приключенията си се срещат господарят и слугата. По пътя си до гробищата Дон Жуан е успял да преживее още една пикантна история, която весело разказва на загрижения Лепорело. Изведнъж се чува страшен глас, който предупреждава Дон Жуан да не осквернява спокойствието на мъртъвците. Двамата се оглеждат. Оказва се, че те са се скрили край каменната статуя на Командора. Дон Жуан се подиграва със страха на Лепорело и поканва статуята на вечеря в къщи. За ужас на Лепорело статуята приема поканата.

Зала в замъка на Дон Жуан. Домакинът седи на наредената за вечеря маса. Оркестърът свири хубави мелодии. Дон Жуан безгрижно яде и пие. Неочаквано идва Дона Елвира. Тя го моли да остави този живот, но безгрижният авантюрист се шегува и я кани да вечеря с него. Възмутената Дона Елвира си отива. В този момент се чува чукане и за ужас на Лепорело в залата влиза каменната статуя на Командора. Стреснат е и самият Дон Жуан, но той не е страхливец. Овладявайки се, домакинът заповядва на Лепорело да даде прибор за ядене на статуята. Командора блъсва прибора и поканва Дон Жуан да се разкае за греховете си. Гордият авантюрист обаче отказва всякакво покаяние. Тогава Командора му подава ръка. Дон Жуан не се страхува и подава своята. Блясват светкавици. Статуята изчезва. На земята остава да лежи поразеният от гръм вечен авантюрист. В залата притичват Дона Елвира, Дона Анна, Дон Отавио, Церлина и Мазето, които са дошли, за да търсят разплата. Лепорело им посочва мъртвия Дон Жуан.

МУЗИКА

Докато Моцарт нарича „Сватбата на Фигаро“ комична опера, следващото си произведение — „Дон Жуан“, окачествява като „драма джокоза“ (весела драма). Ако в „Сватбата на Фигаро“ композиторът е използувал елементи и от сериозната, и от комичната опера, тук в „Дон Жуан“ различията между двата вида опера — „сериа“ и „буфо“ — са изцяло премахнати. В творбата има сериозни, дори трагедийни образи. Това са Дона Анна, Дона Елвира и Командора. Обаче има и комедийни — Лепорело, Церлина, Мазето. В главния герой са съчетани черти и от едните, и от другите. От цялостната музикална трактовка на сюжета се вижда, че това музикално-сценично произведение представлява едно рядко сполучливо съчетание между драматичната опера и операта-буфо.

„Дон Жуан“ представлява един от върховете на творческите достижения на гениалния композитор. Драматургичното изграждане на творбата показва неповторимия усет на Моцарт към сцената и сценичното действие. Всички музикални номера са висше съвършенство на музикалната форма. Отделните образи са изваяни с неповторимо майсторство и са ярки, релефни и живи. Особено се откроява веселият, нагъл и същевременно горд и безстрашен Дон Жуан. Цялостно и пълнокръвно Моцарт обрисува и другите централни герои: страхливия, неуверен, безхарактерен, но практичен Лепорело, величествената в богатството на своите преживявания Дона Анна, неможещата да потуши огъня на чувствата си любвеобилна и малко безразсъдна Дона Елвира, наивно хитрата, кокетлива и заедно с това чиста Церлина и т.н. Увертюрата на „Дон Жуан“ е една от най-големите и най-значителните Моцартови увертюри. Написана е във форма на сонатно алегро с бавно встъпление. По своя характер тя е свързана с музикалните образи на операта. Тази увертюра е една от най-често изпълняваните оркестрови произведения на Моцарт.

Първата картина, независимо че започва с комичната малка ария на Лепорело „Ден и нощ покой не знам“, общо има мрачен трагедиен характер. Особено интересен е терцетът за трите ниски гласа: Дон Жуан, Командора и Лепорело. Втората картина всъщност се състои от три арии, свързани с речитативи: двете на Дона Елвира и прочутата великолепна ария на Лепорело „Мадамина, тоз регистър съдържа“. Това е музикален номер, чрез който не само композиторът прави пълна характеристика на Лепорело, но е и една от най-бляскавите арии за нисък глас. Докато в първите две картини комедийният план се застъпва само от Лепорело, в третата с появата на Церлина и Мазето тази линия се засилва. Дуетът на Церлина и Мазето с хор е свежа, оригинална и близка до народната песенност сцена. На нея контрастира великолепният дует на Дон Жуан и Церлина. Последвалата ария на Дона Анна е наситена с много благородство и задушевност; тя обрисува убедително и с голяма въздействена сила възвишената благородна душа на героинята. В следващата картина трябва на първо място да се отбележи прочутата ария на Дон Жуан, пълна с огнен темперамент и искряща веселост. С жизнерадостно настроение е пропита сцената между Церлина и Мазето. Тук особено интересна е и дяволитата ария на Церлина „Удряйте, удряйте Мазето“. При появата на трите маски музиката придобива напрегнат характер, но при менуета отново доминират светлите тонове. Убедителен финал на първо действие е големият секстет.

Второто действие започва с шеста картина, в която прави силно впечатление терцетът на Дона Елвира, Дон Жуан и Лепорело, характерен с широтата на вокалната линия и с интересните хрумвания на композитора в инструменталния съпровод. Последвалата известна серенада на Дон Жуан е подготвена от средната част на терцета, където прозвучава нейната мелодия. След идването на селяните Дон Жуан има още една ария, но тя рязко контрастира на нежността на предишната серенада. Следващият секстет — седма картина — между Дона Елвира, Дона Анна, Церлина, Дон Отавио, Мазето и Лепорело, е сцена, пълна с емоционалност, която блести с разнообразието си. В нея с неповторимо майсторство се разкриват различните вълнения и чувства на отделните герои. Това е наистина гениален оперен ансамбъл.

Важно място в драматургическото развитие на операта има сцената на гробищата. Тук Моцарт е използувал с изумително майсторство тембрите на музикалните инструменти. Веселият разказ на Дон Жуан е предаден чрез речитатив със съпровод на клавесин; изведнъж прозвучалият глас на Командора е съпровождан от тромбони, което създава страшен ефект. За тогавашното време това е истинско нововъведение в използуването на оркестровата палитра, което тук гениалният композитор поставя в услуга на драматургичното, изграждане на конфликта. (Бетховен за пръв път ще ги употреби в последната част на петата симфония.) Финалът донася трагичната развръзка на операта. Той се разделя на два рязко контрастиращи епизода: веселата вечеря, придружена с оркестър на сцената, и драматичната кулминация с появата на Командора и смъртта на Дон Жуан.

Опера в две действия (осем картини)

Либрето Лоренцо да Понте

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Фиордилиджи — сопран

сестри

Дорабела — мецосопран

Гулиелмо, годеник на Фиордилиджи, офицер — баритон

Ферандо, годеник на Дорабела, офицер — тенор

Деспина, камериерка — сопран

Дон Алфонсо бас Офицери, войници, слуги, негри, народ.

Действието се развива в Неапол в края на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След като се изнася премиерата на „Дон Жуан“ във Виена през май 1788 г. Моцарт насочва интереса си отново към симфоничния жанр. До края на същата година той написва трите си последни и най-значителни симфонии: № 39 — в Ми бемол-мажор, № 40 — в Сол-минор, и № 41 — Юпитер — в До-мажор. През лятото на следната година император Йосиф II неочаквано поръчва на композитора написването на нова опера. Това вероятно е станало по предложение на Лоренцо да Понте, който още е заемал поста придворен поет. За написването на творбата е предложена голямата сума от двеста златни дуката. Моцарт, който по това време не е в добро финансово състояние, приема предложението. Лоренцо да Понте предлага либретото си „Така правят всички“. То е написано по една истинска случка, която станала сред придворните и вдигнала доста шум със скандалния си характер. Либретото се нарича „Така правят всички (жени), или Школа за влюбени“. Текстът, както и текстовете на другите две Моцартови опери, написани върху либрета на Лоренцо да Понте, е на италиански език.

Още през септември Моцарт започва усилена работа върху новата си опера, макар и либретото да не му допада много. През декември операта е завършена изцяло. По това време композиторът кани на гости Иозеф Хайдн, който присъствува на първата генерална репетиция на „Така правят всички“. На 26 януари 1790 г. е изнесена премиерата на новата опера под диригентството на Моцарт. Виенската публика не посреща много топло произведението, а и отзивите на критиката не са възторжени.

За пръв път операта „Така правят всички“ е изнесена у нас във Варненската народна опера през 1961 г. под диригентството на Недялко Недялков и в постановка на Николай Николов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Младите офицери Гулиелмо и Ферандо са годеници на двете сестри Фиордилиджи и Дорабела. Те разговарят със стария ерген Дон Алфонсо, който твърди, че няма жени, верни в любовта. Двамата младежи спорят с Дон Алфонсо и сочат за пример годениците си. Но старият скептик не може да бъде разубелен. Той предлага на Гулиелмо и Фернандо да сключат облог: Дон Алфонсо ще им докаже, че и техните годеници са като всички жени; ако двамата последват съветите му, ще се убедят в неверността на Фиордилиджи и Дорабела. Гулиелмо и Фернандо приемат облога.

Сестрите Фиордилиджи и Дорабела с нетърпение очакват своите годеници. Но вместо тях пристига Дон Алфонсо, който им съобщава лошата вест, че Гулиелмо и Ферандо са получили заповед да заминат незабавно на война. Двете сестри изпадат в отчаяние. След малко пристигат и двамата младежи, обзети от скръб. Започва трогателно изпращане: сълзи, целувки, клетви за вярност. Гулиелмо и Ферандо със скрита радост поглеждат към Дон Алфонсо: нима са нужни повече доказателства за любовта на девойките. Но Дон Алфонсо настоява играта да продължи докрай. Идва моментът на заминаването. Двамата офицери се качват на кораба.

Планът на Дон Алфонсо е следният: той ще предложи на двете сестри изкушение; в дома им ще дойдат Гулиелмо и Ферандо, но преоблечени до неузнаваемост и ще започнат да ухажват Фиордилиджи и Дорабела. По такъв начин старият ерген ще докаже най-добре на младежите неверността на жените. След като остават сами, двете сестри се чувствуват ужасно нещастни. Камериерката Деспина се мъчи да ги утеши. Идва Дон Алфонсо, за да спечели на своя страна и да включи в играта хитрата камериерка. Деспина дава съгласието си да го подпомогне в изпълнението на плана му. И ето изпитанието започва. В дома на сестрите идват двама чужденци, облечени с източни костюми, с дълги мустаци и фесове. Това са преобразените Гулиелмо и Ферандо. Те веднага започват да правят комплименти на хубавите девойки и заявяват, че единствено любовта към тях ги е довела в дома им. Фиордилиджи и Дорабела са възмутени от присъствието им и са готови да ги изпъдят. Намесва се Дон Алфонсо. Той открива в двамата чужденци свои приятели и помолва девойките от учтивост и гостоприемство да не ги изгонват. Двамата младежи са изпълнени с радост. Те отново се обръщат към Дон Алфонсо и го питат: държанието на сестрите не доказва ли тяхната вярност. Но старият скептик настоява играта да не се прекратява.

Преоблечените Гулиелмо и Ферандо продължават да ухажват двете сестри, но те не се поддават на ласкавите им думи. Фиордилиджи и Дорабела скърбят по своите заминали годеници и не обръщат внимание на „чужденците“, които им пеят серенади под прозорците. Нещастните „чужденци“ не могат да преживеят несподелената си любов и поглъщат „отрова“. На виковете им за помощ се притичват Деспина и двете сестри. Девойките, уплашени, изпращат камериерката за лекар, а те се суетят и не знаят как да помогнат. Идва Деспина, преоблечена като лекар, и дава на „отровените“ някакво лекарство. И двамата като по чудотворен начин „оздравяват“. Сестрите са учудени от силата на любовта им и стават по-внимателни към „чужденците“. Двамата молят девойките да им разрешат по една целувка, но сестрите с възмущение отказват. Гулиелмо и Ферандо са щастливи. Обаче Дон Алфонсо не се признава за победен: трябва още търпение.

Фиордилиджи и Дорабела се възмущават от настойчивостта на двамата нахални „чужденци“. Обаче Деспина ги успокоява. Хитрата камериерка им говори за неверността на мъжете: сигурни ли са те, че техните годеници сега не преследват други жени. Тя също е на мнение, че няма нищо лошо в това, ако девойките се държат малко по-добре с тези мили младежи, така силно влюбени в тях. Би трябвало даже да излязат за малко заедно на разходка.

Фиордилиджи и Дорабела вече ca убедени, че могат да се позабавляват с „чужденците“. Те дори взаимно си споделят коя кого повече харесва: на Дорабела повече е допаднал Гулиелмо, а Фиордилиджи си признава, че повече я привлича Ферандо. Без да знаят, те са разменили своите годеници. Дорабела и Гулиелмо успяват по-бързо да се разберат и разговорът им се превръща във флирт. Девойката дори подарява медалионът на Ферандо на милия „чужденец“. Това кара Ферандо да страда ужасно: значи неговата годеница наистина се е оказала невярна. Гулиелмо от своя страна се чувствува щастлив, защото Фиордилиджи е непреклонна пред ухажванията.

Двете девойки си споделят впечатленията. Дорабела намира, че нейният „чужденец“ е много мил, и тя уговаря сестра си да не се отказва от интересното приключение. Фиордилиджи все още се колебае. Скоро обаче и тя отстъпва на настойчивите ухажвания на Ферандо. Сега Гулиелмо е обхванат от отчаяние. Идва Деспина и съобщава, че сестрите са готови да се омъжат за двамата чужденци и дори са склонни да ги последват в тяхната родина. Сега вече младежите са убедени; така правят всички жени …

Дон Алфонсо е непреклонен: играта трябва да се довърши. В дома на Фиордилиджи и Дорабела започват приготовленията за сватба. Необходимо е да се повика и нотариус. Изпращат Деспина да го повика и не след много се явява преоблечена самата тя. „Нотариусът“ написва брачните договори. В момента, когато ще ги подпишат, в стаята нахълтва Дон Алфонсо. Той съобщава, че Гулиелмо и Фернандо са се върнали и идват към къщи. Настава суматоха. Двамата „чужденци“ изчезват и след малко Гулиелмо и Ферандо пристигат в истинския си вид. Разярени, те вдигат голям скандал. Изплашените девойки започват да молят за прошка. Деспина съобщава, че тя се е преоблякла като нотариус. Двамата офицери изчезват замалко и се явяват отново в костюмите си на чужденци. Всичко се изяснява. Гулиелмо и Ферандо прощават на своите годеници. Само Дон Алфоно е истински доволен: нали той казваше, че така правят всички жени …

МУЗИКА

Музиката на операта „Така правят всички“ е наситена с толкова красота, грация, задушевност и непосредственост, че може спокойно да се причисли към най-ценното от всичко, създадено от гениалния майстор. Действително това музикално-сценично произведение по идейност и по концепция отстъпва на двете предхождащи го творби от тоя вид — „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“. Обаче музикалният език на „Така правят всички“ в никой случай не стои по-долу. Напротив, тук той е пределно ярък, изразителен и въздействуващ. Трябва да се подчертае, че в операта музикалните характеристики на героите са на изключително високо ниво и в това отношение Моцарт е достигнал до нови върхове. В либретото сценичните образи не са добре индивидуализирани. Например по мисли и начин на действие, по темперамент и интелект двете сестри са доста близки една до друга; също така двамата офицери нямат никакви особени черти в характерите, които да им създават по-изявена индивидуалност. А за разлика от сценичните музикалните образи са извънредно ярки, подчертано индивидуализирани, нюансирани с дълбоко психологическо проникновение.

След буйната увертюра с нейната мечтателна тема в. средната част и с необузданата веселост на музиката във финала първа картина започва с интересния терцет на Гулиелмо, Ферандо и Дон Алфонсо за женската вярност. Този терцет подготвя цялостното развитие на действието. По-нататък в музиката трябва да се отбележи прелестният, построен в терци дует на двете сестри, отличаващ се с бляскава звучност и искрящи колоратури. След известието за „заминаването“ на офицерите на война силно впечатление правят внушителният военен хор и след това майсторският квинтет, който разкрива истинските и фалшивите чувства на петимата герои. Партиите на двете сестри са пропити с искрена скръб и молба, а мъжките — със съжаление, любопитство и дяволитост. Следват двете интересни и твърде различни една от друга женски арии: на Дорабела, отличаваща се със своята пародийност, и на Деспина — типична италианска буфоария. Последвалият секстет при идването на двамата чужденци е пълен с хумор и ирония.

Поредицата от прекрасни музикални номера се продължава с бляскава ария на Фиордилиджи за верността, веселата песен на Голиелмо и нежната, изпълнена с поетичност ария на Ферандо. Във второ действие изпъкват веселата ария на Деспина, вторият дует на сестрите в градината; сцената на двете любовни двойки — чужденците със сестрите — е недостижима по своята психологическа вглъбеност. По-нататък трябва да се подчертае наситената с дълбоки, стигащи до трагизъм чувства каватина на Ферандо. Интересен е и последният мъжки терцет. Финалната сцена, която носи името „Така правят всички“, донася просветление на настроението.

Опера в две действия (петнадесет картини)

Либрето Емануел Шиканедер

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Зарастро — бас

Тамино — тенор

Говорител — бас

Първи жрец — тенор

Втори жрец — бас

Царицата на нощта — сопран

Намина, нейна дъщеря — сопран

Първа дама на Царицата на нощта — сопран

Втора дама на Царицата на нощта — сопран

Трета дама на Царицата на нощта — мецосопран

Първо момче — сопран

Второ момче — сопран

Трето момче — мецосопран

Папагено, ловец на птички — баритон

Папагена — сопран

Моностатос, негър — тенор

Първи мъж в броня — тенор

Втори мъж в броня — бас

Първи роб — тенор

Втори роб — тенор

Трети роб — бас

Жреци, роби, народ, свита на Зарастро.

Действието се развива някъде в Ориента в приказно време.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

„Вълшебната флейта“ е последната опера на Моцарт. Тя е писана в годината на неговата смърт. Операта е създадена по либрето на Емануел Шиканедер (1748–1812) — известен на времето си драматичен актьор, режисьор, поет, автор на пиеси, импресарио, театрален директор и т.н. Шиканедер е познавал Моцарт от Залцбург и е ценил извънредно много неговия талант. През 1791 г. той става директор на прочутия виенски театър „Ан дер Вин“ и веднага възлага на композитора да напише опера върху негово либрето. Дотогава Шиканедер е вече автор на няколко пиеси с музика и либрета за опери, които имат голям успех. Така например той пише текста на операта „Оберон, царят на елфите“ от Паул Враницки, а за пиесата си с музика „Глупавият Антон“, в която сам играе главната роля, поради огромния успех прави шест продължения. За сюжет на Моцартовата опера Шиканедер избира приказната поема „Лулу, или Вълшебната флейта“ от книгата на Виланд „Джинистан“. Моцарт с радост приема да напише музиката на „Вълшебната флейта“. Той отдавна вече мечтае отново да напише опера върху немски текст, а след „Отвличане от сарая“ това все не му се отдава. Композиторът е много доволен от либретото на Шиканедер не само защото е на немски, но и защото е по тогавашния вкус на публиката — приказен сюжет с чести смени на лирични и комични сцени, епизоди, наситени със символизъм, тайнствени обреди и пр.

След като Моцарт напредва твърде много в създаването на музиката, налага се Шиканедер да преработи либретото почти изцяло. Причината за тази преработка е предстоящата премиера на подобна приказна опера в друг виенски театър. И действително страхът от конкуренцията у Шиканедер е основателен, тъй като операта „Вълшебната цитра, или Каспар-фаготистът“ от Венцел Мюлер, която щяла наскоро да бъде изнесена в театъра на Маринели, също е по сюжет на Виланд и близка по съдържание на „Вълшебната флейта“. При преработката на либретото този път Шиканедер използува и някои мотиви от фантастичната поема на абат Терасон „Сетос“. В новото либрето са нанесени редица поправки и изменения, въведени са нови действуващи лица, някои отрицателни герои стават положителни и обратно. Така например лошият магьосник Зарастро се превръща в олицетворение на доброто, мъдростта и справедливостта; Царицата на нощта пък придобива чертите на коварна магьосница и др. Трябва да се каже, че Шиканедер успява да запази приказния характер на либретото.

Новият текст затруднява значително работата на Моцарт, тъй като редица от героите трябва да получат нови характеристики; налага се цели сцени да се прекомпозират и пр. Въпреки това обаче Моцарт работи с увлечение и успява да завърши операта си „Вълшебната флейта“ през септември 1791 г. Първото представление е на 30 септември с. г. във Виена под диригентството на композитора и преминава с голям успех. Оттогава насам тази творба се играе на сцените на всички оперни театри в света. Трябва да се изтъкне, че мъглявият сюжет и някои неизяснени образи стават причина за многократното преработване на текста. Гьоте харесва извънредно много „Вълшебната флейта“ и я нарича „утопична и странна приказка, в която се проповядват човешките добродетели: любов, трудолюбие, нравствено съвършенство“. Той дори има намерение да напише либрето за опера, която да бъде продължение на „Вълшебната флейта“. За жалост смъртта на Моцарт става причина Гьоте да не осъществи своя проект.

„Вълшебната флейта“ е изнесена у нас за първи път през 1931 г. в София. Музикалната постановка е на Херман Щанге, а сценичната — на режисьора Христо Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Младият принц Тамино е отишъл със свитата си на лов в гората. Той толкова се е увлякъл, че се е отделил от хората си и е попаднал в царството на Царицата на нощта. Залутан в дебрите, Тамино внезапно е нападнат от една змия. Той пуща стрелата си срещу нея, но не я улучва. Уплашен, принцът побягва, но змията бързо го настига. Обезсилен, Тамино пада в безсъзнание. Обаче преди змията да го докосне, се появяват трите дами на Царицата на нощта и с вълшебните си копия убиват грамадното влечуго. Те с учудване гледат красивия момък и решават да съобщят за него на господарката си. След като дамите си отиват, Тамино идва на себе си. Той вижда лежащата наблизо убита змия. В това време се приближава веселият и бъбрив ловец на птици Папагено и веднага започва да се хвали, че сам е убил змията. Обаче трите дами чуват лъжите на Папагено и решават да го накажат. Те заключват устата му с катинар, за да не може повече да лъже, а същевременно го заклинат при всяко негово докосване хлябът да става на камък, а виното — вода. От трите дами Тамино научава кой го е спасил и горещо им благодари. Те му показват портрета на Памина. В миг Тамино се влюбва в красивата девойка. Дамите му казват, че тя е дъщеря на Царицата на нощта, която е била отвлечена от злия Зарастро, и помолват младия принц да помогне за спасяването й. Действително Памина е отвлечена от първожреца на слънчевия храм Зарастро, но той иска да спаси девойката от злокобното влияние на жестоката й майка. Неочаквано пред Тамино се появява самата Царица на нощта, която се представя пред момъка като нещастница, загубила свидно чедо. Тя съумява да използува пламналата любов на Тамино към дъщеря й и то накарва да тръгне срещу „злия“ Зарастро и да освободи Памина. Тамино заявява, че е готов на всичко, за да спаси девойката. Царицата на нощта изчезва. Трите дами освобождават Папагено от клетвата, защото той трябва да тръгне с Тамино. Дамите дават на Тамино вълшебна флейта, а на Папагено — чародейни звънчета, които да ги пазят от опасности. Тамино тръгва, придружен от Папагено и воден от три момчета-гении.

Памина е избягала от замъка на Зарастро и по следите й е тръгнал нейният пазач — негърът Моностатос. Слугите се радват, че девойката е избягала от техния мъчител Моностатос. Но радостта им е кратка. Негърът е хванал Памина и сега я води обратно. Той заповядва на слугите да оковат девойката.

Моностатос заплашва Памина със смърт. Уплашена, тя изпада в безсъзнание. Моностатос изпъжда слугите, за да остане насаме с девойката. В това време в покоите на Памина се вмъква Папагено. Като вижда негъра, той се вцепенява от страх и иска да побегне. Не по-малко се уплащва и Моностатос от странно облечения ловец на птици и сам бързо офейква. Папагено разказва на Памина кой е, защо е дошъл, а също така и за любовта на Тамино към нея. Той подканя девойката да тръгне бързо с него.

Трите момчета-гении са довели Тамино пред храма на Зарастро: Момъкът веднага се опитва да влезе вътре, но пред принца застава Говорителя — един от жреците, — който му разкрива истината за добротата и мъдростта на Зарастро. Тамино е разколебан: наистина ли Зарастро е първожрецът на любовта и мъдростта; наистина ли Царицата на нощта го е измамила. Преди да реши на коя страна е истината, Тамино, изпълнен с тревога, пита жива ли е Памина. Когато му отговарят, че е жива, той радостно засвирва с флейтата. Щом дочува флейтата, Папагено веднага се обажда със своите звънчета, но двамата се разминават. Идва Папагено с Памина. Тук ги застига злобният Моностатос с робите си. Негърът заповядва да оковат и двамата бегълци, но Папагено засвирва с чародейните звънчета и настръхналите негри веднага се превръщат в кротки и добродушни хорица. Тържествени фанфари известяват пристигането на Зарастро. Памина веднага се приближава до него и искрено му признава, че е искала да избяга, защото се е страхувала от Моностатос. Мъдрият Зарастро оценява искреността и честността на Памина, разбира нейната любов и заповядва Моностатос да бъде наказан. Той отвежда Памина и нарежда Тамино и Папагено да бъдат подложени на изпитание.

Жреците на слънчевото царство са се събрали на съвет. Зарастро, който вярва в нравствените качества на Тамино, предлага принцът да бъде приет сред посветените — тези, които се стремят към мъдрост и добро. Говорителят се колебае. Той не е сигурен в качествата на Тамино, защото си спомня своята първа среща с дръзкия момък. Обаче след настояванията на Зарастро жрецът се съгласява.

Тамино и Папагено са оставени в тъмното преддверие на храма. Двамата ги очаква първото изпитание — страшна буря. Тамино мъжествено устоява на бурята, но мълниите и гръмотевиците измъчват ужасно Папагено. Внезапно идват трите дами, които упрекват Тамино и Папагено в измяна. Дамите със заплаха ги карат да се върнат при Царицата на нощта, но Тамино е непреклонен.

Памина спи в градината. Моностатос се приближава тихо към нея и отново се опитва да я спечели с ласки. Неочаквано се появява Царицата на нощта. Тя изгонва Моностатос и заклева дъщеря си да убие Зарастро. Памина е ужасена. Царицата, разярена от отказа на Памина, я обсипва с проклятия и си отива. Отново се приближава Моностатос. Той със заплахи иска да спечели любовта на Памина. Неочаквано идва Зарастро, който веднага изпъжда наглия негър. Памина иска да оправдае майка си пред Зарастро и го моли да не й отмъщава. Тя постепенно започва да разбира истината в думите на мъдреца.

В друга част на храма Тамино и Папагено очакват второто изпитание. Това е мълчанието. Идват трите момчета-гении, които носят вълшебните инструменти на Тамино и Папагено — флейтата и звънчетата. Освен това те донасят храна. Папагено радостно се хвърля на храната, а Тамино мечтателно засвирва с флейтата. Водена от звуците на флейтата, идва Памина. Тамино обаче стои безмълвен. Тя отчаяна си отива. Зарастро изпраща и при Папагено подобно изпитание. Идва младата и хубава Папагена. Щом я вижда, ловецът на птици се влюбва в нея. Той забравя всичко пред нейната красота и заговорва. Папагено не издържа изпитанието.

Предстои главното изпитание за Тамино. Памина е доведена от Зарастро, за да се сбогува с принца. Тя се безпокои за неговата участ, но Зарастро й внушава смелост. Жреците отвеждат Тамнно, Папагено се отказва от изпитанието и си мечтае за Папагена. Тя идва, но в образа на старица. Увлечена в разказите на Папагено, девойката се показва а истинския си образ, но Папагено още не я заслужава.

Памина е в отчаяние от мълчанието на Тамино и иска да се самоубие. Появяват се трите момчета-гении, които й отнемат ножа и я убеждават, че Тамино я обича.

Дошло е времето на последното изпитание за Тамино. Той трябва да премине през вода и огън. Двама мъже, облечени в брони, отварят вратите на храма, през който той трябва да влезе. Към принца се спуска Памина. Тя иска да бъде заедно с него но време на изпитанието. Тамино засвирва с флейтата и под нейните звуци двамата успешно преминават.

Тамино и Памина са преминали щастливо през огъня и водата и тръгват към храма, където ги чака Зарастро, за да ги въведе при посветените в мъдростта и доброто.

Папагено не може да се помири с изгубването на Папагена. Изпаднал в отчаяние, той търси въже да се обеси. Внезапно пред него се появяват трите момчета-гении, които му напомнят за чародейните звънчета. Ловецът на птици засвирва и веднага Папагена пристига.

Царицата на нощта, трите дами и Моностатос, който им е станал съюзник, идват с намерение да убият Зарастро. Злият негър е изменил на своя предишен повелител, защото Царицата на нощта е обещала да му даде дъщеря си за жена. Обаче преди да изпълнят решението си, заговорниците са сразени от силите на доброто и потъват във вечния огън.

В храма на мъдростта и доброто се събират жреците, за да приемат Тамино и Памина. Сред ликуващите хора от царството на Зарастро двамата влизат в слънчевия храм.

МУЗИКА

„Вълшебната флейта“ е едно от най-висшите достижения на гениалния композитор Моцарт в областта на оперното творчество. По единството на замисъла, по правдивата трактовка на характерите и взаимоотношенията на героите и по цялостното музикално изграждане, с нея могат да се мерят само „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“. Но все пак тук Моцарт е развихрил докрай огромното богатство на своята музикална фантазия, на ме-лодическата си изобретателност, на изумителното си композиционно майсторство и дълбокото познаване на сценичния жанр. Със средствата на музиката композиторът е успял да обрисува цялостно, вярно и убедително двата коренно противоположни свята — света на доброто и света на злото. Операта „Вълшебната флейта“ е написана в традициите на немския зингшпил, като отделните музикални номера са свързани с говорен текст вместо речитативи.

Увертюрата на „Вълшебната флейта“ заедно с увертюрите на „Дон Жуан“ и „Сватбата на Фигаро“ е една от най-хубавите в цялата немска класическа оперна литература. Тя е написана в духа на немския музикален фолклор и звучи празнично и вдъхновено, като убедително въвежда в чудния свят на произведението.

Първото действие изобилствува с арии, ансамбли, хорове. Постоянната смяна на лирични и комични сцени става с тънко чувство за мярка и събужда ярки емоции у слушателя. Рядко в едно произведение така умело и непринудено са примесени различните чувства: лириката се доближава до скръбта, скръбта се заменя съвсем естествено от радостта или от веселието и хумора. Силно впечатление прави арията или по-точно наситеният с много лирика и чист младежки копнеж монолог на Тамино с портрета. Веселата ария на Папагено е така близка до немската народна песен. Голямата брилянтна ария на Царицата на нощта се откроява сред най-хубавите музикални номера и най-популярните оперни откъси от цялото Моцартово творчество. Други прекрасни епизоди от първо действие са: квинтетът Тамино, Папагено и трите дами, дуетът Папагено—Тамино, дуетът Памина—Папагено, а също така и голямата сцена в края на действието.

Второ действие започва със забележителния хор на жреците. В това действие има още няколко хора — хоралът от IX картина, победният марш — апотеоз и други, които не отстъпват по високите си художествени качества на най-хубавите части от Реквиема на Моцарт. Арията с хор на Зарастро от началото на второ действие звучи истински величествено, а арията на Тамино с флейтата е въздействено лирично откровение. Наситена с искрени чувства е голямата ария на Памина от X картина. Един от върховете на музикалния изказ е възторженият дует на Тамино и Памина преди преминаването през огъня и водата. Много настроение, весела безгрижност и чистосърдечен хумор има в сцените на Папагено с Папагена и особено в чудесния им дует.

„Вълшебната флейта“ е едно от връхните достижения на немския музикален театър. Тя е произведение, което предшествува и подготвя появата на немската романтична опера, оформила се по-късно в творчеството на Вебер и Вагнер.