Николай РИМСКИ-КОРСАКОВ1844–1908
Римски-Корсаков е един от най-ярките представители на руската музикална класика. Той е забележителен композитор, създал високохудожествени произведения в почти всички музикални жанрове. Но неговото творчество е особено ценно в областта на операта. Римски-Корсаков е написал 15 опери, в които е обрисувал с художествени форми многостранно живота и бита на своя народ, епизоди от славната му история, както и красотата на вълшебния руски приказен свят. В своето творчество композиторът продължава и разширява традициите на Глинка и на „Могъщата петорка“, на който кръжок той сам е един от най-активните членове. В музиката си Римски-Корсаков влага интонациите на руската народна песенност и оригиналната ритмика на народните танци. Ето защо творчеството му е придобило дълбок национален характер. Във всяко произведение на композитора са изтъкнати на първо място неговите хуманистични идеи. Главна тема в оперите му е изобличаването на тъмните сили, борбата за по-хубав и щастлив живот. Винаги и в историческите, и в приказните, и в битовите опери на Римски-Корсаков доминира хуманистичният морал. Високите човешки добродетели на композитора не са само отличителен белег на творчеството му, а се проявяват в целия му живот и дейност. Той взима активно участие в борбите на студентите по време на революцията от 1905 г., за което срещу него са взети драстични мерки от властта. Римски-Корсаков проявява истинска колегиалност и вярно приятелство към другарите си от „Могъщата петорка“. Той редактира и преинструментира „Борис Годунов“, довършва и оркестрира „Хованщина“ от Мусоргски, а заедно с Глазунов довършва и прави оркестрацията на „Княз Игор“ от Бородин. С тази уникална проява на другарство композиторът изпълнява дълга си не само към приятелите си, а и към културата на своя народ. Римски-Корсаков има изключителни заслуги като музикален педагог; негови ученици са цяла плеяда композитори, между които Лядов, Глазунов, Стравински и др. Той е и бележит музикален теоретик. Трудовете му по хармония и инструментация са едни от най-ценните в тази област.
Римски-Корсаков е роден на 18 март 1844 г. в градчето Тихвин, близо до Петербург. На шеет години вече учи пиано и скоро проявява големите си музикални наклонности. През 1856 г. той влиза в Морския кадетски корпус. Тук наред с редовните си занятия Римски-Корсаков продължава да учи музика. През 1861 г. се запознава с Милий Балакирев и скоро влиза в творчески връзки с неговия кръжок, на който по-късно и той става един от найвидните членове. Римски-Корсаков решава да се посвети на музиката, но след завършването на Морското училище той трябва да участвува в едно далечно плаване. През 1862 г. бъдещият композитор заминава с кораба „Алмаз“ за тригодишно околосветско пътуване. Това пътуване оставя дълбоки следи в паметта на Римски-Корсаков и по-късно ще даде голямо отражение в неговото творчество. След завръщането си през 1865 г. той се посвещава на музиката и започва усилено творчество. През това време създава редица произведения, между които Увертюра на руски теми, сюитата „Антар“, симфоничната картина „Садко“ и др.
Творчеството на Римски-Корсаков му създава авторитет като музикант и композитор и през 1871 г. той бива назначен за професор по инструментация (по-късно и по композиция) в Петербургската консерватория. Едновременно с това Римски-Корсаков е и инспектор на военноморските духови оркестри, а от 1874 г. дирижира концертите на Руската безплатна музикална школа. По това време той написва и първата си опера „Псковитянка“ (1872). Разцветът на творческото дарование на Римски-Корсаков започва през 80-те години на XIX в. Тогава той написва редица от най-ценните си произведения: оперите „Майска нощ“ (1878) и „Снежанка“ (1881), „Испанско капричо“ (1887), симфоничната сюита „Шехеразада“ (1888) и др. Обаче най-значителните си творби Римски-Корсаков създава през последното десетилетие на века. Това са оперите „Млада“ (1890), „Нощ пред Рождество“ (1895), „Садко“ (1896), „Моцарт и Салиери“ (1897), „Болярката Вера Шелога“ (1898), „Царска годеница“ (1898) и „Цар Салтан“ (1900).
След смъртта на Мусоргски и Бородин водач на така наречената „Нова руска школа“ става Римски-Корсаков. Той е най-авторитетният руски композитор по това време. Освен като творец и педагог композиторът се изявява и като активен общественик, музикален писател и критик. Въпреки че с настъпването на новия век Римски-Корсаков вече навлиза в зрялата си възраст, неговата плодовитост не намалява. През осемте последни години на своя живот той написва оперите: „Сервилия“ (1901), „Кашчей безсмъртният“ (1902), „Сказание за невидимия град Китеж и девойката Феврония“ (1904) и „Златното петле“ (1907), както и много други творби. През това неспокойно за него време той трябва да преживее големи неприятности, включително и уврлнението му от Консерваторията. Въпреки това композиторът работи активно, без да се отклони от авоите твърди убеждения на прогресивен творец.
Римски-Корсаков умира на 21 юни 1908 г. в град Луги близо до Петербург:
САДКО
Опера-билина в седем картини
Либрето Николай А. Римски-Корсаков и В. И. Белски
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
Фома Назарич, старейшина и войвода — тенор
Лука Зинович, градски настоятели — бас
Садко, певец и гуслар от Новгород — тенор
Любава Буслаевна, жена на Садко — мецосопран
Нежата, млад гуслар от Киев-град — алт
Дуда — бас
скоморохи
Сопел — тенор
Първи скоморох — мецосопран
Втори скоморох — мецосопран
Първи гадател — тенор
Втори гадател — тенор
Варяжки гост — бас
Индийски гост — тенор
Венециански гост, презморски търговци — баритон
Океан-Mope, морски цар — бас
Волхова, прекрасна княгиня, най-малка и любима дъщеря на Океан-Mope — сопран
Видение: старец-могъщ богатир в образ на странствуващ просяк — баритон
Новгородски граждани и гражданки, търговци, гости, моряци, дружина на Садко, скоморохи, весели юнаци, пътуващи просяци, водни духове, прекрасни девойки, бели лебеди, царица Водяница жена на морския цар, дванадесетте нейни дъщери, малките й внучета Ручейчета, сребърни и златни рибки и други морски чудеса.
Действието става в Новгород и на дъното на морето в полуприказно-полуисторическо време. Между четвърта и пета картина изминават 12 години.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
„Садко“ е шестата опера на Римски-Корсаков, която той завършва през 1896 г. Идеята за тази опера е занимавала композитора в продължение на много години. Повече от четвърт век преди създаването на операта „Садко“ Римски-Корсаков проучва новгородските епически песни (билини) за Садко. През 1867 г. той написва своята симфонична картина под същото название и чак през 1894 г. се заема за реализацията на опера на същия сюжет. Римски-Корсаков споделя идеята си с много свои близки — литератори и музиканти. Той изработва сценария заедно с Финдейзен и Щруп, а после и със своя стар приятел — музикалния критик В. В. Стасов (1824–1906). Въпреки че композиторът е напреднал много в създаването на музиката на „Садко“, той с радост приема предложенията на Стасов и подлага произведението си на основна преработка. Сега за написването на окончателния вариант той привлича В. И. Белски (1866–1946), който по-късно ще бъде либретист на някои от следващите опери на композитора. Белски засилва значително епическия елемент в „Садко“.
Веднага след завършването на операта Римски-Корсаков я представя в Мариинския театър. Отрицателното отношение на дирекцията на императорските театри към Римски-Корсаков отново се проявява. Лично императорът Николай II я зачерква от репертоара с думите: „Потърсете нещо по-весело.“ И „Садко“ бива заменена с „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк.
След като научава, че „Садко“ е отхвърлена от Мариинския театър, видният музикален критик С. Н. Кругликов (1851–1910) пише на композитора: „Вие нали знаете, че в Москва има един човек Сава Иванович Мамонтов — голям поклонник на вашата «Снежанка» и «Псковитянка», човек с голям вкус и отдавна обкръжен от такива хора като Репин, Васнецов, Поленов и др.“.
Още щом получава писмото на Кругликов, Римски-Корсаков изпраща операта на частния театър на Мамонтов в Москва и тя веднага бива включена в репертоара. Премиерата на „Садко“ е на 7 януари 1897 г. под диригентството на Е. Еспозито и преминава с голям успех. В едно от следващите представления в ролята на Варяжкия гост взема участие и младият Шаляпин.
Българската премиера на операта „Садко“ е през 1935 г. в Софийската народна опера. Постановката е дело на диригента М. М. Златин и на режисьора Хр. Попов.
СЪДЪРЖАНИЕ
В богатия дом на старейшината Фома Назарич новгородските търговци се веселят. Сред тях са и скоморохите Дуда и Сопел. Младият гуслар Нежата от Киев-град пее весели песни. Фома Назарич и Лука Зинович карат Нежата да им попее за миналото и за славните юначни подвизи. Песента на гусларя е хубава, но гостите са недоволни, защото в нея не се слави техният град Новгород. Неочаквано на пиршеството пристига гусларят Садко. Всички го карат да изпее той песен за Новгород. И младият Садко запява. В песента си той разкрива дръзките си мечти: да разнесе по незнайни страни, зад далечни морета славата на Новгород. Накрая гусларяг отправя укор към търговците за техния охолен, но празен живот. Пируващите не харесват смелите думи на Садко и ядосани го изгонват. Веселието пламва отново, а скоморохите Дуда и Сопел започват да се подиграват на Садко, който се е осмелил да учи на ум и разум настоятелите на града и богатите търговци.
В светлата лунна нощ на брега на Илменското езеро идва тъжният Садко. Той изказва с песен своята мъка. Садко е неразбран от хората и неговите мечти са неизпълними. Езерото разбира мъката на гусларя. Полъхва ветрец, по раздвижените води Садко вижда ято лебеди, които се отправят към брега. Пред удивения гуслар се разкрива чудна картина: лебедите излизат на брега и се превръщат в прекрасни девойки. Това са дванайсетте дъщери на морския цар, а най-красивата от тях е Волхова — най-малката и любима дъщеря на Океан-Mope. Садко запява весела хороводна песен, която кара приказните девойки да започнат радостни игри. Постепенно те се разпръсват наоколо, а при Садко остава само Волхова. Морската княгиня е пленена от прекрасните песни на Садко и му разкрива коя е. Тя му казва още, че единствена между своите посестрими е обречена да се омъжи за земен момък. Вече съмва и Волхова трябва да се прибира. Тя подарява на Садко три златни рибки, които ще му донесат щастие и богатство. От дълбините на езерото се дочува гласът на морския цар, който зове дъщерите си. Садко е обхванат от любов към прекрасната Волхова и забравя дори, че е женен. Девойките отново се превръщат в лебеди и отплуват.
Младата жена на Садко седи сама в къщи и тъгува за любимия си. Нейният съпруг вече не е същият, както по-рано. Сега гусларят само мечтае за подвизи и слава, а към нея съвсем е охладнял. Щом Садко се връща, Любава се хвърля да го прегърне, но той я отблъсква. Гусларят е завладян изцяло от мисълта за прекрасната Волхова. Садко разказва на Любава, че смята да отиде на брега на Илменезеро и да се опита да хване златната рибка, която ще му донесе щастие. Любава напразно се мъчи да го разубеди. Дочува се камбанният звън за утринна, който напомня на Садко, че е време да тръгва към езерото Илмен, за да си опита късмета.
На брега на Илмен-езеро са се събрали много хора. Тук са дошли търговци от различни презморски страни. Народът се тълпи около тях и с удивление разглежда прекрасните им стоки. Пътуващи богомолци пеят старинни библейски песни, смешниците правят весели шеги, гадатели предсказват бъдещето на всеки, който пожелае, гуслари пеят. Идва Садко, изпълнен от мисълта да осъществи мечтата си. Гусларят дръзко предизвиква богатите търговци. Той предлага страшен облог: готов е да хване рибката златоперка от Илмен-езеро; ако я хване, ще вземе стоките на търговците; ако не — дава живота си. Настоятелите и търговците приемат облога. Садко, вярвайки на обещанието на Волхова, хвърля мрежата си в езерото. В този момент се дочува нейният глас. Изпълнен с вяра в любовта си, Садко бързо изтегля мрежата. За голямо учудване на всички в нея трепкат три рибки-златоперки. Народът е смаян от чудото невиждано, а засрамените търговци предават стоките си на Садко. Гусларят е радостен, от своя успех и благородно се отказва от спечелените стоки. Той предлага на новгородците да тръгнат заедно с него по незнайните морета за слава на техния град. Около Садко се събира цяла дружина. Гусларят помолва чуждестранните гости да му разкажат за своите страни, за да тръгне към най-красивата от тях. Варяжкият, индийският и венецианският гост разказват чудесни неща за своите родни места. Народът съветва Садко да тръгне за красивата Венеция. Той се прощава с жителите на Новгород и се приготвя да тръгне с дружината си на далечен път. Пристига Любава и моли Садко да остане при нея. Гусларят се прощава с жена си и тръгва по далечните и незнайни морета.
Вече дванадесет години пътува Садко с корабите си по безкрайната морска шир. Внезапно неговият пръв кораб остава като закован на едно място с отпуснати платна. Садко се досеща, че той е разгневил с нещо морския цар. Да, отдавна не му е пращал дарове. Веднага Садко нарежда да се хвърлят бурета със злато и скъпоценни камъни, но корабът не тръгва — морският цар не е доволен от това. Тогава Садко разбира, че трябва да се даде човек на морето. Дружината хвърля жребие кой да бъде отдаден жертва. Жребият посочва Садко. Във водата хвърлят дъска и щом Садко стъпва на нея, вятърът издува платната и корабите се понасят напред. Гусларят остава сам сред синьото море и запява тъжна песен. От дълбините се дочува прекрасният глас на Волхова. Тя зове Садко при себе си. Внезапно водата се раздвижва и морето поглъща Садко.
На морското дъно. Волхова и сестрите й плетат венци, очаквайки идването на Садко. Морският цар също очаква появата на своя пленник. Садко дванадесет години не е плащал данък на морето. Волхова помолва баща си да не се сърди на Садко и вместо да го накаже, да го накара да попее. Морският цар не може да откаже на молбата на любимата си дъщеря. Щом идва Садко, той го накарва да му покаже изкуството си. Неговата хвалебствена песен се харесва много на морския цар. Океан-Mope не само прощава на Садко, но му и дава дъщеря си Волхова за жена. Започва весел пир в подводното царство. Садко взима гуслата си и засвирва весел хоровод, който разиграва всички. Веселието на морското дъно предизвиква буря в морето: започват да потъват кораби. Изведнъж се появява Стареца-могьщ богатир, който изтръгва гуслата от ръцете на Садко. Той известява края на властвуването на морския цар и заповядва на Садко и Волхова веднага да заминат за Новгород. Двамата тръгват в една лодка от мида, впрегната в лястовички.
На зеления бряг на Илменскрто езеро. Тук Садко спи спокоен сън под нежната мелодия на приспивната песен на Волхова. Зазорява се, песента на морската княгиня разпръсква утринната мъгла. Волхова нежно се прощава с любимия си Садко и се превръща в река. Отдалеч се дочува гласът на Любава. Садко се събужда и с учудване вижда пред себе си жена си и прекрасна гледка — край Новгород е потекла пълноводна река, в която плават бели кораби. Народът прославя подвига на Садко, който с изкуството си е подчинил природните стихии и е съединил чрез реката Волхова езерото с далечното море.
МУЗИКА
В биографията си „Летопис на моя музикален живот“ Римски-Корсаков дава следната оценка на операта „Садко“: „«Млада», «Нощ пред Рождество» са за мен като два големи етюда, предшествуващи съчиняването на «Садко», която представлява найбезупречно съчетание на оригинален сюжет и изразителна музика. «Садко» завършва средния период на моето оперно творчество.“ Действително това произведение е едно от най-значителните творчески постижения на големия руски композитор. Това е епична опера, дълбоко национална както по сюжета си, така и по своя музикален език. Римски-Корсаков нарича „Садко“ опера-билина. В нея той е обрисувал със замах и изумително майсторство величествени картини на могъщия старинен руски град, а също така и обаятелни повествования на вълшебно-фантастичната приказност. За операта е характерно бавното и спокойно развитие на действието, отговарящо на духа на старинните епични сказания. Музиката на операта е силно поетична и плавна, изпълнена с живописни смени на настроенията. Музикалните характеристики на главните действуващи лица са дадени в широко развити вокални сцени. В операта битовите картини са разгърнати във. величествени хорови епизоди. Фантастичните сцени в „Садко“ са обрисувани предимно в богатия и симфонично развит оркестър.
В музиката си Римски-Корсаков е използувал широко руския песенен фолклор. Тук са намерили място почти всички видове руски народни песни: епически, протяжни, обредни, танцови и хороводни, песни и танцови мелодии на скоморохите, частушки и др. С този разнообразен материал композиторът е искал да обрисува по-пълно и да характеризира по-точно многобройните категории участници и отделните действуващи лица.
В операта най-пълен и ярък е музикалният образ на Садко. Той е сложен и многопланов: гусларят е обрисуван музикално едновременно като мечтателен, поетичен и енергичен, смел и волев. В Садко се обединяват двете линии на творбата — реалистичната и фантастичната, а това усложнява още повече неговия образ. Музикалната характеристика на Садко е напълно руска. Вокалната му партия е низ от песни в народен дух и напевни речитативи. Римски-Корсаков смята, че речитативите в тази опера са нещо ново в руската музика, и ги нарича „билинни речитативи“. В „Летопис на моя музикален живот“ композиторът пише: „Този речитатив не е разговорен език, а някаква условно-старинна песен или разпев, първообразът на който може да се намери в декламацията на рябининските билини. Минавайки като червена нишка през цялата опера, този речитатив придава на произведението тоя национален характер, който може да бъде оценен напълно само от русина“.
В операта „Садко“ Римски-Корсаков е използувал почти изцяло музикалния материал от младежката си симфонична картина със същото заглавие, писана през 1867 г.64 Темите на морето, на златните рибки, танците от морското дъно са от нея, оттам е също така и темата на великолепната венчална песен от шеста картина. Във фантастичните сцени е изграден великолепният образ на Волхова. Това е един от най-богатите приказни образи в цялата руска оперна литература, в който така сполучливо са съчетани фантастиката с чисто човешките черти и чувства на морската княгиня. На нея композиторът находчиво съпоставя също така привлекателния и дълбоко човечен образ на Любава.
Централно място в операта заема четвърта картина. Това е една пищна сцена, изградена с огромно майсторство, която представлява принос в оперната драматургия. Сам Римски-Корсаков високо цени тази картина и я охарактеризира по следния начин; „Сцената на площада е най-разработената и най-сложната. Сценичното оживление, смяната на действуващите лица — странствуващи просяци, скоморохи, гадатели, настоятели, весели жени и др. — съчетаването им заедно и всичко това обединено в една ясна и широка симфонична форма (напомняща на форма на рондо), не може да не бъде наречена сполучлива и нова.“
В операта си „Садко“ Римски-Корсаков е използувал лайтмотивната композиционна техника. Основният лайтмотив е този на морето. Също така ярък е и мотивът на народа. Партията на оркестъра играе много важна роля. Оркестрацията е написана с изключително майсторство, като на много места композиторът оживява музиката си с почти осезаеми епизоди със звуков живопис.
Опера-билина в седем картини
Либрето Николай А. Римски-Корсаков и В. И. Белски
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
Фома Назарич, старейшина и войвода — тенор
Лука Зинович, градски настоятели — бас
Садко, певец и гуслар от Новгород — тенор
Любава Буслаевна, жена на Садко — мецосопран
Нежата, млад гуслар от Киев-град — алт
Дуда — бас
скоморохи
Сопел — тенор
Първи скоморох — мецосопран
Втори скоморох — мецосопран
Първи гадател — тенор
Втори гадател — тенор
Варяжки гост — бас
Индийски гост — тенор
Венециански гост, презморски търговци — баритон
Океан-Mope, морски цар — бас
Волхова, прекрасна княгиня, най-малка и любима дъщеря на Океан-Mope — сопран
Видение: старец-могъщ богатир в образ на странствуващ просяк — баритон
Новгородски граждани и гражданки, търговци, гости, моряци, дружина на Садко, скоморохи, весели юнаци, пътуващи просяци, водни духове, прекрасни девойки, бели лебеди, царица Водяница жена на морския цар, дванадесетте нейни дъщери, малките й внучета Ручейчета, сребърни и златни рибки и други морски чудеса.
Действието става в Новгород и на дъното на морето в полуприказно-полуисторическо време. Между четвърта и пета картина изминават 12 години.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
„Садко“ е шестата опера на Римски-Корсаков, която той завършва през 1896 г. Идеята за тази опера е занимавала композитора в продължение на много години. Повече от четвърт век преди създаването на операта „Садко“ Римски-Корсаков проучва новгородските епически песни (билини) за Садко. През 1867 г. той написва своята симфонична картина под същото название и чак през 1894 г. се заема за реализацията на опера на същия сюжет. Римски-Корсаков споделя идеята си с много свои близки — литератори и музиканти. Той изработва сценария заедно с Финдейзен и Щруп, а после и със своя стар приятел — музикалния критик В. В. Стасов (1824–1906). Въпреки че композиторът е напреднал много в създаването на музиката на „Садко“, той с радост приема предложенията на Стасов и подлага произведението си на основна преработка. Сега за написването на окончателния вариант той привлича В. И. Белски (1866–1946), който по-късно ще бъде либретист на някои от следващите опери на композитора. Белски засилва значително епическия елемент в „Садко“.
Веднага след завършването на операта Римски-Корсаков я представя в Мариинския театър. Отрицателното отношение на дирекцията на императорските театри към Римски-Корсаков отново се проявява. Лично императорът Николай II я зачерква от репертоара с думите: „Потърсете нещо по-весело.“ И „Садко“ бива заменена с „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк.
След като научава, че „Садко“ е отхвърлена от Мариинския театър, видният музикален критик С. Н. Кругликов (1851–1910) пише на композитора: „Вие нали знаете, че в Москва има един човек Сава Иванович Мамонтов — голям поклонник на вашата «Снежанка» и «Псковитянка», човек с голям вкус и отдавна обкръжен от такива хора като Репин, Васнецов, Поленов и др.“.
Още щом получава писмото на Кругликов, Римски-Корсаков изпраща операта на частния театър на Мамонтов в Москва и тя веднага бива включена в репертоара. Премиерата на „Садко“ е на 7 януари 1897 г. под диригентството на Е. Еспозито и преминава с голям успех. В едно от следващите представления в ролята на Варяжкия гост взема участие и младият Шаляпин.
Българската премиера на операта „Садко“ е през 1935 г. в Софийската народна опера. Постановката е дело на диригента М. М. Златин и на режисьора Хр. Попов.
СЪДЪРЖАНИЕ
В богатия дом на старейшината Фома Назарич новгородските търговци се веселят. Сред тях са и скоморохите Дуда и Сопел. Младият гуслар Нежата от Киев-град пее весели песни. Фома Назарич и Лука Зинович карат Нежата да им попее за миналото и за славните юначни подвизи. Песента на гусларя е хубава, но гостите са недоволни, защото в нея не се слави техният град Новгород. Неочаквано на пиршеството пристига гусларят Садко. Всички го карат да изпее той песен за Новгород. И младият Садко запява. В песента си той разкрива дръзките си мечти: да разнесе по незнайни страни, зад далечни морета славата на Новгород. Накрая гусларяг отправя укор към търговците за техния охолен, но празен живот. Пируващите не харесват смелите думи на Садко и ядосани го изгонват. Веселието пламва отново, а скоморохите Дуда и Сопел започват да се подиграват на Садко, който се е осмелил да учи на ум и разум настоятелите на града и богатите търговци.
В светлата лунна нощ на брега на Илменското езеро идва тъжният Садко. Той изказва с песен своята мъка. Садко е неразбран от хората и неговите мечти са неизпълними. Езерото разбира мъката на гусларя. Полъхва ветрец, по раздвижените води Садко вижда ято лебеди, които се отправят към брега. Пред удивения гуслар се разкрива чудна картина: лебедите излизат на брега и се превръщат в прекрасни девойки. Това са дванайсетте дъщери на морския цар, а най-красивата от тях е Волхова — най-малката и любима дъщеря на Океан-Mope. Садко запява весела хороводна песен, която кара приказните девойки да започнат радостни игри. Постепенно те се разпръсват наоколо, а при Садко остава само Волхова. Морската княгиня е пленена от прекрасните песни на Садко и му разкрива коя е. Тя му казва още, че единствена между своите посестрими е обречена да се омъжи за земен момък. Вече съмва и Волхова трябва да се прибира. Тя подарява на Садко три златни рибки, които ще му донесат щастие и богатство. От дълбините на езерото се дочува гласът на морския цар, който зове дъщерите си. Садко е обхванат от любов към прекрасната Волхова и забравя дори, че е женен. Девойките отново се превръщат в лебеди и отплуват.
Младата жена на Садко седи сама в къщи и тъгува за любимия си. Нейният съпруг вече не е същият, както по-рано. Сега гусларят само мечтае за подвизи и слава, а към нея съвсем е охладнял. Щом Садко се връща, Любава се хвърля да го прегърне, но той я отблъсква. Гусларят е завладян изцяло от мисълта за прекрасната Волхова. Садко разказва на Любава, че смята да отиде на брега на Илменезеро и да се опита да хване златната рибка, която ще му донесе щастие. Любава напразно се мъчи да го разубеди. Дочува се камбанният звън за утринна, който напомня на Садко, че е време да тръгва към езерото Илмен, за да си опита късмета.
На брега на Илмен-езеро са се събрали много хора. Тук са дошли търговци от различни презморски страни. Народът се тълпи около тях и с удивление разглежда прекрасните им стоки. Пътуващи богомолци пеят старинни библейски песни, смешниците правят весели шеги, гадатели предсказват бъдещето на всеки, който пожелае, гуслари пеят. Идва Садко, изпълнен от мисълта да осъществи мечтата си. Гусларят дръзко предизвиква богатите търговци. Той предлага страшен облог: готов е да хване рибката златоперка от Илмен-езеро; ако я хване, ще вземе стоките на търговците; ако не — дава живота си. Настоятелите и търговците приемат облога. Садко, вярвайки на обещанието на Волхова, хвърля мрежата си в езерото. В този момент се дочува нейният глас. Изпълнен с вяра в любовта си, Садко бързо изтегля мрежата. За голямо учудване на всички в нея трепкат три рибки-златоперки. Народът е смаян от чудото невиждано, а засрамените търговци предават стоките си на Садко. Гусларят е радостен, от своя успех и благородно се отказва от спечелените стоки. Той предлага на новгородците да тръгнат заедно с него по незнайните морета за слава на техния град. Около Садко се събира цяла дружина. Гусларят помолва чуждестранните гости да му разкажат за своите страни, за да тръгне към най-красивата от тях. Варяжкият, индийският и венецианският гост разказват чудесни неща за своите родни места. Народът съветва Садко да тръгне за красивата Венеция. Той се прощава с жителите на Новгород и се приготвя да тръгне с дружината си на далечен път. Пристига Любава и моли Садко да остане при нея. Гусларят се прощава с жена си и тръгва по далечните и незнайни морета.
Вече дванадесет години пътува Садко с корабите си по безкрайната морска шир. Внезапно неговият пръв кораб остава като закован на едно място с отпуснати платна. Садко се досеща, че той е разгневил с нещо морския цар. Да, отдавна не му е пращал дарове. Веднага Садко нарежда да се хвърлят бурета със злато и скъпоценни камъни, но корабът не тръгва — морският цар не е доволен от това. Тогава Садко разбира, че трябва да се даде човек на морето. Дружината хвърля жребие кой да бъде отдаден жертва. Жребият посочва Садко. Във водата хвърлят дъска и щом Садко стъпва на нея, вятърът издува платната и корабите се понасят напред. Гусларят остава сам сред синьото море и запява тъжна песен. От дълбините се дочува прекрасният глас на Волхова. Тя зове Садко при себе си. Внезапно водата се раздвижва и морето поглъща Садко.
На морското дъно. Волхова и сестрите й плетат венци, очаквайки идването на Садко. Морският цар също очаква появата на своя пленник. Садко дванадесет години не е плащал данък на морето. Волхова помолва баща си да не се сърди на Садко и вместо да го накаже, да го накара да попее. Морският цар не може да откаже на молбата на любимата си дъщеря. Щом идва Садко, той го накарва да му покаже изкуството си. Неговата хвалебствена песен се харесва много на морския цар. Океан-Mope не само прощава на Садко, но му и дава дъщеря си Волхова за жена. Започва весел пир в подводното царство. Садко взима гуслата си и засвирва весел хоровод, който разиграва всички. Веселието на морското дъно предизвиква буря в морето: започват да потъват кораби. Изведнъж се появява Стареца-могьщ богатир, който изтръгва гуслата от ръцете на Садко. Той известява края на властвуването на морския цар и заповядва на Садко и Волхова веднага да заминат за Новгород. Двамата тръгват в една лодка от мида, впрегната в лястовички.
На зеления бряг на Илменскрто езеро. Тук Садко спи спокоен сън под нежната мелодия на приспивната песен на Волхова. Зазорява се, песента на морската княгиня разпръсква утринната мъгла. Волхова нежно се прощава с любимия си Садко и се превръща в река. Отдалеч се дочува гласът на Любава. Садко се събужда и с учудване вижда пред себе си жена си и прекрасна гледка — край Новгород е потекла пълноводна река, в която плават бели кораби. Народът прославя подвига на Садко, който с изкуството си е подчинил природните стихии и е съединил чрез реката Волхова езерото с далечното море.
МУЗИКА
В биографията си „Летопис на моя музикален живот“ Римски-Корсаков дава следната оценка на операта „Садко“: „«Млада», «Нощ пред Рождество» са за мен като два големи етюда, предшествуващи съчиняването на «Садко», която представлява найбезупречно съчетание на оригинален сюжет и изразителна музика. «Садко» завършва средния период на моето оперно творчество.“ Действително това произведение е едно от най-значителните творчески постижения на големия руски композитор. Това е епична опера, дълбоко национална както по сюжета си, така и по своя музикален език. Римски-Корсаков нарича „Садко“ опера-билина. В нея той е обрисувал със замах и изумително майсторство величествени картини на могъщия старинен руски град, а също така и обаятелни повествования на вълшебно-фантастичната приказност. За операта е характерно бавното и спокойно развитие на действието, отговарящо на духа на старинните епични сказания. Музиката на операта е силно поетична и плавна, изпълнена с живописни смени на настроенията. Музикалните характеристики на главните действуващи лица са дадени в широко развити вокални сцени. В операта битовите картини са разгърнати във. величествени хорови епизоди. Фантастичните сцени в „Садко“ са обрисувани предимно в богатия и симфонично развит оркестър.
В музиката си Римски-Корсаков е използувал широко руския песенен фолклор. Тук са намерили място почти всички видове руски народни песни: епически, протяжни, обредни, танцови и хороводни, песни и танцови мелодии на скоморохите, частушки и др. С този разнообразен материал композиторът е искал да обрисува по-пълно и да характеризира по-точно многобройните категории участници и отделните действуващи лица.
В операта най-пълен и ярък е музикалният образ на Садко. Той е сложен и многопланов: гусларят е обрисуван музикално едновременно като мечтателен, поетичен и енергичен, смел и волев. В Садко се обединяват двете линии на творбата — реалистичната и фантастичната, а това усложнява още повече неговия образ. Музикалната характеристика на Садко е напълно руска. Вокалната му партия е низ от песни в народен дух и напевни речитативи. Римски-Корсаков смята, че речитативите в тази опера са нещо ново в руската музика, и ги нарича „билинни речитативи“. В „Летопис на моя музикален живот“ композиторът пише: „Този речитатив не е разговорен език, а някаква условно-старинна песен или разпев, първообразът на който може да се намери в декламацията на рябининските билини. Минавайки като червена нишка през цялата опера, този речитатив придава на произведението тоя национален характер, който може да бъде оценен напълно само от русина“.
В операта „Садко“ Римски-Корсаков е използувал почти изцяло музикалния материал от младежката си симфонична картина със същото заглавие, писана през 1867 г.64 Темите на морето, на златните рибки, танците от морското дъно са от нея, оттам е също така и темата на великолепната венчална песен от шеста картина. Във фантастичните сцени е изграден великолепният образ на Волхова. Това е един от най-богатите приказни образи в цялата руска оперна литература, в който така сполучливо са съчетани фантастиката с чисто човешките черти и чувства на морската княгиня. На нея композиторът находчиво съпоставя също така привлекателния и дълбоко човечен образ на Любава.
Централно място в операта заема четвърта картина. Това е една пищна сцена, изградена с огромно майсторство, която представлява принос в оперната драматургия. Сам Римски-Корсаков високо цени тази картина и я охарактеризира по следния начин; „Сцената на площада е най-разработената и най-сложната. Сценичното оживление, смяната на действуващите лица — странствуващи просяци, скоморохи, гадатели, настоятели, весели жени и др. — съчетаването им заедно и всичко това обединено в една ясна и широка симфонична форма (напомняща на форма на рондо), не може да не бъде наречена сполучлива и нова.“
В операта си „Садко“ Римски-Корсаков е използувал лайтмотивната композиционна техника. Основният лайтмотив е този на морето. Също така ярък е и мотивът на народа. Партията на оркестъра играе много важна роля. Оркестрацията е написана с изключително майсторство, като на много места композиторът оживява музиката си с почти осезаеми епизоди със звуков живопис.
ЦАРСКА ГОДЕНИЦА
Опера в четири действия
Либрето Игор Ф. Тюменев
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Василий Степанович Собакин, новгородски търговец — бас
Марфа, негова дъщеря — сопран
Григорий Грязной — баритон
Малюта Скуратов, опричници — бас
Боляринът Иван Сергеевич Ликов — тенор
Любаша — мецосопран
Елисей Бомелий, царски лекар — тенор
Домна Ивановна Сабурова, жена на търговец — сопран
Дуняша, нейна дъщеря, приятелка на Марфа — мецосопран
Петровна, домакиня на Собакин — мецосопран
Царски огняр — бас
Прислужничка — мецосопран
Млад момък — тенор
Двама знатни конници, опричници, конници, боляри, болярки, певци и певици, танцьори и танцьорки, прислужнички, прислужници, войници, монаси, народ.
Действието се развива в свободното селище (слобода) Александровско, недалеч от Москва, през есента на 1572 г.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Двете години, които разделят „Садко“ (1896) от „Царска годеница“ (1898), са особено плодотворни за Римски-Корсаков. През това време той създава над 45 романса, операта „Моцарт и Салиери“ и едноактната опера „Болярката Вера Шелога“.
Идеята за написването на „Царска годеница“ не е нова; преди повече от две десетилетия Милий Балакирев обръща вниманието на Римски-Корсаков на този сюжет. Операта е създадена върху едноименната драма на руския поет и драматург Л. А. Мей (1822–1862). Мей е автор на три исторически драми: „Царска годеница“, „Псковитянка“ и „Сервиля“. Върху техните сюжети Римски-Корсаков написва четири опери — трите със същите заглавия, а четвъртата — „Болярката Вера Шелога“ — върху първо действие на драмата „Псковитянка“, което е било изхвърлено от операта.
Когато Римски-Корсаков се спира на сюжета на „Царска годеница“, той сам написва сценария на операта си, като се придържа стриктно към драмата на Мей. След това го изпраща на своя приятел и ученик по композиция Игор Ф. Тюменев с молба да напише либретото. По този повод Тюменев отбелязва в своите спомени: „… По тази драма той (Римски-Корсаков) сам нахвърли сценария, а окончателната изработка на либретото с разширените лирични моменти и допълнителните сцени възложи на мене. В продължение на една седмица аз му приготвих и предадох първите две действия (в края на януари 1898 г.)“. Римски-Корсаков изисква множество поправки от Тюменев и започва да пише музиката към средата на месец април. До края на месеца той завършва първо действие. „През есента Николай Андреевич ми дойде на гости и ми изсвири останалите три действия на «Царска годеница»“ — пише Тюменев.
Както с предишните си опери, така и с тази Римски-Корсаков има затруднения по поставянето й. Императорският театър в Петербург след отхвърлянето на „Садко“ не изнася нито „Моцарт и Салиери“, нито „Болярката Вера Шелога“. И двете биват изпълнени за пръв път в Москва — в Мамонтовия частен оперен театър. Съдбата на „Царска годеница“ е същата. Нейната премиера също се изнася от частната московска опера на Мамонтов повече от година след завършването й — на 3 ноември 1899 г. Операта, дирижирана от Иполитов-Иванов, се посреща много сърдечно от публиката.
„Царска годеница“ се изнася за пръв път у нас в София през 1923 г. в постановка на диригента М. М. Златин и на режисьора Н. Д. Веков.
СЪДЪРЖАНИЕ
Царският опричник65 Григорий Грязной е влюбен в Марфа. Той е изпратил сватове да я иска за жена, но бащата на девойката — търговецът Собакин, е отказал, тъй като дъщеря му отдавна вече е сгодена за болярина Иван Ликов. Грязной тежко изживява отказа на предложението си. Той не може да си представи, че Марфа ще бъде жена на друг, и решава да се бори с всички средства за спечелването й. Сега той е поканил гости и иска с веселие да се разсее. Постепенно поканените се събират. Тук са няколко негови колеги опричници, между които и Малюта Скуратов, боляринът Иван Ликов, неотдавна завърнал се от далечен път, лекарят Бомелий и др. Гусларите свирят весели песни, виното се лее, гостите изказват задоволството си от гостоприемството на Грязной. Иван Ликов разказва за чудните страни, които е видял при пътуванията си, и накрая вдига наздравица за цар Иван Грозни. Любаша — любовницата на Грязной, пее тъжна песен. Песните и танците продължават до разсъмване. Гостите си отиват. Грязной задържа лекаря Бомелий. Той го помолва да му даде някакво лекарство за любов, с което да завладее сърцето на жена. За такова лекарство опричникът е готов да заплати скъпо. След малко колебание Бомелий обещава да му даде необходимото лекарство. Щом лекарят си отива, при Грязной се втурва Любаша. Тя е чула разговора му с Бомелий и обхваната от ревност, иска да узнае коя е жената, в която той е влюбен. Смутен, Грязной не отговаря, а излиза от къщи. Любаша се заклева да открие своята съперница и да й отмъсти.
Свечерява се. Черковната служба е свършила и народът се прибира по къщите си. Хората са развълнувани, тъй като се говори, че тук в Александровско са дошли царските съгледвачи на девойки. Минава отряд опричници и се отправя към къщата на местния княз. От манастирската църква излизат Марфа и Дуняша заедно с Петровна. Марфа разказва за годеника си Иван Ликов и за любовта си към него. В това време край тях минават двама конници, облечени в богати дрехи. Марфа смутено отвръща очи пред властния поглед на единия от тях. Това е сам цар Иван Грозни. Девойката не може да предположи, че е царят, но очите на странния конник всяват у нея страх и смущение. Приятелките прекъсват разговора си и се прибират. На опустялата улица се появява Любаша. Тя е открила, че девойката, в която е влюбен нейният Григорий, е Марфа. Изоставената любовница се доближава до прозореца и крадешком поглежда вътре. Любаша вижда своята въображаема съперница и остава поразена от нейната красота. Обзета от злоба, тя решава да отрови Марфа. Любаша изтичва до отсрещната къща, където живее лекарят Бомелий, и яростно започва да чука на вратата. Когато Бомелий излиза, Любаша му поисква отрова. Подлият лекар веднага разбира каква е работата и обещава да даде отровата, но срещу любовта й. Любаша го отблъсква с възмущение. Тогава Бомелий й казва, че той ще разправи на Грязной за нейното желание. Любаша е обхваната от още по-голямо отвращение от низката постъпка на лекаря. В този момент от къщата на Собакин се дочува веселият и безгрижен смях на Марфа. Това довежда до истинско отчаяние младата жена и тя извиква на лекаря: „Дай лекарството, купувам го!“
В дома на Собакин цари тревога. При подбора на девойките царските съгледвачи са взели и Марфа. Това е попречило на сватбата между Марфа и Ликов. Тук при Собакин сега са дошли Ликов и Грязной. И тримата с вълнение очакват връщането на Марфа. Домна Сабурова, майката на Дуняша, се надява, че нейната дъщеря ще бъде избраницата на царя, тъй като той видимо я е бил харесал при огледа. Най-после Марфа се връща. Всички успокоени изслушват разказа на девойката и поздравяват годениците. В това време Грязной незабелязано сипва от праха на Бомелий в чашата на Марфа. Ликов е на върха на щастието: значи годеницата му не я заплашва никаква опасност и няма пречки за сватбата им. Внезапно веселото настроение е прекъснато от идването на Малюта Скуратов. Той донася страшна вест: цар Иван е избрал за своя годеница Марфа.
Марфа вече е доведена в царския дворец. Тя е заболяла от неизвестна болест и от ден на ден линее. Баща й със загриженост мисли за лошата й съдба. Неочаквано тук в двореца идва Григорий Грязной. Той казва, че носи съобщение от царя за Марфа и помолва да я повикат. Когато идва изтощената от болестта девойка, Грязной й съобщава ужасното известие: след дълъг разпит с изтезания Ликов бил признал, че отровил годеницата си, за да не я отстъпи на царя; по заповед на Иван Грозни лично Грязной изпълнил смъртната присъда над Ликов. Отначало Марфа не може да проумее тази новина, но след това страшното известие така я разтърсва, че девойката внезапно обезумява. На Марфа започва да и се струва, че Грязной е нейният годеник Иван Ликов и тя започва да му разказва за себе си. Грязной не може да понесе страданието на своята любима. Обхванат от разкаяние, престъпникът казва, че сам е отровил Марфа, а е наклеветил Ликов. В този момент се втурва Любаша и със злорадство му извиква, че тя е заменила неговата любовна билка с отрова. В пристъп на безумна ярост Грязной убива Любаша. Опричници залавят убиеца и го повеждат навън. Безумната Марфа все още мисли Грязной за годеника си и извиква след него: „Ела отново утре, Ваня.“
МУЗИКА
В „Царска годеница“ Римски-Корсаков разкрива своето огромно дарование на музикален драматург. Това е най-силната негова драма — стълкновение на бушуващи чувства и страсти. В нея обаче са разкрити и много страни от живота на руския народ от времето на Иван Грозни, както и положението на тогавашната жена. В „Царска годеница“ са обрисувани превъзходно лирични и поетични епизоди. В тази опера Римски-Корсаков се показва като дълбок психолог, познавач на интимните човешки преживявания.
В „Царска годеница“ композиторът изоставя речитативно-декламационния стил, в който е написана операта „Моцарт и Салиери“, и отново се връща към широко разгърнатата мелодичност в духа на руската народна песенност. В операта са вложени емоционално наситени моменти със завладяваща сила. Независимо, че операта е написана в отделни и завършени музикални номера дарии, дуети, ансамбли и др., — в музиката Римски-Корсаков използува редица лайтмотиви и лайттеми, които се видоизменят съответно с емоционалните състояния на героите. Особено силни са лайтмотивът на „отровата“, лайттемата на Грязной, лайттемата на Иван Грозни — единствената тема-цитат от народна песен (старинната песен „Слава“). Интересни са темите и на другите герои на отвратителния подлец Бомелий, лиричните теми и др. Интересно е, че тук композиторът използува и така наречената от него „лайтхармония“.
Музикалните образи на главните действуващи лица в операта са много релефни и живи. Особено силни са двата контрастни женски образа — на Марфа и на Любаша. Марфа е нежна, чиста и поетична влюбена девойка, а Любаша — страстна, пламенна, готова дори на престъпление, за да запази чувствата си. Първите щрихи в музикалната характеристика на Марфа се нанасят в нейната голяма ария във второ действие, наситена с дълбок лиризъм. Тя е една от най-хубавите женски лирични арии в цялото творчество на Римски-Корсаков. Това е прекрасен разказ за безгрижното детство, в който лириката и безгрижието се преплитат, а в края се долавя и някаква тревожност. Другата нейна голяма ария е в четвърто действие — сцената на обезумяването. Въпреки че оперната литература изобилствува със сцени на полудяване, това не е спряло композитора да използува в „Царска годеница“ този драматургичен похват. Обаче тук в епизода на полудяването няма нищо тривиално. Напротив, с дълбоко психологическо проникновение е доразкрит образът на нещастната девойка. Докато Марфа е някак постоянна, непроменена в своите мисли и чувства, Любаша търпи голямо и сложно душевно развитие, така задълбочено разкрито в музиката на Римски-Корсаков. Първата й ария в първа картина показва само една страна от нейния характер, разкрива влюбената жена, която се безпокои за своята любов. Още в същото действие, в терцета й с Грязной и Бомелий, нейната характеристика се допълва. Голямата сцена във второ действие — арията й и дуетът с Бомелий, е един от най-драматичните моменти в операта. Тук са разкрити с огромно майсторство душевната борба на героинята, взимането на фаталното решение, но същевременно и нейната душевна непоквареност. Страшно силно прозвучава фразата на Любаша „Купувам лекарството“. Тя знае какво прави и с каква цена откупува смъртта на съперницата си. Това подсказва, че и нейната съдба вече е решена. Любаша убива Марфа, но и самата загива.
Образите на Ликов и Собакин са завършени, но отстъпват пред женските. Разказът на Ликов в първо действие е интересен и поетичен. По своето благородство арията на Собакин от началото на четвърто действие напомня за музикалния образ на Сусанин от Глинка, но Сусанин от второ действие — сред семейството си.
Ярко и силно са обрисувани двамата отрицателни герои — гнусният и подъл лекар Бомелий и Григорий Грязной. Образът на Грязной е много сложен и противоречив. Опричникът не е само убиец, доносник и подлец. Той е мъж със силни чувства, който в началната си ария в първо действие показва, че е готов да стане друг човек. По-нататък обаче в своето развитие Грязной достига до страшни престъпления, подбуждан от бушуващи страсти. Макар че Иван Грозни само за момент се появява в операта, неговият образ тегне над цялото произведение.
Оркестрацията на „Царска годеница“ е написана с присъщото на Римски-Корсаков майсторство. В операта забележителни по своята художествена стойност са увертюрата и оркестровите встъпления.
Опера в четири действия
Либрето Игор Ф. Тюменев
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Василий Степанович Собакин, новгородски търговец — бас
Марфа, негова дъщеря — сопран
Григорий Грязной — баритон
Малюта Скуратов, опричници — бас
Боляринът Иван Сергеевич Ликов — тенор
Любаша — мецосопран
Елисей Бомелий, царски лекар — тенор
Домна Ивановна Сабурова, жена на търговец — сопран
Дуняша, нейна дъщеря, приятелка на Марфа — мецосопран
Петровна, домакиня на Собакин — мецосопран
Царски огняр — бас
Прислужничка — мецосопран
Млад момък — тенор
Двама знатни конници, опричници, конници, боляри, болярки, певци и певици, танцьори и танцьорки, прислужнички, прислужници, войници, монаси, народ.
Действието се развива в свободното селище (слобода) Александровско, недалеч от Москва, през есента на 1572 г.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Двете години, които разделят „Садко“ (1896) от „Царска годеница“ (1898), са особено плодотворни за Римски-Корсаков. През това време той създава над 45 романса, операта „Моцарт и Салиери“ и едноактната опера „Болярката Вера Шелога“.
Идеята за написването на „Царска годеница“ не е нова; преди повече от две десетилетия Милий Балакирев обръща вниманието на Римски-Корсаков на този сюжет. Операта е създадена върху едноименната драма на руския поет и драматург Л. А. Мей (1822–1862). Мей е автор на три исторически драми: „Царска годеница“, „Псковитянка“ и „Сервиля“. Върху техните сюжети Римски-Корсаков написва четири опери — трите със същите заглавия, а четвъртата — „Болярката Вера Шелога“ — върху първо действие на драмата „Псковитянка“, което е било изхвърлено от операта.
Когато Римски-Корсаков се спира на сюжета на „Царска годеница“, той сам написва сценария на операта си, като се придържа стриктно към драмата на Мей. След това го изпраща на своя приятел и ученик по композиция Игор Ф. Тюменев с молба да напише либретото. По този повод Тюменев отбелязва в своите спомени: „… По тази драма той (Римски-Корсаков) сам нахвърли сценария, а окончателната изработка на либретото с разширените лирични моменти и допълнителните сцени възложи на мене. В продължение на една седмица аз му приготвих и предадох първите две действия (в края на януари 1898 г.)“. Римски-Корсаков изисква множество поправки от Тюменев и започва да пише музиката към средата на месец април. До края на месеца той завършва първо действие. „През есента Николай Андреевич ми дойде на гости и ми изсвири останалите три действия на «Царска годеница»“ — пише Тюменев.
Както с предишните си опери, така и с тази Римски-Корсаков има затруднения по поставянето й. Императорският театър в Петербург след отхвърлянето на „Садко“ не изнася нито „Моцарт и Салиери“, нито „Болярката Вера Шелога“. И двете биват изпълнени за пръв път в Москва — в Мамонтовия частен оперен театър. Съдбата на „Царска годеница“ е същата. Нейната премиера също се изнася от частната московска опера на Мамонтов повече от година след завършването й — на 3 ноември 1899 г. Операта, дирижирана от Иполитов-Иванов, се посреща много сърдечно от публиката.
„Царска годеница“ се изнася за пръв път у нас в София през 1923 г. в постановка на диригента М. М. Златин и на режисьора Н. Д. Веков.
СЪДЪРЖАНИЕ
Царският опричник65 Григорий Грязной е влюбен в Марфа. Той е изпратил сватове да я иска за жена, но бащата на девойката — търговецът Собакин, е отказал, тъй като дъщеря му отдавна вече е сгодена за болярина Иван Ликов. Грязной тежко изживява отказа на предложението си. Той не може да си представи, че Марфа ще бъде жена на друг, и решава да се бори с всички средства за спечелването й. Сега той е поканил гости и иска с веселие да се разсее. Постепенно поканените се събират. Тук са няколко негови колеги опричници, между които и Малюта Скуратов, боляринът Иван Ликов, неотдавна завърнал се от далечен път, лекарят Бомелий и др. Гусларите свирят весели песни, виното се лее, гостите изказват задоволството си от гостоприемството на Грязной. Иван Ликов разказва за чудните страни, които е видял при пътуванията си, и накрая вдига наздравица за цар Иван Грозни. Любаша — любовницата на Грязной, пее тъжна песен. Песните и танците продължават до разсъмване. Гостите си отиват. Грязной задържа лекаря Бомелий. Той го помолва да му даде някакво лекарство за любов, с което да завладее сърцето на жена. За такова лекарство опричникът е готов да заплати скъпо. След малко колебание Бомелий обещава да му даде необходимото лекарство. Щом лекарят си отива, при Грязной се втурва Любаша. Тя е чула разговора му с Бомелий и обхваната от ревност, иска да узнае коя е жената, в която той е влюбен. Смутен, Грязной не отговаря, а излиза от къщи. Любаша се заклева да открие своята съперница и да й отмъсти.
Свечерява се. Черковната служба е свършила и народът се прибира по къщите си. Хората са развълнувани, тъй като се говори, че тук в Александровско са дошли царските съгледвачи на девойки. Минава отряд опричници и се отправя към къщата на местния княз. От манастирската църква излизат Марфа и Дуняша заедно с Петровна. Марфа разказва за годеника си Иван Ликов и за любовта си към него. В това време край тях минават двама конници, облечени в богати дрехи. Марфа смутено отвръща очи пред властния поглед на единия от тях. Това е сам цар Иван Грозни. Девойката не може да предположи, че е царят, но очите на странния конник всяват у нея страх и смущение. Приятелките прекъсват разговора си и се прибират. На опустялата улица се появява Любаша. Тя е открила, че девойката, в която е влюбен нейният Григорий, е Марфа. Изоставената любовница се доближава до прозореца и крадешком поглежда вътре. Любаша вижда своята въображаема съперница и остава поразена от нейната красота. Обзета от злоба, тя решава да отрови Марфа. Любаша изтичва до отсрещната къща, където живее лекарят Бомелий, и яростно започва да чука на вратата. Когато Бомелий излиза, Любаша му поисква отрова. Подлият лекар веднага разбира каква е работата и обещава да даде отровата, но срещу любовта й. Любаша го отблъсква с възмущение. Тогава Бомелий й казва, че той ще разправи на Грязной за нейното желание. Любаша е обхваната от още по-голямо отвращение от низката постъпка на лекаря. В този момент от къщата на Собакин се дочува веселият и безгрижен смях на Марфа. Това довежда до истинско отчаяние младата жена и тя извиква на лекаря: „Дай лекарството, купувам го!“
В дома на Собакин цари тревога. При подбора на девойките царските съгледвачи са взели и Марфа. Това е попречило на сватбата между Марфа и Ликов. Тук при Собакин сега са дошли Ликов и Грязной. И тримата с вълнение очакват връщането на Марфа. Домна Сабурова, майката на Дуняша, се надява, че нейната дъщеря ще бъде избраницата на царя, тъй като той видимо я е бил харесал при огледа. Най-после Марфа се връща. Всички успокоени изслушват разказа на девойката и поздравяват годениците. В това време Грязной незабелязано сипва от праха на Бомелий в чашата на Марфа. Ликов е на върха на щастието: значи годеницата му не я заплашва никаква опасност и няма пречки за сватбата им. Внезапно веселото настроение е прекъснато от идването на Малюта Скуратов. Той донася страшна вест: цар Иван е избрал за своя годеница Марфа.
Марфа вече е доведена в царския дворец. Тя е заболяла от неизвестна болест и от ден на ден линее. Баща й със загриженост мисли за лошата й съдба. Неочаквано тук в двореца идва Григорий Грязной. Той казва, че носи съобщение от царя за Марфа и помолва да я повикат. Когато идва изтощената от болестта девойка, Грязной й съобщава ужасното известие: след дълъг разпит с изтезания Ликов бил признал, че отровил годеницата си, за да не я отстъпи на царя; по заповед на Иван Грозни лично Грязной изпълнил смъртната присъда над Ликов. Отначало Марфа не може да проумее тази новина, но след това страшното известие така я разтърсва, че девойката внезапно обезумява. На Марфа започва да и се струва, че Грязной е нейният годеник Иван Ликов и тя започва да му разказва за себе си. Грязной не може да понесе страданието на своята любима. Обхванат от разкаяние, престъпникът казва, че сам е отровил Марфа, а е наклеветил Ликов. В този момент се втурва Любаша и със злорадство му извиква, че тя е заменила неговата любовна билка с отрова. В пристъп на безумна ярост Грязной убива Любаша. Опричници залавят убиеца и го повеждат навън. Безумната Марфа все още мисли Грязной за годеника си и извиква след него: „Ела отново утре, Ваня.“
МУЗИКА
В „Царска годеница“ Римски-Корсаков разкрива своето огромно дарование на музикален драматург. Това е най-силната негова драма — стълкновение на бушуващи чувства и страсти. В нея обаче са разкрити и много страни от живота на руския народ от времето на Иван Грозни, както и положението на тогавашната жена. В „Царска годеница“ са обрисувани превъзходно лирични и поетични епизоди. В тази опера Римски-Корсаков се показва като дълбок психолог, познавач на интимните човешки преживявания.
В „Царска годеница“ композиторът изоставя речитативно-декламационния стил, в който е написана операта „Моцарт и Салиери“, и отново се връща към широко разгърнатата мелодичност в духа на руската народна песенност. В операта са вложени емоционално наситени моменти със завладяваща сила. Независимо, че операта е написана в отделни и завършени музикални номера дарии, дуети, ансамбли и др., — в музиката Римски-Корсаков използува редица лайтмотиви и лайттеми, които се видоизменят съответно с емоционалните състояния на героите. Особено силни са лайтмотивът на „отровата“, лайттемата на Грязной, лайттемата на Иван Грозни — единствената тема-цитат от народна песен (старинната песен „Слава“). Интересни са темите и на другите герои на отвратителния подлец Бомелий, лиричните теми и др. Интересно е, че тук композиторът използува и така наречената от него „лайтхармония“.
Музикалните образи на главните действуващи лица в операта са много релефни и живи. Особено силни са двата контрастни женски образа — на Марфа и на Любаша. Марфа е нежна, чиста и поетична влюбена девойка, а Любаша — страстна, пламенна, готова дори на престъпление, за да запази чувствата си. Първите щрихи в музикалната характеристика на Марфа се нанасят в нейната голяма ария във второ действие, наситена с дълбок лиризъм. Тя е една от най-хубавите женски лирични арии в цялото творчество на Римски-Корсаков. Това е прекрасен разказ за безгрижното детство, в който лириката и безгрижието се преплитат, а в края се долавя и някаква тревожност. Другата нейна голяма ария е в четвърто действие — сцената на обезумяването. Въпреки че оперната литература изобилствува със сцени на полудяване, това не е спряло композитора да използува в „Царска годеница“ този драматургичен похват. Обаче тук в епизода на полудяването няма нищо тривиално. Напротив, с дълбоко психологическо проникновение е доразкрит образът на нещастната девойка. Докато Марфа е някак постоянна, непроменена в своите мисли и чувства, Любаша търпи голямо и сложно душевно развитие, така задълбочено разкрито в музиката на Римски-Корсаков. Първата й ария в първа картина показва само една страна от нейния характер, разкрива влюбената жена, която се безпокои за своята любов. Още в същото действие, в терцета й с Грязной и Бомелий, нейната характеристика се допълва. Голямата сцена във второ действие — арията й и дуетът с Бомелий, е един от най-драматичните моменти в операта. Тук са разкрити с огромно майсторство душевната борба на героинята, взимането на фаталното решение, но същевременно и нейната душевна непоквареност. Страшно силно прозвучава фразата на Любаша „Купувам лекарството“. Тя знае какво прави и с каква цена откупува смъртта на съперницата си. Това подсказва, че и нейната съдба вече е решена. Любаша убива Марфа, но и самата загива.
Образите на Ликов и Собакин са завършени, но отстъпват пред женските. Разказът на Ликов в първо действие е интересен и поетичен. По своето благородство арията на Собакин от началото на четвърто действие напомня за музикалния образ на Сусанин от Глинка, но Сусанин от второ действие — сред семейството си.
Ярко и силно са обрисувани двамата отрицателни герои — гнусният и подъл лекар Бомелий и Григорий Грязной. Образът на Грязной е много сложен и противоречив. Опричникът не е само убиец, доносник и подлец. Той е мъж със силни чувства, който в началната си ария в първо действие показва, че е готов да стане друг човек. По-нататък обаче в своето развитие Грязной достига до страшни престъпления, подбуждан от бушуващи страсти. Макар че Иван Грозни само за момент се появява в операта, неговият образ тегне над цялото произведение.
Оркестрацията на „Царска годеница“ е написана с присъщото на Римски-Корсаков майсторство. В операта забележителни по своята художествена стойност са увертюрата и оркестровите встъпления.
ПРИКАЗКА ЗА ЦАР САЛТАН, ЗА НЕГОВИЯ СИН, СЛАВНИЯ И МОГЪЩ БОГАТИР КНЯЗ ГВИДОН САЛТАНОВИЧ И ЗА ПРЕКРАСНАТА ЦАРКИНЯ ЛЕБЕДА
Опера в четири действия (шест картини) и пролог
Либрето В. И. Белски
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
В ПРОЛОГА
Цар Салтан — бас
Малката сестра — сопран
Средната сестра — мецосопран
Голямата сестра — сопран
Баба Бабариха — мецосопран
В ОПЕРАТА:
Цар Салтан — бас
Царица Милитриса (малката сестра) — сопран
Тъкачка (средната сестра) — мецосопран
Готвачка (голямата сестра) — сопран
Баба Бабариха — мецосопран
Царевич Гвидон — тенор
Царкиня-лебед (в началото Птица-лебед) — сопран
Стар дядо — тенор
Пратеник — баритон
Скоморох — бас
Първи моряк — тенор
Втори моряк — баритон
Трети моряк — бас
Глас на Магьосника и духовете — тенори, баси
Боляри, придворни, бавачки, писари, стражи, моряци, войници, бързоходци, певци, певици, танцьори, танцьорки, звездобройци, народ, 33-те морски витязи на Черномор, катеричка, пчела.
Действието се развива в град Тмутаракан и остров Буян в приказно време.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Идеята за създаването на операта „Приказка за цар Салтан“ е подхвърлена на композитора от В. В. Стасов. Римски-Корсаков обаче дълго време не смята, че някога ще я осъществи, Той решава да започне работа върху „Цар Салтан“ по време на подготовката за отпразнуване стогодишнината от рождението на Пушкин през 1899 г. Либретото на операта е написано от В. И. Белски (1866–1946), който е автор и на други текстове на негови опери, като „Садко“, „Сказание за невидимия град Китеж и девойката Феврония“, „Златното петле“. Римски-Корсаков започва да пише музиката през пролетта на 1899 г., усамотил се в имението Вечаша. В едно писмо до певицата Зибела-Врубел, изпълнителка на партиите на Волхова („Садко“), Марфа („Царска годеница“) и др., композиторът отбелязва: „…Тук живея тихо и мирно, но работя толкова много, че свят ми се завива. Операта напредва бързо: от седемте картини четири са готови в скици, а две са напълно инструментирани. Вече Ви писах, че тук е много удобно за творчество. Тишина. Никакви хора; прекрасно място…“ През есента на същата година Римски-Корсаков завършва музиката на операта, а до края на годината и нейната оркестрация.
Първото представление на „Цар Салтан“ е изнесено не в Петербург, а в Москва. През 1900 г. собственикът на частната опера С. И. Мамонтов е затворен заради неизплатени дългове. Предната година обаче той е привлякъл в своя театър за диригент младия композитор Иполитов-Иванов. След арестуването на Мамонтов театърът му е иззет от неговите кредитори, които организират нов театър под името „Московска частна опера — дружество“. Новото ръководство на частната опера запазва хубавото отношение към Римски-Корсаков и продължава да поставя неговите опери. Премиерата на „Цар Салтан“ е на 2 ноември 1900 г. под диригентството на М. М. Иполитов-Иванов. Един месец по-късно същият театър организира 35-годишния юбилей на композитора.
СЪДЪРЖАНИЕ
Селска стая. През дългите зимни вечери трите сестри стоят в къщи и предат. Двете по-големи постоянно се хвалят с красотата си и смятат най-малката за глупачка. Затова те я карат да върши цялата домакинска работа. Тази вечер сестрите предат и си говорят какво биха направили, ако царят се ожени за тях. Най-голямата казва, че би устроила пир за целия народ. Средната сестра заявява, че ще изтъче платно за дрехи на всички хора в царството. Намесва се и най-малката: „Аз не съм нито добра готвачка, нито добра тъкачка, но бих родила на царя син юнак над юнаците“, казва девойката. Още неиздумала и в стаята на сестрите влиза сам цар Салтан. Той случайно минавал край къщата им и чул техния разговор. Царят заповядал сестрите да бъдат заведени веднага в двореца; най-малката ще направи своя жена, средната — тъкачка, а най-голямата — готвачка. Двете по-големи сестри са обхванати от завист и злоба към по-малката. Те започват веднага да молят старата баба Бабариха да оклевети пред Царя щастливата им сестра.
Най-малката сестра отдавна вече е царица Милитриса. Цар Салтан е отишъл на война, а през това време царицата е родила син, наречен Гвидон. Милитриса е изпратила бързоходец с писмо до царя, с което му съобщава за раждането на Гвидон. Обаче завистливите нейни сестри, подпомогнати от баба Бабариха, са подменили известието. В тяхното писмо пише, че роденото дете не е нито мишка, нито жаба, а някакво незнайно зверче. Царица Милитриса се безпокои за дългото мълчание на царя. Нито смешките на веселия Скоморох, нито приказките на стария дядо могат да я разтушат. Най-после дългоочакваният пратеник на царя идва. Писарят прочита донесената заповед на цар Салтан: „Майката и детето да се сложат в една бъчва и да се хвърлят в морето.“ Милитриса е покрусена от неочакваната вест. Народът учудено изказва огорчението си. Само двете сестри на царицата тържествуват.
Пустинният бряг на остров Буян. Бъчвата с Милитриса и Гвидон е носена дълго по морската шир. Царевич Гвидон е расъл не с дни, а с часове и се е превърнал в красив и силен момък. Вълните изхвърлят бъчвата на пустинния бряг и от нея излиза царицата със своя син. Гвидон си прави лък и стрели, за да пази майка си от дивите зверове. Изведнъж той забелязва, че високо във въздуха един ястреб е нападнал красив лебед. Веднага Гвидон пуща стрелата и убива ястреба. За голяма изненада на Милитриса и Гвидон спасеният Лебед заговорва с човешки глас. Той благодари за спасението си и обещава да се отплати на царевича. Лебедът си отива. Над острова се спуска нощ. Милитриса и Гвидон се унасят в сън. Те се събуждат с първите слънчеви лъчи и с изумление виждат на брега на острова голям и хубав град. Чуват се и тържествените утринни камбани. Вратите на чудния град се отварят и към Милитриса и Гвидон се отправя тържествено шествие. Пратениците на вълшебния град Леденец са дошли да молят Гвидон да стане техен цар. Той е успял да убие злия магьосник, преобразен като ястреб, и с това е освободил града от магията. Жителите на Леденец са очаквали идването на Гвидон, защото така са били предсказали звездобройците. Царевич Гвидон приема поканата и тържественото шествие се отправя към града.
Гвидон е господар на богатия Леденец, но с това не е станал щастлив. Той тъгува за баща си и за родния град Тмутаракан. Сега царевичът стои на брега на острова. Гвидон гледа корабите, заминаващи за царството на баща му, и неговата мъка става още по-голяма. Той извиква птицата-лебед, за да я пита какво да прави. Лебедът му казва да се окъпе три пъти в морето. Гвидон изпълнява неговото нареждане и веднага се превръща в пчела. Лебедът му нарежда да лети след корабите.
Цар Салтан стои на трона си, обхванат от тъжни мисли. За да се разсее, той повиква пристигналите моряци. Нека те му опишат чудесата, които са видели при далечните си пътувания. Моряците разказват за чудния град Леденец и неговия княз Гвидон; там не се боят от бури, защото ги пазят трийсет и тримата юнаци на Черномор. Те разказват още и за катеричката, която яде златни орехи и пее песни, и за много други чудни неща. Цар Салтан решава да замине за остров Буян, но готвачката, тъкачката и баба Бабариха го разубеждават. Коварните жени започват да му разказват приказката за чудната красавица, която денем затъмнявала слънцето, а нощем осветявала земята. Гвидон лети около тях като пчела и възмутен от подлостта на лелите си и злата Бабариха, ужилва и трите. После отлита през прозореца.
Отново княз Гвидон се разхожда по брега на остров Буян. Той не може да забрави разказа на лелите си за чудната красавица, която с красотата си затъмнявала слънцето. Гвидон, без да я е видял, денонощно мечтае за нея. Царевичът решава да повика птицата-Лебед и да я попита за незнайната красавица. Гвидон казва, че е готов да обиколи трийсет и три страни, за да я намери. Но Лебедът му отговаря: „Защо ще ходиш толкова далече — това съм аз“, и веднага се превръща в девойка с неземна красота. Радостни, младите се прегръщат. Към тях се приближава Милитриса и ги благославя.
Пред двореца си в Леденец стои княз Гвидон с майка си Милитриса и своите придворни. Те гледат към морето корабите на цар Салтан, който е съобщил, че пристига. Когато корабите приближават, целият град Леденец начело с Гвидон посрещат цар Салтан. Гвидон показва на царя чудесата на своя град: и вълшебния си дворец, и чудната катеричка, и юнаците на Черномор. Цар Салтан поисква от Царкиня-Лебед да покаже и своето вълшебство. Тогава тя му показва царица Милитриса. Зарадваният и същевременно смутен Салтан попитва и за сина си. Царкиня-Лебед му посочва княз Гвидон. Царят радостно прегръща жена си и сина си. Той дори прощава на завистливите и коварни сестри злото, което са му причинили. Започва радостно веселие.
МУЗИКА
Операта „Цар Салтан“ е едно от най-жизнерадостните, най-светлите и най-оптимистичните произведения на Николай Римски-Корсаков. Цялата музика е написана в лек стил, наситена е с много хумор, веселие и ирония. Сякаш след няколкото поредни силно драматични опери композиторът е чувствувал нужда да удовлетвори подчертаната си склонност към приказната тематика, като твори върху фантастичен сюжет. От своя страна чудната приказка на Пушкин дава богат материал за създаване на музика с лек и жизнерадостен характер.
Всички главни действуващи лица в операта са истински приказни герои: доверчиви, простодушия, чистосърдечни или злобни и завистливи. Тук композиторът не се стреми към психологическа задълбоченост, към обрисуване на дълбоки човешки преживявания. Напротив, всичко е дадено леко, с остроумна шеговитост — като увлекателна недействителност.
И в „Цар Салтан“ музиката е пропита от интонации на народната песенност. Сцените с реалистичен характер са изградени на основата на лиричната песен, на народните инструментални мелодии, на старинните песни на скоморохите, както и на мелодиите на детските вълшебни песнички. Фантастичните епизоди са разгърнати преди всичко инструментално. В тяхното изграждане композиторът използува по-изискан хармоничен език и по-оригинални оркестрови темброви окраски.
И в „Цар Салтан“ независимо от приказния й сюжет Римски-Корсаков избира мелодическото начало като основа в музикалната характеристика на своите герои. Това е една от най-богатите в мелодическо отношение негови опери. Обаче тук особено важна роля играят и симфоничните епизоди, които са изградени на принципа на програмността. Всеки от тях има конкретна програма и рисува точно определени събития и картини. Те допълват и обогатяват развитието на действието. Като най-значителни могат да се посочат следните симфонични епизоди: встъплението към първо действие (не към пролога), наречено „Походът на цар Салтан“; „Плаването на бъчвата“ — въведение към второ действие; интермедията от второ действие „Появата на вълшебния град“; въведението към последната картина „Трите чудеса на Гвидоновото царство“. Всички симфонични картини се отличават с яркия си и образен музикален език, с почти осезаемата си звукова живопис и със своето изящество. Интересно хрумване на композитора е фанфарният призив, с който започва прологът и всяко действие и който има смисъл на повик — „Слушайте, гледайте, хора“. Трябва да се отбележи и особено високата художествена стойност на малкия оркестров епизод „Летенето на пчелата“, с който завършва четвърта картина на операта. Той често е изпълняван и като самостоятелна оркестрова миниатюра под името „Полетът на бръмбара“.
В операта има забележителни по своята художествена стойност музикални номера, между които сцената на трите сестри от пролога и приспивната песен на Милитриса от първо действие. Извънредно интересна е и сцената на Скомороха и Стария дядо от същото действие. От трета картина трябва да се спомене чудесната ария на Птицата-Лебед. Наситена със свеж хумор и ирония е сцената след ожилването на трите жени, когато цар Салтан заповядва да се забрани влизането на пчели в двореца. Много емоционален е дуетът между Гвидон и Царкиня-Лебед в шеста картина. Тук трябва да се отбележи и фактът, че композиторът веднага променя музикалния език на Лебеда, щом омагьосаната царкиня придобива човешки образ. Нейната партия веднага започва да се гради на народнопесенните елементи.
Опера в четири действия (шест картини) и пролог
Либрето В. И. Белски
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
В ПРОЛОГА
Цар Салтан — бас
Малката сестра — сопран
Средната сестра — мецосопран
Голямата сестра — сопран
Баба Бабариха — мецосопран
В ОПЕРАТА:
Цар Салтан — бас
Царица Милитриса (малката сестра) — сопран
Тъкачка (средната сестра) — мецосопран
Готвачка (голямата сестра) — сопран
Баба Бабариха — мецосопран
Царевич Гвидон — тенор
Царкиня-лебед (в началото Птица-лебед) — сопран
Стар дядо — тенор
Пратеник — баритон
Скоморох — бас
Първи моряк — тенор
Втори моряк — баритон
Трети моряк — бас
Глас на Магьосника и духовете — тенори, баси
Боляри, придворни, бавачки, писари, стражи, моряци, войници, бързоходци, певци, певици, танцьори, танцьорки, звездобройци, народ, 33-те морски витязи на Черномор, катеричка, пчела.
Действието се развива в град Тмутаракан и остров Буян в приказно време.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Идеята за създаването на операта „Приказка за цар Салтан“ е подхвърлена на композитора от В. В. Стасов. Римски-Корсаков обаче дълго време не смята, че някога ще я осъществи, Той решава да започне работа върху „Цар Салтан“ по време на подготовката за отпразнуване стогодишнината от рождението на Пушкин през 1899 г. Либретото на операта е написано от В. И. Белски (1866–1946), който е автор и на други текстове на негови опери, като „Садко“, „Сказание за невидимия град Китеж и девойката Феврония“, „Златното петле“. Римски-Корсаков започва да пише музиката през пролетта на 1899 г., усамотил се в имението Вечаша. В едно писмо до певицата Зибела-Врубел, изпълнителка на партиите на Волхова („Садко“), Марфа („Царска годеница“) и др., композиторът отбелязва: „…Тук живея тихо и мирно, но работя толкова много, че свят ми се завива. Операта напредва бързо: от седемте картини четири са готови в скици, а две са напълно инструментирани. Вече Ви писах, че тук е много удобно за творчество. Тишина. Никакви хора; прекрасно място…“ През есента на същата година Римски-Корсаков завършва музиката на операта, а до края на годината и нейната оркестрация.
Първото представление на „Цар Салтан“ е изнесено не в Петербург, а в Москва. През 1900 г. собственикът на частната опера С. И. Мамонтов е затворен заради неизплатени дългове. Предната година обаче той е привлякъл в своя театър за диригент младия композитор Иполитов-Иванов. След арестуването на Мамонтов театърът му е иззет от неговите кредитори, които организират нов театър под името „Московска частна опера — дружество“. Новото ръководство на частната опера запазва хубавото отношение към Римски-Корсаков и продължава да поставя неговите опери. Премиерата на „Цар Салтан“ е на 2 ноември 1900 г. под диригентството на М. М. Иполитов-Иванов. Един месец по-късно същият театър организира 35-годишния юбилей на композитора.
СЪДЪРЖАНИЕ
Селска стая. През дългите зимни вечери трите сестри стоят в къщи и предат. Двете по-големи постоянно се хвалят с красотата си и смятат най-малката за глупачка. Затова те я карат да върши цялата домакинска работа. Тази вечер сестрите предат и си говорят какво биха направили, ако царят се ожени за тях. Най-голямата казва, че би устроила пир за целия народ. Средната сестра заявява, че ще изтъче платно за дрехи на всички хора в царството. Намесва се и най-малката: „Аз не съм нито добра готвачка, нито добра тъкачка, но бих родила на царя син юнак над юнаците“, казва девойката. Още неиздумала и в стаята на сестрите влиза сам цар Салтан. Той случайно минавал край къщата им и чул техния разговор. Царят заповядал сестрите да бъдат заведени веднага в двореца; най-малката ще направи своя жена, средната — тъкачка, а най-голямата — готвачка. Двете по-големи сестри са обхванати от завист и злоба към по-малката. Те започват веднага да молят старата баба Бабариха да оклевети пред Царя щастливата им сестра.
Най-малката сестра отдавна вече е царица Милитриса. Цар Салтан е отишъл на война, а през това време царицата е родила син, наречен Гвидон. Милитриса е изпратила бързоходец с писмо до царя, с което му съобщава за раждането на Гвидон. Обаче завистливите нейни сестри, подпомогнати от баба Бабариха, са подменили известието. В тяхното писмо пише, че роденото дете не е нито мишка, нито жаба, а някакво незнайно зверче. Царица Милитриса се безпокои за дългото мълчание на царя. Нито смешките на веселия Скоморох, нито приказките на стария дядо могат да я разтушат. Най-после дългоочакваният пратеник на царя идва. Писарят прочита донесената заповед на цар Салтан: „Майката и детето да се сложат в една бъчва и да се хвърлят в морето.“ Милитриса е покрусена от неочакваната вест. Народът учудено изказва огорчението си. Само двете сестри на царицата тържествуват.
Пустинният бряг на остров Буян. Бъчвата с Милитриса и Гвидон е носена дълго по морската шир. Царевич Гвидон е расъл не с дни, а с часове и се е превърнал в красив и силен момък. Вълните изхвърлят бъчвата на пустинния бряг и от нея излиза царицата със своя син. Гвидон си прави лък и стрели, за да пази майка си от дивите зверове. Изведнъж той забелязва, че високо във въздуха един ястреб е нападнал красив лебед. Веднага Гвидон пуща стрелата и убива ястреба. За голяма изненада на Милитриса и Гвидон спасеният Лебед заговорва с човешки глас. Той благодари за спасението си и обещава да се отплати на царевича. Лебедът си отива. Над острова се спуска нощ. Милитриса и Гвидон се унасят в сън. Те се събуждат с първите слънчеви лъчи и с изумление виждат на брега на острова голям и хубав град. Чуват се и тържествените утринни камбани. Вратите на чудния град се отварят и към Милитриса и Гвидон се отправя тържествено шествие. Пратениците на вълшебния град Леденец са дошли да молят Гвидон да стане техен цар. Той е успял да убие злия магьосник, преобразен като ястреб, и с това е освободил града от магията. Жителите на Леденец са очаквали идването на Гвидон, защото така са били предсказали звездобройците. Царевич Гвидон приема поканата и тържественото шествие се отправя към града.
Гвидон е господар на богатия Леденец, но с това не е станал щастлив. Той тъгува за баща си и за родния град Тмутаракан. Сега царевичът стои на брега на острова. Гвидон гледа корабите, заминаващи за царството на баща му, и неговата мъка става още по-голяма. Той извиква птицата-лебед, за да я пита какво да прави. Лебедът му казва да се окъпе три пъти в морето. Гвидон изпълнява неговото нареждане и веднага се превръща в пчела. Лебедът му нарежда да лети след корабите.
Цар Салтан стои на трона си, обхванат от тъжни мисли. За да се разсее, той повиква пристигналите моряци. Нека те му опишат чудесата, които са видели при далечните си пътувания. Моряците разказват за чудния град Леденец и неговия княз Гвидон; там не се боят от бури, защото ги пазят трийсет и тримата юнаци на Черномор. Те разказват още и за катеричката, която яде златни орехи и пее песни, и за много други чудни неща. Цар Салтан решава да замине за остров Буян, но готвачката, тъкачката и баба Бабариха го разубеждават. Коварните жени започват да му разказват приказката за чудната красавица, която денем затъмнявала слънцето, а нощем осветявала земята. Гвидон лети около тях като пчела и възмутен от подлостта на лелите си и злата Бабариха, ужилва и трите. После отлита през прозореца.
Отново княз Гвидон се разхожда по брега на остров Буян. Той не може да забрави разказа на лелите си за чудната красавица, която с красотата си затъмнявала слънцето. Гвидон, без да я е видял, денонощно мечтае за нея. Царевичът решава да повика птицата-Лебед и да я попита за незнайната красавица. Гвидон казва, че е готов да обиколи трийсет и три страни, за да я намери. Но Лебедът му отговаря: „Защо ще ходиш толкова далече — това съм аз“, и веднага се превръща в девойка с неземна красота. Радостни, младите се прегръщат. Към тях се приближава Милитриса и ги благославя.
Пред двореца си в Леденец стои княз Гвидон с майка си Милитриса и своите придворни. Те гледат към морето корабите на цар Салтан, който е съобщил, че пристига. Когато корабите приближават, целият град Леденец начело с Гвидон посрещат цар Салтан. Гвидон показва на царя чудесата на своя град: и вълшебния си дворец, и чудната катеричка, и юнаците на Черномор. Цар Салтан поисква от Царкиня-Лебед да покаже и своето вълшебство. Тогава тя му показва царица Милитриса. Зарадваният и същевременно смутен Салтан попитва и за сина си. Царкиня-Лебед му посочва княз Гвидон. Царят радостно прегръща жена си и сина си. Той дори прощава на завистливите и коварни сестри злото, което са му причинили. Започва радостно веселие.
МУЗИКА
Операта „Цар Салтан“ е едно от най-жизнерадостните, най-светлите и най-оптимистичните произведения на Николай Римски-Корсаков. Цялата музика е написана в лек стил, наситена е с много хумор, веселие и ирония. Сякаш след няколкото поредни силно драматични опери композиторът е чувствувал нужда да удовлетвори подчертаната си склонност към приказната тематика, като твори върху фантастичен сюжет. От своя страна чудната приказка на Пушкин дава богат материал за създаване на музика с лек и жизнерадостен характер.
Всички главни действуващи лица в операта са истински приказни герои: доверчиви, простодушия, чистосърдечни или злобни и завистливи. Тук композиторът не се стреми към психологическа задълбоченост, към обрисуване на дълбоки човешки преживявания. Напротив, всичко е дадено леко, с остроумна шеговитост — като увлекателна недействителност.
И в „Цар Салтан“ музиката е пропита от интонации на народната песенност. Сцените с реалистичен характер са изградени на основата на лиричната песен, на народните инструментални мелодии, на старинните песни на скоморохите, както и на мелодиите на детските вълшебни песнички. Фантастичните епизоди са разгърнати преди всичко инструментално. В тяхното изграждане композиторът използува по-изискан хармоничен език и по-оригинални оркестрови темброви окраски.
И в „Цар Салтан“ независимо от приказния й сюжет Римски-Корсаков избира мелодическото начало като основа в музикалната характеристика на своите герои. Това е една от най-богатите в мелодическо отношение негови опери. Обаче тук особено важна роля играят и симфоничните епизоди, които са изградени на принципа на програмността. Всеки от тях има конкретна програма и рисува точно определени събития и картини. Те допълват и обогатяват развитието на действието. Като най-значителни могат да се посочат следните симфонични епизоди: встъплението към първо действие (не към пролога), наречено „Походът на цар Салтан“; „Плаването на бъчвата“ — въведение към второ действие; интермедията от второ действие „Появата на вълшебния град“; въведението към последната картина „Трите чудеса на Гвидоновото царство“. Всички симфонични картини се отличават с яркия си и образен музикален език, с почти осезаемата си звукова живопис и със своето изящество. Интересно хрумване на композитора е фанфарният призив, с който започва прологът и всяко действие и който има смисъл на повик — „Слушайте, гледайте, хора“. Трябва да се отбележи и особено високата художествена стойност на малкия оркестров епизод „Летенето на пчелата“, с който завършва четвърта картина на операта. Той често е изпълняван и като самостоятелна оркестрова миниатюра под името „Полетът на бръмбара“.
В операта има забележителни по своята художествена стойност музикални номера, между които сцената на трите сестри от пролога и приспивната песен на Милитриса от първо действие. Извънредно интересна е и сцената на Скомороха и Стария дядо от същото действие. От трета картина трябва да се спомене чудесната ария на Птицата-Лебед. Наситена със свеж хумор и ирония е сцената след ожилването на трите жени, когато цар Салтан заповядва да се забрани влизането на пчели в двореца. Много емоционален е дуетът между Гвидон и Царкиня-Лебед в шеста картина. Тук трябва да се отбележи и фактът, че композиторът веднага променя музикалния език на Лебеда, щом омагьосаната царкиня придобива човешки образ. Нейната партия веднага започва да се гради на народнопесенните елементи.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги