Панчо Владигеров е велик български композитор, който създаде и завеща на народа ни неоценимо духовно наследство. Неговото изключително по художествената си стойност творчество тласна далеч напред историческото развитие на лишената от вековни традиции българска музика. Композиторът създаде нова, владигеровска епоха, довела до процъфтяването на националната ни композиторска школа. Заедно с голямата си международна слава на изявен композитор Владигеров затвърди и авторитета на българската музика сред културната общественост на съвременния свят. В свое изказване съветският музикален творец Тихон Хренников го окачествява като „гениален композитор, класик на българската и световната музикална култура, вписал златни страници в развитието на световното музикално изкуство“.
В дългия си творчески път Панчо Владигеров създаде истинска жизнеспособна, дълбоко народностна и демократична по своя характер музика. С ясно съзнание безпогрешно я отправи към масовия слушател, към целия народ. Избликнала спонтанно. Владигеровата музика носи винаги в себе си искрената и сърдечна мелодичност, дълбоката емоционалност и пламенното въображение на своя автор. Произведенията му се отличават с величествената си простота и увличащия си темперамент. Те респектират с изключителното майсторство, с което са изградени, с изящността на своята форма и с пищността на звуковата си палитра. Всъщност в творбите на Владигеров се разкрива народната душа в най-тънките й отсенки.
От големия брой произведения на Панчо Владигеров, писани в продължение на повече от шестдесет години и обхващащи всички области на музиката, е достатъчно да се споменат само някои, като бляскавата, патриотична и вече онародняла се Българска рапсодия „Вардар“, великолепната „Българска сюита“, притежаващият изумително високи художествени достойнства. Концерт за пиано № 3, импозантната Импровизация и токата, операта „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“, величествената увертюра „Девети септември“, очарователните Импресии за пиано, пълните с искрена сърдечност миниатюри за пиано „Шумен“, инструменталните пиеси, симфониите, концертите, десетките песни и пр., и пр. Всички тези произведения, които носят в себе си лъха на родната земя и в които пулсира жизнеността на българина, разкриват творческия лик на големия майстор.
Панчо Владигеров е роден на 13 март 1899 г. в Цюрих, Швейцария, но прекарва цялото си детство в Шумен. Своята музикална надареност той разкрива в най-ранна възраст. Музикалното си образование започва в Софийското музикално училище. Именно тук неговият пръв учител, композиторът Добри Христов, му вдъхва любов към народната песен и всичко българско. След това Владигеров учи в Държавното висше музикално училище в Берлин — пиано при Хайнрих Барт и композиция при Паул Юон, — а след завършването му с блестящ успех продължава образованието си в майсторския клас на Берлинската академия на изкуствата. Тук негов преподавател по пиано е Леонид Кройцер, а по композиция — Фридрих Гернсхайм и Георг Шуман. През 1921 г. Панчо Владигеров завършва с отличие Академия със значителен творчески актив. Първите си международни успехи той бележи като студент в Берлин. На два пъти Владигеров става носител на Менделсонова премия, а именитият драматичен режисьор Макс Райнхард го поканва за свой музикален сътрудник. В тези години Панчо Владигеров написва много произведения — Първият концерт за пиано и оркестър, Първият концерт за цигулка и оркестър, музика към много театрални спектакли, рапсодията „Вардар“, инструментални пиеси и мн. др.
Младият композитор работи в Германия до 1932 г., но при засилването на фашизма се завръща в България. Панчо Владигеров заема професорско място в Музикалната академия в София и в продължение на повече от 40 години успешно работи като педагог. Тук той подготвя плеяда талантливи композитори от няколко поколения, сред които днешни най-изтъкнати музикални творци, начело с Парашкев Хаджиев, Александър Райчев и още десетки други. По време на социалистическата революция през 1944 г. Панчо Владигеров се намира в разцвета на творческите си сили. Тогава пред всички дейци на културата и изкуството се разкриват огромни възможности за творчество. Именно през годините на социалистическото строителство композиторът написва едни от най-ценните си произведения — симфонии, инструментални концерти, симфонични пиеси, сценични произведения, инструментални и камерни произведения и много други.
Панчо Владигеров става носител на голям брой правителствени и международни награди и отличия: Герой на социалистическия труд, Народен артист, лауреат на Димитровска награда, наградата „Хердер“, високи ордени и мн. др.
Панчо Владигеров умира на 8 септември 1978 г. в София.
Опера в три действия (шест картини)
Либрето Николай Лилиев и Фани Попова-Мутафова
Калоян, български цар — баритон
Царица Мария, негова жена, куманка — сопран
Балдуин, император на латините, пленник в Търново — тенор
Деспот Борил — тенор
Зоя, придворна дама — мецосопран
Каля, куманка, прислужница на царицата — алт
Бързоходец — тенор
Тълмач — тенор
Български архиепископ — бас
Прислужник — бас
Монах — бас
Вестител — бас
Боляри, болярки, народ, прислужници, стражи, кумански девойки, войници, кръстоносци, свещеници, монаси и др.
Действието се развива в Търново в първите години на XIII в.
В годините на създаването на операта „Цар Калоян“ у нас има само един държавен музикално-изпълнителски институт — Софийската народна опера. По това време не съществуват нито държавен симфоничен оркестър, нито хор, нито какъвто и да е друг изпълнителски състав. Всички други музикални колективи освен операта са на самодейни начала. В оперния ни театър се играят произведения от класиката, а българският репертоар е застъпен с творбите на нашите композитори от първото поколение. Владигеров като най-виден представител на българската музика решава да направи своя принос и в този жанр. Той започва да търси сюжет и се спира на твърде известния по тава време роман на Фани Попова-Мутафова „Солунският чудотворец“. Авторката се съгласява да напише съвместно с големия български поет и театрален деец Николай Лилиев (1885–1959) оперното либрето. Двамата либретисти създават текста на операта само върху мотиви от романа и събитията са предадени малко свободно. На фона на важния в българската история факт — победата на Калоян над кръстоносците латини и пленяването на техния император Балдуин — е изградена силна човешка драма. В либретото историческите събития са повод за развитието на действието. Дадени са разнообразни картини, главно от живота на дворцовите среди, обрисувани са нравите и взаимоотношенията между приближените на царя, но заедно с това са щрихирани и ярки народни сцени. Николай Лилиев като опитен театрал спомага либретото да бъде изградено според изискванията на оперната драматургия, а написаните от него стихове са на превъзходен поетичен език.
Панчо Владигеров започва работа над музиката в началото на 1935 г. и за една година успява да завърши напълно партитурата. „Цар Калоян“ е изнесена за пръв път на 20 май 1936 г. под диригентството на Асен Найденов. Режисьор е Христо Попов. Операта е посрещната топло и с интерес от страна на публиката, но само след няколко представления е свалена по внушение на двореца, тъй като отрицателният образ на куманката царица Мария в операта можел да даде повод за уронване престижа на тогавашната царица — чужденката Йоана. Само няколко месеца след софийската премиера „Цар Калоян“ е поставена с голям успех в Братиславската опера — на 30 януари 1937 г. Малко по-късно операта се изнася и в Любляна. Втората постановка на „Цар Калоян“ у нас е осъществена през 1962 г. в новата сценична редакция от Русенската народна опера под диригентството на Ромео Райчев и режисурата на Евгений Немиров. През 1975 г. „Цар Калоян“ е поставена в Софийската народна опера. Диригент е Александър Владигеров, а режисьор Михаил Хаджимишев.
В катедралния храм в Търново. За да укрепи наскоро освободилата се от Византия българска държава, младият цар Калоян е сключил уния с папа Инокентий. С този политически акт той цели да предпази страната от нахлуването на кръстоносците и същевременно да насочи вниманието си само към стремежите на Византия отново да покори България. Папата е изпратил един кардинал да короняса Калоян за цар на българите. Калоян е щастлив, че с това всъщност официално се признава България за свободна държава. Народът радостно приветствува своя любим цар. Но едва привършила коронацията и втурналият се вестоносец съобщава, че латинският император Балдуин е нахлул е кръстоносците си в българските земи. Вестта поразява Калоян. Та нали той и Балдуин са се споразумели да живеят в мир и приятелство! Възмутен от вероломството на латините, Калоян заповядва на болярите веднага да съберат войските си, които сам царят ще предвожда.
В царските покои. Младата царица, куманката Мария, постоянно тъгува за мъжа си. Тя оплаква нещастната си съдба, защото Калоян непрекъснато отсъствува: нали трябва да брани своята родина. Зоя, придворната дама на царицата, напразно се мъчи да я развлече със своите песни. Гадателката Каля също не може с предсказанията си да утеши царицата, а танцуващите кумански девойки още повече дразнят Мария и тя ги изпъжда. Внезапно долитат тревожни викове; в далечината се виждат приближаващи се войски. Всички мислят, че това са нахлуващи латини. Но тревогата се заменя с радост. Завръща се Калоян със своите победоносни войни. Българският цар е сразил при Адрианополис неприятеля. Много рицари са паднали в кървавите боеве, а техният император Балдуин е пленен от Калоян.
Пред стените на Търново. Народът радостно посреща победителите. Царицата, придружена от придворните, също е дошла да посрещне Калоян. Горд и щастлив от голямата победа, царят заповядва да свалят оковите на знатния пленник, сам му връща меча и когато Балдуин дава дума, че няма да се опита да избяга, го нарича свой гост. Императорът на латините, който съвсем не е очаквал такова благородство от страна на Калоян, е трогнат истински. Започва радостен народен празник.
Градина пред двореца Царевец. Калоян отново е заминал с войските си да брани родните земи. По време на дългите му отсъствия царица Мария се е влюбила в гордия и красив рицар Балдуин, който свободно се разхожда из Царевец. В името на своята любов тя е готова на всичко. Сега царицата причаква Балдуин в градината. Императорът, въпреки че не е затворник, изживява тежко пленничеството си. Той тъгува за своите близки, останали в родината му. Когато Мария идва при него, височайшият пленник й разкрива своите страдания. Отначало царицата му изказва съчувствията си, а после открито му признава своята любов. Балдуин е смутен. Когато обаче Мария му предлага своята помощ, за да избяга, при условие, че я вземе със себе си, той с възмущение отказва. Императорът е дал клетва да не бяга, а като рицар не може да злоупотреби с благородството на Калоян.
Кулата на Балдуин. В мрачната кула императорът живее уединено. Мария още не е изгубила надежда да спечели любовта на латинеца. Сега, преоблечена като монах, тя се промъква при него. Царицата отново му разкрива чувствата си и пак предлага на Балдуин да избягат заедно. Пленникът отговаря гордо и студено, че предпочита робството пред безчестието. Озлобена, Мария замисля отмъщение. Тя си отива, обхваната от жажда за мъст. В кулата се вмъква монах, пристигнал тайно от Фландрия и донася вести за пленника. Балдуин дава на монаха писмо, което той трябва да занесе на жена му. В него пленникът разказва всичко за своя живот в Търново.
В царския дворец. Калоян се е завърнал от поход. Мария, която не може да прости на Балдуин, че е отхвърлил любовта й, казва на Калоян, че по време на отсъствието му плененият император постоянно я преследвал с любовните си ухажвания. Дори се осмелил да й предложи да избягат заедно. Калоян е възмутен. Той заповядва латинецът веднага да бъде убит, като за смъртта му бъде възвестено с биене на църковните камбани. Мария тържествува. Влиза вестоносец и предава на царя писмото, което е било намерено в един заловен фламандски монах. Калоян извиква преводача и го кара да преведе писмото. От написаното от Балдуин той научава цялата истина. Дълбоко развълнуван от подлостта на жена си, царят заповядва да бъде спряна веднага екзекуцията на Балдуин. В този момент проехтяват камбаните. Мария, скрита зад завеса, е чула всичко. Тя разбира, че измамата й е разкрита, и се пробожда с кинжала си. Калоян е потресен…
Операта „Цар Калоян“ е едно от най-значителните произведения на Панчо Владигеров. Музиката й е написана с присъщото на Владигеров професионално майсторство и е издържана в духа на нашето народно звукотворчество. Композиторът е използувал не само интонации и ритми от народната ни песен, но и цели народни мелодии и танци, които е употребил като готов тематичен материал. Ярките сценични образи, са дали възможност на Владигеров да изгради цялостни и убедителни, силно индивидуализирани музикални характеристики на главните герои. Композиторът е отредил важна роля на оркестъра в операта. Разгърнат симфонично, той подпомага развитието на действието, а също така допринася за по-цялостното разкриване на музикалните образи и душевните преживявания на героите. Въпреки симфоничното развитие вокалните партии в операта се отличават с подчертана мелодичност. „Цар Калоян“ е написана с отделни музикални номера, чието единство се засилва и от общия понякога тематичен материал. Музиката притежава голяма емоционална сила. Владигеров умело разкрива душевните конфликти на героите, техните чувства и настроения, които се движат в много широка амплитуда — от нежната лирика до безизходния трагизъм и от жизнерадостните народни веселия до напрегнатия драматизъм.
В първата картина на операта има два основни дяла: сцената на коронацията — пищна, тържествена и с твърде подчертан национален колорит, и контрастно въздействуващият финал със своята напрегнатост и тревожност. Втората картина е много разнообразна и интересна: в нея изпъкват изпълнената с тъга и копнеж ария на Мария, песента на Зоя, танците на куманките. Тук се разкриват основните щрихи в музикалната характеристика на главната героиня на операта. Третата картина има характер на масова сцена — отначало тържествено празнична, а във втората част — буйно и радостно народно веселие. Музиката на танците се изпълнява и като самостоятелно симфонично произведение. Личната драма на героите всъщност започва от четвъртата картина на операта. В тази картина образът на Мария е очертан още по-пълно. В интересния диалог на царицата и Балдуин е истинската завръзка на драмата. Постепенно лиричното настроение се заменя с атмосферата на потиснатост и драматизъм. Най-силно място в следващата картина е драматичният дует на Мария и Балдуин със своя изключително напрегнат финал. Тук ярко и картинно е предадена смяната на чувствата на Мария: любовта се превръща в омраза, страстта — в жажда за мъст.
Последната картина донася и кулминацията, и развръзката на драмата. Нахвърлените щрихи от образа на Калоян тук добиват завършеност. С кинематографична бързина и яркост са нарисувани контрастните душевни състояния на царя: възмущение, накърнена гордост и дълбоко разкаяние за направената фатална грешка. Изключителен драматургичен ефект, изразен убедително в музиката, са моментът на спирането на екзекуцията и последвалият звън на камбаните. Финалният хор е силно емоционален апотеоз.