Книга за операта

Опера в две действия (четири картини)

Либрето Феличе Романи

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Родолфо — баритон

Тереза, мелничарка — сопран

Амина, храненица на Тереза, годеница на Елвино — сопран

Елвино, млад селянин — тенор

Лиза, гостилничарка — мецосопран

Алесио, млад селянин — бас

Нотариус — тенор

Кмет — бас

Селяни, селянки, сватбари, музиканти, слуги на графа, гости.

Действието се развива в малко планинско италианско село в началото на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

В сравнение със своя прочут колега и приятел Доницети, Белини е писал своите опери твърде бавно — една опера за около десет-дванадесет месеца. Обаче годината 1831, тридесетата в неговия живот, е свързана с появата на две опери, като и двете са връхни постижения в творчеството му — „Сомнамбула“ и „Норма“. „Сомнамбула“ заема по-особено място сред произведенията на композитора. Тя е нещо средно между опера буфо и опера сериа и затова авторът я нарича лирична мелодрама. След огромния успех на завършената през 1830 г. „Капулсти и Монтеки“ Белини се спира на сюжета на „Сомнамбула“. Неговият постоянен либретист — големият поет Феличе Романи (1788–1865), пламенен патриот, който се отказва от мястото на придворен поет в австрийския двор, защото не иска да стане поданик на страната, покорила родината му — написва бързо и с голямо умение либретото2. Той го построява върху съдържанието на балета „Пристигането на новия господар“ от Америя и Скриб и оригинала на пиесата „Сомнамбула“ на големия френски поет и либретист Еужен Скриб (1791–1861). Белини работи бързо и с увлечение и завършва операта за по-малко от два месеца. В едно свое писмо Белини разказва някои подробности по своя творчески процес: След като е имал завършеното либрето, в написването на което взимал участие, се заемал задълбочено да изучава характерите на героите и чувствата, които ги вълнуват, като се е стремял да „влезе в душевния мир на всеки от тях“. Изяснил веднъж емоционалните им състояния, започвал да декламира партиите на всеки, изучавал движението на речта и набелязвал контурите на мелодиите. Именно на този начин на композиране се дължи разликата между другите опери на Белини и „Сомнамбула“, чийто сюжет е битов, а героите — най-обикновени хора. „Сомнамбула“ може да бъде причислена към така наречената „семисериа“ (полусериозна опера, защото има щастлив завършек), но по своята същност е една лирико-романтична опера. Първото изпълнение на „Сомнамбула“ е на 6 март 1831 г. в Милано.

СЪДЪРЖАНИЕ

Площад пред селска кръчма. Селяните се готвят да отпразнуват годежа на богатия селски момък Елвино с храненицата на мелничарката Тереза — Амина. Отдалеч се чуват весели песни и възгласи. Само собственицата на селската кръчма Лиза е тъжна. Елвино доскоро е бил неин любим, но я е изоставил заради Амина. Мъка и ревност измъчват душата на Лиза, тя не може да сдържи чувствата си. Идва Амина, придружена от годеника си и гостите. Заедно с всички е и Алесио — селски момък, отдавна влюбен в Лиза, който се радва на годежа на Елвино, защото с това ръката на Лиза остава свободна. Пристига нотариусът и церемонията на годежа започва. Елвино заявява, че всичко, което има, ще принадлежи на бъдещата му съпруга Амина. Девойката отговаря, че тя има само сърцето си, което отсега завинаги ще принадлежи на Елвино. Щастливите влюбени се кълнат във вечна вярност и Елвино слага на пръста на Амина златния годежен пръстен. Никой в общото веселие не забелязва страданието на Лиза. Изведнъж се дочува конски тропот, всички любопитно се обръщат към красивия, млад и, както изглежда, знатен чужденец. Непознатият запитва за пътя към замъка. Селяните му казват, че до замъка е още далече и тъй като скоро ще мръкне, му предлагат да остане в селото и да се повесели с тях. Той с радост се съгласява. Удивен от красотата на Амина, чужденецът й прави няколко галантни комплимента. Изпитващият силна ревност Елвино е готов да се сбие с непознатия. Тереза излиза от мелницата и напомня на гостите, че е време да се прибират, защото вече е тъмно и скоро ще се появи призракът, от когото се страхуват всички. Развеселен, непознатият заявява, че не вярва в никакви призраци, но като вижда, че всички се разотиват, той поисква от Лиза стая за пренощуване. Когато Елвино и годеницата му остават сами, той сърдито я обвинява в кокетство. Тя обаче го успокоява и двамата отново се заклеват във вечна вярност.

Стая в странноприемницата на Лиза. Непознатият е граф Родолфо, владетелят на замъка, който преди години е заминал някъде надалече, без да съобщи на никого. Граф Родолфо с радост се отдава на спомени от младите си години. Той е поразен от красотата на Амина и завижда на нейния годеник. В това време идва Лиза, за да попита своя гостенин дали не се нуждае от нещо. Тя открива на непознатия, че селяните са го познали и сега кметът събира народа, за да поздравят владетеля на замъка граф Родолфо по случай завръщането му. На графа не му е много приятно, че са го познали, но милата любезност на Лиза му връща доброто настроение. Неочакван шум стряска Лиза. В отворения прозорец се показва „призракът“. Уплашена Лиза избягва, като забравя шала си в стаята на графа. „Призракът“ бавно влиза през прозореца в стаята. Изуменият граф разпознава в него Амина. Значи Амина е сомнамбула-призрак, който плаши, без да иска, селяните. Девойката ходи насън. Днес тя се е вълнувала повече от всеки друг път и в съня си изказва своите най-съкровени мечти: тя отново се кълне във вечна любов на Елвино. Графът е трогнат от чистата любов на Амина. Той не иска да се възползва от състоянието й, облича се и бързо напуска стаята. Амина уморено се отпуска на леглото и сънят и продължава несмущаван от никого. Кметът е събрал всички селяни и ги води в стаята на графа, за да му поднесат своите приветствия. Но какво е тяхното изумление, когато на леглото на графа виждат заспалата девойка. Те с любопитство се доближават и познават Амина. Лиза е дошла заедно с всички. Когато познава Амина, тя веднага се спуска бързо към къщата на Елвино: нека той види колко вярна е неговата бъдеща съпруга. Шумът събужда Амина. Тя не разбира защо негодуват нейните съселяни. Лиза довежда Елвино, който с възмущение съобщава, че нищо повече не го свързва с годеницата му.

Полянка сред гората. Въпреки че са видели Амина в чужда стая, някои от селяните начело с кмета все още не могат да повярват на случилото се. Сега те са тръгнали при граф Родолфо, за да го попитат как е попаднала Амина в неговата стая. Появява се Амина, която се движи като сянка. След нея неспокойна върви Тереза. Тук в гората всичко напомня за щастливите часове, прекарани с Елвино. Внезапно от гората излиза Елвино. Младото момиче се спуска към него, за да го убеди, че е станало някакво недоразумение. Но Елвино грубо я отблъсква, като я упреква за нейната измяна. Той хвърля годежния пръстен и избягва. Амина пада отчаяна в обятията на Тереза.

Площад пред кръчмата на Лиза. Тиха лятна вечер. Алесио моли Лиза да му стане жена. Тя му отказва, защото сега отново се надява да си възвърне любовта на Елвино. И действително Елвино я моли да му прости и да се омъжи за него. Щастливата Лиза кани съселяните си на годеж. Между гостите е и граф Родолфо. Той узнава какво се е случило и пред всички съобщава, че Амина е невинна, тя е сомнамбула. Селяните не знаят какво е това и не вярват. Елвино иска да отведе новата си годеница. Възмутената мелничарка Тереза показва намерения в стаята на графа шал, за да разкрие лицемерието на Лиза. Елвино отново е измамен: значи и Лиза е невярна. Неочаквано в един от прозорците на мелницата се появява призракът. Граф Родолфо уверява селяните, че това не е никакъв призрак, а Амина. Селяните познават девойката и остават като поразени. Спящата Амина преминава по малкото мостче над колелото на мелницата и бавно се спуска на земята. На сън тя пее за изгубеното си щастие. Изпълненият със състрадание и разкаяние Елвино нежно я събужда и я моли да му стане жена. Всички са радостни и приветствуват неговото решение.

МУЗИКА

„Сомнамбула“ е лирико-романтична опера, чиято музика съдържа най-ценните черти на мекия, топъл и сърдечен музикален език на Винченцо Белини. В нея са пресъздадени искрените и дълбоки чувства на главните герои — хора от народа, тяхната чистота на нравите, техният ежедневен бит. Цялата опера е с предимно лиричен характер, но има и редица весели и жизнерадостни епизоди, както и наситени с драматизъм моменти. В „Сомнамбула“, както в никоя друга италианска опера дотогава, са вложени много и сърдечни пасторални сцени.

Операта започва с жизнерадостната жанрова масова сцена на празнуващите годежа на Елвино и Амина селяни. Но тук всичко е предадено тънко и изящно. Белини в народностните сцени на тази опера не е използвал фолклорен материал, а само е вмъкнал интонации от народната песенност. Големият любовен дует на Амина и Елвино в първо действие е пламенен израз на нежни и съхранявани дълбоко в душата топли чувства. С голямо майсторство композиторът е охарактеризирал още в първото действие двата контрастни женски образа — на Амина, нежна, чиста девойка с възвишена душа, и лицемерната, но силно влюбена Лиза. Много интересна е и баладата за призрака, в която проличават невежеството и страхът на селяните. Още в първата картина са нахвърлени ярките щрихи на богатия образ на граф Родолфо, а във втората картина е направена пълна характеристика на неговото благородство и човечност.

Във втората картина се откроява хубавата ария на графа, който с умиление си спомня детството, прекарано по тия места. Силно въздействуваща е голямата лирична ария на Амина. Тя е бляскава и наситена с много чувства. По художественост може да се мери с прочутата „Каста дива“ и е желана от всички лирико-колоратурни сопрани. Със сцената на появата на сомнамбула Белини поставя началото на един от предпочитаните драматургически похвати в оперното творчество. Той го използва и в последната си опера „Пуритани“ (полудяването на Елвира). Доницети също си служи сполучливо с него в „Лучия ди Ламермур“ (полудяването на Лучия). Този драматургичен похват се среща дори в съвременната музика — полудяването на Любка в „Семьон Котко“ от Сергей Прокофиев. Краят на втората картина — намирането на Амина в стаята на графа — е изграден с музика, наситена с твърде напрегнати драматични моменти.

В началото на третата картина Белини отново връща битово-лиричния характер на музиката — интересния хор на селяните. Партията на отчаяната Амина има твърде силно подчертана лиричност, стигаща до сантиментализъм. Дуетът между Амина и Елвино, както и арията на Елвино, са написани изящно, но в тях липсва достатъчно драматизъм.

Четвъртата картина е пъстра поредица от контрастни сцени — лирични и битови. Белини като опитен драматург използва успешно внезапните контрасти. Жанровата сцена на новия годеж на Елвино се прекъсва от появата на графа.

Създалото се драматично напрежение с песента на лунатичната Амина преминава в мека, лирична емоционална атмосфера, последван веднага от радостната финална сцена на щастливата развръзка.

Лирична трагедия в две действия (четири картини)

Либрето Феличе Романи

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Норма, главна жрица — сопран

Оровез, вожд на друидите, баща на Норма — бас

Полион, римски проконсул в Галия — тенор,

Флавий, приближен на Полион — тенор

Адалджиза, жрица — сопран

Клотилда, приятелка на Норма — мецосопран

Жреци, жрици, галски воини, народ, римски войници, прислужници, стражи.

Действието се развива по време на упадъка на Римската империя, около 100 г. пр. н.е. в Галия.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

1831 г. е година на голям патриотичен подем в Италия. В нея именно Джузепе Мадзини (1805–1872) основава тайната организация „Млада Италия“, изиграла голяма роля за освобождението на страната. Патриотичните настроения обхващат и Винченцо Белини и особено неговия постоянен либретист Феличе Романи. Романи предлага на композитора да напишат опера върху сюжета на „Ернани“ от Юго. Макар и написана само преди година, драмата се ползува с огромна популярност сред свободолюбивите среди и е смятана като истински повик за открита борба, за въстание. Обаче по цензурни съображения Белини и Романи трябва да се откажат от намеренията си. След като композиторът се запознава с трагедията на Суме и Белмонте „Норма“, в която патосът на освободителната борба и ненавистта към покорителите отговарят на неговите настроения, той решава да напише опера по нейния сюжет. Белини предлага на Романи да напише либретото и поетът с готовност се заема за работа. Композиторът взима най-активно участие в създаването на либретото. Той прави много промени в някои от сцените и изисква от либретиста да нанася съответните поправки. От обширната кореспонденция между Белини и Романи по това време стават известни много подробности по самия процес на създаването на този шедьовър. Дори най-популярната ария на „Норма“, „Каста дива“, е претърпяла много промени в текстуално и музикално отношение. Въпреки това Белини написва операта си за необикновено кратък срок за него — четири месеца. Първото й изпълнение е на 26 декември 1831 г. в миланския театър „Скала“. То преминава без особен успех, но затова пък второто представление предизвиква истински фурор. Скоро „Норма“ става една от най-популярните опери, като нейните представления често пъти са повод за патриотични демонстрации.

СЪДЪРЖАНИЕ

Поляна сред свещената гора на друидите. Главният друид Оровез моли боговете да отмъстят на римляните, които са завладели родината му Галия. Неговата дъщеря Норма е нарушила обета си на жрица, като се е омъжила тайно за римския проконсул в Галия Полион, от когото има две деца. Но Полион се е влюбил в младата жрица Адалджиза. Той признава на своя приближен Флавий своята любов към Адалджиза и предчувствието си, че това ще го доведе до гибел. Настава време за молитва. Сред множеството гали се появява Норма, обкръжена от друиди. След молитвата пред свещения дъб Норма произнася пророчески думи — Рим ще загине и причина за това ще бъде не само храбростта на галите, но и собствената му слабост. След обреда народът се разотива, а останалата сама Норма се отдава на тежките си мисли. Тя отправя гореща молба към богинята на любовта да й върне Полион. Успокоена, Норма излиза. До свещения дъб се приближава смутената Адалджиза. Измъчвана от мисълта, че е отнела мъжа на Норма, тя смирено моли боговете да я спасят от безчестната й любов. Идва Полион. Влюбената девойка не може да устои на чувствата си и се хвърля в обятията му.

Жилището на Норма. Тя е разбрала, че Полион не я обича. Досеща се, че причината за това е друга жена, но не знае коя е. Полион е съобщил, че е извикан бързо в Рим. Това потвърждава още веднъж съмненията на Норма. Идва жрицата Адалджиза. Тя признава пред главната жрица, че се е влюбила в мъжа на друга жена, и моли Норма да я освободи от обета й на жрица. Норма й съчувствува, но когато решава да изпълни молбата й, влиза Полион. От смущението на Адалджиза главната жрица разбира истината. Норма гневно упреква Адалджиза. Обзета от чувство на срам и разкаяние, Адалджиза дава дума, че се отказва от любовта си към Полион.

Жилището на Норма. Отчаянието на Норма е голямо. Всичко тук й напомня за Полион. Минава й дори мисълта да убие двете си деца, но майчината любов надвива ревността. Норма горчиво се упреква, че в нещастието си се е поддала на подобна мисъл. Тя моли приятелката си Клотилда да изведе децата и извиква Адалджиза. Норма иска, когато младата жрица стане съпруга на Полион, да се грижи за децата като за свои. Адалджиза отново повтаря своето обещание — тя никога няма да се омъжи за Полион.

Свещената гора на друидите. Разбунтувалите се гали настояват Оровез да ги поведе срещу римляните, но главният жрец им съобщава, че боговете не искат война. Норма моли народа да се преструва на покорен, за да се подготви за решителната битка. Така Норма иска да спечели време и да разбере дали Адалджиза ще изпълни обещанието си. Но Адалджиза отново е срещнала Полион, не е успяла да се пребори с чувствата си и е решила да се отрече от обета си на жрица. Това разгневява Норма. Тя удря три пъти със свещения меч в бронзовия щит. Войната е обявена. Прииждат въоръжена гали и друиди, които подемат войнствена песен. В това време друидите намират в храма чужд човек. Заловеният е Полион, който смятал да отвлече жрицата Адалджиза. Осквернителят на храма трябва да умре. Норма иска да я оставят насаме с него. Тя казва на Полион, че ще прати Адалджиза на кладата, защото е потъпкала свещения си обет. Полион моли Норма да пощади Адалджиза, но тя отказва. Главната жрица свиква друидите и им заповядва да направят кладата. Трябва да бъде изгорен не само осквернителят на храма, но и жрицата, опетнила честта на родината. Всички очакват, че ще бъде назовано името на Адалджиза, но Норма изрича своето име. Полион е поразен. Той едва сера разбира силата на любовта й. Норма величествено и гордо се отправя към кладата. Отново е пламнала любовта на Полион към Норма и той смело застава на кладата до своята жена.

МУЗИКА

„Норма“ е най-ценното, най-завършеното и с най-висока художествена стойност оперно произведение на Винченцо Белини. Това е операта, в която най-ярко е изявен италианският стил, познат под името „белканто“. Музиката на „Норма“ блести със своята прекрасна мелодичност, наситена с лирика и дълбока задушевност. Наред с това в тая опера Белини е постигнал силно драматично напрежение, макар че сюжетите на някои други негови оперни творби, като например „Капулети и Монтеки“ и най-вече „Пуритани“, имат несъмнено повече трагедийност. В „Норма“ композиторът е разкрил особено силно своята творческа индивидуалност; в нея ярко проличава всичко най-хубаво от неговия стил: индивидуализираната обрисовка на музикалните образи (и то постигната преди всичко чрез характера на мелодиите в партиите им), подготвената конфликтност и широкото използване възможностите на масовите сцени. Друга отличителна черта на операта са широко разгърнатите и мелодически отговарящи на съдържанието на текста речитативи. В „Норма“ Белини реализира и най-високите си постижения по отношение на хоровете, които по своята задълбоченост и майсторско използване са истински образец в италианската опера от първата половина на века.

Операта започва с увертюра, изградена върху теми от самата опера. Началната сцена на първа картина — въжделенията на галите за свобода и интересният култов обред — има завладяваща сила. Арията на Адалджиза и дуетът й с Полион в края на картината са наситени с много чувства и драматизъм. Обаче връхната точка не само в картината, но и на цялата опера, дори и на творчеството на Белини, е прочутата ария „Каста дива“ (молитвата на Норма „Непорочна богиньо“). Тази ария е една от най-хубавите в италианското оперно творчество. „Каста дива“ е пропита с много изящество и поетичност; написана е с дълбоко познаване на човешките чувства, в блестящ виртуозен белкантов стил. Тя е била и остава любима на всички сопрани — от първата й изпълнителка Джудита Паста до днес.

Във втората картина най-силна и вълнуваща е сцената, в която Норма, след като искрено е изразила съчувствието си към страдащата Адалджиза, изведнъж разбира, че тя е нейната съперница и причина за нещастията й. Сцената е написана с дълбоко психологическо разбиране на чувствата и в нея с логическа последователност се редуват нежното съчувствие със страшния гняв. Силно въздействуващ е и епизодът в края на картината, когато обхваната от разкаяние Адалджиза с благороден жест се отказва от любовта си.

Третата картина е дала възможност на композитора да разкрие нови черти от характеристиката на двете героини — особено на Норма, в която се борят отчаянието и надеждата. В големия дует между Норма и Адалджиза във финала на картината има много задушевност и вълнуваща емоционалност.

Четвъртата картина започва с голяма хорова сцена. Тук, в хора на разбунтувалите се гали, Белини показва истинско майсторство в хоровото писмо. Най-силно впечатление прави наситеният с драматизъм епизод (това е един от най-драматичните моменти в цялото творчество на композитора-лирик Белини) на саможертвата на Норма, която кара Полион да почувствува величието и силата на женската любов.