Книга за операта

Опера в две действия (седем картини)

Либрето Банчо Банов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Хан Крум — бас

Умара — негова жена — мецосопран

Винеха, тяхна дъщеря — сопран

Омуртаг, техен син — тенор

Дядо Слав, славянски вожд — бас

Драгата, негов син — тенор

Диценг, боил, приближен на хан Крум — бас

Никифор Геник, император на Византия — баритон

Ставракий, негов син — тенор

Архонт, началник на стражата на Никифор — тенор

Лукидис, придворен поет на Никифор — тенор

Български вестоносец — баритон

Византийски вестоносец — тенор

Български боили, славянски князе, български войници, стражи, народ, византийски благородници, придворни на Никифор, византийски войници, стражари, танцьори, танцьорки и др.

Действието се развива в първата българска столица Плиска и Върбишкия проход на Стара планина от 21 до 26 юли 811 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Александър Йосифов винаги е проявявал силен интерес към проблемите на деня. Тази негова черта проличава още от началото на творческия му път, като се почне от неговата „Песен за Гагарин“, написана по повод излитането на първия човек в Космоса, та през всички крупни исторически и съвременни събития до 1300-годишнината на българската държава. Преди да пристъпи към създаването на първата си опера Йосифов има вече не малък опит в областта на музикално-сценичните жанрове — мюзикъла „Моряшка чест“, детски оперетки, балети и радиооперата „Заврьщане към началото“. На композитора допада либретото на Банчо Банов на тематика от историята на първата българска държава, в която се разработва един от най-известните нейни епизоди: победата на хан Крум над византийския император Никифор, като легендата добавя, че победителят е пил наздравица с чаша, направена от черепа на неговия коварен противник. Банчо Банов поет-баснописец, либретист и преводач, е автор на литературния материал на цял ред музикално-сценични творби — опери, оперети, балети и др. и е сътрудничил с най-видни композитори, като Парашкев Хаджиев. В българското оперно творчество са създадени малко произведения със сюжет от първата българска държава — операта „Алцек“ от Маестро Георги Атанасов и операта „Лето 898“ от Парашкев Хаджиев. Банчо Банов казва за своето либрето: „Сюжетът е зареден върху достоверни исторически факти. Всичко, което става в операта, е истина, с изключение измисления образ на Винеха — дъщерята на Крум. В съдържанието е вложена идеята историческите събития да бъдат тълкувани от съвременна гледна точка …“ Литературният материал е подреден стройно, с логично развитие на действието, макар и да са използувани някои не особено оригинални оперни похвати. Драматургически образите са ярки и убедителни, особено този на Крум. Езикът на либретото е богат и изразителен. Александър Йосифов работи с желание върху първата си опера и я завършва през 1979 г. Сценичната й реализация става на 17 януари 1981 г. в София от Националния театър за опера и балет, с диригент Михаил Ангелов и режисьор Светозар Дончев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Плиска — 20 юли 811 г. Народът очаква завръщането на своя хан Крум след неговия победен поход. Крум се завръща и води със себе си присъединилите се към България четири славянски князе от Сердика и Стримон. Князете, сред които е и младият Драгота, дават клетва за вярност и обявяват присъединяването на техните земи. Кавхан Диценг, който завижда на Крум, съветва хана да не вярва на славяните, но Крум го прекъсва: той е дал дума, а думата му е закон. От двореца излизат Умара и Винеха. Те приветствуват победителите. Започва радостно веселие. Песните и танците секват. Идват лоши вести: император Никифор с многобройна войска е преминал Хемус и наближава Плиска. Крум нарежда свикването на войските и повежда болярите към двореца на съвет. Остават само Винеха и Драгота, Между тях пламва любов от пръв поглед.

В двореца. Хан Крум е повел воините си срещу коварния враг. Винеха е измъчвана от противоречиви чувства — лошите предчувствия и надеждата. Тук са стигнали слухове, че войските на Крум са разбити. Умара се опитва да успокои дъщеря си. Неочаквано се втурва Драгота. Той е изпратен от хана и съобщава, че Никифор е спечелил битката, а Крум се е оттеглил в планините. Крум е заповядал на Драгота още тази нощ да изведе жителите на Плиска, та Никифор да превземе опразнения град. Двете жени с тревога се готвят за път. Идва Диценг, придружен от своя верни воини. Той се обявява за хан на българите и съобщава: Драгота ще бъде хвърлен в тъмница, а той лично ще посрещне като покорен васал ромеите. Умара му припомня клетвата за вярност, но Диценг се присмива. Възмутена Умара се опитва да го убие, но стражите на Диценг я намушват с мечовете си. Кавханът обявява Винеха за своя пленница. Тя ще бъде предадена на Никифор.

Зала в двореца на Плиска. Ромеите са превзели българската столица и ханския дворец. Императорът е сред своите военачалници и патриции. Тук е и Диценг. Довеждат окования Драгота и Винеха. Никифор заповядва да се спрат грабежите на града — богатствата на Плиска са негова собственост. Диценг иска от Никифор веднага да бъде изпратена войска, за да залови Хан Крум. Трябва само да подложат на мъчения Драгота и той ще им каже къде се намира българският хан. Винеха моли за милост императора — нека той пощади нейния любим. Никифор отговаря, че не е варварин и сам е покровител на любовта. Диценг напомня на Никифор, че докато Крум е жив, кавханът няма да стои здраво на ханския престол. Синът на императора Ставракий подкрепя Диценг. Никифор отпраща придворните и упреква Ставракий в неумение да управлява, а нали той е бъдещият император на Византия. Императорът няма никакво намерение да поставя Диценг на българския трон. България вече не съществува. Необходимо е да бъдат привлечени с богатство и почести Драгота и Винеха. Пред събралите се военачалници и членове на свитата си Никифор съобщава решението си: Диценг да се обезглави, а Драгота и Винеха се приемат в неговата свита. Когато остават сами двамата млади, Винеха моли Драгота да намери начин и да избяга. Той трябва да съобщи на Крум за всичко, което е станало в Плиска.

Лагерът на Крум в Балкана. Крум е радостен, че към войската му се присъединяват нови бойци. Сега се задават подкрепленията на северците и поморците. Ханът нарежда на сина си Омуртаг да отиде лично и ги посрещне. Сега вече Крум е сигурен, че ще срази войската на ромеите. Старият славянски вожд Дядо Слав, който сега е учител на Омуртаг, съветва Крум да поиска мир, защото хиляди бойци са паднали, а нивята вече горят: смъртта витае над българските земи. Крум не е съгласен с предложението на Дядо Слав. Към лагера се приближават хора. Това са жените от Плиска. Те са избягали от града и разказват за страшните жестокости на ромеите. Пред колесницата на Никифор хвърляли завързани дечица и той ги газел. Жените молят хана да ги остави при себе си, за да се бият заедно с мъжете. Крум разбира, че Слав е бил прав и го изпраща при Никифор, за да поиска мир. Нека ромеите си отидат с добро, ако не — чака ги смърт.

Дворецът в Плиска. Придворният поет Лукидис е съчинил хвалебствена песен за Никифор и неговата победа. Императорът е щастлив от победата си над българите. Той изпраща вестоносци в Константинопол. Там също трябва да отпразнуват победата. След това заповядва да доведат Винеха. Появява се Винеха, облечена в пищни византийски одежди. Никифор я ласкае за красотата й. Винеха е спокойна, защото Драгота е успял да избяга. Императорът сам е наредил да се улесни бягството на младия болярин и изпълнен със злорадство съобщава, че сега сам Драгота ще заведе воините му при Крум. Злобната радост на Никифор е прекъсната от Ставракий, който съобщава, че са загубили следите на Драгота. Той обаче води един виден българин, който твърдял, че е пратеник на Крум. Въвеждат Дядо Слав. Старецът предлага на Никифор мир от името на българския хан. Ако императорът не приеме мирното предложение на хана, чака го позорна смърт. Крум се е укрепил с голяма войска в прохода на Хемус. Никифор веднага разбира опасността, но успява да се овладее и отхвърля предложението за мир и казва на Дядо Слав, че той държи дъщерята на хана като заложница и при първата стрела на българите Винеха ще бъде убита. Старият болярин нарича императора подъл страхливец. Ставракий не може да понесе обидата, нанесена на баща му, и пробожда с меча си Дядо Слав. Никифор заповядва да се избие цялото население на Плиска и да се запали престолният град. След това войските му незабавно да се отправят към Константинопол.

Драгота е съобщил на хан Крум за събитията в Плиска. Обхванат от чувство за мъст, Крум дава последните си нареждания. Втурва се Омуртаг и съобщава, че ромеите вече наближават прохода. С вълнение допълва, че е видял сестра си Винехасред ромеите. Драгота моли хана за разрешение да нападне противниците и да се опита да спаси любимата си. Макар и измъчван от дълбока скръб, Крум отказва. Сега единственият начин за сразяване на ромеите е внезапното нападение в прохода. Ханът знае, че с това свое решение обрича на смърт любимата си дъщеря, но друг изход няма. Крум свиква боилите си и им обявява своята воля: ако бъде убит, негов наследник ще бъде сина му Омуртаг. Ханът сваля бойния си шлем и всички с удивление виждат, че косата му е побеляла. Боилите тълкуват това като знамение.

Върбишкият проход. Ромеите начело със своя император предпазливо навлизат в прохода. Ставракий съобщава, че не е забелязал засади. Успокоен, Никифор дава заповед за кратък отдих. Той вече е сигурен, че успешно ще се измъкнат от прохода. Ромеите притихнат и се унасят в сън. Дочува се писък на сова. Това е сигналът на българите за нападение. Винеха разбира, че не трябва да допусне заради нея някаква колебание у българите и решава да се пожертвува в името на родината. Тя измъква меча на един от задремалите й пазачи и се намушва. В този миг вихрено връхлитат българските воини. Никифор разбира, че за него и воините му няма спасение. Сражението бързо завършва. Дочуват се възгласите на бойците, славещи своя хан Крум Ювиги, но той, обхванат от скръб, пада на колене пред мъртвата си дъщеря …

МУЗИКА

Музиката на операта „Хан Крум — Ювиги“ е написана в духа на героико-епичните опери. Композиторът Александър Йосифов се е стремил да я изгради със силно въздействуващ музикален език в ярко национален дух. Поводът за създаване на операта и нейното посвещение — 1300-годишнината на българската държава, а и сюжетът, рисуващ един от героичните исторически мигове от далечното ни минало, са насочили композитора към един демократичен музикален език, с подчертано народностен характер. Своята първа опера Александър Йосифов е адресирал към най-широките слушателски среди. Цялата музика е достъпна, но в нея личи ръката на сериозния професионалист. С голямо умение са противопоставени двете воюващи сили — народ и нашественици, без композиторът да се е увлякъл във външни контрастни белези чрез ритмо-интонационни или живописно-колоритни намеци. Цялата музика е издържана предимно в героико-епичен дух, но в един широк емоционален диапазон — от нежната лирика до напрегнат драматизъм, достигащ на места до трагизъм. Особено ценно достижение на Йосифов са ярките музикални образи. На първо място трябва да се посочи образът на хан Крум — могъщ, вдъхващ силен респект, такъв какъвто е изграден в съзнанието на народа; ярки са и музикалните образи на Винеха и Драгота и особено завладяващ — на Дядо Слав, един образ, излъчващ искреност и доверие.

Още след кратката оркестрова интродукция започва внушителният хор на възхвала на бога Тангра. Това е една колоритна сцена в български дух, наситена с радостни чувства. Много ярък контраст представлява силно лиричният епизод между Крум и Винеха. В мъжкия танц се чувствува някаква първична сила. С тънък психологически усет е обрисувано настроението след вестта за неочакваното нахлуване на ромеите: личи не страхът, а миролюбието на народа. Втората картина е забележителна с двете хубави женски арии — на Винеха, изпълнена с топла лирика, и молитвата на ханкинята, както и епизодът на дворцовия преврат с убийството на ханкинята Умара. Епико-героичният характер на музиката проличава най-добре в сцените в лагера на Крум. Особено силен момент е женският хор от четвъртата картина, първият дял на който излъчва дълбока мъка и страдание, а вторият — сила, вяра в победата и възмездието. В шестата картина се откроява дълбоко емоционалната ария на Крум „Прости ми“. Във византийските сцени музиката има по-различен характер. Композиторът се е стремил да обрисува една атмосфера на фалш и интриги. В тези сцени като силен контраст прозвучават епизодите на българите — една ария на Винеха и особено чудесната ария на Дядо Слав. Финалът на творбата е изграден без външна ефектност — радостта от победата преобладава и тържествува.