Книга за операта

Опера в едно действие

Либрето Джовани Тарджош-Тоцети и Гуидо Менаши

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Сантуца, млада селянка — сопран

Туриду, млад селянин — тенор

Лучия, негова майка — мецосопран

Алфио, колар — баритон

Лола, негова жена — мецосопран

Селяни и селянки.

Действието се развива в едно сицилианско село през 1880 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Преди да реши да участвува в конкурса за едноактни опери на издателя Сонзонио, Маскани не е писал творба от този вид, а само малки произведения. Нахвърлял е няколко скици за опера върху сюжета на Хайневия „Уйлям Ратклиф“, която осъществява след това. Младият композитор се спира на новелата „Селска чест“ (1884) от Джовани Верга. По това време особено популярна е нейната драматизация, в която играе и знаменитата актриса Елеонора Дузе. Либретото на операта написват двамата приятели на Маскани Джовани-Тоцети и Гуидо Менаши, които преработват драмата в едно действие. Авторите успяват да създадат либрето с много сценични качества и силно драматично напрежение. След като Пиетро Маскани завършва операта, той почти не разчита на успех — на конкурса са представени 70 произведения, някои от които от известни автори. Ала журито присъжда първа награда на „Селска чест“. Интересно е, че в същия конкурс участвува и Леонкавало с операта си „Палячо“, но тя е отхвърлена, тъй като е в две действия и не отговаря на условията на конкурса. Премиерата на „Селска чест“ е на 17 май 1890 г. в театър „Констанци“ в Рим, заедно с класираните на второ място „Лабилия“ от Спинели и на трето — „Рудело“ от Ферони. Операта на Маскани има огромен успех и само след няколко месеца е поставена в редица големи градове, като Хамбург, Берлин, Виена, Прага и др.

За пръв път у нас „Селска чест“ е изпълнена от Оперната дружба през 1910 г. под диригентството на Тодор Хаджиев и в постановка на режисьора К. И. Михайлов-Стоян.

СЪДЪРЖАНИЕ

Ранно великденско утро. Младият селянин Туриду с песен разкрива любовта си към Лола. Преди двамата са се обичали, но когато той отишъл войник, лекомислената девойка се омъжила за коларя Алфио. След това Туриду се влюбил в Сантуца и се е сгодил за нея. Младежът обаче не е успял да забрави Лола. Зазорява се. Весели и празнично облечени девойки се отправят към църквата. Само Сантуца стои самотна и тъжна. Тя е измъчвана от лоши предчувствия — годеникът й все повече я отбягва. Идва Лучия и казва на разтревожената девойка, че синът й е отишъл в съседното село за вино. Но Сантуца разбира, че Туриду е излъгал майка си. Тази сутрин са го видели край къщата на Лола. Приближава се Туриду. Като вижда Сантуца, той се опитва да влезе незабелязано в къщи. Девойката обаче го спира. Изпълнените й с мъка думи не му правят никакво впечатление. В този момент край тях минава Лола. Тя предизвикателно подхвърля цветето си на Туриду и влиза в църквата. Младежът веднага се спуска след нея. Съвсем отчаяна, Сантуца се опитва да го спре. Тя го моли да се опомни, но Туриду грубо я отблъсва и влиза в църквата. Унизената девойка решава да си отмъсти. Идва мъжът на Лола — Алфио, който никога не се е съмнявал във верността на жена си. Отначало той не може да повярва на думите на Сантуца. Но разбрал истината, Алфио се заканва жестоко — Туриду няма да доживее до утрешния ден. (Следва оркестрово интермецо.) Великденската служба свършва и селяните излизат от църквата. Долита безгрижният смях на празнично настроените хора. Сред тях са и двамата влюбени. Лола бърза да се прибере в къщи, но Туриду я моли да остане още малко с него. За да я задържи, той кани всички селяни на чаша вино по случай празника. Идва и Алфио. Смутен, Туриду му подава чаша вино, но коларят гневно я блъсва. Разтревожени, селяните разбират, че двубоят на живот и смърт между двамата е неизбежен. Останал сам, Туриду повиква Лучия и я накарва да му обещае, че ако нещо се случи с него, тя ще бъде като майка на бедната Сантуца, която е озлочестил. Веднага след това избягва. Стресната и уплашена, майка му го моли да се върне. На нейните викове се притичват селяните. Те я питат какво е станало. Разнеслият се остър женски письк ги кара да изтръпнат. Една девойка се втурва при тях — Туриду е убит. Всички са потресени. Алфио е отмъстил за поруганата си чест.

МУЗИКА

Операта „Селска чест“ е ярко музикално-сценично произведение, чиято музика е наситена със силни чувства и голямо драматично напрежение. Пиетро Маскани е създал извънредно мелодична и изпълнена със страст и темперамент музика, изградена върху интонациите на италианската песенност. Емоционалната напрегнатост оказва неотразимо въздействие върху слушателите. Операта започва с прочутата „Сицилиана“ на Туриду — „О, Лола“, която се изпълнява зад завесата само със съпровод на китара. Още оттук проличава подчертаният италиански колорит на музиката на Маскани. Действието започва с масова сцена, в края на която радостният хор пресъздава веселото празнично настроение. Песничката на Алфио е написана в народностен италиански дух. След хоровата сцена пред църквата контрастно прозвучава страстният романс на Сантуца, разкриващ чувствата на изоставената девойка. Малката песничка на Лола, също както „Сицилианата“ и песента на Алфио, е написана в духа на италианската народна песен. Тя прекъсва за малко страстния и изпълнен с драматично напрежение дует на Сантуца и Туриду и действува като силен контраст. Втората част на дуета придобива още по-драматичен характер. След напрегнатият диалог между Сантуца и Алфио музиката достига своето връхно напрежение, но заедно с това в нея започва да се долавя някакво тягостно настроение, пораждащо смътно предчувствие за неизбежното нещастие.

Сърдечната мелодичност и лиризмът на забележителното Симфонично интермецо, което следва тази сцена, донасят успокоение. (Това интермецо е станало извънредно популярно и се изпълнява и като самостоятелно оркестрово произведение.)

При излизането на селяните от църквата музиката на голямата масова сцена в началото има бодър и радостен характер. Тук се откроява със своята мелодичност и емоционалност „Наздравицата“ на Туриду. Постепенно обаче радостното настроение се заменя с чувството на тревожност. Едно от най-вълнуващите места в операта е сцената на прощаването на Туриду с майка му. Убедително е показано разкаянието на момъка. Той е станал причина за нещастието, което ще сполети неговите най-близки хора. Тук е разкрита правдиво отначало неясната, но все по-засилващата се майчина тревога, превърнала се накрая в отчаяние. Във финалната сцена, когато върху клокочещия бас в оркестъра прозвучава ужасният вик на девойката, драматичното напрежение достига своя апогей.