Книга за операта

Опера в четири действия

Либрето Луиджи Илика и Джузепе Джакоза

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Рудолф, поет — тенор

Марсел, художник — баритон

Шонар, музикант — баритон

Колин, философ — бас

Бенуа, хазяин — бас

Алсиндор, богат възрастен господин — бас

Мими — сопран

Мюзета — сопран

Парпиньол — тенор

Митничар — бас

Студенти, граждани, продавачи, войници, гризетки, келнери.

Действието става в Париж през 1830 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След като се уверява в слабостите на либретата на своите две първи опери, Пучини става извънредно внимателен към текстовете. Той се свързва с двамата опитни либретисти Джузепе Джакоза (1847–1906) и Луиджи Илика (1859–1919), които написват по-голямата част от текстовете на оперите му. Композиторът с голямо усърдие подбира сюжети за нови музикални сценични творби. За това говорят останалите повече от петдесет планове за опери, изработени лично от Пучини, сред които по творби от Шекспир, Дикенс, Юго, Ростан, Голдони, Д’Анунцио, Оскар Уайлд, Толстой, Горки, Метерлинк, Киплинг и мн. др. След като се спира на сюжета на „Сцени от живота на бохемите“ от френския писател Анри Мюрже (1822–1861), Пучини възлага на Джакоза и Илика написването на либретото. Работата върху текста продължава повече от две години, защото композиторът постоянно изказва недоволство от създаденото. По този повод Луиджи Илика пише: „Съвместната ни творческа дейност върху «Бохеми» бе истинска борба. Изхвърляха се не само отделни сцени, но и цели действия и това проваляше работата ни за много месеци, за да започнем отново със същото упорство. Пучини имаше навика при вълнение или напрежение да си гризе ноктите и след всяка среща той ги поглеждаше със съжаление.“

При създаването на „Манон Леско“ Пучини без колебание поема риска от голямата конкуренция на нашумялата опера със същия сюжет от Масне. Той също не се спира пред факта, че прославеният автор на „Палячо“ — Леонкавало, е започнал работа над сюжета на Анри Мюрже. По това време двамата композитори са в близки приятелски връзки. Когато Пучини доверява на Леонкавало намерението си, приятелят му с изненада казва, че има същата идея. „Тогава ще има две опери «Бохеми»“, отговаря Пучини. Съперничеството при писането на тези опери се раздухва от пресата и става повод за охлаждане на отношенията между тях.

Пучини с голямо желание работи върху тази си опера. Той завършва „Бохеми“ за осем месеца. За вживяването му с творбата говорят думите на композитора: „Когато започнах да описвам смъртта на Мими и ми хрумнаха мрачните акорди, свирейки ги, ме обзе такова вълнение, че трябваше да стана и сам в тишината на нощта неудържимо заплаках.“

Първото представление на операта „Бохеми“ се е състояло на 1 февруари 1896 г. в Торино под диригентството на Артуро Тосканини. Веднага с разлика само от няколко дни тя е изнесена в много италиански театри — Рим, Неапол, Палермо, като в Палермо е бисирано цялото първо действие. Операта на Леонкавало излиза чак след една година и не се задържа на сцената.

У нас „Бохеми“ е изпълнена за пръв път през 1922 г. от Софийската народна опера. Диригент е бил Маестро Георги Атанасов, а режисьор — Н. Д. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Мансардна стая в Париж. Двамата приятели поетът Рудолф и художникът Марсел се мъчат да работят. Стаята е студена и скоро поетът оставя перото, а художникът хвърля четката. Въпреки студа и глада те са весели. Сега за тях най-важният въпрос е с какво да се стоплят. Дали да жертвуват стола или нещо друго. Рудолф предлага да запалят печката с неговата драма и веднага осъществява намерението си. Възторжените му мисли се превръщат в топлина. Идва философът Колин и наблюдава изгарянето на ръкописа. След малко влиза музикантът Шонар, натоварен с пакети. Той изглежда на приятелите като истински вълшебник. Шонар се е сетил за всички: лакомства, вино и дори връзка дърва. Той иска да разправи как се е сдобил с пари, но изгладнелите приятели не го и слушат. Пред весело бумтящата печка те започват своя малък пир. На вратата се почуква и за голямо неудоволствие на приятелите в мансардата влиза хазяинът Бенуа, за наема на квартирата. Разбира се, да се дават пари точно сега е престъпление и четиримата бохеми всячески търсят начин да се отърват от неприятното си задължение. Те успяват да залъжат стария Бенуа, изпращат го и продължават своето веселие. Но тъй като днес е Бъдни вечер, приятелите решават да отидат в любимото си кафене в Латинския квартал. Идеята се приема единодушно и бохемите тръгват. Остава само Рудолф. Той се позабавя малко, тъй като трябва да завърши една своя статия. Приятелите излизат, а поетът се залавя за перото. Дочува се плахо почукване на вратата. Това е една непозната девойка — тяхна съседка, която е дошла да поиска кибрит за загасналата си свещ. Още неуспяла да запали свещта, на нея й прилошава. Рудолф й помага да седне. Той с възхищение съзерцава красивата непозната. След като се съвзема, девойката си тръгва, но след малко се връща — загубила е ключа от стаята си. При търсенето му из мансардата загасва и свещта на Рудолф. В полумрака двамата дават простор на обхваналото ги вълнение. Те взаимно си разказват своите кратки истории. Рудолф е трогнат от чистата и наивна красота на Мими и й признава избликналите у него чувства. Мими също изказва своите симпатии. Тя помолва Рудолф да я вземе тази вечер със себе си. Любовните излияния на двамата млади са прекъснати от нетърпеливите провиквания на приятелите. Рудолф и Мими щастливи се отправят при веселата компания на бохемите.

Пред кафенето Момюс в Латинския квартал. На една маса пред кафенето са седнали четиримата приятели, сред които е и Мими. Те весело се шегуват. На съседната маса сяда странна двойка — младо момиче със стар и важен кавалер. Това е Мюзета, приятелка на Марсел, с когото са скарани. Сега тя е ухажвана от стария Алсиндор, на когото никак не е приятно, да бъде в такова просто заведение. Но Мюзета не случайно е дошла. Тя иска да се срещне с Марсел. Девойката желае да събуди ревността на своя любим и се държи прекомерно дръзко със стария си компаньон. Марсел обаче се прави, че не я вижда. Напразно тя дори чупи чинии, за да го накара да я погледне. Алсиндор изпада в ужас от държането на дамата си. Изведнъж Мюзета силно извиква от болка. Алсиндор се стряска, а и Марсел без да иска, скача да види какво й е станало. Находчивото момиче казва, че я стиска обувката и че Алсиндор трябва да й вземе други. С неудоволствие старият кавалер отива да изпълни поръчката на своята дама. Мюзета и Марсел се сдобряват и тя сяда на масата на приятелите. Бохемите са си позволили да похапнат и пийнат повече, отколкото позволяват парите на Шонар. Това ги смущава, но Мюзета казва на келнера, че цялата сметка ще бъде платена от нейния кавалер. Развеселени и радостни, приятелите заедно с Мими и Мюзета се смесват с тълпата.

Кръчма край митнически пост в парижко предградие. Ранно февруарско утро. Марсел рисува фирмата на кръчмата срещу квартира и храна. Идва Мими. Тя иска да се посъветва с Марсел. Отношенията между Рудолф и нея са станали лоши. Приятелят й се държи грубо, кара се, а в същото време ужасно я ревнува. Показва се Рудолф и Мими трябва да се скрие. Младият поет също разкрива пред приятеля си своята мъка. Мими е тежко болна и не знае това; животът й при него е нещастен, защото той не е в състояние да й осигури по-добри условия; любовта погубва Мими и затова поетът иска да се разделят. Мими научава страшната истина. Нейните ридания я издават и тя се показва. Рудолф, обхванат от разкаяние, се мъчи да я утеши, но сега Мими настоява за раздяла. Пристига веселата Мюзета, която се е забавлявала в компанията на гости на заведението. Марсел я упреква за нейното лекомислие и те се скарват отново.

Стаята на Рудолф и Марсел в Париж. Двамата приятели се мъчат да работят, но това не им се удава. Макар и да не го признават, те са погълнати от мисълта за своите любими. Идват Шонар и Колин. Всички сядат на скромния си обяд и с шеги се стремят да го разнообразят: нека смятат солената риба за пъстърва, а водата — за шампанско. Шегите продължават, когато влиза разтревожената Мюзета. Тя води със себе си Мими, но нещастната девойка е толкова болна, че не може да изкачи стълбите. Приятелите веднага се впускат и донасят Мими на ръце. Те я слагат да легне. Обаче трябват пари за лекар и лекарства. Мюзета си сваля обеците и праща Марсел да ги продаде, а с парите да купи маншон, за да стоплят ръцете на Мими. Колин, който няма нищо друго, освен своята хубава връхна дреха, също решава да се раздели с нея. Всички излизат, за да търсят помощ. Останали сами, Мими и Рудолф отново изживяват прекрасните мигове на първата си среща, на пламенната си любов. Те пак са щастливи, но за кратко. Внезапно Мими започва да се задъхва. Разтревожен, Рудолф вика за помощ. Приятелите се връщат с лекарства, а Марсел донася мечтания маншон. Мими слага маншона и усмихната се отпуска. Рудолф мисли, че е заспала, но тя не е вече между живите. Рудолф вижда смущението у приятелите си и открива истината. Той безутешно ридае над безжизнената си любима.

МУЗИКА

Музиката на „Бохеми“ разкрива най-добрите черти на Пучиниевата лирика. Тя има искрена, топла и лееща се мелодичност, отличава се както с голяма емоционална наситеност, така и с драматично напрежение. В операта се редуват жанрово-комични сцени с лирични епизоди и силно драматични моменти. Жанрово-комичните сцени са пълни с шеговитост, блясък, хумор и жизнерадост; лиричните са наситени с много поетичност и задушевност, а драматичните — с дълбок психологизъм и напрегнатост. Всичко това композиторът предава с такава убедителност, че слушателят възприема съвсем непосредствено и безгрижния смях, и шегата, и пламенните любовни признания, и мъката от трагедията. Музиката изобилствува от превъзходни арии, дуети и ансамбли, в които са нахвърлени с изключителна психологическа проницателност музикалните образи на героите. Умението на композитора да рисува детайлно разработени музикални портрети само с една ария е учудващо. В тази насока Пучини си помага с богатите изразни средства на своя оркестър. В партията на оркестъра, който е развит симфонично, важна роля играят изразните лайттеми, които композиторът постоянно развива в зависимост от душевните състояния на героите.

Централно място в музикалното изграждане на „Бохеми“ заема лиричната линия. Независимо, че операта започва с музика, наситена със стремителност и огнен темперамент, в началото най-силно се налага малкото ариозо на Рудолф, в което за първи път прозвучава неговата великолепна лайттема, развита във втората част на действието — в голямата му ария и във финалния дует. Арията на Мими, следваща непосредствено след пламенната любовна ария на Рудолф, прозвучава меко, чисто и сърдечно, а финалният страстно-патетичен дует довежда до истинската кулминация на действието.

Цялото второ действие представлява голяма и весела жанрова сцена — поредица от хорове, ансамбли, сменящи се бързо и наситени с бодра радост. Особено интересни са хорът на продавачите, хорът на гризетките, хорът на преминаващите войници, песента на студентите; изпълнена с искрени чувства е сцената на децата с продавачите на играчки. Арията на Мюзета е изградена върху свежа и лека валсова мелодия, която характеризира кокетната и лекомислена, но и искрено влюбена девойка. Много хумор, примесен с ирония, има в сцената на дразненето на Марсел, а в обрисовката на стария Алсиндор композиторът е вложил и остър сарказъм.

В оркестровата партия Пучини използува на места и звукова живопис. Особено удачно и находчиво е обрисувана студената утрин в началото на трето действие. То цялото е една великолепна разгърната сцена на силни чувства, разкрити главно чрез малката ария на Мими, изпълненото със страдание ариозо на Рудолф и драматичният дует между двамата. Особено силна е финалната сцена, в която композиторът така сполучливо съпоставя раздялата на двете влюбени двойки. Постигнат е прекрасен музикален ансамбъл, изпъстрен с някои комични нотки, контрастиращи на цялостния му трагедиен характер.

Четвъртото действие е изградено върху главните теми от първото, тук многократно прозвучава темата на Рудолф, както и радостният мотив на бохемите, в който обаче сякаш вече липсва онова чувство на безгрижие. Напрежението се увеличава все повече и повече, а при идването на Мими вече придобива и някаква тревожност. Целият заключителен раздел на четвърто действие, който всъщност довежда до развръзката на драмата, е изграден върху познатите лирични теми, но сега те са придобили сериозни преобразования. Особено силно емоционално въздействие притежава сцената на смъртта на Мими.

Музикална драма в три действия

Либрето Джузепе Джакоза и Луиджи Илика

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Флория Тоска, знаменита певица — сопран

Марио Каварадоси, художник — тенор

Барон Скарпия, шеф на полицията — баритон

Анджелоти — бас

Клисар — бас

Сполета, полицейски агент — тенор

Шароне, офицер — баритон

Ключар на затвора — бас

Овчарче — алт

Кардинал, свещеници, хористи, деца, офицер, сержант, войници, полицейски агенти, граждани, гражданки, прокурор, богомолци.

Действието се развива в Рим през месец юни на 1800 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

През 1889 г. композиторът има възможност да види знаменитата драматична артистка Сара Бернар в драмата на Викториеи Сарду (1831–1908) — „Тоска“, написана през 1887 г., и тогава у него се заражда идеята да напише опера на нейния сюжет. „Аз мисля за «Тоска» — пише той на Рикорди. — Моля Ви да направите необходимите постъпки, за да получа разрешение от Сарду. В случай на отказ ще бъда извънредно огорчен. Именно в «Тоска» аз виждам опера, напълно подходяща за мен: без излишни удължения, даваща повод за ефектен спектакъл и най-богати възможности за използуване на музиката.“ Това свое намерение Пучини може да реализира по-късно. Но „Тоска“ винаги занимава композитора. Той написва операта си „Бохеми“, с която затвърдява придобитата слава с „Манон Леско“, и отново се заема със старата идея. За написването на опера върху „Тоска“ се явяват редица трудности. Преди много години Рикорди е бил възложил написването на опера със същия сюжет на композитора Франкети по либрето на Илика. Рикорди отнема поръчката си от Алберто Франкети и сега възлага написването на „Тоска“ на Пучини. Композиторът веднага заминава за Париж и се среща с автора на драмата. Прославеният писател поисква от Пучини да му покаже плана си за опера върху сюжета на неговата „Тоска“ и чак тогава дава своето съгласие. Сарду дори поисква доста голям процент авторско право. След като получава съгласието на писателя, Пучини възлага на либретистите си Джакоза и Илика написването на текста на бъдещата опера и двамата опитни театрали преработват петактната драма в либрето от три действия. Сам Викториен Сарду по-късно признава, че либретото въпреки съкращенията пресъздава почти изцяло съдържанието на драмата, като дори я прави по-напрегната.

През лятото на 1898 г. четиридесетгодишният Пучини започва усилена работа върху операта „Тоска“. След по-малко от година и половина той завършва този свой нов шедьовър. Първото представление на „Тоска“ е на 14 януари 1900 г. в театър „Констанци“ в Рим и преминава с огромен успех. Още същата година операта се поставя в Лондон и Париж, а след това и във всички оперни театри на света.

За пръв път у нас „Тоска“ се изнася от Софийската народна опера през 1925 г. под диригентството на Юрий Померанцев в сценична постановка на Хр. Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Вътрешността на църквата „Св. Андрей“ в Рим. Бившият консул на някогашната свободна Римска република Чезаре Анджелоти е избягал от затвора. Там Анджелоти е бил хвърлен от своя политически противник барон Скарпия, сега диктатор на Рим. Беглецът се вмъква в още празната църква намира ключа от семейния параклис на сестра си — маркиза Атаванти, и се скрива в него. Въпреки че е ранно утро, клисарят е тук и е чул шума от влизането на Анджелоти. Църковният служител претърсва навсякъде, но не открива нищо. Идва художникът Марио Каварадоси, който рисува иконата на Мария Магдалена. Каварадоси разказва на клисаря, че за модел на рисувания портрет му е служила не само неговата любима — певицата Тоска, но и една красива непозната, която често идвала да се моли в църквата. Клисаря отправя упреци към художника, че си е позволил да влага в ликовете на иконите черти на живи хора, и възмутен си отива. Каварадоси с увлечение продължава работата си върху портрета. Скритият в параклиса Анджелоти познава Каварадоси. В миналото двамата са били свързани от здраво приятелство. Като разчита на това, Анджелоти се обажда на художника. Отначало Каварадоси не може да го познае, но после с желание му обещава своята подкрепа. Разговорът им се прекъсва от дочулия се отвън глас на Тоска. Каварадоси веднага накарва Анджелоти да се скрие и му дава своята храна. Влиза Тоска. Тя започва да разпитва любимия си с кого е разговарял. Чувството й на ревност се усилва още повече, когато вижда почти завършения портрет на Мария Магдалена. В изрисувания образ певицата веднага открива голяма прилика с маркиза Атаванти. Тоска страстно моли любимия си да направи очите на Магдалена черни — такива, каквито са нейните. Каварадоси се мъчи да успокои Тоска. Въпреки че я обича дълбоко и винаги се радва на нейното присъствие, сега той е неспокоен. Най-после художникът успява с нежни думи да я отпрати. Тоска си тръгва, но съмненията, пробуждани от ревността у нея, не са изчезнали. Каварадоси веднага повиква Анджелоти, за да се уговорят за организирането на бягството. В този момент се чува топовен изстрел. Това е сигнал, че бягството на затворника е открито. Анджелоти не бива да остане повече в църквата и Каварадоси решава да го укрие във вилата си. Той бързо го извежда навън. Влиза Клисаря, радостно възбуден. Старикът носи хубавата вест, че Наполеон е бил сразен в битката при Маренго. По този случай — вечерта църковният хор ще изпълни тържествена кантата, в която ще пее и Флориа Тоска. Децата-хористи весело играят и танцуват, което възмущава набожния клисар. Внезапно в църквата влиза диктаторът на Рим — барон Скарпия, придружен от своя доверен полицейски агент Сполета. Тук са го довели следите на избягалия от затвора Анджелоти. По нареждането на Скарпия Сполета заповядва на агентите да претърсят църквата, но всичко е напразно. Само в параклиса на маркиза Атаванти полицаите откриват ветрилото на маркизата. Скарпия научава, че в църквата е бил Каварадоси, когато в нея се е крил Анджелоти. Това е чудесен претекст, за да обвини художника в съучастничество. Такова тежко обвинение би му дало възможност да затвори Каварадоси и по такъв начин да го раздели от Тоска, в която той отдавна е увлечен. Идва Тоска. Тази вечер на тържествения концерт певицата ще изпълнява солото на кантата и сега иска да съобщи на Марио, че довечера няма да може да дойде на определената среща. Това е добре дошло за Скарпия, който веднага започва изпълнението на коварния си замисъл. Той преднамерено изтъква приликата на портрета с маркиза Атаванти, за да възбуди ревност у Тоска. И не само това: Скарпия показва, на певицата намереното в параклиса ветрило на маркизата. Обхваната от страшна ревност, Тоска бързо тръгва към дома на Каварадоси. Тя смята, че ще изненада неверния си любим. Скарпия заповядва да я проследят. Диктаторът вече не се съмнява, че Каварадоси ще бъде отстранен, а след това ще завоюва и любовта на певицата. Постепенно народът изпълва църквата. Започва тържественият концерт-молебен по случай победата над Наполеон.

Кабинетът на барон Скарпия. Звуците от концерта долитат дотук. Диктаторът не е спокоен. Скарпия изпраща по Шароне едно писмо до Тоска, с което я моли да дойде по важна работа при него след концерта. Тук тя ще може да се види с Каварадоси. Идва Сполета и съобщава, че всичките им усилия да открият Анджелоти са останали напразни. Полицаят докладва също, че поведението на Марио Каварадоси им се е видяло подозрително и са го арестували. Сега той е доведен тук. Докато трае концертът, Скарпия разпитва художника къде е Анджелоти, но той отказва да признае, че е съучастник в бягството. Тогава шефът на полицията заповядва да започнат инквизициите. След свършването на концерта Тоска идва в кабинета на Скарпия. Сега обаче баронът вече се държи високомерно, като й казва за арестуването на любимия й. За младата жена единственият начин да го спаси е да открие скривалището на Анджелоти. Дълбоко възмутена, Тоска отказва да стори това. Когато обаче до нея долитат страшните викове на измъчвания Каварадоси, тя не може да понесе страданията и издава скривалището. Внасят полумъртвия Каварадоси. Той не благодари на Тоска, а я проклина за нейното предателство. В това време влиза Сполета с лоши известия: съобщението за поражението на Наполеон е било невярно; при Маренго победител е той и сега неговите войски приближават Рим. Тази вест накарва Каварадоси да възвърне самочувствието си и да отправи заплахи към Скарпия. Шефът на полицията озлобен заповядва да изведат художника и да го затворят. След това Скарпия цинично казва на Тоска, че единствено тя може да спаси Каварадоси: цената за това е нейната любов. Гнусното предложение на Скарпия предизвиква у Тоска отвращение и негодувание. Но тя се овладява и отново започва да го моли за милост. На нейните молби той отговаря с насмешка. Скоро Сполета донася нова вест: при залавянето Анджелоти се е самоубил. Озлобеният Скарпия съобщава, че сега вече за Каварадоси не може да се очаква друго освен смърт. Сломена, Тоска вижда пълната безизходност на съдбата на своя любим и се съгласява с предложението на барона. Зарадван, Скарпия я уверява, че макар и да няма право да отменя смъртна присъда той ще намери начин да удържи на думата си. Баронът ще заповяда на своите хора да разстрелят привидно Каварадоси с халостни патрони. В същото време той ще напише разрешително на Тоска, което да й дава право да напусне Рим заедно с придружаващото я лице. За да я увери, Скарпия приготвя разрешителното и го дава на Тоска. Певицата взима бележката и Скарпия се опитва да я прегърне. В този момент тя яростно забива в гърдите на подлеца ножа, който незабелязано е взела. Скарпия пада мъртъв.

Тераса на крепостта Сан Анджело. Ранна утрин. Отдалеч долита песента на овчарче. Група войници довеждат Каварадоси до мястото на разстрела. Художникът отговаря с насмешлив отказ на предложението на тъмничаря да му доведе свещеник за предсмъртна изповед. Каварадоси само помолва да му разрешат да напише едно писмо до своята любима. Докато той пише, идва самата Тоска. Каварадоси не може да повярва на очите си. Той чува нейния разказ и вижда пропуска в ръцете й. Художникът е поразен от силата на нейната любов и постъпка. Тоска го моли да внимава и след привидния разстрел да не става веднага, а да изчака оттеглянето на войниците. Настава време за разстрела. Идват определените войници и поставят Каварадоси до стената. Сред острата команда еква залп и Каварадоси пада като подкосен на земята. Войниците се обръщат и излизат. Внимателно Тоска се доближава до падналия Каварадоси и предпазливо му извиква да стане. Смутена, тя се хвърля към него, но с ужас открива, че любимият й наистина е убит. Подлият барон Скарпия е излъгал Тоска и е дал тайна заповед на Сполета да се постъпи с Каварадоси така, както и в другите подобни случаи. Обхваната от дълбоко отчаяние, Тоска ридае над трупа на своя Марио. В това време убийството на Скарпия бива открито. Сполета и Шароне бързат към крепостта, за да заловят убийцата, но Тоска не иска да се предаде жива в ръцете на палачите и се хвърля от стените на крепостта във водите на Тибър.

МУЗИКА

Операта „Тоска“ е едно от най-популярните произведения на прославения италиански оперен композитор Пучини. Това е силна музикална драма, наситена с дълбока емоционалност, в която са обрисувани реалистично и убедително ярки музикални образи. Операта е написана с изключително техническр съвършенство и в това отношение стои значително по-високо от създадените преди нея опери. В „Тоска“ Пучини в известна степен отстъпва от веристичните си тенденции и се връща повече към традициите на Верди, особено от последния период на творчеството му. Тук се чувствува сгъстената атмосфера на романтичната драма, изпълнена с бурни страсти — и любовни и политически — и силни театрални ефекти.

„Тоска“ започва с кратко оркестрово встъпление, което всъщност е лайттемата на Скарпия. То въвежда в ярко експресивната атмосфера на произведението. Лайттемата на Скарпия, върху която е изградена цялата му партия, е ярко контрастна на лиричните лайтмотиви на Тоска и Каварадоси. Още в началото на първото действие прозвучава знаменитата ария на Каварадоси „О, тайнствена хармония“, която е наситена с огромна емоционалност. Тази ария, разкриваща образа на художника и човека Каварадоси, е една от най-завършените и с покоряваща сила тенорови арии в цялата италианска оперна литература. Още тук Каварадоси изпъква като човек със силни и нежни чувства. След напрегнатата сцена между художника и Анджелоти идва големият разгърнат епизод между Каварадоси и Тоска. В двете малки арии на героите се допълват чертите на Каварадоси и се нахвърлят първите щрихи на Тоска, а в големия дует проличават топлите чувства на двамата герои. Жизнерадостната сцена на децата с Клисаря е светло петно в музиката. Следва голямата драматична сцена със Скарпия. Тя е изпълнена с напрежение, което достига до кулминационна точка във финала на действието.

Във второ действие прави впечатление страстното любовно признание на Скарпия. Тук се доразкрива образът на този отрицателен герой. В неговата характеристика има различни черти, която го правят сложен и своеобразен образ, близък до Вердиевия Яго, и до някои от тъмните герои от платната на Тициан. Драматичното напрежение нараства още повече в дуета на Скарпия и Тоска. Сцената на инквизирането на Каварадоси и принуждаването на певицата да се съгласи на долното предложение на барона, притежава огромен емоционален заряд. Тук кулминационна точка е краткото възторжено ариозо на Каварадоси при научаване вестта за победата на Наполеон. С майсторство Пучини пресъздава страшната душевна борба у Тоска между честта и отчаянието, между любовта и дълбокото възмущение. Нейната ария-молитва също бележи един от върховете на произведението. Тя е наситена с изумително дълбоки чувства и звучи като истинска изповед на една измъчена душа. Драматичното напрежение нараства още повече в момента на убийството на Скарпия.

Началото на трето действие е контрастно по настроение на финала на второ действие — тук звучи една чудно хубава лирична овчарска песен. Безгрижието, което лъха от песента на овчарчето, като че ли кара слушателя да изживее още по-силно последната част на драмата, която ще се разиграе по-късно. След това прозвучава изключителната по своята красота и сила на чувствата ария „Там звездите блестяха“, която допълня и последните нюанси на лирико-героичния образ на Каварадоси. Последвалият голям любовен дует между Тоска и Каварадоси рисува мечтите за щастие на двамата млади хора. С огромно майсторство Пучини предава чувствата на Тоска и Каварадоси, но в музиката заедно с възторжената пламенна любов се долавят и елементите на някаква обреченост. Репликите на Тоска след разстрела на любимия й избликват сякаш от дъното на душата й. Самоубийството на Тоска идва като естествен завършек на драмата, а в оркестъра звучи темата от предсмъртната ария на Каварадоси.

Опера в три действия

Либрето Луиджи Илика и Джузепе Джакоза

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Мадам Бътерфлай (Чо-Чо-Сан) — сопран

Сузуки, нейна прислужница — мецосопран

Пинкертон, американски морски офицер — тенор

Кети Пинкертон, негова жена — сопран

Шарплес, американски консул в Нагазаки — баритон

Горо — тенор

Принц Ямадори — тенор

Бонзо — бас

Комисар — бас

Сродници, приятели и приятелки на Мадам Бътерфлай, прислужници.

Действието става в Нагазаки, Япония, в последните години на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Джузепе Верди умира през 1901 г. и Пучини някак естествено вече е смятан за най-големия съвременен италиански оперен композитор. С написването на „Манон Леско“, „Бохеми“ и „Тоска“ той се е превърнал в любимец на всички почитатели на оперното изкуство. Обаче това не намалява желанието на Пучини за творчество. Той отново търси сюжет за опера: спира се на „Божествената поема“ от Данте61, „Алхимици“ от Габриеле д’Анунцио и др. По време на едно посещение в Лондон композиторът вижда в един от лондонските театри драмата „Гейша“ от Дейвид Беласко (1853–1931), написана по новелата на американския писател Джон Л. Лонг. Той е завладян от личната драма на нещастната японска девойка и решава да композира опера на този сюжет. Пучини пише едно писмо на Дейвид Беласко в Америка, с което иска съгласие за създаването на операта, и след положителния отговор веднага се заема с реализацията на идеята си.62 Сега отново неговите литературни сътрудници Луиджи Илика (18591919) и Джузепе Джакоза (1847–1906) се залавят с либретото и скоро Пучини написва първото действие, преди окончателно да е готов текстът на цялата опера. Обаче при една автомобилна катастрофа Пучини си счупва крака и в продължение близо на година той не е в състояние да работи. Още неоздравял напълно, композиторът отново се залавя за работа. При писането на музиката Пучини изучава японските народни песни. Освен многото трудове, които проучва, той се запознава и с живата японска песен. Композиторът записва много японски напеви от жената на японския посланик в Рим Окияма, някои от които използува в музиката си. В тази си творба, както и в предишните си опери, Пучини отново акцентира на образа на главната героиня: след „Манон“, Мими и Тоска, Чо-Чо-Сан е още по-високо творческо постижение. В „Мадам Бътерфлай“ няма нито втори план, нито силно изявено контрадействие. За разлика от драмата на Беласко в операта Пинкертон не е отрицателен герой, носител на отблъскващи черти: цинизъм, егоизъм, коравосърдечие, а е създаден в духа на традиционния оперен любовник. Партитурата на „Мадам Бътерфлай“ е завършена в края на 1903 г., а премиерата е на 17 февруари 1904 г. в миланския театър „Скала“.

За голяма изненада на поклонниците на Пучини новата му опера се проваля. На първото представление се чуват свирки и негодувание. Приятелят на Пучини издателят Дж. Рикорди веднага изплаща всички загуби, нанесени на театъра от провала на операта, изтегля партитурата и предлага на Пучини да преработи творбата си. Пучини се съгласява с предложението на издателя и преработва операта от две в три действия, като прибавя някои нови музикални епизоди — арията на Пинкертон и др. В новата си редакция „Мадам Бътерфлай“ се изнася в град Бреша, но този път с огромен успех и скоро завладява всички оперни сцени.

„Мадам Бътерфлай“ е изпълнена за пръв път у нас в София през 1924 г. Постановката е осъществена от диригента М. Златин и режисьора Н. Д. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

В японското пристанище Нагазаки е пристигнал американски военен параход, който ще престои тук продължително време. Лейтенантът от американската флота Пинкертон се е увлякъл по младата японка Чо-Чо-Сан, наречена мадам Бътерфлай, и е решил да се ожени за нея. Сега Пинкертон е дошъл в чудесната малка къщица с градинка, разположена на възвишението над пристанището. Довел го е японецът Горо, професионален брачен посредник, който е наел жилището за бъдещите съпрузи. Пинкертон харесва много къщичката и пита Горо готово ли е всичко за сватбата. Идва американският консул в Нагазаки Шарплес. Консулът иска да предпази Пинкертон от необмислената постъпка, която е решил да направи, но младият лейтенант дори и не слуша неговите съвети. Появява се Чо-Чо-Сан, придружена от своите приятелки. Тя искрено обича Пинкертон и за да му докаже своята голяма любов, му признава, че е ходила в протестантската църква и е приела неговата вяра. Времето за брачната церемония е настъпило. Японският комисар прочита сватбения протокол и младоженците го подписват. С това обредът свършва. Гостите поздравяват новобрачните, но в този момент отвън се чуват гневни викове и удари на гонг. Втурва се японският свещеник Бонзо, чичо на Бътерфлай, който проклина своята племенница, задето се е отрекла от религията си. Нейните близки, ужасени от страшната клетва, се отдръпват от нещастната девойка. Разгневеният Пинкертон изпъжда всички и се мъчи да утеши младата си жена. Ласките му постепенно успокояват Бътерфлай и тя през сълзи му се усмихва. Младата японка се чувствува щастлива при своя съпруг.

В къщата на мадам Бътерфлай. Три години са изминали, откакто Пинкертон си е заминал. Сузуки е коленичила пред статуята на Буда и го моли да се смили над Чо-Чо-Сан, като й върне любимия мъж. Бътерфлай постоянно очаква връщането на своя съпруг. Вперила поглед в пристанището тя по цели дни стои с малкия си син на прозореца. Пинкертон й е обещал да се върне щом цъфнат вишните, но те вече за трети път разцъфтяват, а него все още го няма. Бътерфлай е изоставена от всичките си близки. Сега Сузуки й казва, че нито един чужденец, женен за японка, не се е върнал. Чо-Чо-Сан обаче не вярва на думите й. Идват Шарплес и Горо. Американският консул е получил писмо от Пинкертон, в което го моли да съобщи на Бътерфлай, че се е оженил. Той скоро щял да пристигне в Япония, но с новата си жена. Младата японка посреща с радост Шарплес. Това смущава консула и той не се решава да й предаде съдържанието на писмото. Идва принц Ямадори, който иска да се ожени за Бътерфлай. Принцът й предлага богатства и щастлив живот, но Чо-Чо-Сан отказва. Огорчен, Ямадори си отива. Шарплес се опитва да подметне на Бътерфлай да не отказва ръката си на Ямадори, но тя се оскърбява дълбоко от неговите думи. Тогава консулът я попитва какво би направила, ако нейният мъж не се върне. Сега на нея й става ясно какво е искал да каже Шарплес с настояването да се омъжи за Ямадори. Тя обаче прикрива мъката си и с гордо вдигната глава казва, че тогава за нея би било по-добре да умре. Бътерфлай бързо влиза в стаята и изнася детето си.

Младата японка се надява, че Пинкертон ще се върне, ако не за нея, то за него. Шарплес я попитва за името на малкия, а Бътерфлай отговаря: „Сега то се казва Скръб, но ако баща му се върне, ще се казва Щастие.“ Трогнат, Шарплес обещава скоро отново да я посети. Раздава се топовен изстрел. Развълнувана Бътерфлай взима далекогледа и поглежда към пристанището. Обхваща я силно вълнение. Това е корабът, на който служи Пинкертон. Тя повиква Сузуки и й нарежда да украси цялата къща с цветя. След това пробива три дупки в книжния прозорец: най-високата за нея, средната за прислужницата, а най-ниската за детето. Скоро Сузуки и малкият заспиват. Само „Бътерфлай“ остава будна да следи през прозореца и да чака връщането на мъжа си. Слънцето изгрява. Бътерфлай е чакала цяла нощ връщането на Пинкертон, но него го няма. Тя още стои неподвижна и гледа през дупката на книжния прозорец. Сузуки се събужда и помолва господарката си да си легне, като обещава, че ако Пинкертон дойде, тя веднага ще я събуди. Бътерфлай взима детето си и влиза в своята спалня. Скоро идват Пинкертон и Шарплес. Като ги вижда, развълнуваната Сузуки веднага тръгва към стаята на господарката си, но те я спират. Прислужницата започва да им разказва как Бътерфлай чакала цяла нощ на прозореца, как преди това обкичила с цветя къщата, но изведнъж вижда в двора непозната жена и млъква. Пинкертон смутено се обръща настрана. Шарплес тихо казва истината на Сузуки, това е жената на Пинкертон, която е толкова добра, че ще вземе със себе си детето. Разстроен, Пинкертон избягва. На вратата неочаквано се появява Бътерфлай. Тя се е досетила, че съпругът й се е върнал, и с радост иска да го види. Вместо него обаче вижда младата жена. Чо-Чо-Сан няма нужда от обяснения — разплаканите очи на Сузуки и женското й сърце разкриват истината. Кети Пинкертон я помолва да й даде детето, но Бътерфлай отговаря, че ще го повери само на баща му. Шарплес отвежда Кети Пинкертон, а Бътерфлай помолва Сузуки да я остави сама. Тя нежно се прощава с детето си и с кинжал в ръка влиза в стаята. Единствено, което сега й е останало, е да изпълни завета на своя баща — ако не можеш да живееш с чест, умри с чест. Бътерфлай се промушва с кинжала. Навън се чува гласът на Пинкертон. С последни сили нещастната жена се домъква до вратата, посочва му детето си и пада мъртва.

МУЗИКА

Операта „Мадам Бътерфлай“ е нещо по-ново в творчеството на Пучини. От нея лъха ароматът на източна екзотика и японската народна песен. В музиката композиторът е използувал не само елементи от японския фолклор, но и някои оригинални песни като теми. Разбира се, трябва да се подчертае, че екзотичното е само окраска. Всъщност музиката е дълбоко италианска, носеща характерните белези на самобитния почерк на автора. Докато в „Тоска“ Пучини се беше насочил към тема с по-голяма обществена значимост, тук той отново се ограничава към личните преживявания на своите герои. Дори нещо повече: бичуването на отрицателната постъпка на Пинкертон, характерно за драмата на Беласко, в операта е избягнато. И либретисти, и композитор са направили от Пинкертон един традиционен лиричен герой, на който дори и публиката в края започва да съчувствува.

В това си произведение Пучини се е спрял на първо място на личната драма на Бътерфлай. Нейният образ е близък до пораншните героини на Пучини, които също по един или друг начин загиват, но този е най-ярък и най-привлекателен. Нещо, което е особено важно, е правдивото разкритие на образа на Бътерфлай, нейната така задълбочена и детайлизирана музикална характеристика. Тук композиторът показва умението си да разкрива и най-тънките нюанси на преживяванията на своята героиня.

В „Мадам Бътерфлай“ Пучини използува най-широко лайтмотивната техника. Наред с лайттемите на главните герои в операта той въвежда и други — по-обобщени, като например играещия важна роля лайтмотив на „проклятието“, на „американците“, изграден върху мелодията на американския химн и преди всичко на „любовта“.

В първо действие трябва да се отбележат първата ария на Пинкертон, емоционално въздействена, рисуваща обаятелен музикален образ, до известна степен противоречив на сценичния. Великолепна е също арията на Бътерфлай. Много силна е сцената на брачния обред, прекъсната от проклятието на Бонзо. Тук като че ли се подсказва трагичният край на героинята. В края на действието е големият любовен дует на Бътерфлай и Пинкертон — един от най-хубавите епизоди в цялата опера.

Второто действие е изцяло на Бътерфлай. В него се откроява забележителната голяма ария на главната героиня — „Ясен ден ще дойде“, изпълнена с дълбоки чувства и несъмнена вяра в щастието. Сцената между Бътерфлай и Шарплес доразкрива образа на обаятелната японка. Бътерфлай вече не е чистосърдечното влюбено момиче, а една изстрадала жена, която е готова е цената на всичко да се бори за щастието си. Заключителният хор без думи е изключителен по своята емоционалност, а ритмичният акомпанимент в щрайха в пицикато му придава очарователен източен колорит. Този епизод справедливо е наречен „ноктюрно“.

Оркестровото въведение към трето действие е наситено с напрегнат драматизъм. Сцената на Сузуки, Пинкертон и Шарплее донася вълнението от предстоящата фатална развръзка. В това действие прозвучава и ариозото „Прости, мое гнездо“ на Пинкертон, в което са вложени много скръб и разкаяние. Последната ария на Бътерфлай е най-силният момент в операта, кулминация на драматичното напрежение. Тя убедително води до трагичния финал на произведението.

Лирична драма в три действия (пет картини)

Либрето Джузепе Адами и Ренато Симони

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Турандот, китайска принцеса — сопран

Алтум, китайски император — тенор

Тимур, детрониран цар на татарите в изгнание — бас

Принц Калаф, негов син — тенор

Лиу, млада робиия — сопран

Пинг, канцлер — баритон

Панг, маршал — тенор

Понг, готвач, придворни — тенор

Мандарин — баритон

Младия принц от Персия — без пеене

Палач — без пеене

Жреци, мандарини, императорски пазачи, прислужници, прислужнички, танцьорки, войници, музиканти, сенки на умрели, тайнствени гласове, народ.

Действието се развива в Пекин в приказно време.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След „Мадам Бътерфлай“ от 1904 г. до 1918 г. творческата активност на Пучини намалява значително. През това време той написва само операта си „Момичето от Златния запад“ (1910) и комичната опера „Лястовичката“ (1917). След войната композиторът завършва своя „Триптих“, състоящ се от „Мантията“, „Сестра Анджелика“ и „Джани Скики“. Една от причините за сравнително слабата продуктивност на Пучини е загубата на двамата му прекрасни сътрудници — Илика и Джакоза. Джакоза умира, а само с Илика композиторът трудно работи. В последно време той влиза в творчески връзки с Джузепе Адами.

Когато завършва „Триптиха“, Пучини вече е шестдесетгодишен. Той гори от желание да създаде нови оперни творби и в едно писмо до Адами подтиква либретистите си: „Почупете си главите, скъпи господа. Напишете ми нещо…“ През 1919 г. композиторът гледа в Берлин пиесата „Турандот“ от Шилер (17591805), която много му допада. Пучини се запознава и с превъзходната пиеса на същия сюжет от Карло Гоци (1722–1806), от който и всъщност се е ползувал и Шилер. Композиторът възлага на Джузепе Адами (1878–1946) и Ренато Симони (1875–1952) да напишат либретото на „Турандот“. Двамата либретисти освен поменатите пиеси използуват и комичната трактовка на същата приказка в пиесата на Тристан Бернар (1866–1947). В края на 1920 г. Пучини получава първото действие на либретото. Той не е доволен от бавната работа на младите либретисти и постоянно ги кара да бързат. „Драги мои поети, не спете. «Турандот» никога няма да се роди. Така не бива да се работи“, пише им той. Пучини започва да изучава китайската музика. Проучва редица записи на китайски напеви в Британския музей. След това се запознава с оригиналните народни китайски музикални инструменти. Композиторът започва да пише музиката на операта през април 1921 г. Макар че твори напрегнато, работата не върви много бързо. Пучини е на 63 години, а нервната му система е доста разстроена. Той изказва недоволство от текста, от либретистите, от бавната им работа. Композиторът пише на Дж. Адами и Р. Симони: „Вие ме осъдихте на смърт и скоро ще ми дойде краят… Симони ще ме вкара в гроба …“ Все пак работата напредва. Но състоянието на Пучини все повече се влошава. Когато го подготвят за операцията в Брюксел, той помолва да му дадат лист и молив и написва: „Господа, дайте ми само дванайсет дни, за да довърша «Турандот».“ За съжаление Пучини е много болен и не издържа операцията. От последната картина на „Турандот“ той е написал 23 страници-скици, между които и тези на големия дует на Турандот и Калаф. Преди смъртта си композиторът е допускал, че няма да може да довърши операта си, и сам е пожелал Алфано да я допише. Действително Франко Алфано (1876–1954) довършва „Турандот“, като се придържа към стила на Пучини. Той твърде малко използува оставените от автора скици поради тяхната неразгадаемост.

Първото изпълнение на „Турандот“ е на 25 април 1936 г. в миланския театър „Скала“ под диригентството на Артуро Тосканини. На премиерата операта е изпълнена дотам, докъдето е стигнал Пучини. Тосканини оставя палката, обръща се към публиката и казва: „Тук свършва произведението на майстора.“ Осветлението на сцената загасва и публиката остава в мъртва тишина. След малко започват възгласи „Слава на Пучини“. За пръв път операта с финала на Алфано е изпълнявана на второто представление.

Първата постановка на „Турандот“ у нас е реализирана от Софийската народна опера през 1930 г. от диригента Херман Щанге и режисьора Хр. Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Площад пред императорския дворец в Пекин. Прекрасната, но жестокосърдечна принцеса Турандот е обявила, че ще се омъжи само за онзи, който отгатне трите гатанки, зададени от нея. Обаче на всеки, който се опита да отгадае въпросите и не успее да отговори правилно, ще му бъде отрязана главата. Много храбри младежи, влюбени в красивата принцеса, вече са станали жертва на нейната жестокост. Техните глави са сложени да украсяват стените на императорския дворец. Сега народът се е събрал на площада, където ще бъде обезглавен един персийски принц, който не е могъл да отговори на въпросите. Народът съжалява красивият млад момък и моли принцеса Турандот да го пощади, но тя е неумолима. Сред множеството на площада е и непознатият принц Калаф. Стражите разгонват тълпата и в блъсканицата на земята пада един старец. Младата девойка извиква за помощ и на нейния зов се притичва принц Калаф. С изненада той открива в падналия старец своя баща — сваления от престола татарски цар Тимур. Цар Тимур е претърпял някакво поражение и е трябвало да избяга от родината си. Той се придружава от вярната си робиня Лиу. Девойката е влюбена в Калаф и е тръгнала с Тимур с надеждата да го намери. Радостна е срещата на тримата. В това време започва шествието за екзекуцията на персийския принц. Появява се и принцеса Турандот. Щом я вижда, Калаф бива обхванат от силна любов. За него вече нищо не съществува освен Турандот. Той решава да умре, но да спечели принцесата. Нито молбите на баща му, нито нежните увещания на Лиу, нито ужасното зрелище на екзекуцията на персийския принц не могат да разубедят Калаф. Той се втурва към гонга, с чийто удар да оповести решението си, но бива спрян от тримата китайски придворни — Пинг, Панг и Понг. Те също го предупреждават за жестокостта на Турандот, за трудността на нейните гатанки и за загиналите безброй безумци. Въпреки всичко Калаф е твърд в своето решение. Той взима чука и удря три пъти гонга, с което оповестява своята готовност да изпита силите си за спечелването на принцесата.

Пинг, Панг и Понг прекарват в тревога нощта. Какво ще им донесе новото утро: сватба или смърт. На тях им е омръзнало това жестоко кръвопролитие. Колко хубав е мирният живот! Няма ли да се намери някой, който да отговори на гатанките на Турандот? Каква ли съдба очаква новият кандидат — любов или палач?

Народът отново се е събрал на площада пред двореца да види дали новият кандидат ще отговори на гатанките. На императора също са му омръзнали кървавите екзекуции и той се обръща към непознатия принц, за да го разубеди. Предупрежденията на императора за страшните сцени, станали по вина на дъщеря му, не действуват на Калаф. Той е непреклонен и ще се опита да спечели любовта на Турандот. Един от мандарините обявява, че започва ново изпитание. Идва Турандот и след като съобщава на какво се дължи ненавистта й към мъжкия род, тя самоуверено и надменно задава трите си въпроса. Първият е: кое е това ярко видение, което се ражда нощем и примамва човек, а на сутринта умира, за да се породи отново през нощта? „Това е надеждата“, отговаря Калаф. Старците кимват утвърдително. Смутена, Турандот задава втората гатанка; какво е това, което гори като пламъка, но не е пламък; ако човек загине, то застива, а когато човек побеждава — то искри като слънцето. Калаф се замисля. „Това е кръвта“, не след дълго отговаря той. Турандот, обхваната от ярост, задава и третата гатанка: какво е туй, което прилича на лед, но замръзва от огъня; ако си свободен, то те държи в робство, станеш ли му роб, превръщаш се в цар? Настават мигове на напрегната тишина. Турандот вече тържествува, но Калаф отново отговаря: „Това си ти, Турандот.“ Мъдреците и този път потвърждават верността на отговора, а народът с радост възхвалява победителя. Турандот е поразена от неочакваната победа на непознатия принц. Загубила надменността си, тя помолва баща си да не я дава за жена на този човек. Но императорът отговаря, че думата му е свещена и той не може да се отрече от нея. За изненада на всички Калаф великодушно се отказва от правото си да се ожени за Турандот. Той сега сам предлага една гатанка на принцесата: тук в града никой не го познава; ако Турандот до изгрева на слънцето открие неговото име, тя може да вземе главата му.

Турандот стои в градината пред императорския дворец. Тя е издала заповед: тази нощ никой да не спи; до изгрева на слънцето трябва да бъде открито името на неизвестния принц. Любовта на Калаф не му дава покой и той броди по дворцовата градина. Пред него се появяват тримата придворни — Пинг, Панг и Понг. Те молят Калаф да се махне от техния град, защото ако принцесата открие името му отново ще започнат кървавите екзекуции. Калаф обаче отказва. В това време палачите довеждат Тимур и Лиу; те са видели, че двамата говорят с неизвестния принц. Турандот разпитва Лиу, но тя отказва да каже името на Калаф. Нищо не е в състояние да я накара да проговори. Тогава Турандот, учудена от нейната твърдост, я запитва кое я прави толкова силна, Лиу отговаря — любовта. Започват да измъчват девойката, но тя не проговаря. Напразно Калаф се опитва да я защити. Лиу измъква един нож от пояса на палача и се промушва. Палачите отнасят трупа на новата жертва на жестоката принцеса. На изток небето започва да светлее. Калаф подава ръка на Турандот, но тя я отблъсква. Тогава Калаф грабва в обятията си принцесата и горещо я целува. Целувката започва да разтапя леда в Турандот. Калаф, обзет от щастие, й казва името си. Двамата тръгват към императорския дворец.

Отново площадът пред двореца е изпълнен с народ. Появават се Турандот и Калаф, уловени за ръка. Те застават пред императора и принцесата казва на баща си: „Аз зная името на неизвестния принц — то е любов.“ Всички запяват химна на любовта.

МУЗИКА

Последната опера на Пучини носи всички най-ценни качества на неговото творчество от късния му период. Верен на себе си, композиторът винаги обръща най-голямо внимание на лиричната страна на оперите си като, разбира се, държи особено много и на драматичната наситеност. От приказно-грациозния и ироничен сюжет на Карло Гоци са останали малко неща. „Турандот“ на Пучини е изградена върху приказната фабула, но е придобила чертите на лирико-драматично оперно произведение. Това личи и от нейното заглавие — лирична драма. Пиесата на Гоци е написана в духа на старинната комедия дел арте, но в операта това едва, едва се чувствува. Може би само някои от персонажите носят тези черти, например, тримата министри Пинг, Панг и Понг. Също така в „Турандот“ Пучини отрежда много по-широко място на масовите сцени.

Операта „Турандот“ е най-съвършеното произведение на именития италиански композитор по отношение на композиционната техника и професионалното майсторство. Пучини винаги е проявявал влечение към новаторството и във всяка своя творба той влага по нещо ново. Същевременно обаче той неизменно държи в изграждането на оперното произведение певучата мелодичност да играе основната роля. Докато в много изказвания композиторът посочва, че Щраусовата симфонизация не отговаря напълно за оперното изкуство, тук, в „Турандот“, оркестърът е разгърнат още повече и има чудесно симфонично развитие. След слушането на „Пролетно тайнство“ от Стравински Пучини също така изтъква, че тази музика не му допада, а в последната си опера той използува елементи от разчупването на ритъма и разработва някои епизоди политонално. От това; разбира се, музиката му печели и се обогатява. В музикалното изграждане на „Турандот“ са вложени най-разнообразни чувства и настроения — драматизъм, лирика, грациозност, хумор, гротеска и др. Източните екзотични елементи са използувани повече за аромат, за външната обрисовка, отколкото за разкриване на дълбоки душевни състояния. Голямо разнообразие внасят многобройните източни инструменти или екзотичната звучност, постигната на някои места в оркестъра.

В първото действие на операта преобладават големите масови сцени. Интересни са тъжният хор от началото на действието: оригиналният със своите източни интонации хор преди пристигането на Турандот; веселият детски хор, написан в китайски колорит, както и силно въздействуващ траурен марш. Извънредно оригинална е сцената на Пинг, Панг и Понг. Епизодът на срещата на Калаф с баща му и Лиу е изпълнен с искрени чувства; лиричната ария на Лиу в края на действието, както и цялата й партия е написана в духа на любимите Пучиниеви героини — Мими и Мадам Бътерфлай.

Първата картина от второ действие е една характеристична и много интересна сцена, написана в източен дух. Тя е и твърде близка до епизода на Пинг, Панг и Понг от първо действие. Централна картина на това действие, а и на цялата опера е втората. Сцената на задаването на загдките и техните отговори са един разширен диалог между Калаф и Турандот, в който взима живо участие и народът. Тя има завладяваща сила, като в развитието и напрежението все повече и повече нараства. Щастливото разрешаване на загадките донася само временно проясняване на драматичната наситеност. Така отказът на Турандот да изпълни даденото обещание води до ново напрежение. В музиката избликват дълбоките противоречиви чувства, вълнуващи Калаф. В края на действието напевната мелодия на неговото ариозо внася нотки на просветляване и оптимизъм.

Четвърта картина носи дълбок психологически заряд. Тук настъпва големият душевен прелом у Турандот. Принцесата с леденото сърце за пръв път разбира, че любовта може да доведе до саможертва (самоубийството на Лиу), както и че това силно чувство може да се породи въпреки волята на човека. С изключително майсторство Пучини ни предава тези сложни вълнения. Композиторът е съумял да постигне рядка емоционална градация. Картината започва с великолепното ноктюрно и стига до една от кулминациите си по отношение на лиричното насищане в знаменитата ария на Лиу. В драматургичното изграждане сполучливо е използуван контрастът пак чрез появата на трите гротескови фигури Пинг, Панг и Понг.

Последната картина е написана от Франко Алфано в духа на музиката на Пучини. В тази картина се откроява големият дует на Турандот и Калаф, в който са използувани някои от лайттемите на операта.