Книга за операта

Комична опера в две действия (четири картини)

Либрето Феличе Романи

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Адина, богато селско момиче — сопран

Неморино, млад селянин — тенор

Белкоре, сержант — баритон

Доктор Дулкамара, лекар-шарлатанин — бас

Джанета, селска девойка, приятелка на Адина — сопран

Селяни, селянки, войници, нотариус, слуги, негър и др.

Действието се развива в едно италианско село в началото на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Доницети написва тази си опера в Неапол. Текстът е от Феличе Романи (1788–1865), автор на множество оперни либрета върху които са писали най-големите италиански композитори (освен Доницети още Росини, Белини, Меркаданте), а така също и редица чужди композитори, между които и Майербер. В основата на сюжета стои поверието, че съществуват такива вълшебни билки и питиета, с помощта на които може да се спечели обичта на любимия човек. Вагнер в „Тристан и Изолда“ също използува една старинна легенда за чародейното любовно питие. Феличе Романи взема за либретото на „Любовен еликсир“ елементи от сюжета на задържалата се доста дълго на сцената опера „Напитката“ от френския композитор Обер по текст на Скриб. След като Доницети получава либретото, той написва операта в късия и за него срок от 15 дни — в началото на 1832 г. Макар и припряно създадена, тази опера на Доницети е извънредно привлекателна, тъй като в нея са осмени редица страни от живота на Италия. Премиерата на „Любовен еликсир“ е на 12 май с. г. в Милано и преминава при огромен успех. Веднага след първия спектакъл са обявени още 30, билетите за които са продадени в най-кратък срок.

У нас „Любовен еликсир“ е играна за пръв път през 1934 г. в Софийската народна опера в постановка на диригента Ас. Найденов и режисьора Хр. Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Селският момък Неморино е влюбен в младата и хубава Адина. Той много страда, защото тя не му отговаря с взаимност, като винаги му подхвърля остроти и закачки. Мисълта, как да спечели любовта й, го измъчва непрекъснато. Сега Неморино стои до оградата на къщата и подслушва разговора на Адина с приятелката й Дженета. Адина разказва легендата за Тристан и Изолда. Като чува как Тристан и Изолда изпили вълшебното любовно питие, Неморино решава непременно да се сдобие с такъв еликсир. Дочуват се барабани и под техните звуци в селото влиза отряд войници начело със сержант Белкоре. Стройният сержант също е влюбен в Адина. Белкоре поднася букет цветя на девойката и започва самоуверено и дръзко да я ухажва. Това причинява нови страдания на Неморино. Белкоре кара Адина да го покани с хората му в чифлика и да ги нагости. Девойката с радост се съгласява. Тя отново подхвърля закачка към Неморино, което съвсем го отчайва. Съжалявайки нещастния момък, Адина го поканва заедно с другите.

На селския площад. Пощенският рог известява пристигането на дилижанса и събира на площада всички селяни. От колата излиза непознат чужденец. Селяните се питат какъв е той — може би граф или маркиз? Оказва се, че това е доктор Дулкамара. Той веднага започва да се хвали, че лекува всички болести на света с лекарствата, които носи със себе си. Селяните се натрупват и започват да купуват неговите балсами и лекарства. Към Дулкамара се приближава и Неморино. Той смутено го пита има ли от вълшебното питие на Тристан и Изолда. Хитрият шарлатанин веднага го предлага на момъка, като му казва, че еликсирът ще подействува само ако се вземе след един ден (когато той вече няма да бъде в селото). Неморино, щастлив и радостен, плаща скъпо и прескъпо за обикновеното вино, което му е продал Дулкамара. Сега момъкът е убеден, че ще спечели любовта на Адина. Но защо трябва да чака толкова дълго? Той нетърпеливо отваря бутилката и я изпива на един дъх. „Еликсирът“ веднага променя Неморино. Той става весел, започва да пее, да се шегува, да закача другите девойки, без да обръща никакво внимание на Адина. Девойката, която също обича Неморино, но прикрива чувствата си, е дълбоко оскърбена. За да го накаже, тя казва на сержанта Белкоре, че е съгласна да стане негова жена. Ако той иска, могат да се венчаят още същия ден. Думите на Адина карат Неморино веднага да изтрезнее. Отчаян, той моли Адина да отложи сватбата си поне за следващия ден. Щастливият Белкоре кани всички на сватбеното тържество.

В двора на Адина. Гостите са дошли вече, за да присъствуват на сключването на брака между Адина и Белкоре. Сред тях е и доктор Дулкамара. Отчаяният Неморино се надява единствено на „еликсира“ му. Но той е дал всичките си пари за първата бутилка. И за да се сдобие с други, той решава да стане наемен войник. С получените от Белкоре двайсет скуди момъкът трябва да търси доктора. Неочаквано обаче се разнася новината, че вуйчото на Неморино е починал, като му е оставил цялото си състояние. Тя сигурно е вярна, тъй като са я научили от селския куриер. Само Неморино още не знае нищо. Той е открил Дулкамара, купил е нова бутилка и сега отново е под въздействието на „еликсира“. Още първата девойка, която среща, започва да го ухажва. Това е научилата новината Джанета. Неморино не е ни най-малко изненадан. Той е повярвал в силите на чародейното питие. Адина, която също не знае, че Неморино вече е богат, е смутена от вниманието, с което го обграждат всички девойки от селото.

Може би доктор Дулкамара е най-изненадан от действието на своя „еликсир“. Шарлатанинът мъчно може да повярва на магическата, му сила, но се осмелява да го предложи и на Адина, защото разбира, че и тя страда от нещастна любов. От думите на Дулкамара и на селяните девойката разбира, че Неморино вече на два пъти е купувал от вълшебното питие, за да спечели любовта й. Втората бутилка той е заплатил с цената на свободата си, като се е продал за наемен войник. Адина решава да разкрие чувствата си. Тя дава на Белкоре двайсет скуди и взима разписката на Неморино. След това повиква любимия си и му казва, че е съгласна да стане негова жена. Неморино е безкрайно изненадан от неочакваното щастие. Самият Белкоре не е кой знае колко опечален — по света няма да се свършат хубавите жени. Дулкамара също е щастлив — той не е в състояние да изпълни желанието на всички хора, които искат да са купят от неговия „любовен еликсир“.

МУЗИКА

„Любовен еликсир“ е една от най-хубавите опери буфо на Доницети, с определено място в този жанр на италианската музикална литература. Музиката е весела, бодра, оптимистична с леснодостъпна и завладяваща мелодичност. Партиите на двамата главни герои Адина и Неморино, са издържани в лиричен аспект въпреки вложената на места закачлива веселост или незлоблива ирония. В музиката има много сатиричност и пародийност. Това се отнася най-вече за подчертано комичните образи на Дулкамара и Белкоре.

След неголямата увертюра, написана в типичен италиански стил с увлекателно бавно встъпление и бляскаво и радостно алегро, слушателят е въведен в първата картина. Тук се откроява арията на Адина, наситена с много топлота и разкриваща първите щрихи на обаятелния музикален образ. Много находчиво и интересно е изграден разказът на главната героиня за Тристан и Изолда. В него всеки куплет се повтаря по пародиен начин от хора. В тази картина прави впечатление вълнуващата каватина на Неморино, в която той разказва за нещастната си любов. Жанровата сцена с влизането на войниците в село, предвождали от Белкоре, създава чудесна бодра атмосфера. Комичната любовна ария на Белкоре разкрива самоуверения, глуповат и лекомислен сержант. С много голямо майсторство е написана сцената-квартет на Адина, Джанета, Неморино и Белкоре заедно с хора. Централно място във втората картина заема великолепната хумористично-пародийна ария-сцена на доктор Дулкамара. Тази голяма ария е едно от най-ярките постижения на Доницети като композитор и в цялата оперна литература остава като бляскав пример за басова ария буфо. Дуетът между Неморино и Дулкамара също така е извънредно оригинален и приятен.

Второ действие започва с весела и бодра битова сцена, последвана от прекрасната баркарола на Адина и Дулкамара. Дуетът на Белкоре и Неморино за красотите на войнишкия живот е пропит с много жизненост и елементи на сатиричност. Не по-малко интересна е комичната сцена, когато селските девойки ухажват пийналия от „еликсира“ Неморино. В последната картина трябва да се изтъкнат качествата на големия квартет с хора, както и на най-популярната ария от цялата опера — каватината на Неморино „Една сълза“. Това е възхитителна любовна песен, която отдавна вече се пее от всички лирични тенори. Финалната сцена на хора искри от радост и настроение.

Опера в три действия (седем картини)

Либрето Салваторе Камарано

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Лорд Хенри Астон — баритон

Лучия, негова сестра — сопран

Сър Едгард Равеневуд — тенор

Лорд Едгард Бъклоу — тенор

Раймонд Байдбенд, възпитател на Лучия — бас

Норман, началник на караула в Равенсвуд — тенор

Алиса, приятелка на Лучия — мецосопран

Рицари, придворни, дами, ловци, воини, привърженици на лорд Астон, жители на Ламермур, пажове, прислужници и др.

Действието се развива в Шотландия около 1700 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

За литературна основа на „Лучия ди Ламермур“ е послужил сюжетът на известния на времето си роман на Уолтър Скот (17711832) „Годеницата от Ламермур“. Либретото е от талантливия неаполитански поет Салваторе Камарано (1801–1852), върху текстове на когото са работили много видни композитори, включително и Верди („Трубадур“). В романа на Уолтър Скот са обрисувани на широк план редица страни от живота и историята на Шотландия, но в либретото си Камарано използува само централната сюжетна линия. Той го адаптира към изискванията на оперната драматургия и създава едно либрето, което разкрива широки възможности за оперно произведение. Доницети е композитор, който предпочита преди всичко комични и лирични сюжети. Обаче либретото на „Лучия ди Ламермур“ му допада много и той се съгласява да напише музиката. Както винаги композиторът работи върху операта си бързо и напрегнато. Но като че ли този път „Маестрото от Бергамо“, както е наричан Доницети, е много по-внимателен и съсредоточен. Той вече си е взел поука от пропадането на някои свои опери (преди всичко поради прибързаното им написване), както и от загубването на едно съревнование с Винченцо Белини за написване на най-хубава музикално-сценична творба. Операта на Белини „Пуритани“ е приета много добре от публиката и критиката, докато „Марино Фалиери“ на Доницети претърпява провал.

Премиерата на „Лучия ди Ламермур“ е на 26 септември 1835 г. в театър „Сан Карло“ в Неапол и преминава с шумен успех. Операта на Доницети става причина скоро да бъдат забравени всички други опери, писани върху същия сюжет. Само след една година и половина „Лучия ди Ламермур“ е играна в Париж, Виена и други големи музикални центрове с голям успех. Оттогава насам операта се играе в цял свят, а партията на Лучия и сега е една от най-привлекателните за колоратурните сопрани.

Първата постановка на „Лучия ди Ламермур“ у нас е осъществена в Софийската народна опера през 1929 г. от диригента Тодор Хаджиев и режисьора Христо Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Гора в околностите на замъка Равенсвуд. Ловци и стражи начело с Норман — началника на стражата и караула на Равенсвуд, търсят тайнствения рицар, за когото се говори, че обикалял напоследък околностите на замъка. Идва лорд Хенри Астон. Той е много загрижен, защото, макар и да е победил във вековната вражда между родовете Астон и Равенсвуд, не е получил желаното спокойствие. В борбата лорд Равенсвуд е бил убит, а неговият замък — завладян, но синът му Едгард е останал жив и сигурно ще поиска да си отмъсти. Освен това Астон е загубил благоволението на новия крал. Единственият начин да укрепи положението си като властвуващ феодал е сестра му Лучия да се омъжи за силния, богат и приближен на краля лорд Артур Бъклоу. Ала Лучия не е съгласна на тази женитба. Раймонд, възпитателят на девойката, се опитва да успокои лорд Астон, като се мъчи да оправдае отказа на Лучия със скръбта й по нейната наскоро починала майка. Лордът обаче смята, че бракът между сестра му и лорд Артур трябва да се осъществи на всяка цена. Идва Норман и съобщава поразителна новина: Лучия не е приела да се омъжи за лорд Артур, защото си има любовник. Това не е ли непознатият рицар, който се навърта около имението. И този рицар изглежда е … Едгард Равенсвуд. Лорд Хенри не е на себе си. Родната му сестра — влюбена в най-злия му враг! Това е позор за целия род Астон. Идват стражите на Норман и разказват на лорда, че са видели Едгард Равенсвуд, но не са могли да го заловят. Скрил се някъде около старата кула. Лорд Астон заповядва на стражите да не се връщат, без да са го намерили. Едгард Равенсвуд не трябва да остане жив.

В парка на замъка Равенсвуд са дошли на разходка Лучия и нейната приятелка Алиса. Свечерява се. Лучия постоянно се оглежда — няма ли да дойде вече Едгард, с когото са се уговорили да се срещнат. Девойките слизат край извора. Местността напомня на Лучия тъжната история на един от рода Равенсвуд, който в момент на сляпа ревност тук убил жена си. Един път на това място и пред нея се явил призракът на убитата и като че ли я зовял. Разтревожената Алиса напразно се мъчи да накара Лучия да се откаже от любовта си към Едгард. Девойката не може да си представи своя живот без него. Идва Едгард. Още тази нощ той трябва да замине за Франция. Обаче преди да тръгне, младежът е решил да помоли лорд Астон за помирение и да поиска ръката на сестра му. Лучия се изплашва. Тя знае как брат й мрази Едгард. Лучия моли своя любим да пазят още в тайна чувствата си. Младият благородник е засегнат дълбоко. В името на любовта си към Лучия той е забравил клетвата си за отмъщение, дадена пред гроба на баща му. Нежните думи на девойката обаче го успокояват и двамата влюбени се заклеват във вечна любов.

Зала в замъка. Лорд Астон нарежда на Норман лорд Артур да бъде най-бляскаво посрещнат. Идва Лучия. Тя твърдо е решила да остане вярна на любовта си. Девойката казва на брат си, че няма да се омъжи за лорд Артур, защото е дала дума на друг. Лорд Астон е очаквал тези думи. Той показва на Лучия едно подправено любовно писмо на Едгард до друга жена. Лучия е потресена. Тържествени фанфари известяват пристигането на лорд Артур Бъклоу. Лучия отново моли брат си да не я омъжва за човека, когото не обича, ала Астон не иска да чуе за това. Накрая той разкрива на сестра си, че след смъртта на стария крал е изпаднал в немилост и сега неговата чест може да бъде спасена само ако тя се омъжи за лорд Артур Бъклоу. Отчаяна, Лучия решава да приеме саможертвата.

В парадната зала на замъка са се събрали всички рицари и видни хора на Ламермур, за да присъствуват на сключването на брака между Лучия и лорд Артур. Всички радостно поздравяват младоженеца. Лорд Хенри Астон казва на Бъклоу да не се смущава от тъжния вид на Лучия, тъй като наскоро е починала майка й. Раймонд и Алиса довеждат бледата Лучия. Разтреперана, с последни сили, тя подписва брачния договор. Внезапно в залата се втурва Едгард Равенсвуд. Научил за предстоящата сватба на Лучия, той веднага е тръгнал насам. Идването му озадачава гостите. Астон и Бъклоу се хващат за сабите си. Без да се страхува, Едгард отива до Лучия и отправяйки гневни упреци към невярната си любима, хвърля в краката й пръстена.

Отчаяният Едгард Равенсвуд е отишъл в полуразрушената кула на бащиния си замък, Измъчват го тежки мисли. Неочаквано тук пристига лорд Хенри Астон. След скандала, поради който сватбата се е отложила, ненавистта му към Едгард се е увеличила. Астон приканва младия човек на дуел. Едгард е съгласен. Двамата ще кръстосат сабите си при изгрев слънце.

Парадната зала в замъка. Сватбеното тържество е в разгара си. Цяла Шотландия трябва да разбере, че с този брак лорд Астон е победил окончателно своите врагове от рода Равенсвуд. Веселието е прекъснато от нахлулия в залата Раймонд. Всички са потресени от неговия разказ — Лучия е полудяла. Малко след като съпругът й отишъл в нейната стая, се разнесъл ужасен вик. Когато Раймонд влязъл, видял Лучия с меч в ръка до обления в кръв лорд Артур. В този момент идва Лучия. Тя не вижда никого и движейки се като сянка, отправя молба за прошка към своя любим Едгард.

Край гробницата на Равенсвуд. Едгард е дошъл тук и чака своя противник. Съвсем отчаян, той решава да се остави да бъде убит. Пристигналите придворни донасят страшната вест. Едгард се спуска към замъка, за да види любимата си, но Раймонд го спира. В този миг камбаните известяват смъртта на Лучия. Съкрушен, Едгард забива ножа в гърдите си.

МУЗИКА

Операта „Лучия ди Ламермур“ е едно от връхните постижения в творчеството на Гаетано Доницети. В нея проличават по най-ярък начин характерните черти на музиката му: сърдечност, задушевна топлота, искреност и изящна мелодичност, наситена с дълбока емоционалност. Ариите, ансамблите и големите масови сцени в „Лучия ди Ламермур“ принадлежат към най-високите завоевания на стила „бел канто“. Музиката излъчва голямо романтично очарование, което напълно подхожда на сюжета. В „Лучия ди Ламермур“ Доницети е постигнал нещо извънредно ценно: Без да се отказва от принципа на виртуозния блясък на вокалните партии, той не е допуснал да се наруши драматургичното единство. Музикалните характеристики са дадени с пределна яснота. Образите на отделните герои са изградени с пластична релефност.

Операта започва с кратко встъпление. В първото действие силно впечатление правят ловджийският хор от първата картина, а във втората — голямата ария на Лучия, написана в бляскав виртуозен стил и наситена със силни чувства. Последвалият любовен дует е един от най-хубавите епизоди в произведението. Неговата мелодия ще звучи отново в третото действие — голямата ария на полудяването на Лучия.

Музиката във второто действие придобива истински драматичен характер. Една от кулминациите на този драматизъм е сцената в първата картина, когато лорд Астон показва на сестра си подправеното с помощта на Норман писмо. Много силно въздействуващ е и финалът на тази картина — решението на Лучия да приеме исканата саможертва. Интересен е живият и енергичен хор, с който започва втората картина на това действие. Обаче веселото настроение веднага се заменя с някаква трагедийна подтиснатост и вътрешен смут при подписването на брачния договор. Появата на Едгард е нова кулминация. В тази великолепна сцена централно място заема прочутият секстет с хор на Лучия, Алиса, Едгард, Артур, Хенри и Раймонд. Това е един от най-големите върхове на музиката на Доницети.

В третото действие композиторът е постигнал превъзходно драматургично развитие на музиката. Радостната хорова сцена на сватбеното тържество изведнъж секва при тревожното съобщение на Раймонд. Прочувствената ария на Раймонд е пропита със сдържана скръб и благородство. Тя всъщност много сполучливо довежда до голямата сцена на полудяването на Лучия. Независимо от брилянтно-виртуозния стил на тази ария в нея са вложени изключително дълбоки чувства. Доницети се е стремял да създаде не безсмислена песен на една полудяла, а сърдечна изповед на безкрайно нещастната девойка, която в момента на загубване на разума си е извършила престъпление. Сега през смутеното й съзнание преминават отново нейните мечти за щастие. Арията притежава огромна сила на въздействие. В заключителната картина централно място заема арията на Едгард — една прекрасна и вълнуваща музика, изливаща се направо от сърцето. Хоровата сцена, в която Едгард узнава за случилото се с Лучия е наситена с дълбока скръб, а във финала се чувствува истинска трагедийност.

Опера в три действия (пет картини)

Либрето Гаетано Доницети

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Дон Паскуале, стар ерген — бас

Доктор Малатеста, лекар, приятел на Дон Паскуале — баритон

Ернесто, племенник на Дон Паскуале — тенор

Норина, млада вдовица — сопран

Нотариус — баритон

Прислужници, прислужнички, бръснари, фризьори, модистки.

Действието се развива в Рим в началото на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Доницети притежава и поетично дарование. Той е много находчив и сръчен автор на оперни текстове. Част от неговите 72 опери са писани върху собствени либрета. Темата за измамения стар ерген, поискал да си намери млада жена, е популярна още от времето на „комедия дел арте“. Тя става любима и на композиторите на комични опери. Много музикални творци — от Паезиело и Росини до Рихард Щраус и съвременните композитори — са я използували. Доницети също така с увлечение я разработва. За операта си „Дон Паскуале“ той взема сюжета направо от комичната опера „Сър Меркантонио“ от Стефано Павези по комедията на Анжело Анели. Тази опера е играна много, дори и в „Скала“ през 1810 г. Доницети преработва почти основно либретото, съкращава значителна част от персонажа и, както винаги, написва с поразяваща бързина музиката — само за осем дни, независимо от това, че току-що се е дигнал от легло след тежко заболяване. Първото представление на „Дон Паскуале“ е на 4 януари 1843 г. в парижкия Театър италиен и има огромен успех. В премиерата вземат участие едни от най-големите певци от това време — Гризи, Лаблаш и Тамбурини. Още същата година Операта „Дон Паскуале“ е изпълнена и във Виена.

У нас „Дон Паскуале“ е поставена за пръв път в Софийската народна опера през 1932 г. от диригента Асен Найденов и режисьора Христо Попов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Старият и богат ерген Дон Паскуале е решил да лиши от наследство своя племенник Ернесто, тъй като против волята му той иска да се жени за младата и хубава вдовица Норина. Ернесто е сериозно разтревожен. Младежът няма никакви пари, а без помощта на Дон Паскуале няма да може да се ожени за своята любима. Умният и ловък доктор Малатеста обещава да му помогне. Ала самият Дон Паскуале е решил да се задоми. На него вече му е омръзнал ергенският живот. Той също потърсва помощ от доктор Малатеста: трябва му млада, хубава и скромна девойка. Доктор Малатеста му казва, че той познава тъкмо такава девойка — и млада, и красива, и току-що излязла от манастир: тя ще бъде точно за Дон Паскуале. Това е неговата „сестричка“ Софрония.

Още докато разговаря с Дон Паскуале, остроумният и весел доктор съставя плана си: хем ще накаже стария Дон Паскуале, хем ще помогне на Ернесто. Сега докторът е дошъл в дома на вдовицата Норина, за да я убеди да приеме играта. Тя трябва така да разиграе стария наивник, че той завинаги да се откаже от намерението си да се жени. Умната и хитра Норина разбира ползата от тази роля и веднага дава своето съгласие. Така те с Ернесто най-после ще бъдат щастливи.

Дон Паскуале заповядва на слугите си да не пускат в къщи никого освен доктор Малатеста и дамата, която ще дойде заедно с него. Старият ерген е много радостен. Замечтан по щастието, което го очаква, той бързо се приготвя за предстоящата среща. Идва доктор Малатеста, придружен от „сестричката“ си Софрония. Бедното момиче! То цяло трепери от смущение, като не смее да повдигне воала от очите си. Възхитен от красотата на Софрония, Дон Паскуале започва да я разпитва. Норина играе великолепно ролята си на скромно и целомъдрено момиче и старият ерген, без много да се колебае, решава да се ожени за Софрония. Доктор Малатеста е предвидил и това, сетил се е да доведе със себе си и нотариус. Мнимият нотариус е повикан, за да изготви брачни договори. Младоженците се разписват. Техни свидетели са доктор Малатеста и току-що пристигналият Ернесто, който вече е предупреден от доктора за играта. Ала още преди да изсъхне мастилото на договора, Софрония се преобразява. Пред Дон Паскуале не е вече смирената срамежлива девойка, а една проклета, властна и свадлива жена, която веднага започва да дава нареждания и се меси във всичко. Скоро цялата къща е преобърната наопаки. Дон Паскуале просто не може да повярва на очите си. Още от първия час на женитбата си той започва да се разкайва горчиво.

В дома на Дон Паскуале е истински ад. Слугите тичат нагоре-надолу, блъскат се врати — вече нищо не е останало от предишната тишина и спокойствие. Но това не е всичко. Софрония непрекъснато купува най-скъпи неща, и то все излишни. На Дон Паскуале му се струва, че в най-скоро време той ще бъде разорен напълно. Той най-после решава да се намеси и да въдвори ред в дома си. Тъкмо в този момент влиза жена му, за да му каже, че отива на театър. Дон Паскуале е страшно възмутен: как така една жена ще тръгне сама, без мъжа си на театър! И това още в деня на сватбата. Той няма да допусне това. Но желанието му да наложи волята си веднага се изпарява от плесницата, която проклетата жена му удря. Това е вече прекалено много. Дон Паскуале не може да си намери място, толкова е разгневен. Софрония излиза и отива на театър. Но и с това неприятните изненади не са свършили. Дон Паскуале намира едно „забравено“ писъмце от жена си. От него нещастният съпруг разбира, че на всичко отгоре е мамен. Съвсем отчаян, Дон Паскуале изпраща да повикат единствения му верен приятел — доктор Малатеста.

Градина пред дома на Дон Паскуале. В красивата лунна нощ Ернесто пее серенада на своята любима. Идва Норина и двамата щастливо се прегръщат. Но Дон Паскуале е научил за нощната среща на своята „жена“. Измамата вече може да бъде разкрита. Обаче Дон Паскуале няма нищо против да се раздели с мнимата си жена. Той е щастлив, че пак ще настане спокойствие в дома му. Щастливи са и Норина и Ернесто, които най-после могат да се оженят.

МУЗИКА

„Дон Паскуале“, една от най-ценните комични опери на Доницети, заема челно място в огърлицата на италианската опера буфо. Нейната весела, оптимистична и наситена с много изящество, хумор и грация музика пленява слушателите. Остроумието и неизчерпаемата мелодичност са главните качества на всички арии и ансамблови номера в операта. Действуващите лица са само четири и имат превъзходни и живи музикални образи. Такива музикални характеристики рядко са създавани в италианската опера буфо от миналото столетие. „Дон Паскуале“ започва с една приятна увертюра, изградена върху теми от операта. В нея са намерили място най-хубавите мелодии на произведението, като същевременно са подсказани всички събития, които ще се случат. Първото действие е бляскава поредица от изящни музикални номера. Особено силно впечатление прави дуетът между доктор Малатеста и Дон Паскуале, каватината на Малатеста, дуетът между Дон Паскуале и Ернесто, наситената с топлота каватина на Ернесто и др. Разказът на Малатеста за прелестите на „сестра“ му е пълен с блясък, остроумие и шеговитост. Във втората картина голямата ария на Норина е образец на италианска виртуозна ария — тя бляскаво охарактеризира умната и хитра Норина. Интересен и изграден с тънко психологическо майсторство е дуетът между Малатеста и Норина.

Второто действие се състои от два контрастни по характер дяла: първият е изпълнен със спокойствие, мечтателност и радостни чувства — песента на Ернесто, арията на Дон Паскуале, както и терцетът, когато Дон Паскуале се среща за пръв път с бъдещата си „жена“. Затова пък вторият дял е наситен с хумор, пародийност и множество комедийни ситуации. Големият квартет е една от кулминациите в операта.

Третото действие започва с един превъзходен хор, пълен е хумор и остроумие, в който прислужниците допълват картината на неблагополучията на Дон Паскуале от злощастната му женитба. Сцената в градината започва с популярната серенада на Ернесто. Това е лирична песен, която се изпълнява често и на концертния подиум. Финалната сцена, в която щастливо се разрешава заплетената интрига, е забележителна с последното рондо. В него действуващите лица се обръщат към публиката и я съветват да извлече необходимата поука от това, което е видяла на сцената.