Книга за операта

Опера в четири действия26

Либрето Франческо Пиаве

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Херцога на Мантуа — тенор

Риголето, придворен шут — баритон

Джилда, негова дъщеря — сопран

Спарафучиле, бандит — бас

Мадалена, негова сестра — мецосопран

Джована, прислужница на Джилда — мецосопран

Граф Монтероне — бас

Маруло, придворен — бас

Борса, придворен — тенор

Граф Чепрано, придворен — бас

Графиня Чепрано, негова жена — мецосопран

Паж — сопран

Офицер — баритон

Придворни, пажове, прислужници, стражи.

Действието се развива в Мантуа — Италия, през XVI в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Верди живее дълго време с мисълта да напише опера върху драмата на Виктор Юго „Кралят се забавлява“. Той се запознава с него през 1844 г., докато работи над „Ернани“. Пиесите на Юго допадат извънредно много на композитора преди всичко със своята изобличителна сила и драматургичната си напрегнатост. Освен „Ернани“ и „Риголето“ Верди е имал намерение да пише опери и върху други произведения на Юго — например „Кромуел“, „Марион Делорм“, „Рюи Бла“. В едно писмо до Чезаре де Сантис композиторът споделя: „… В драмите на Виктор Юго има винаги определена цел и неговите силни и страстни характери са крайно оригинални.“

На Верди е добре известно, че драмата „Кралят се забавлява“ е забранена след първото й представление през 1832 г. в Париж, а така също, че по този повод Юго е завел процес срещу правителството на Франция. Въпреки всичко, когато през 1850 г. дирекцията на големия оперен театър „Фениче“ във Венеция възлага на Верди да напише една опера специално за него, композиторът решава „да сложи на музика“, както той се изразява, драмата на Юго. С написването на текста се заема неговият стар сътрудник Франческо Пиаве (1810–1876). Дотогава той вече е написал либретата на 5 опери на Верди, между които „Ернани“ и „Макбет“.

Верди с увлечение се залавя с композирането на това произведение и партитурата е завършена само след 40 дни. Първоначалното заглавие на операта е „Проклятието“ и е заменяно няколко пъти. Цензурата обаче налага промяна и в либретото. Стига се дотам, че един виден полицейски функционер си позволява да предложи на автора проект за изменение. Пиаве е по-склонен на цялостна преработка, но Верди държи основния замисъл да остане същият. Налага се да бъдат променени имената и мястото на действието. Така крал Франциск I става Херцога на Мантуа, а шутът Трибуле — Риголето. (Отначало е бил наречен Трибулето, но по-късно става Риголето, произтичащо от френското „риголо“ — шегобиец). От своя страна Верди премахва многобройните масови сцени и насочва вниманието към вътрешната драма на героите. Виктор Юго реагира остро на тези промени, като смята, че в операта е изменен основният замисъл на драмата му. Обаче Верди е на мнение, че нейната изобличителна сила не е по-малка.

Премиерата на „Риголето“ е на 11 март 1851 г. в театър „Фениче“ — Венеция. Тя има триумфален успех. Верди е аплодиран след всеки музикален номер. Сам композиторът е доволен от музиката си и в едно писмо оттогава споделя „никога може би няма да напиша нещо по-хубаво“. Само няколко месеца след премиерата във Венеция „Риголето“ е изнесена в много италиански и чужди оперни центрове — Будапеща, Прага, Лондон, Виена. В Париж поради несъгласието на Юго е поставена значително по-късно.

„Риголето“ е в постоянния репертоар на Софийската народна опера. Тя е претърпяла множество постановки. Първата е реализирана през 1920 г. от диригента М. М. Златин и режисьора И. Иванцов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Зала в двореца на Херцога на Мантуа. Балът, уреден от младия Херцог, е в разгара си. Младежът разказва на своя придворен Борса, че се е запознал в църквата с една красива девойка, която страшно му харесва. Скоро вниманието на покварения Херцог е привлечено от красивата графиня Чепрано. Той я кани на танц и започва настойчиво да я ухажва. Придворният шут, безобразният на вид Риголето, забелязва ревността на граф Чепрано и започва злостно да му се подиграва. От друга страна, той насърчава дръзкото поведение на своя господар. Граф Чепрано чува отвратителните подмятания на шута и пред група придворни се заклева да му отмъсти жестоко. И другите приближени на Херцога мразят гърбавия и грозен шут и мечтаят за отмъщение. Научили от Маруло, че Риголето има любовница, която крие в самотна къща извън града, те решават през нощта да си разчистят сметките с него. Внезапно празничното настроение е помрачено. Влиза граф Монтероне. Той иска обяснение от Херцога за изчезването на дъщеря си. Но вместо Херцога на обидения баща отговаря със злобна подигравка Риголето. Граф Монтероне проклина и двамата. Херцога заповядва да отведат графа в затвора. Глуха уличка пред дома на Риголето. Страшната клетва на граф Монтероне не излиза от главата на шута. В къщи злобният старик е изцяло променен. Сега той със загриженост мисли за любимата си дъщеря, която е единствената му радост в живота. От тъмнината изскача бандитът Спарафучиле. Младият мъж е готов да отстрани всеки неприятел или съперник на Риголето. Засега шутът не се нуждае от помощта му. Той се разделя с бандита и влиза в къщи. Дъщеря му Джилда го посреща с радост. За затворената девойка срещите с баща й и ходенето на църква са единствените щастливи мигове. Внезапно по улицата отекват стъпки. Изплашен, Риголето отива да провери кой се навърта около къщата му, но не вижда никого. Преоблеченият като студент Херцог се е скрил в тъмнината. Докато Риголето се оглежда, той се промъква през отворената врата и с помощта на прислужницата Джована се скрива в градината. Успокоеният шут се връща. Риголето нарежда още един път на Джована да пази добре дъщеря му и излиза. Джилда отново се замисля за непознатия младеж, когото е видяла в църквата. От храстите излиза Херцога. Той се представя на изплашената девойка за студент. Това е младежът от църквата. Очарован от красотата на Джилда, Херцогът й се кълне във вечна вярност. Девойката също е развълнувана от неочакваната среща. Тя все повече харесва непознатия „студент“. Влиза разтревожената Джована. Тя е чула стъпки край къщата. Херцога мисли, че Риголето се връща и избягва през задния вход. Пред дома на шута са се събрали придворните на Херцога, доведени от граф Чепрано, за да изпълнят своя план за отмъщение. Те мислят, че Джилда е любовница на старика и искат да я отвлекат. В това време се задава Риголето. Придворният Маруло му разказва защо са дошли: трябва да отвлекат жената на живеещия наблизо граф Чепрано. Риголето с готовност им предлага помощта си. Придворните радостно се съгласяват. Те му надяват маска на главата и го карат да държи стълбата. Но вместо в къщата на Чепрано, те влизат в неговия дом. Едва когато чува виковете на Джилда, Риголето разбира истината. Обезумял от скръб, той си спомня клетвата на граф Монтероне и пада безчувствен на земята.

В двореца Херцогът е научил за отвличането на Джилда. Предишната вечер той отново е отишъл в дома й и Джована му е разказала как няколко души с маски на лицата са похитили девойката. Идват неговите придворни още възбудени от снощното произшествие — отвлекли са „любовницата“ на Риголето и са я довели тук, в двореца. Херцога веднага разбира всичко и доволен отива в стаята, където е затворена Джилда. В залата влиза Риголето. Той е уверен, че дъщеря му е в двореца — нали сам е помогнал на придворните да я отвлекат. Отначало шутът се мъчи да скрие мъката си от придворните, но не издържа и пада в краката им, молейки ги да му върнат Джилда. Нещастникът ги уверява, че Джилда му е дъщеря, но те не му вярват. Риголето разбира от един паж, че Херцога е в стаята си и се втурва нататък. Ала стаята е заключена. Чула гласа на баща си, Джилда излиза. Ридаейки, тя му разказва за своята любов, за измамата на Херцога, за опозоряването си. Риголето се мъчи да я утеши. Той е решил още утре да избягат от Мантуа. В това време през залата минава граф Монтероне. Водят го към затвора. Като го вижда, Риголето се заклева да отмъсти жестоко на своя покварен господар. Напразни са молбите на Джилда, която още обича Херцога.

Улица край реката до къщата на Спарафучиле. Вече близо месец Риголето дебне случай да си отмъсти. Той е научил, че сега Херцога се среща с уличната танцьорка Мадалена, сестра на Спарафучиле. В тъмната нощ двамата с Джилда виждат Херцога, преоблечен като офицер, да влиза в дома на Мадалена. Джилда е отчаяна. Баща й я моли веднага да замине, преоблечена като мъж, за Верона, където той ще я намери на другия ден. След като Джилда излиза, Риголето извиква Спарафучиле и го уговаря да убие офицера, който е у тях. Той предлага да заплати на бандита част от възнаграждението за „услугата“ веднага, а остатъкът ще му даде, след като получи трупа. Джилда обаче тайно се връща, за да види какво прави Херцога. Тя чува разговора между Спарафучиле и Мадалена, в който танцьорката моли брат си да пощади живота на хубавия млад офицер. След дълго колебание Спарафучиле намисля, ако дойде друг човек, да го убие и неговия труп да даде на Риголето. Джилда решава да се жертвува за живота на Херцога, когото обича безкрайно. Тя почуква на вратата на бандита, който виждайки непознатия мъж, веднага забива ножа си в гърдите му. След малко Риголето се връща и Спарафучиле му дава трупа, завързан в чувал. Шутът е доволен — най-после той е отмъстил за позора си. Остава само да хвърли трупа в реката. В този момент в далечината прозвучава песента на Херцога. Изпаднал в ужас, Риголето развързва чувала и вижда дъщеря си Джилда. С името на Херцога на уста тя умира. Риголето пада безчувствен върху трупа й.

МУЗИКА

След премиерата на „Риголето“ през 1858 г. в Париж, 65-годишният Джоакино Росини възкликва: „Действително този Верди е гениален композитор.“ Музиката на Верди в тази опера притежава изключителна въздействуваща сила. Всичко в операта е изградено само на музикално-драматични ситуации. Образите на трите главни действуващи лица — Риголето, Джилда и Херцога, са обрисувани музикално с изключително майсторство. Музиката предава и най-тънките нюанси на техните преживявания. Музикално-драматургически „Риголето“ е изградена на контрастността, въпреки че не е използуван единен тематичен материал. Има само една тема — „на проклятието“. Тя се появява още във встъплението, а след това и неколкократно в развитието на действието, напомняйки за неизбежността на възмездието. Мелодиката на операта е изключително ботата. Тя е поредица от мелодически перли, чиито характер се определя от настроението или душевното състояние на героя или героите. При ансамбловите номера Верди с майсторство дава на всяка партия съответно музикално настроение. По този повод Виктор Юго, който е осъждал Верди за своеобразното тълкуване на неговата драма, споделя: „Ех, ако и аз имах възможност в моите драми да направя така, че четири действуващи лица да говорят едновременно, като при това публиката различава техните думи и различни чувства, какъв ефект бих постигнал!“

След наситеното с трагедийност кратко оркестрово встъпление, което е изградено върху темата на проклятието, започва първото действие с пищната и весела сцена на бала. Централно място в нея заема великолепната ария на Херцога. С този музикален номер започва развитието на драмата, в него са нахвърлени и основните щрихи от характеристиката на героя. Втората половина на действието има напрегнат характер. След проклятието на Монтероне музиката придобива по-мрачна окраска. В първото действие Риголето е даден като злобен и язвителен човек, изпълнен с омраза срещу всички. След проклятието в неговата партия прозвучават и нотки, които говорят за прикривани благородни чувства.

Във второто действие музиката е по-разнообразна, изразителна и въздействуваща. Още няколкотактовото встъпление създава чувство на тревожност. Монологът на Риголето след срещата със Спарафучиле разкрива и много страни от душевния мир на героя. Големият дует на Джилда и Риголето е забележително постижение като мелодично-емоционален изказ. Последвалата любовна сцена на Джилда и Херцога е наситена с много лиризъм и сърдечна простота. Малката ария на Херцога, в която той признава любовта си към девойката, по настроение е близка до арията му от първото действие. Характеристиката на Джилда се допълва в прочутата ария „Скъпо име“. В края на действието е мъжкият хор „Тихо, тихо“, един от най-популярните в оперната литература.

Третото действие е още по-богато емоционално. Остро контрастно на началната лирична ария на Херцога прозвучава маршообразната хорова песен на придворните, с която му съобщават за отвличането на Джилда. Със забележително драматургично майсторство композиторът рисува сложните и противоречиви чувства на нещастния баща. Арията на Риголето от тази сцена заема определено място в баритоновия репертоар на певците. Последвалата лирична изповед на избягалата от стаята на Херцога Джилда с нежната си и лееща се мелодия оставя трайни впечатления у слушателя.

Мрачното начало на третото действие се разнообразява от прекрасната ария на Херцога. Особено вълнуваща е сцената между Херцога и Мадалена, Джилда и Риголето, изградена в монолитно цялостен и същевременно така релефно обрисуващ индивидуалните чувства и вълнения на героите квартет. Сцената на бурята с хора зад кулисите е една от най-драматичните в цялата опера. В трагедийния дует между бащата и дъщерята за последен път отеква темата на проклятието.

Опера в четири действия (осем картни)

Либрето Салваторе Камарано

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф ди Луна — баритон

Леонора — сопран

Азучена, циганка — мецосопран

Манрико, трубадур — тенор

Ферандо, началник на стражата, приближен на граф ди Луна — бас

Инес, приятелка на Леонора — сопран

Рюиц, приятел на Манрико — тенор

Старият циганин — бас

Вестител — тенор

Придворни и прислужници на графа, приближени на Манрико, монахини, войници, стражи, цигани, циганки.

Действието се развива в Биская и Арагона в началото на XV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След големия успех на „Риголето“ Верди се връща в Бусето с намерение да започне работа над операта „Трубадур“, планът за която е изготвен по-рано. Драмата на испанския писател-романтик Антонио Гарсиа Гутиерес (1813–1884) „Трубадур“ допада на композитора със смелото изобличаване на феодалната действителност и с новаторството, с което е написана. Обаче Верди не харесва либретото на Салваторе Камарано (1811–1852) автор на текстовете на няколко негови опери, и поисква редица поправки. Между композитора и поета се завързва оживена преписка, от която днес стават известни много подробности по създаването на операта. Една от поправките, която Верди иска, се отнася до образа на Азучена. „Моля Ви се, не правете в последната картина Азучена да полудее …“ — пише той. По това време „сцените на полудяването“ са често явление в оперната литература, тъй като дава възможност за силни драматургични ефекти, и композиторът не желае да изпада в шаблонност. Когато той скицира плана за музиката, умира майка му. Тази загуба е твърде тежка за Верди и до края на 1851 г. той не е в състояние да твори. През март 1852 г. Камарано се съгласява на новите поправки, желани от композитора. Обаче поетът умира, без да може да завърши цялото либрето. Верди е разстроен от смъртта на този свой добър приятел и добър сътрудник и отново прекъсва работата си. Либретото е завършено от някой си Бардере през есента на 1852 г. Разпокъсаната работа над текста на операта става причина силната драма на Гутиерес да загуби много от качествата си. Всъщност либретото на „Трубадур“ е поредица от сцени с много несъобразности и условности. Въпреки това Верди работи над сюжета с истинско вдъхновение и написва музиката в извънредно кратък срок — само за 29 дни.

Операта „Трубадур“ е изпълнена за пръв път на 19 януари 1853 г. в театър „Аполо“ в Рим. Премиерата се изнася при малко необикновени обстоятелства. В същия ден река Тибър излиза от бреговете си и залива част от Рим. Но това не попречва на публиката да се стече масово, за да чуе новата опера на своя любим композитор. Още от девет часа сутринта тълпата любители на музиката се струпва, за да търси билети. Операта преминава с изключителен успех. В скоро време тя е поставена в много италиански театри, както и в Лондон, Париж, Петербург и др.

Откъси от „Трубадур“ са изпълнени у нас още при първия опит за създаване на оперен театър — през 1891 г., когато на 2 януари се изнасят фрагменти от различни опери. Изцяло тази творба на Верди е поставена през 1914 г. от Оперната дружба с диригент Т. Хаджиев и режисьор К. Михайлов-Стоян.

СЪДЪРЖАНИЕ

„Дуелът“. В замъка на граф ди Луна. Наближава полунощ и стражите, уморени и сънливи, очакват смяната си. За да ги разсъни старият дворцов началник на стражата Ферандо разказва една вече забравена-история: Старият граф ди Луна имал двама сина — единият е днешният граф, а другият бил по-малък. Веднъж до люлката на по-малкия видели стара циганка. Веднага я прогонили, но оттогава детето започнало да линее. Всички били сигурни, че е омагьосано. Графът заповядал да заловят циганката и да я изгорят като магьосница. Обаче дъщеря й се заклела да им отмъсти. Тя отвлякла по-малкия син на графа и изчезнала. Търсили детето навсякъде, но не успели да го открият. Най-накрая в пепелта от кладата, на която била изгорена старата циганка, намерили детски кости. Старият граф не можал да преживее загубата на детето си и скоро умрял. На своя смъртен одър той заклел по-големия си син да намери своя брат. Той също не можал да го открие. Трагичната история започнала да се забравя, останало само поверието, че духът на старата магьосница се е превърнал в кукумявка и често прелита над замъка. Един от слугите на графа се опитал да убие кукумявката, но загинал. Суеверните стражи са разтревожени от този разказ. Точно в полунощ над замъка прелита кукумявка. Смъртно уплашени, стражите се скриват.

Градина в дворцовия замък. Придворната дама Леонора с нетърпение очаква срещата с любимия си — трубадура Манрико. Тя разказва на приятелката си Инес как на един турнир поднесла наградата на победителя Манрико. Оттогава двамата се влюбили един в друг. Става късно, а Манрико още го няма. Леонора със съжаление се прибира. В градината се появява граф ди Луна, който е влюбен в красивата девойка и мечтае за нея. Внезапно наблизо прозвучава любовната песен на трубадура. Радостната Леонора излиза и се хвърля в обятията на граф ди Луна, когото е взела за Манрико. В светлината на излязлата от облаците луна тя вижда Манрико и се отскубва от прегръдките на графа. Леонора моли любимия си за извинение. Граф ди Луна, обзет от безумна ревност, се хвърля срещу неканения гост с извадена шпага. Непознатият рицар също вдига шпагата си. С мъка Леонора разтървава двамата съперници. Те се заклеват да се срещнат отново.

„Циганката“. Цигански табор в Бискайските планини, Разсъмва се. Веселите циганки, пеейки довършват работата си. Вече е време да слязат в полето, за да продадат изработените предмети. Около огъня остават старата циганка Азучена и нейният син — трубадурът Манрико. Азучена е обхваната от тъжни спомени. Тя разказва как старият граф ди Луна наредил да изгорят майка й и как тя, за да отмъсти, откраднала детето му. Циганката искала да го изгори, но сбъркала и хвърлила в огъня собственото си дете. Манрико е силно развълнуван от разказа й. Той разбира, че не е син на циганката. Азучена го моли да не взима толкова присърце това. Тя и сега го обича и се грижи за него като за роден син. Манрико вече разбира защо е пощадил живота на граф ди Луна при един дуел. Точно когато е трябвало да забие шпагата си в гърдите на поваления граф, като че ли някаква невидима ръка го е спряла. Пристига вестител, изпратен от Рюиц, приятел на Манрико, и съобщава, че Леонора се готви да постъпи в манастир. Трубадурът се сбогува с Азучена и бързо тръгва към замъка при своята любима.

В двора на манастира. Граф ди Луна е убеден, че в двубоя си с Манрико е убил своя враг и сега, заедно с група приближени, е дошъл в манастира, за да вземе насила Леонора. Скрити в сянката на дърветата, те наблюдават прощаването на Леонора с Инес. За девойката няма щастлив живот без Манрико. Заедно с монахините тя се отправя към олтара, но пред нея внезапно застава граф ди Луна. Той й казва, че няма да я пусне да постъпи в манастира — тя трябва да стане негова жена. В този момент от сянката на дърветата изскача Манрико. След като се съвзема от изненадата, графът се хвърля срещу него. Спират го Рюиц и хората му. Леонора не е на себе си от щастие.

„Синът на циганката“. Военният лагер на граф ди Луна край крепостта Кастелор. Графът е решил с войските си на разсъмване да нападне крепостта, в която се намират Манрико и Леонора. Войниците са арестували Азучена, която подозрително се навъртала наоколо. Циганката обяснява, че е търсила сина си — трубадура Манрико — и моли да я освободят. Обаче Ферандо познава отдавна търсената престъпница: това е циганката, която е откраднала и изгорила по-малкия брат на графа. Граф ди Луна е доволен. Той осъжда заловената старица на смърт чрез изгаряне — най-после ще отмъсти за брат си, а и ще накаже своя най-голям враг.

Зала в замъка Кастелор. Леонора и Манрико са щастливи. Всичко вече е готово за тяхната сватба. Трябва само да дочакат края на обсадата на замъка от войските на граф ди Луна. Скоро ще започне бой на живот и смърт, но Манрико не се плаши от нищо. Втурва се разтревоженият Рюиц и разказва, че Азучена е пленена от неприятеля и ще бъде качена на кладата. Манрико веднага вдига на крак своите воини. Те не трябва да чакат атаката, а сами да нападнат врага и да помогнат на майката на Манрико.

„Екзекуцията“. Затворническата кула край замъка на граф ди Луна. Войните на Манрико са разбити и сам той е пленен. Рюиц е успял да спаси Леонора и сега в тъмната нощ те се приближават до кулата. Девойката иска да помогне на любимия си да избяга. Рюиц се страхува да остави Леонора сама, но тя не се бои — на ръката си носи пръстен, пълен с отрова. Чуват се стъпки и Леонора се скрива. Жаждата за мъст е довела тук графа. Той е успял да залови Манрико, но Леонора е изчезнала. Граф ди Луна нарежда Манрико и циганката да бъдат изгорени веднага. Внезапно пред него излиза Леонора. Напразни остават опитите й да предизвика великодушието му. Графът твърдо е решил да унищожи своя враг. Тогава отчаяната Леонора заявява, че ако графът изпълни молбата й, тя ще стане негова жена. Единственото й условие е да й позволи да се прости с Манрико. Граф ди Луна с радост се съгласява и нарежда да пуснат девойката в кулата. В същото време тя изпива скришом отровата. Леонора се заклева на графа, че това ще бъде последната й среща с трубадура.

В затвора Манрико успокоява Азучена. Мъката е помрачила разума на циганката. Само нежността на Манрико й помага да затвори за малко очи. Неочаквано вратата на тъмницата се отваря и вътре се втурва Леонора. Тя пада в обятията на Манрико и радостно му съобщава, че е спасен. Радостта заразява и него. Но за кратко. Той се пита как е успяла да го спаси. Убеден в измяната на Леонора трубадурът горчиво я упреква, че е нарушила своята клетва. Той не иска такава свобода. Отровата поваля Леонора и Манрико разбира истината. Влиза графът и вижда мъртвата Леонора до своя съперник. Озлобен, ди Луна заповядва Манрико да бъде екзекутиран веднага. Когато извеждат трубадура, Азучена се събужда. Тя се опитва да попречи на графа, но напразно — Манрико е убит. Потресена, циганката съобщава на граф ди Луна страшната тайна — той е убил своя роден — брат …

МУЗИКА

Въпреки неясното, разбъркано, а и малко нелогично развиващо се действие на операта „Трубадур“ тя е едно от най-любимите и най-популярните произведения на Джузепе Верди. Това се дължи единствено на прекрасната музика. Композиторът не е търсил някакви нови пътища нито във формата, нито в средствата. Той е написал опера в традиционния италиански стил. Тя се състои от отделни музикални номера — арии, дуети, терцети, ансамблови и масови сцени. При това Верди — също в традицията на италианската опера от първата половина на XIX в. — отрежда твърде скромна, предимно съпроводна, роля на оркестъра.27 Обаче въпреки традиционната форма и отдавна утвърдените изразни средства, музиката на „Трубадур“ има огромна притегателна сила. Тази привлекателност се дължи на красотата на нейната мелодика, на вярната музикална характеристика на героите и на сполучливото пресъздаване на острите сблъсквания между тях. Освен това в „Трубадур“, за разлика от „Риголето“, Верди изгражда редица масови сцени с много ярка обрисовка на различни групи хора — войници, цигани, монахини. И тук той се откроява като майстор на хоровете. Като най-високо достижение в ансамбловите сцени трябва да се посочи прочутото „Мизерере“ в седма картина, уникална по своята художествена изваяност и по емоционалното си въздействие. Циганската сцена в началото на трета картина е също една от кулминациите на художествената изява. Популярен е и войнишкият хор в пета картина, съдържащ много красота и пропит с вълнуващи чувства.

Още в самото начало на операта слушателят е завладян от драматичния разказ на Ферандо, с който всъщност започва завръзката на драмата. Напрежението се повишава в края на картината, когато суеверните, изпаднали в ужас стражи искат да прогонят въображаемата вещица. Втората картина поднася на слушателя великолепната ария на Леонора, любима на всички сопрани, лиричната песен на Манрико със съпровод на арфа и чудесния драматичен терцет.

Във второто действие освен споменатите вече епизоди трябва да се изтъкнат превъзходният разказ на Азучена, завладяващ със своя силен драматизъм, както и голямата ария на граф ди Луна в следващата картина. Колкото и да е привлекателна за широките слушателски кръгове, тази голяма, наситена със сърдечност ария, по настроение като че ли не отговаря напълно на характера на отрицателния герой на операта. Хоровият финал на картината е умело драматургично разрешение на възникналото стълкновение.

Третото действие също започва с жизнена масова сцена. Драматичното напрежение се засилва в терцета на Азучена, граф ди Луна и позналия циганката Ферандо. Следващата картина донася прочутата ария на Манрико, посрещана винаги с възторг от слушателите.

След „Мизерере“ в четвърто действие трудно би се намерила музика, която да не допусне спадане на настроението, но Верди изгражда последната картина като убедителен и ярък финал на операта. Цялата ансамблова сцена, в която централно място заема развълнуваният дует на Леонора и Манрико, е силно въздействуваща. Кулминацията на напрежението е в развръзката на драмата — справедливия удар на съдбата над отрицателния герой на операта — граф ди Луна.

Опера в три действия (четири картини)28

Либрето Франческо Пиаве

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Виолета Валери — сопран

Флора Бервоа, приятелка на Виолета — сопран

Анина, прислужница на Виолета — мецосопран

Алфред Жермон — тенор

Жорж Жермон, негов баща — баритон

Виконт Гастон дьо Леторие, приятел на Алфред — тенор

Барон Дюфол, приятел на Алфред — тенор

Маркиз д’Обини, приятел на Флора — бас

Доктор Гренвил — бас

Жозеф, прислужник на Виолета — тенор

Слуга на Флора — бас

Комисионер — бас

Приятели на Флора и Виолета, гости, маски, прислужници, цигани, циганки, танцьори и танцьорки и др.

Действието се развива в Париж и околностите му през средата на XIX в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Операта „Травиата“ се изнася за първи път само 45 дни след премиерата на „Трубадур“. През 1848 г. излиза от печат романът на Александър Дюма — син „Дамата с камелиите“. Той вдига изключително голям шум. За никого в Париж не е тайна, че първообразът на Маргарита Готие е Мари дьо Плеси, починала на 23-годишна възраст, докато Дюма — баща и син, пътешествуват из Испания и Алжир, а първообразът на Арман — авторът. Това не крие и писателят, но добавя, че романът не е автобиографичен — животът на героинята му е дал повод само да покаже морала на част от тогавашното общество.

Когато през 1852 г. Верди вижда в Париж преработения в драма роман на Дюма — син „Дамата с камелиите“ с известната артистка Дош в ролята на Маргарита, той възлага на постоянния си литературен сътрудник Франческо Мария Пиаве да напише либретото. Съдържанието на драмата е предадено в либретото в съкратен вид, като са направени и някои изменения, включително и на имената: Маргарита става Виолета, Арман — Алфред, а операта — „Травиата“.29 През ноември 1852 г. композиторът завършва партитурата на „Трубадур“ и веднага се залавя за създаването на „Травиата“. До края на годината голяма част от музиката е завършена. През януари 1853 г. той споделя в едно свое писмо: „Операта за Венеция («Травиата») ми създава толкова труд, че едва намирам време за ядене и няколко часа за сън…“

Премиерата на „Травиата“ е на 6 март 1853 г. във Венеция с певицата Донатели в главната роля. Операта е посрещната студено. На следващия ден Верди пише на приятеля си Емануеле Муцио: „Снощи «Травиата» претърпя фиаско. Дали вината е моя, или на певците, ще отсъди времето.“ И действително след това „Травиата“ става най-популярната опера на Верди. Тя се играе непрекъснато и навсякъде. Вече е невъзможно да се преброят нейните представления даже в отделните оперни театри. Въпреки това отначало тя е била приета с резерва от мнозина, дори и от най-видни музиканти. Така например руският композитор и музикален писател Серов изтъква: „Последното действие се състои от една сцена и тя е: умирането на младата жена от туберкулоза. Ефектът не е драматически, а патологически; картината не е оперна, а болнична.“ Но времето опроверга тези думи. Сам Дюма — син признава, че: „След петдесет години никой нямаше да си спомни моята «Дама с камелиите», но Верди я обезсмърти.“ През 1867 г. писателят отбелязва на друго място: „Днес вече не може да се напише «Дамата с камелиите». Тя не само няма да бъде вече истинска, но ще бъде невъзможна.“

„Травиата“ е една от първите оперни постановки на Оперната дружба. Тя е изнесена през 1910 г. под диригентството на Тодор Хаджиев в постановка на К. Михайлов-Стоян.

СЪДЪРЖАНИЕ

Къщата на Виолета Валери в Париж. След дългото боледуване красивата куртизанка отново се връща към весел светски живот. Приятелите й са дошли, за да отпразнуват нейното оздравяване. Виконт Гастон е довел своя приятел Алфред Жермон, възторжен и почтен момък, току-що пристигнал от провинцията. Алфред се влюбва във Виолета от пръв поглед. Той вдига възторжена наздравица, която прозвучава като любовен зов и радостен химн. Виолета е развълнувана. Нима тя, светската жена с толкова много поклонници, досега не е изпитвала тези чувства? В съседната зала започват танците. Всички се отправят натам. Виолета също тръгва, но почувствувала някаква слабост, сяда да си почине. Алфред остава при нея. Той я упреква за живота, който води. За да прикрие вълнението си, Виолета отвръща на пламенните му думи с шеги. След това тя му подарява една камелия и го поканва на следващия ден отново да я посети. Гостите започват да се сбогуват. Щастливият Алфред също си тръгва. Виолета не престава да мисли за Алфред. Тя чувствува, че започва да го обича, но това я смущава. Дали тази любов няма да й донесе само страдания?

Жилището на Виолета и Алфред в околностите на Париж. Вече три месеца двамата влюбени живеят щастливо. Те са свършили парите и Виолета тайно от Алфред започва да продава вещите си. Младежът разбира това от Анина и тръгва за Париж, за да намери пари. Останала сама, Виолета равнодушно преглежда пощата. С едно писмо Флора кани приятелката си на бал с маски. Но тези забавления вече не привличат Виолета. Неочаквано пристига Жорж Жермон. Бащата на Алфред осъжда Виолета — тя проваля живота на сина му, а тяхната връзка компрометира семейната чест на Жермоновци. Виолета се опитва да защити любовта си. Тя разказва на Жермон за тежката си болест. Само любовта й към Алфред й дава сили още да живее. Трогнат от нейните чувства, бащата обяснява поведението си — дъщеря му скоро трябва да се омъжи, а любовта на брат й към куртизанката може да попречи на проектираната женитба. Виолета е готова на изкупителна жертва — да се откаже от щастието си. Тя си заминава, като оставя писмо на Алфред. Момъкът се връща и прочита писмото й. Той не може да повярва, че Виолета го е напуснала завинаги. Напразно баща му се мъчи да го успокои. Алфред по различен начин тълкува бележката на Виолета. Той е прочел и писмото на Флора. Изпълнен със съмнения, младежът тръгва към Париж.

Бал с маски у Флора. Домакинята е посрещнала и последните гости. Всички се веселят. Пристига и Алфред. Силно развълнуван, той сяда край игралната маса. Гостите оживено коментират неочакваната раздяла на Виолета и Алфред. В този момент влиза Виолета, придружена от стария си ухажьор барон Дюфол. Неочакваната среща с любимия засилва страданието й. Дюфол се чувствува неловко и сяда срещу Алфред. Двамата започват да играят на карти. Залаганите суми стават все по-големи. Алфред печели непрекъснато. След играта момъкът остава при Виолета, но тя не се решава да му каже истинската причина За тяхната раздяла. Обърканият й разказ засилва съмненията на Алфред. Без да може да се владее, той пред всички демонстративно хвърля в краката на Виолета парите, които е спечелил на карти. Това е наградата за любовта й към него! Дълбоко оскърбена, Виолета припада. В този момент влиза Жорж Жермон и като разбира какво е направил синът му, гневно го упреква пред всички за жестоката постъпка. Отчаян Алфред избягва.

Спалнята на Виолета. Здравето на младата жена след скандала у Флора рязко се е влошило. Тя не иска да види вече никого. Напразно доктор Гренвил се мъчи да я окуражи. Виолета знае, че той сам не вярва на думите си. Болната е накарала Анина да раздаде всичко. Сега Виолета отново чете писмото на Жорж Жермон. Бащата е признал истината на сина си и го чака скоро да се върне. Навън продължава карнавалът. Внезапно в спалнята се втурва Анина. Тя бърза да съобщи на Виолета радостната вест — Алфред е дошъл. Изпълнена с надежда, Виолета нетърпеливо очаква неговото идване. Скоро влиза Алфред. Двамата отново са щастливи. Младежът моли Виолета да му прости. Той никога няма да я остави сама. Но вече е късно — Виолета умира в прегръдките му.

МУЗИКА

В музиката на „Травиата“ още по-силно блясва гениалността на мелодика Верди. Цялата опера представлява чудесен низ от красиво изваяни и емоционално наситени мелодии, близки по характер до италианската песенност. Да се търсят някакви съществени изменения или нововъведения относно творческата концепция на автора или формата между „Травиата“ и съвсем скоро преди това написаните „Риголето“ и „Трубадур“ е пресилено. Все пак съвременният сюжет на „Травиата“ е насочил композитора към използуването на някои по-нови изразни средства. И „Травиата“ се състои от отделни музикални номера, но свързващите ги епизоди, обикновено речитативи, вече играят обединяваща роля. Освен това на оркестъра е отредена малко по-важна задача, отколкото в предишните две опери. Разбира се, и тук той играе преди всичко съпровождаща роля, като само на отделни места е разгърнат симфонично. По отношение на обединяващата музикална идея, каквато беше „темата на проклятието“ в Риголето, Верди прави малък напредък — използува две теми. Първата им поява е в оркестровото встъпление на операта, като едната изразява трагедията на героинята, а втората — нейната силна и искрена любов. С развитието на действието и двете се появяват неколкократно.

След тъжното, лирично встъпление първото действие започва с веселата и жизнерадостна сцена в дома на Виолета. Музиката има ритъм на все още модния по това време танц галоп. В първото действие завладява грациозната и същевременно бляскава наздравица на Алфред, която се разраства в популярния дует. Докато Виолета пее мелодия, изпъстрена с красиви украшения, партията на Алфред е с широко дихание, кантиленна. Голямата ария на главната героиня в края на действието се състои от два дяла. Първият е мечтателна мелодия, която постепенно се превръща в сърдечна изповед. Вторият дял е контрастен на първия я изразява с веселата си брилянтна мелодия радостта на героинята. Вероятно в стремежа да направи музиката си по-съвременна Верди широко използува танцовите ритми на своето време и особено валса. В първото действие, пресъздаващо живота на светското общество, почти през цялото време преобладават валсовите ритми — наздравицата на Алфред, дуетът му с Виолета, танцовата музика, вторият дял от арията на Виолета.

Двете картини на второто действие са силно контрастни една на друга. Първата е в лирико-романтичен аспект, весела в началото, а после наситена със силен драматизъм. Тя започва с малката ария на Алфред, в която героят изразява преживяното щастие (вторият дял на арията придобива решителен характер). Централно място в картината заема голямата сцена между Виолета и Жермон. В тази сцена Верди с голямо майсторство разкрива най-дълбоките и съкровени чувства на героите си. Изключително вълнуваща е голямата ария на Жермон, в която той моли Алфред да се завърне у дома. Тя е една от най-привлекателните за певците и публиката арии от целия италиански баритонов репертоар.

В началото си втората картина наподобява по настроение първото действие. Интересен колорит внасят испанските танци. Най-драматичният момент в картината е арията на Алфред, в която той обвинява пред всички Виолета. Тази ария има известно сходство с втория дял на арията в предната картина, когато Алфред решава да замине за Париж. Силно изразителни са и тъжните реплики на Виолета.

Третото действие започва с оркестрово встъпление, изградено върху темата от въведението към операта. Особено вълнуваща е голямата ария на Виолета. Дуетът й с Алфред, макар и да донася в началото някакво разведряване, зазвучава все по-напрегнато и подготвя трагичния завършек на драмата.

Опера в пет действия (шест картини)

Либрето Еужен Скриб и Шарл Дюверие

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Херцог Ги дьо Монфор, губернатор на Сицилия — баритон

Дьо Бетюн — бас

френски офицери

Граф Водемон — тенор

Ариго, млад сицилианец — тенор

Джовани да Прочида, сицилиански лекар — бас

Херцогиня Елена — сопран

Нинета, нейна прислужничка — мецосопран

Даниели, сицилианец — тенор

Манфредо, сицилианец — тенор

Тибо — тенор

френски войници

Робер — бас

Сицилианци и сицилианки, френски войници и офицери, придворни на Монфор, гости и др.

Действието се развива в Палермо, Сицилия, през 1282 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Верди постоянно е обхванат от творческа треска. Нито бляскавите успехи, нито огорчението от провалянето на някои от неговите произведения могат да го откъснат от дейността му като композитор. Не минава дори седмица от пропадането на премиерното представление на „Травиата“ и Верди вече мисли за нова творба. Той се прибира във вилата си Санта Агата край Бусето и започва да търси сюжет за нова опера. В една своя бележка от 12 март 1853 г. (а премиерата на „Травиата“ е на 6 март с. г.) той пише: „Аз обичам извънредно много «Фауст», но не искам да работя над него. Обмислял съм го хиляди пъти, но и досега не съм намерил музика с фаустовски характер.“ Месец след това той отново преценява дали ще му се отдаде да напише сполучлива музика върху драмата на Виктор Юго „Рюи Бла“, по която, както отбелязва, „толкова много композитори са писали опери“. После пак се увлича по „Крал Лир“ от Шекспир. Преди това Верди смята да пише тази опера с Камарано, но сега (Камарано е вече починал) влиза във връзка с известния адвокат и драматург Антонио Сома. Композиторът работи над „Крал Лир“ дълго време и в продължение на 30 години не изоставя идеята си, но така и не успява да я осъществи.

През есента на 1853 г. Верди заминава за Париж. Още от предишната година той има предложение от парижката Гранд опера да напише нещо за нея, но усилената му работа върху „Трубадур“ и „Травиата“ не му позволява да направи това. Предложението му е подновено, като дори е уточнено, че либретото ще бъде от прочутия френски драматург и либретист, майстора на сценичната интрига Еужен Скриб (1791 — 1861). Верди потвърждава своето съгласие и поисква текста. Той с изненада открива, че това е „Сицилианска вечерня“, върху сюжет от въстанието на сицилианския народ срещу френските окупатори през 1282 г. Композиторът допуска, че френският автор няма да се реши да остане верен на историческата истина, за да не злепостави своите сънародници.

Либретото на „Сицилианска вечерня“ Верди получава през декември 1853 г. То е написано от Скриб съвместно с Шарл Дюверие. Отначало Верди иска да се откаже от задължението си. Той смята, че не е много тактично да пише за Париж опера с италиански патриотичен сюжет, и то от френски автор на текста, но Скриб дава уверения, че ще направи поправките, които композиторът иска. Всъщност в либретото въстанието на сицилианците срещу французите е използувано само като фон на силна лична драма. Работата на Верди върху тази опера върви необикновено бавно, тъй като Скриб не изпълнява обещанието си. Дори когато операта е готова и започват репетициите авторът на либретото не проявява никакъв интерес. На това Верди реагира с едно писмо до директора на Гранд опера, в което изтъква „Аз се надявах, че г-н Скриб ще бъде любезен да се показва на репетициите от време на време, за да следи за неудобни думи, за несполучливи места в музиката и изобщо да види какво трябва да се поправи. Очаквах, че г-н Скриб, както ми беше обещал, ще премахне всичко, което засяга честта на италианците. Аз съм преди всичко италианец и няма да си позволя да стана съучастник в оскърблението на родината ми.“ И Верди поисква договорът да бъде обявен за недействителен. Обаче това не става и композиторът сам поправя всичко, което му се струва неправилно.

Премиерата на „Сицилианска вечерня“ е на 13 юни 1885 г. в парижката Гранд опера по време на Световното изложение и преминава с голям успех. Обаче в Италия по настояване на цензурата Верди се принуждава да измени името и мястото действието и операта се изпълнява под името „Джована ди Гусман“ в Парма.

В България „Сицилианска вечерня“ се изнася в София на 24 октомври 1982 г. с диригент Борис Хинчев и режисьор Пегър Щърбанов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Площад в Палермо. Френски войници безгрижно пият пред кръчмата на площада. Те не се смущават от нищо — нали Франция е завладяла Сицилия. От църквата излиза херцогиня Елена придружена от прислужничката си Нинета. Елена е в траур заради своя брат, който е екзекутиран по заповед на губернатора на острова Ги дьо Монфор. Пийналият войник Робер, без да обръща внимание на траура на херцогинята, я кара да изпее една песен. Това предизвиква възмущение, но Елена, за изненада на всички, се съгласява. Тя запява старинна сицилианска балада за моряците, застигнати от буря. Те ще се спасят не с молитви, а борейки се с водната стихия. Смелостта на Елена заразява сицилианците и те също запяват баладата. Идването на губернатора Монфор прекъсва песента. Площадът постепенно опустява. В този момент към Елена се спуска младият сицилианец Ариго, който току-що е пуснат от затвора. Без да си дава сметка, че Монфор слуша разговора им, той започва да уверява девойката в своята ненавист към врага — затворът не го е изплашил и щом срещне губернатора, той ще му отмъсти. Изведнъж пред него застава Монфор и му казва: „Ето, аз съм тук“. Всички изтръпват от уплаха. Ариго с гордо вдигната глава чака да бъде заловен, жестокият Монфор решава друго. Той казва на Ариго, че харесва неговата смелост и честност и му предлага да постъпи във френската войска. Младежът с възмущение отказва и без страх извиква, че ще се бори срещу потисниците. Монфор отново пожелава да арестува Ариго.

На брега на морето край Палермо. С малка лодка пристига знатният сицилианец Джовани да Прочида. Група патриоти го посрещат. Той им разказва, че приятелски страни са готови да помогнат на Сицилия да се освободи, но трябва целият народ да се вдигне срещу поробителите. Сицилианците с радост посрещат тази новина и тръгват за Палермо. Пристигат Елена и Ариго, които са закъснели за срещата. Ариго развълнувано разкрива любовта си към девойката. Младежът не разчита на взаимност — той е само войник, а тя херцогиня. Въпреки това Елена го обича и е готова да се откаже от всичко заради него. Тя има само една молба към любимия си: да отмъсти на Монфор за убийството на брат й. Ариго тържествено се заклева. Неочаквано идват френски офицери и за голяма изненада на двамата, канят Ариго в двореца на губернатора. Младежът отказва да тръгне с тях. Тогава те дават знак на войниците, които обезоръжават Ариго и го повеждат насила. Шумът от борбата привлича няколко сицилианци, сред които е Прочида. Елена му разказва за случилото се. Прочида смята, че трябва незабавно да се действува, още същия ден, макар че е народен празник. Долитат звуците на тарантела. Весели млади хора започват да танцуват. При тях идват и френски войници. Сред девойките са и годениците Нинета и Даниели. Френският войник Робер иска да ги раздели и да танцува с Нинета. Останалите френски войници също безцеремонно се намесват във веселието. Сицилианците загубват търпение. Те се хвърлят към френските войници с думите: „Вън покорителите!“

Кабинетът на губернатора. Монфор, неспокоен, очаква идването на Ариго. Той е получил писмо, което силно го е развълнувало. Преди години жена му е избягала от него с малкото им дете. На смъртното си легло тя е написала писмо до Монфор, в което му съобщава, че Ариго е неговият син. Затова и младежът е освободен от затвора, това е и причината Монфор да не го накаже за дръзките му думи на площада. Докарват Ариго. Монфор ласкаво го заговаря и вълнувайки се, му открива тайната. Ариго е слисан — той, син на поробителя, на човека, когото се е заклел да убие. Съвсем объркан, младежът избягва.

На празненството в двореца на губернатора са дошли много гости. Ариго, бледен и замислен, стои настрана. Под прикритието на маските, на бала са дошли и заговорници срещу губернатора. Маскираните Прочида и Елена се доближават до Ариго и му слагат лентичката на гърдите: това е знакът на заговорниците. Те са решили да убият губернатора още същата вечер. Ариго е обзет от силно вълнение. Все пак Монфор му е баща! Как да постъпи? Когато Монфор идва при младежа, той му прошепва да се пази. Херцогът не му вярва. Тогава Ариго му показва заговорническия знак. В този момент маскираните заобикалят двамата. Ариго разпознава в тях Прочида и когато патриотът вдига ножа си срещу Монфор, младежът се хвърля между тях и спасява баща си. Губернаторът веднага повиква стражите, показва им лентичката на Ариго и им заповядва да арестуват всички с този знак. Елена с презрение се отдръпва от предателя Ариго.

В двора на затвора. Ариго е поискал да се види със затворените в крепостта Елена и Прочида. Стражите довеждат затворниците. Младежът със сълзи на очи им разкрива тайната: той е син за Монфор и не е могъл да остави баща му да бъде убит. Елена разбира трагедията на Ариго. Тя вече не го осъжда и моли и Прочида да бъде снизходителен. Напразно. Негодуванието на вожда на въстанието е голямо — скоро ще пристигне корабът с оръжието, а сега той не може да помогне на своя народ. И за всичко това той обвинява Ариго. Идва Монфор. Той иска сам да присъствува на екзекуцията на заговорниците. Ариго моли баща си да им подари живота, но губернаторът отказва. Само по един начин може да им помогне: ако Ариго публично признае, че е син на Монфор. Младежът не е съгласен. Елена е горда от поведението на любимия си. Тогава Монфор нарежда осъдените да бъдат отведени на ешафода. Мисълта, че Елена ще бъде убита, кара Ариго да се хвърли в краката на губернатора с думите: „Прости им, татко!“ Доволен, Монфор освобождава затворниците. Херцогът дори съобщава, че е готов да приеме Елена за снаха.

Градина в замъка на Монфор. Елена вече е готова за сватбата си. Радостта й е безкрайна — най-после в Сицилия ще настане мир. Идва Прочида. Елена щастливо го посреща. Но вождът на патриотите не е дошъл да я поздрави за сватбата. Той съобщава на девойката, че въстанието ще избухне същия ден. Моментът е изключително благоприятен — французите мислят само за празненството. За знак на въстанието ще послужат сватбените камбани. Напразни са молбите на Елена. Прочида е неумолим. Идва щастливият Ариго. Вече е време да тръгват. Девойката не е на себе си — значи в момента, в който каже „да“ на любимия си, той ще бъде убит. Какво да прави? Тя не може да стане предател. Има само един изход — да откаже да се омъжи. Ариго и Прочида са изумени от нейното решение. Младежът го посреща като измяна, а Прочида — като предателство към отечеството. В този момент пристига Монфор. Без да обръща внимание на отказа на Елена, той нарежда да започне сватбеното тържество. Камбаните известяват началото на церемонията. В същия миг нахлуват въстаниците. Напразно Елена се опитва да зашити бащата и сина. Двамата падат мъртви. Отчаяна, девойката се самоубива.

МУЗИКА

При създаването на „Сицилианска вечерня“ Верди трябва да се съобразява с изискванията на дирекцията на Гранд опера и да напише Музиката в духа на френската голяма опера. Самото либрето на Скриб заставя композитора да напише операта си по този начин. Трябва да се изтъкне, че недоволството на Верди от текста е причина творбата да няма толкова големи достойнства, както трите му предишни произведения. А и схемата на френската голяма опера не му допада много. И затова той на няколко пъти е искал от ръководството на театъра договорът му да бъде анулиран. Веднага обаче трябва да се добави, че и „Сицилианска вечерня“, както почти всяка опера на Верди, е силна и въздействуваща художествена творба, която си е извоювала право на траен живот.

„Сицилианска вечерня“ е в пет действия — типично за френската голяма опера. Тя започва с широко разгърната увертюра изградена върху теми от операта. Това е една от най-хубавите и най-често изпълнявани на концертния подиум Вердиеви увертюри. Написана е в доста свободна сонатна форма, тъй като композиторът е трябвало да използува повече теми от операта си. Въпреки това тя не е разпокъсана, а е стройно оркестрово произведение. Изследователите на Верди и в „Сицилианска вечерня“, както в „Риголето“ и „Травиата“, са нарекли една често прозвучаваща тема „лайттема“, макар че сам композиторът никога и никъде не употребява това понятие, а напротив, се бои от него. Това е темата на „вендетата“, т.е. на отмъщението, която в тази опера е използувана по-широко и създава доста силни музикални асоциации с насочващо значение.

В операта са намерили място много масови сцени, които играят важна роля в развитието на действието. Музиката в тях има подчертано народностен характер. Дори за някои от тези сцени Верди използува фолклорни теми. Идеята за разгаряне на патриотичните чувства на народа с песен не е нова за Верди. Тя съпътствува произведенията му от първия период, предимно в оперите с родолюбиви сюжети. Същият похват, но с още по-голямо умение, Верди използува в „Сицилианска вечерня“, като развива тарантелата в голяма напрегната масово-патриотична сцена. Но не само тук композиторът влага патоса на борбата за освобождение. Тази патриотична приповдигнатост личи както в партиите на Елена и Ариго, така и в партията на Прочида. Разбира се, Верди, винаги верен на себе си, работи най-задълбочено в разкриването на вътрешния живот на героите си. В тази насока в „Сицилианска вечерня“ композиторът има още по-големи постижения. В една ария той разкрива не само една страна от душевния мир на своя герой, а няколко, и то съвсем различни. Например в голямата балада на Елена от първо действие Верди е успял да обрисува пламенната душа на девойката и патриотичните й настроения, да пресъздаде душевната борба, която се разгаря в нея. Във второто действие силен момент представлява така наречената по схемата на френската опера „встъпителна ария“ на Прочида (баладата на Елена от първо действие също има такова значение.

Двете картини на третото действие са силно контрастни. Първата е напрегната и в центъра й са преживяваната от отрицателния герой душевна борба, както и изключителният по своята красота дует между Ариго и Монфор. Втората картина е обичайният бал с балет, само в края й, при разкриването на заговора срещу губернатора, се засилва драматичното напрежение.

В четвърто действие — в затвора — прозвучава наситената с много скръб ария на Ариго. Това всъщност е неговата сърдечна изповед, която подготвя големия дует с Елена, равен по сила на въздействието на дуета от второ действие — любовното признание и клетвата.

Последното действие е непрекъсната градация. Тя започва с щастливите мисли на Елена, така сполучливо предадени с нейната великолепна песен-сицилиана, и стига до бурния финал на трагичната смърт на героите и щастливото освобождение на народа.

Опера в три действия с пролог (пет картини)

Либрето Франческо Пиаве

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

В пролога:

Симоне Боканегра, корсар на служба в република Генуа — баритон

Якопо Фиеско, благородник от Генуа — бас

Паоло Албиани — баритон

Пиетро, плебей — баритон

Моряци, народ, прислужници на Фиеско

В операта:

Симоне Боканегра, първият дож на Генуа — баритон

Мария Боканегра, негова дъщеря, под името Амелия Грималди — сопран

Якопо Фиеско, под името Андреа — бас

Габриеле Адорно, генуезки благородник — тенор

Паоло Албиани — баритон

Пиетро — баритон

Капитан на стрелците — тенор

Прислужница на Амелия — сопран

Моряци, войници, народ, сенатори, придворни на дожа.

Действието се развива в Генуа през XIV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След „Сицилианска вечерня“ Верди се завръща в родината си и отново насочва своето внимание към „Крал Лир“. Но работите по либретото не вървят добре и тогава композиторът започва да преработва операта си „Стифелио“ (написана непосредствено след „Риголето“), която сега получава името „Аролдо“. Търсейки сюжет за нова опера, той се спира на драмата на Антонио Гутиерес „Симоне Боканегра“, написана през 1843 г. Тя привлича вниманието му още като работи върху „Трубадур“ (нейният сюжет също е взет от драма на Гутиерес). Верди написва сам плана-сценарий на операта си „Симоне Боканегра“ и го изпраща на постоянния си либретист Франческо Мариа Пиаве (автор на либретата на много Вердиеви опери, включително „Риголето“ и „Травиата“). Интересно е, че композиторът, който е познавал творчеството на Шилер и е писал опери по сюжетите на „Разбойници“ и „Луиза Милер“, не е използувал за „Симоне Боканегра“ драмата му „Заговорът на Фиеско от Генуа“ (1784) със същия сюжет, а предпочита доста по-слабата драма на Гутиерес.

През 1856 г. Верди работи над „Симоне Боканегра“, която му е била поръчана от венецианския оперен театър „Фениче“. Премиерата й е на 12 март 1857 г. Публиката посреща много хладно тази творба на Верди. Причината за това не са само някои слабости в либретото — статичност и липса на действие на сцената, а и самата музика, която няма силата на въздействие на другите опери на Верди от този период. През 1859 г. „Симоне Боканегра“ се изнася на сцената на миланския театър „Скала“ — отново без особен успех. Композиторът обича много тази своя опера и след повече от двайсет години я преработва. Тогава вече като либретист работи големият композитор Ариго Бойто (18421918), автор на няколко опери, между които и „Мефистофел“, който преработва либретото. Новата редакция е значително по-добра. В този си вид „Симоне Боканегра“ е играна на 24 март 1881 г. в „Скала“ и е посрещната топло и сърдечно от публиката. Операта се играе в тази своя редакция и до днес.

„Симоне Боканегра“ е изнесена за пръв път у нас в Софийската народна опера през 1942 г. Поставена е от диригента Атанас Маргаритов и режисьора Илия Арнаудов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Площад в Генуа. Представителите на гвелфите30 Паоло Албиани и Пиетро се уговарят да използуват цялото си влияние сред народа, за да бъде избран Симоне Боканегра за нов дож на Генуа. Симоне Боканегра е смел корсар. Той е спечелил любовта на генуезците с помощта, която им е оказвал в борбата срещу нападенията на африканските пирати. Боканегра се е върнал от далечно плаване и е посрещнат радостно от народа. Обаче сега той е дошъл не само да се бори срещу властта на патрициите. Отдавна, Симоне и Мария — дъщерята на досегашния дож на Генуа Якопо Фиеско, се обичат. Те имат малка дъщеря. Ала гордият патриций Фиеско не е съгласен дъщеря му да се омъжи за плебей и я е затворил в двореца. Сега Боканегра идва отново да поиска Мария за жена. Фиеско излиза и надменно отказва да изпълни молбата на Симоне. Той дори кара Симоне да върне в двореца своята малка дъщеря, която е преди всичко негова внучка със „синя кръв“. Измъченият Симоне разказва как по време на едно от отсъствията му дъщеря му тайнствено е изчезнала. Тогава Фиеско гордо заявява, че дори и да стане Симоне дож, пак няма да му даде дъщеря си за жена. Възмутен, корсарят влиза насила в двореца на аристократа, но скоро излиза оттам смазан от скръб — той е намерил своята любима мъртва. В същия момент се чуват радостни викове. Народът приветствува избирането на Симоне Боканегра за дож на Генуа.

След 25 години. Градина в имението на рода Грималди край Генуа. Амелия Грималди нетърпеливо очаква своя любим Габриеле Адорно. Когато той идва, тя споделя тревогата си — дожът е решил да я даде за жена на своя секретар Паоло Албиани. Габриеле я успокоява — той ще защити тяхната любов. Съобщават на Амелия, че пристигналият дож я моли да отиде при него. Останал сам, Габриеле решава да помоли живеещия тук свещеник Андреа незабавно да ги венчае. По алеята се задава старият Андреа — това е Якопо Фиеско, който подготвя заговор срещу Симоне Боканегра. Андреа е готов да изпълни молбата на Габриеле, но при условие, че той влезе в заговора. Освен това той му съобщава, че Амелия не е родна дъщеря на Грималди. Габриеле е съгласен на всичко в името на любовта си. Доволен, Андреа отвежда момъка, за да се подготвят за сватбата. В парка идва Симоне Боканегра. Той е радостен от напредъка на Генуезката република, но това не му помага да превъзмогне мъката от загубата на жена си и дъщеря си. Тъжната Амелия се приближава до дожа и го моли да не я омъжва за Паоло Албиани. Друг обича тя и него иска за съпруг. Симоне, който познава страданията на нещастната любов, съчувствува на Амелия. Тя чистосърдечно му разказва за своята самота, започнала още от най-ранното й детство. От думите й Симоне разбира, че това е дъщеря му Мария. Той радостно й казва, че ще направи всичко за нейното щастие. Радостна, Амелия отива да съобщи това на Габриеле. Приготвеният за годеж Паоло Албиани идва при своя дож, но остава разочарован. Сватба няма да има. Обхваща го истинска ярост. Въпреки че дължи високото си положение на Симоне, той решава да не се подчини. Албиани бързо скроява своя план — ще подготви един кораб и ще отвлече Амелия. Той трябва да се ожени за нея и да стане аристократ!

В двореца на дожа в Генуа. Симоне Боканегра е събрал съвета за обсъждане на важни държавни дела. Внезапно от улицата долитат възбудени гласове. В залата се втурват граждани, които водят Габриеле и Андреа. Те обвиняват младия човек, че е убил един гражданин. Габриеле не отрича това. Нещо повече — той обвинява дожа, че е наредил да бъде отвлечена Амелия, но похитителят е получил заслуженото. Момъкът се хвърля срещу Симоне с кинжал в ръка. За негова най-голяма изненада между тях застава Амелия, която незабелязано е влязла в залата. Симоне успокоява всички и нарежда на секретаря си Паоло Албиани да научи кой е виновникът за всичко това. Когато бъде открит, да се накаже с вечно изгнание. Андреа и Габриеле са арестувани.

Зала в двореца на дожа. Паоло Албиани повиква Пиетро и му нарежда да доведе първия затворник. Той сипва в чашата на дожа отрова. Симоне Боканегра трябва да умре. Паоло се страхува, че дожът вече се досеща за истината. Въвеждат Андреа. Албиони предлага на мнимия свещеник да убие Симоне, след това ще бъде свободен. Ала гордият аристократ отказва. Той не може да убие подло своя противник. След това идва Габриеле, съпроводен от Пиетро. Габриеле също с отвращение отхвърля предложението на Албиани. Тогава секретарят решава да използува последното си оръжие — той съобщава на Габриеле, че Амелия е любовница на Симоне. Ако не вярва, нека се скрие тук и сам да се увери. Обзет от дива ревност, Габриеле застава зад една завеса. Идва Боканегра. Той е измъчван от тежки мисли. Взима приготвената му от Паоло чаша и изпива отровната течност. Скритият Габриеле решава, че сега е моментът да изпълни решението си и излиза срещу Боканегра с кинжал в ръка. И отново Амелия му попречва. Тя разказва на любимия си истината — дожът е неин баща. Боканегра му прощава и дава съгласието си Амелия да му стане жена. Трогнат и разкаян, момъкът горещо му благодари.

Зала в двореца на дожа. Капитанът на стрелците съобщава на Андреа, че дожът го освобождава. Фиеско не може да повярва. В това време стражите отвеждат осъдения на смърт Паоло Албиани, чиито тъмни дела дожът е разкрил. Озлобеният Албиани злорадо извиква, че дожът също ще умре, и то преди него, защото е изпил чаша с отрова. Стражата го отвежда. Идва Боканегра, придружен от дъщеря си и Габриеле. Приближава се Андреа и сваля качулката си. Нека дожът види на кого е подарил свободата. Но Боканегра действително е простил на своя най-голям враг. Тогава обзет от благороден порив, Фиеско казва на Боканегра, че секретарят му Албиани го е отровил. Дожът сам чувствува, че минутите му са преброени. Той приканва враждуващите партии да се обединят в името на щастливото бъдеще на своя народ. Боканегра се приближава до прозореца, за да види за последен път любимия си град и умира. Всички горчиво оплакват любимия дож.

МУЗИКА

„Симоне Боканегра“ не се ползува с популярността на „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“, но все пак си е извоювала право на траен живот. Основна слабост в либретото е, че за почти всички събития се разказва, а не стават на сцената. Верди има склонност да разкрива развиващата се драма предимно чрез преживяванията на героите, но това не е достатъчно за една истинска опера. И все пак този траен живот на „Симоне Боканегра“ се дължи на великолепната й музика. Ето как сам Верди обяснява пропадането на първите спектакли в писмо до свой приятел: „Не може да има опера «Боканегра» без Боканегра.“ Но по-правилно би било да се каже, че не може без добри певци. В тази творба на Верди извънредно важни и трудни са партиите на Боканегра, Амелия и Габриеле. Един спектакъл на „Симоне Боканегра“ с големи певци, като известния запис на плочи с Тито Гоби — Боканегра, Борис Христов — Фиеско, и Виктория де Лос Анжелес — Амелия, оставя най-дълбоки и трайни впечатления. Джузепе Верди в операта си „Симоне Боканегра“ отново използува метода на „лайттемата“, макар че както вече стана дума, той никога не употребява този термин. Композиторът счита, че пътят на италианската опера трябва да се различава от Вагнеровата музикална драма. Тези теми обаче, които използува, за да се получи по-голямо единство в музиката (в „Риголето“ — темата на „проклятието“, в „Сицилианска вечерня“ — темата на „отмъщението“, а в „Симоне Боканегра“ — на „спомена“), наистина подпомагат създаването на една действена музикално-драматична основа на произведенията.

Верди е изваял дълбоко психологичен музикален образ на главния герой Симоне Боканегра. Неговите монолози особено от първо действие (когато узнава, че Амелия е неговата дълго търсена дъщеря) и след изпиването на отровното питие — (вълнуващ спомен за любимото море) са с изключителна въздействуваща сила. Трябва да бъдат отбелязани и дуетът му с Амелия от първо действие, сцените с Фиеско, които са наситени със силен драматизъм.

Образът на Фиеско, макар и отрицателен, съдържа много благородни черти. Това се оправдава при развръзката. Фиеско като представител на една класа е непримирим и е готов на всичко, но той държи на достойнството си. Именно затова в музиката на неговата партия се откриват благородство и топлота. Особена въздействуваща сила има популярната му ария от пролога.

Верди винаги с особено пристрастие се отнася към младите си герои, към тяхната чиста любов и пламенност, която понякога ги тласка към неразумни постъпки. Много сърдечност има в партията на Амелия, особено в арията й от първо действие, когато очаква Габриеле. Този музикален номер съперничи по дълбочина, на арията „Скъпо име“ на Джилда от „Риголето“. Непосредствено последвалият дует е едно от най-красивите и въздействащи места в операта. В него се разкриват до голяма степен характерите на Амелия и Габриеле.

Отрицателният образ на операта всъщност не е Фиеско, а Паоло Албиани. В „Симоне Боканегра“ той е даден по-задълбочено, отколкото граф ди Луна в „Трубадур“. Тази линия по-нататък Верди все повече ще развива у Яго в „Отело“ — най-съвършеното описание на отрицателен герой.

Някои изследователи на творчеството на Верди твърдят, че в „Симоне Боканегра“ има още едно действуващо лице — морето. И наистина на много места в операта си композиторът дава характеристика на морето. Встъплението към първо действие е лирично описание на морската шир, това настроение се чувствува и в арията на Амелия в същото действие, а най-главното — в големия предсмъртен монолог на Боканегра.

Опера в три действия (шест картини)

Либрето Антонио Сома

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Ричард Уоруйк, губернатор на Бостон — тенор

Ренато, креол, офицер, приятел и секретар на Ричард — баритон

Амелия, негова жена — сопран

Улрика, врачка — мецосопран

Оскар, паж — сопран

Силвано, моряк — бас

Самуел, офицер — бас

Том, офицер, заговорник — бас

Съдия — тенор

Прислужник на Амелия — тенор

Народни представители, офицери, моряци, стражи, мъже и жени, пажове, войници, прислужници, народ, маскирани, танцьори и танцьорки.

Действието се развива в края на XVII в. в Бостон.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Създаването на операта „Бал с маски“ напомня малко написването на „Риголето“. И сега Верди има големи неприятности с цензурата, отново си позволяват да го съветват как да направи произведението си „безобидно“. „Бал с маски“ е писана през 1857 г. върху сюжета на Еужен Скриб (1791–1861), автор на много драми и либрета за опери, които са композирали автори като Белини, Доницети, Майербер, Обер, Халеви, Верди и мн. др. Либретото „Густав III“ или „Балът с маски“ е написано от Скриб специално за Росини, но прочутият майстор не се заема с реализацията на операта. Вместо него Обер написва опера, която става доста популярна, тъй като за убийството на шведския крал Густав III още се говорело. В Италия плодовитият и много известен на времето си композитор Меркаданте (1795–1870) също създава оперна творба върху либретото на Скриб. Това не попречва на Верди да избере този сюжет и сам да изготви план-сценарий, който изпраща на Антонио Сома (1810–1863), адвокат и литератор. Всъщност Сома се задоволява да преведе либретото на Скриб на италиански език, като се съобразява с изискванията на композитора. Верди има договор за тази опера с неаполитанския театър „Сан Карло“. Когато той предлага завършената си творба (по това време граф Феличе Орсини вече е направил атентата срещу Наполеон III в Париж), дирекцията на театъра отказва да я приеме. Убийството на крал Густав III през 1792 г. наподобявало покушението срещу френския император. Поискват от Верди да преработи операта си, но той не се съгласява. Дирекцията обаче възлага на един от сътрудниците на цензурата да напише ново либрето. Той приготвя новия текст, но Верди отново категорично отхвърля предложението операта му да се играе в „цензурирания“ вид. Тогава театърът поисква от композитора да му изплати предвидената по договора неустойка. Верди дава под съд дирекцията на театъра. За да се сложи край на скандала, предизвикал остри протести в цяла Италия, неаполитанският крал Фердинанд II нарежда на дирекцията на театъра да отстъпи в спора с Верди. От своя страна Антонио Сома прави известни промени в текста — Густав вече е Ричард Уоруйк, капитан Анкарстерм — Ренато и т.н., като действието се пренася от Стокхолм в Бостон. Сома дори не иска да подпише либретото, а само слага инициалите Н. Н. вместо името си.

Премиерата преминава с изключителен успех в театър „Аполо“ — Рим на 17 февруари 1850 г. След това Франческо Пиаве прави последна преработка на текста.

„Бал с маски“ е изнесена за първи път в България през 1926 г. в Софийската народна опера. Постановката е дело на диригента В. Бобчевски и режисьора Ил. Арнаудов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Зала в двореца на губернатора на Бостон Ричард Уоруйк. Приближените на графа очакват да бъдат приети. Дошли са и двамата заговорници Самуел и Том, които търсят случай, за да премахнат графа. Влиза Ричард. Пажът Оскар му подава списък с имената на всички поканени за утрешния бал с маски в двореца. Ричард е развълнуван. В списъка той прочита и името на Амелия — жената на неговия приятел и личен секретар, креола Ренато. В нея той отдавна е влюбен, но досега не е решил да й разкрие чувствата си. Мислите му са прекъснати от влизането на Ренато. Секретарят му казва поверително, че е разкрил голям заговор срещу него, но губернаторът не обръща особено внимание на думите му. До Ричард се доближава върховният съдия на Бостон и му поднася смъртната присъда на магьосницата Улрика. Оскар го моли да не бързат. Според пажа Улрика не прави нищо лошо — само предсказва бъдещето на хората. Ричард решава всички да отидат още същата вечер преоблечени и маскирани при врачката, за да видят действително ли прави магии. Ренато е разтревожен от неразумното решение на Ричард.

Край колибата на Улрика. Пред огъня на врачката са се събрали хора, дошли да научат нещо за своето бъдеще. Идва Ричард, преоблечен като рибар, и сяда наблизо. Той започва да се шегува с предсказанията на Улрика, което я разгневява. В това време идва морякът Силвано и моли врачката да му гадае. Улрика му предсказва, че скоро ще получи пари и повишение в службата. За да се пошегува, Ричард веднага написва заповед за повишение на моряка и заедно с една кесия злато я пъхва скришно в мантията на Силвано. Всички са смаяни от сбъднатото предсказание. Пристига слугата на Амелия и съобщава на врачката, че неговата господарка е дошла да я помоли за нещо. Улрика изгонва всички, а Ричард се скрива, за да види какво ще иска Амелия. Младата жена моли врачката да й даде лековита билка срещу чувствата, които са я завладели. Тя обича графа въпреки волята си. Улрика й казва, че има такава билка, но за да й подействува, Амелия сама трябва да я намери. А тази билка расте на страшно място — в градските гробища. Въпреки това Амелия решава веднага да отиде там. След излизането й пристигат придворните на Ричард. Губернаторът започва отново да се подиграва на врачката, но тя ядосано го повиква, за да му предскаже и неговото бъдеще. Ричард с насмешка подава ръката си. Врачката изрича страшни думи — той скоро ще бъде убит. Това развеселява още повече графа. Той пита Улрика кой ще бъде неговият убиец. Врачката се поколебава дали да му каже, но присмехът му я кара да бъде искрена: ще го убие негов близък приятел — този, с когото пръв се ръкува. В този момент пристига закъснелият Ренато — най-добрият приятел на графа. Способен ли е той на такова нещо? И Ричард демонстративно му подава ръка. Ренато е доволен, че нищо не се е случило с графа по време на тази опасна авантюра. Двамата се ръкуват.

В гробищата. Наближава полунощ. Разтреперана от страх, Амелия идва тук, за да търси лечебната билка. Тя трябва да я намери, въпреки че сърцето и не иска това. Привиждат й се призраци, но младата жена продължава да търси билката. Неочаквано към нея се приближава Ричард. Амелия е едновременно и уплашена, и радостна. Тя го кара веднага да си отиде, но графът не може да преодолее порива на чувствата си. Амелия също няма сили повече да крие любовта си. Внезапно идва Ренато. Той не се интересува от скрилата се в тъмнината жена, а е разтревожен от заговорниците. Ако Ричард не избяга веднага с неговия плащ, ще бъде убит. Графът не иска да остави Амелия сама, ала тя го моли да се спаси. Тогава Ричард накарва приятеля си да се закълне, че няма да заговори неизвестната дама и ще я заведе, където тя поиска. Ренато се заклева в честта си и подава своя плащ на Ричард. Графът бързо се отдалечава. Малко след това пристигат заговорниците. Те доближават до Ренато и, като го мислят за Ричард, искат да го убият. Но за голяма тяхна изненада под плаща на графа се оказва Ренато. Озлобени от неуспеха, те карат Ренато да им каже коя е дамата. Верен на своята клетва, той се хвърля срещу заговорниците. Силите са неравностойни. Амелия разбира, че мъжът й ще загине. За да не допусне това, тя хвърля воала си. Всички са слисани. Като разбират какво е станало, заговорниците започват да се подиграват на Ренато. Той е опозорен завинаги. Ренато се заклева да накаже изменилия му приятел и поканва двамата главни заговорници Самуел и Том да го посетят в дома му на другия ден.

Кабинет на Ренато. Обладан от ревност, Ренато иска смъртта на Амелия. Само така ще бъде измит неговият позор. Тя е готова да умре. Единствената й молба е да види за последен път детето си. Ренато се съгласява. Останал сам, той променя решението си. Нека умре Ричард, който е виновен за всичко! Идват Самуел и Том. Ренато им съобщава, че е решил да убие графа. Двамата не са съгласни, защото смятат, че те трябва да извършат това. Решават да теглят жребие. Влиза Амелия и съобщава за идването на Оскар. Ренато кара жена си да избере едно от трите листчета на масата. Със свито сърце тя вдига едно от тях. На него е написано името на Ренато. Влиза Оскар с поканите за бала с маски. Тримата решават да използуват благоприятния случай и да убият Ричард на бала.

Кабинет на Ричард. Губернаторът е решил да се раздели с Амелия, като изпрати Ренато посланик в Лондон. Той трябва да замине заедно с жена си още на следващия ден. Идва пажът Оскар и казва, че вече е време за бала. Младежът подава на графа едно писмо, донесено от някаква непозната жена. Ричард прочита писмото. В него Амелия анонимно му съобщава да не ходи на бала, защото там ще бъде убит. Обаче графът иска да види за последен път поне отдалече своята любима. Той облича плаща, слага маската и тръгва към залата с гостите.

Балът е в разгара си. Маскираният Оскар открива между маските Ренато. Креолът кара пажа да му каже как е облечен графа, но той отказва. Тогава Ренато поверително казва на Оскар, че трябва да съобщи нещо много важно на своя приятел, тъй като животът му е в опасност. Разтревожен, Оскар му описва костюма на графа. Ренато тържествува. Скоро в залата влиза замисленият Ричард. Той спира Амелия, за да се прости с нея. В този момент се доближава Ренато и забива ножа си в гърдите на Ричард. Графът с последни сили се повдига и пред всички казва, че е назначил Ренато за посланик и неговата последна воля е той да замине веднага на поста си. След това признава, че е обичал Амелия, но никога не е злоупотребил с доверието на приятеля си. Ренато е потресен от думите му. Но вече е късно…

МУЗИКА

Докато по своята музика „Симоне Боканегра“ е по-скоро музикална драма, отколкото белкантова опера, то в „Бал с маски“ Верди отново се стреми да следва италианската традиция. Обаче и това негово произведение, макар и написано с отделни арии, дуети и ансамбли, носи белезите на музикална драма. Разбира се, всичко това е в духа на гениалния мелодик Верди с неговата склонност да прониква дълбоко в душите на своите герои. Трябва да се отбележи, че в „Бал с маски“ се открояват две ясно очертани лайттеми — на „любовта“, (която прозвучава често в партията на Ричард) и на „заговорниците“. И двете са изложени още в краткото оркестрово встъпление на операта и са противопоставени една на друга. Темата на Ричард е много сърдечна и напоена с чисти и светли чувства, а другата е остра и сурова.

Операта започва — първата картина — с темата на „заговорниците“, която още от началото създава известна напрегнатост в действието. Тук една подир друга следват три великолепни арии: на Ричард — лирична, мечтателна, одухотворена; на пажа Оскар — весела, жизнерадостна, грациозна, а така също и арията на Ренато, който с тревога говори на приятеля си за опасността. Светлото настроение продължава и във финала с хор, когато Ричард поканва всички да отидат при врачката Улрика.

Началото на втората картина напомня малко по своя характер на циганската сцена в „Трубадур“, но тук музиката е по-разнообразна и по-интересна, макар че арията на Улрика не може да се мери със знаменитата ария на Азучена. Това е лесно обяснимо, тъй като Азучена стои в центъра на драмата, а тук Улрика само подпомага развитието на действието. Настроението често се мени от напрегнато към светло, от лирично до силно драматично особено при предсказанието, че Ричард ще бъде убит от най-добрия си приятел.

В нощната картина на гробищата Верди се разкрива отново като прекрасен мелодик-сърцеведец. С много красота и най-тънки нюанси са предадени вълнението и страхът на младата жена в страшната нощ на гробищата. Тревожната и изразителна ария на Амелия е последвана от един от най-прекрасните любовни дуети на Верди. В края на картината е квартетът на Амелия, Ренато, Самуел и Том с мъжкия хор, наситен с разнообразни чувства: отначало страх, а после себеотрицание у Амелия; безстрашие и вярност към дадената дума у Ренато, които се сменят с жажда за мъст; разочарование, последвано от злорадство у заговорниците. Сцената е истинско постижение в разкриване на преживяванията на героите.

Картината в дома на Ренато е една от най-драматичните в операта. Тук особено важна драматургически е сцената между креола и неговата съпруга, сцена изградена върху един дует и двете знаменити арии — на Амелия, изпълнена с примирение и дълбока тъга, и на Ренато, наситена с решителност и желание за мъст. С идването на Самуел и Том напрежението в музиката нараства и достига своята кулминация при тегленето на жребия. Влизането на Оскар, охарактеризиран тук, както и в цялата опера, с весели и жизнерадостни интонации, разведрява атмосферата.

Предпоследната картина е всъщност само една сцена на Ричард. Тук доминира неговата тема на любовта и в арията, му отново се разкриват чистите чувства на героя.

Картината на бала започва както първата картина — с темата на заговорниците. Мрачното настроение се разпръсва при появата на Оскар и от неговата свежа и грациозна песничка. Отново контрастно прозвучава следващата сцена. Прощалният дует между Ричард и Амелия, изграден върху красива и нежна мелодия, е прекъснат от нападението на Ренато. Музиката придобива тревожен характер, но последните реплики на Ричард, прозвучали върху темата на любовта, отново донасят просветление.

Опера в четири действия (осем картини)

Либрето Франческо Пиаве

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Маркиз ди Калатрава — бас

Дона Леонора ди

Варгос, негова дъщеря — сопран

Дон Карлос ди Варгас, негов син — баритон

Дон Алваро, метис — тенор

Патер Гуардиан, игумен на францискански манастир — бар

Фра Мелитоне, францискански монах — баритон

Персиозила, млада врачка — мецосопран

Маестро Трабуко, мулетар, по-късно амбулантен търговец — тенор

Алкад, старейшина на испанско село — бас

Хирург от испанската войска — тенор

Кора, прислужница на Леонора — мецосопран

Офицери и войници от испанската и италианската войска, мулетари, ординарци, монаси, просяци, търговци, музиканти, деца и др.

Действието се развива в Испания и Италия през средата на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След „Риголето“, „Трубадур“ и „Травиата“ името на Верди придобива истинска световна слава. Оперите му се играят навсякъде. Триумфалното посрещане на „Трубадур“ в Петербург става причина дирекцията на Императорския оперен театър да възложи на Верди написването на опера специално за тях. С писмо през 1860 г. композиторът дава съгласието си. Верди иска да напише своята нова творба по сюжета на драмата на Юго „Рюи Бла“, която го привличала отдавна. Но поради остротата на своя сюжет пиесата била забранена в Русия и дирекцията на театъра отклонява предложението му. Това кара Верди да избере драмата „Дон Алваро или Силата на съдбата“ от испанския драматург, поет и политически деец Анхело Сааведра. И сега композиторът се обръща към постоянния си либретист Франческо Мария Пиаве. Когато пише музиката на „Силата на съдбата“, Верди още не се е отказал от идеята си да завърши „Крал Лир“. През лятото и есента на 1861 г. композиторът работи усилено върху новата си опера във вилата си Санта Агата край Бусето и през ноември я завършва в скици цялата. Партитурата обаче е готова през следващата година. Премиерата в Петербург е на 10 ноември 1862 г. под диригентството на композитора. Верди не е доволен от творбата си и след няколко години се заема да я преработи. Антонио Гисланцони (авторът на либретото на „Аида“) редактира текста, а Верди прави доста съществени изменения в музиката. В тоя си вид операта е изнесена с успех на 20 февруари 1869 г. в миланския театър „Скала“. Макар че това произведение се приема доста топло и в Германия (адаптацията за немската сцена извършва Йохан Грюнбаум), то все пак не е на художественото равнище на най-значителните опери на Верди.

В България операта „Силата на съдбата“ е изнесена за първи път през 1934 г. в Софийската народна опера. Диригент е Асен Найденов, режисьор — Илия Арнаудов.

СЪДЪРЖАНИЕ

В къщата на маркиз Калатрава. Старият аристократ казва на дъщеря си Леонора, че е разтревожен от увлечението й по южноамериканския метис Алваро. Той не може да се съгласи представителката на древен испански благороднически род да се омъжи за недостоен за нея човек. Маркизът оставя Леонора, като й пожелава лека нощ, и си отива. Девойката горещо обича младия метис, който е син на убит от испанците перуански вожд. Неочаквано през балкона влиза Алваро. Той идва, за да убеди Леонора да избяга с него, защото не може да живее без нея. Девойката обаче се колебае. Трудно й е да се реши да се раздели с близките си. Кора, вярната прислужница на Леонора, се втурва в стаята и ги предупреждава, че маркизът, разбрал за влизането на Алваро, идва насам, придружен от слугите си. Леонора моли любимия си веднага да избяга, но в тоя момент идва маркиз Калатрава. Той заповядва на своите слуги да хванат метиса, но момъкът с пистолета си ги кара да отстъпят. Разбрал обаче, че всъщност е вдигнал ръка срещу бащата на девойката, която обича, той хвърля пистолета на земята, за да се предаде. За нещастие при удара о пода пистолетът изгърмява и ранява смъртно маркиз Калатрава. Преди да умре, той проклина дъщеря си.

Пред малка селска кръчма близо до францисканския манастир. Дон Карлос, братът на Леонора, се е заклел да отмъсти за смъртта на баща си и е тръгнал преоблечен като студент да търси Леонора и Алваро: той не знае, че при бягството си двамата са се разделили и оттогава не могат да се намерят. Пред кръчмата са се събрали много хора, селяни, цигани, мулетари. Пристигналият студент (дон Карлос) разпитва внимателно селяните, за да открие следите на бегълците. Идва младата циганка-врачка Пресиозила, която селяните обичат и тачат. Студентът я моли да му гадае, но и от нея не може да научи това, което го интересува. Внезапно той съзира младия мулетар, съпровождащ маестро Трабуко, чието лице му се струва познато. Напразно дон Карлос се опитва да го заговори. Преоблечената като мулетар Леонора е дошла тук, защото е загубила всяка надежда да намери Алваро и е решила да постъпи в манастир.

Пред вратата на манастира. Леонора е съвсем отчаяна. От думите на брат си в кръчмата тя е разбрала, че Алваро се е качил на някакъв кораб и вероятно е заминал за Америка. След дълго колебание игуменът патер Гуардиан разрешава на Леонора да постъпи в манастира, но преди това тя трябва да се закълне, че ще спазва строгите изисквания на францисканците.

Гора. Тъмна нощ. Дълго и навсякъде Алваро е търсил своята любима. Решил, че е загинала, той е постъпил на служба в италианската войска под името Федерико Ерерос. Напразно — е търсил смъртта в страшните битки. Бойните му подвизи са му донесли офицерски чин. Сега той с тъга мисли за Леонора, която никога повече няма да види. Изведнъж от гората долитат викове за помощ. Алваро се втурва натам и успява да спаси нападнатия от разбойници непознат момък. Това е дон Карлос, който все още търси убиеца на баща си. Младежите не се познават. Дон Карлос от сърце благодари на Алваро и двамата се заклеват да бъдат винаги верни приятели.

Близо до бойното поле. Долита грохотът на ожесточена битка. Постепенно боят затихва: Разнасят се радостни викове врагът е разбит. Дон Карлос заедно с четирима гренадири донася тежко ранения Алваро. Хирургът бързо се заема с него. Преди да го оперират Алваро дава ключа от куфара си на Дон Карлос и му казва, че там се крие една тайна. Той го моли, ако умре, да изгори всички писма, които се намират в куфара. Останал сам, дон Карлос е обхванат от съмнения: какви тайни може да има от него най-близкият му приятел. Колебаейки се, той отваря куфара и между писмата открива портрета на сестра си. Значи това е Алваро! Този, който почерни техния дом. В дон Карлос отново избухва желанието за мъст. Най-после той ще изпълни клетвата си!

Военен лагер. След тежката операция Алваро вече може да се движи. Той крачи замечтано из лагера. Срещу него се задава дон Карлос. На въпроса, как се чувствува, Алваро отговаря, че вече е добре. Тогава дон Карлос дръзко му предлага дуел. Алваро е възмутен от недостойната постъпка на своя приятел, който без разрешение е отворил куфара му и е научил истината. Въпреки това Алваро не иска да се дуелира. Ала дон Карлос е непреклонен. Той изважда шпагата си. Двамата кръстосват оръжия, но пристигналият караул прекъсва боя. Войниците арестуват дон Карлос, защото е вдигнал ръка срещу офицер. Отчаян, Алваро решава да отиде в манастир.

В манастира. Намерилият убежище Алваро се е отдал на самотен монашески живот. Неочаквано идва дон Карлос, който е успял да открие следите на Алваро. Отново той приканва на дуел смъртния си враг, но метисът отказва. Едва след като търпението му е изчерпано, той приема дуела.

Планинска долина пред входа на пещера. Живеещата тук уединено Леонора така и не е успяла да намери успокоение. Тя не престава да мисли за изчезналия Алваро. Тъжната девойка влиза в пещерата. Двамата противници — Алваро и дон Карлос избират това отдалечено място за двубоя си на живот и смърт. Двамата започват ожесточено да се дуелират. Алваро успява да рани тежко дон Карлос. Благородният момък обаче не желае смъртта на своя противник. Той призовава за помощ. На виковете му се притичват Леонора и намиращият се наблизо патер Гуардиан. Леонора се спуска да помогне на ранения си брат, ала той забива ножа си в гърдите й …

МУЗИКА

При писането на музиката на „Силата на съдбата“ Верди отново се е стремил да създаде оперно произведение в стила на италианското „белканто“. Действително това е музикално-сценично произведение, в което мелодията — хубавата, певуча мелодия, доминира от начало до край. Но композиторът не е могъл да не използува пак лайттеми. Основна роля в творбата му играе темата на „съдбата“ — мрачна, напрегната и изразителна мелодия с настъпателен характер. Тя се появява винаги в драматичните моменти и подсказва някаква „неизбежна фаталност“. „Силата на съдбата“ има великолепна музика, с ярки контрасти и голяма емоционална сила. Разбира се, това произведение едва ли би могло да се мери с най-популярните опери на Верди, но все пак малко незаслужено се изпълнява сравнително рядко. Трябва да се изтъкне, че за неговата малка популярност допринасят редицата слабости на либретото, но в преработката на Гисланциони за втората редакция на операта много от тях са отстранени. За разлика от „Симоне Боканегра“ в „Силата на съдбата“ почти всички събития стават на сцената и това дава благоприятно отражение върху развитието на драматичното действие. Операта изобилствува от превъзходни арии, дуети и ансамбли, както и от разнообразни масови сцени с хорови песни и танци.

„Силата на съдбата“ започва с великолепна увертюра, Макар и написана като потпури от главните мелодии на операта (при внимателно анализиране може да се открие някакво противопоставяне на две главни теми — на „съдбата“ и друга, взета от арията на Леонора), тя е изградена майсторски и се ползува може би с най-голяма популярност от всички оперни увертюри на Верди. Започва много внушително с темата на „съдбата“, след което се разлива богатата мелодия на арията на Леонора от трета картина. От време на време в акомпанимента отново прозвучават елементи от темата на „съдбата“.

Първото действие също започва с темата на „съдбата“. В него сърдечният романс на Леонора е последван от централния момент на картината — дуетът на девойката и Алваро, в края на която става нелепото убийство на бащата на Леонора. То се извършва на фона на глухото прозвучаване в оркестъра на основната тема.

Второто действие има две картини. Първата е голяма и разнообразна народна сцена с хорови песни и танци. В нея се открояват чудесната весела сцена на циганката Пресиозила и голямата балада на студента (дон Карлос). Контрастно прозвучава песента на богомолците, които отиват в близкия манастир.

Третата картина на операта започва със споменатата голяма и много съдържателна ария на Леонора, използувана и в увертюрата. Това е една от най-лиричните и хубави страници от творчеството на Верди. В тази картина са нахвърляни и първите щрихи на интересния битово-комичен образ на Фра Мелитоне, който с основание е смятан за предтеча на Фалстаф от последната опера на Верди. Музикалният образ на Фра Мелитоне се доразкрива по-късно в наситената му с добродушен хумор ария-буфо от седма картина на операта.

Четвърта картина започва с интересния мъжки хор зад сцената. Той е последван от симфоничен епизод, пресъздаващ атмосферата на нощта след сраженията. Този хор подготвя и голямата и вълнуваща ария на Алваро. След това събитията се развиват бързо: дуетът на Алваро и спасения от него дон Карлос и великолепната сцена, когато двамата дават клетва за вярност.

Петата картина започва с обрисуваната в оркестъра битка, след което е предадена радостта от победата над врага. Ликуването е прекъснато от довеждането на ранения Алваро. Сцената между Алваро и дон Карлос и арията на дон Карлос са постижение в музиката на Верди откъм психологическо вглъбяване.

Шестата картина е с много интересна постройка. Първата й част е напрегната и в нея централно място заема дуетът на двамата приятели и врагове. Музиката пресъздава убедително душевното състояние на двамата герои — единият, изгарящ от желание за мъст, другият, търсещ помирение. Втората част, на картината е весела народна сцена, в която прозвучават пълнокръвните мелодии на младата циганка Пресиозила, както и забавната песен на Маестро Трабуко — един от най-добрите образи в операта. Картината завършва с бляскава тарантела и прочутия хор „ратаплан“.

Седмата картина — в манастира, е много колоритна и разнообразна. В началото й се разкриват чувствата на нещастния Алваро, който търси успокоение. След това се изпълнява споменатата вече ария-буфо на Фра Мелитоне. След появата на дон Карлос и сцената между двамата противници музиката отново придобива напрегнат характер.

Последната картина е кратка. Започва с малко оркестрово встъпление, изградено върху темата на „съдбата“. След него идва наситената с меланхолия и скръб песен на Леонора. Финалът на операта всъщност е големият терцет на Леонора, Алваро и дон Карлос преди фаталната развръзка.

Опера в четири действия (осем картини)

Либрето Жозеф Мери и Камий дю Локл

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Филип II, испански крал — бас

Дон Карлос, негов син, испански инфант — тенор

Родриго, маркиз Поза — баритон

Великия инквизитор — бас

Монах — бас

Елизабет Валуа, испанска кралица — сопран

Принцеса Еболи, придворна дама — мецосопран

Тебалдо, паж на Елизабет — сопран

Графиня Аремберг, придворна дама — мецосопран

Граф Лерма, началник на телохранителите — тенор

Вестител — тенор

Глас от небето — сопран

Делегати от Фландрия, делегати от испанските провинции, придворни, народ, пажове, кралска стража, монаси, прислужници, войници.

Действието се развива в Испания през 1560 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

През октомври 1863 г. Джузепе Верди навършва 50 години. След няколко месеца е избран за член на френската академия на изкуствата на мястото на починалия Майербер. По този повод в Театър лирик е поставена втората редакция на „Макбет“. Славата на Верди във Франция е извънредно голяма и оперите му се играят често. Отново Гранд опера му възлага написването на опера. Въпреки неприятностите, които му донася първият договор с този театър за създаването на „Сицилианска вечерня“, композиторът се съгласява да напише опера по сюжета на драмата на Шилер „Дон Карлос“. Верди и по-рано е мислил за този сюжет особено при посещението си в Испания през 1863 г. по повод постановката на операта „Силата на съдбата“. Тогава той отива в замъка Ескориал, който му прави много потискащо впечатление.

Либретото на „Дон Карлос“ е написано от Жозеф Мери (1798–1866) и Камий дю Локл (1832–1903). В стремежа си да адаптират драмата на Шилер, те обедняват твърде много нейното съдържание. Част от героите липсват (дори толкова важни като Маркиз Алба и йезуита Доминг), други като Маркиз Поза, са предадени бледо. Въпреки това общият дух на драмата е запазен, което е голямо качество на либретото. По желание на Верди в самото начало е прибавена една картина, за да се изясни по-добре развитието на действието. Мери и дю Локл написват либретото в духа на френската голяма опера — в пет действия, с традиционния балет и всички други подробности, утвърдени от тогавашния „директор на музикалната мода“ във Франция Джакомо Майербер.

Верди с желание започва да пише „Дон Карлос“. Борбата на италианския народ за освобождение, както и ожесточените схватки между светската и църковната власт в неговата родина, които пречат за обединението на. Италия, напомнят събитията, пресъздадени в драмата на Шилер. За творбата си композиторът отбелязва: „Тази опера се ражда сред огън и пожари.“

„Дои Карлос“ се изнася за първи път на 11 март 1867 г. в парижката Гранд опера с изключителен успех. На следната година се играе и в Германия в преработка на М. Р. Беер. По това време Занардини прави нова редакция на „Дон Карлос“, предназначена за Италия. През 1883 г. Верди преработва „Дон Карлос“, като доста я съкращава. Текстът е преправен чувствително от Гисланциони, автор на либретото на „Аида“. В тоя си вид операта е изнесена в Милано на 10 януари 1884 г. Така тя и до днес се играе в Италия. Операта „Дон Карлос“ се поставя много често и в съкратената редакция, направена от големия австрийски писател и музикант, страстен поклонник на Верди Франц Верфел (1890–1945), автор на романизирана биография на композитора с високи художествени качества.

У нас „Дон Карлос“ е изнесена за първи път от Софийската народна опера през 1936 г. под диригентството на Асен Найденов в постановка на Драган Кърджиев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Гората край Фонтенбло. Испанският престолонаследник Дон Карлос е сгоден за френската принцеса Елизабет от царуващата династия Валуа. Той още не познава своята годеница и сега е дошъл тук, за да я види. Здрачава се. Дон Карлос вече не се надява, че ще посрещне кортежа на пътуващата принцеса. Изведнъж откъм гората долитат викове. Дон Карлос се спуща нататък и открива, че това е принцеса Елизабет, която заедно със своя паж Тебалдо се е заблудила в гората. Карлос се представя за испански рицар от свитата на граф Лерма. Той е натоварен да ги посрещне. Тебалдо помолва испанския рицар да бди над Елизабет, докато той намери групата, от която са се отделяли. Принцеса Елизабет кара младия рицар да й разкаже нещо за Дон Карлос, нейния годеник, когото тя още не е виждала. Инфантът й подава един медальон и тя разбира, че пред нея стои годеникът й. Двамата са радостни и щастливи от срещата. Любовта ги е споходила още от пръв поглед. Те изповядват чувствата си и се заклеват във вечна вярност. Проехтяват топовни салюти. Войната е свършила. Елизабет и Дон Карлос ликуват — вече нищо не може да попречи на тяхното щастие. Радостта им е прекъсната от идването на Тебалдо, който донася ужасна вест: ръката на принцеса Елизабет е определена не за инфанта Дон Карлос, а за неговия баща крал Филип II. Съкрушен от неочаквания удар, Дон Карлос се разделя с Елизабет. Пристига граф Лерма. Той настоява за бързия отговор на принцесата. За нея няма два пътя, сега вече само от решението й зависи дали наистина ще настъпи желаният мир. Елизабет приема саможертвата — тя ще стане жена на крал Филип.

Преддверие на гробницата на испанските крале в двореца Ескориал. Дон Карлос се е усамотил тук, покрусен от жестоката си съдба. Споменът от първата му среща с Елизабет го кара да страда още по-силно. Идва Маркиз Поза — най-добрият му приятел. Родриго — Маркиз Поза съчувствува на Дон Карлос. Според него най-добре ще бъде, ако той веднага напусне Испания далеч от Елизабет по-лесно ще забрави всичко. Ако инфантът замине за Фландрия и започне борба за освобождението на народа, той най-добре ще изпълни дълга си. Дон Карлос с готовност приема съвета на приятеля си и двамата се заклеват да посветят живота си на борбата за свобода.

Кът от двореца. Докато чакат краля и кралицата, придворните дами и пажове са подхванали песен. Кралица Елизабет идва, посрещната почтително от всички. Придворната дама Еболи вижда, че Елизабет страда и се опитва да разбере причината. Родриго — маркиз Поза иска от кралицата аудиенция. Той й дава едно писмо и я моли да приеме Дон Карлос преди заминаването му за Фландрия. Изпълнена с подозрения, принцеса Еболи се мъчи да чуе разговора им. Елизабет се съгласява да приеме инфанта и заповядва всички да напуснат залата. При влизането на Дон Карлос чувствата на двамата избухват с нова сила. Пламенно и страстно звучат любовните им признания. Елизабет обаче се овладява бързо — тя е кралица и дългът й повелява да се откаже от любовта си. Отчаян, Дон Карлос си отива. Към кралицата се доближава Филип. В последно време кралят е станал много недоверчив. Той пита Елизабет защо е сама и гневно заповядва на дежурната придворна дама графиня Аремберг да бъде изпратена незабавно във Франция. Кралицата се прощава със своята приятелка и се оттегля със свитата си. Крал Филип остава дълбоко замислен. В залата се появява маркиз Поза и кралят го повиква. В разговора си с Филип Поза смело разкрива тежкото положение на народа и моли краля да бъде по-човечен. Филип го нарича мечтател и му заявява, че е решил да очисти света от еретиците. Родриго дръзко отговаря, че ако кралят направи това, той ще стане втори Нерон. Смелостта на Поза прави силно впечатление на краля и вместо да го накаже, той неочаквано разкрива пред него мъката си, като го моли да бди зорко за поведението на кралицата и по-специално за отношенията й с Дон Карлос. Той съветва Родриго да се пази от Великия инквизитор и си тръгва.

Градина в кралския дворец. Нощ. Дон Карлос с трепет очаква срещата, насрочена му тайно от непознато лице. Идва дама със забулено лице. Карлос я мисли за Елизабет, и пламенно й заговаря за любовта си. С рязко движение дамата сваля своя воал. Оказва се, че това е Еболи. Влюбената в Карлос принцеса е изпратила анонимната бележка. Инфантът грубо отблъсва Еболи. В сърцето на влюбената жена избухва пламъкът на отмъщението.

Неочаквано пристига Родриго. Той веднага разбира какво се е случило и заплашва Еболи, че ще я сполети нещастие, ако издаде приятеля му. Изпълнена с омраза, Еболи си отива. Родриго моли Карлос да му предаде всички писма, които е получил от кралицата, за да не го издадат.

Площад с издигната клада. На нея ще бъдат изгорени осъдените на смърт еретици. Придворните са заели местата си, народът е изпълнил площада. Идва Великия инквизитор, а след него и крал Филип със свитата си. Пред краля застават няколко фламандски депутати, водени от Дон Карлос. Те искат от Филип да помилва осъдените. Кралят изгонва делегацията. Тогава Карлос изважда шпагата си, той е готов да воюва за свободата на осъдените. Кралят заповядва да го обезоръжат, но никой не смее да се доближи до престолонаследника. Маркиз Поза, виждайки опасността, заплашваща приятеля му, го принуждава да предаде своята шпага. Дон Карлос е поразен от постъпката на Родриго, когото той е смятал за свой най-добър приятел.

Кабинет на крал Филип. Принцеса Еболи е изпълнила заканата си. Тя е откраднала от кралицата кутията с писмата на Карлос и я е предала на Филип. Кралят не е на себе си. Той искрено обича Елизабет и не може да се примири с нейната изневяра. Идва Великия инквизитор. Филип го пита как да постъпи с непокорния си син. Жестокият инквизитор предлага да бъде наказан със смърт като еретик заедно с маркиз Поза. Филип обаче вярва в Поза и отказва да последва съвета. Тогава старецът заплашва краля с вечно проклятие и разгневен напуска кабинета. Идва Елизабет. Кралят и показва кутията с писмата й и заповядва да я отвори. Елизабет отказва. Филип сам отваря кутията и в присъствието на Еболи и маркиз Поза с обидни упреци се нахвърля върху нея. Елизабет загубва съзнание. Еболи горчиво съжалява за станалото и когато кралицата идва на себе си, й признава, че тя е виновна за всичко. За наказание Елизабет изпраща Еболи в манастир.

В затвора. Дон Карлос не може да забрави предателството на своя приятел. Неочаквано вратата се отваря и в затвора влиза маркиз Поза. Отначало Дон Карлос не желае да го изслуша, но скоро разбира истината. Родриго е дошъл при него не по своя воля. Той е затворен, защото е заявил, че не Дон Карлос, а сам той е вожд на въстаналите фламандци. Край решетката минава монах. Изстрел поваля Родриго — кралят е наредил да бъде изпълнена присъдата. Преди да умре, Поза моли Дон Карлос да доведе докрай започнатото дело. Идва Филип, за да освободи сина си. В затвора нахлува разбунтувалият се народ, но Великия инквизитор успява да накара всички да се преклонят пред краля.

Кът в двореца Ескориал. Елизабет очаква Дон Карлос, който ще дойде, за да се прости завинаги с нея. Инфантът заминава за Фландрия. Двамата са заварени от крал Филип. Когато отново вижда сина си при Елизабет, обхванат or страшен гняв, той го предава на инквизицията. За да не попадне в ръцете на палачите, Дон Карлос се самоубива.

МУЗИКА

Операта „Дон Карлос“ е едно от най-високите постижения от втория период на творчеството на Верди. Това е силна музикална драма, чието въздействие завладява слушателя изцяло. Мнозина поставят музиката на „Дон Карлос“ над „Аида“. Съществува сполучливо сравнение на „Дон Карлос“ с най-хубавите табла на Веласкес — по сгъстеност на чувствата. Дълбокият драматизъм на Шилеровата трагедия е отразен с не по-малка сила в музиката на операта.

Верди често и извънредно сполучливо използува похвата на силните контрасти, внезапните смени на настроението, сблъсъци на светли и радостни чувства с мрачни и тежки мисли. В „Дои Карлос“ обаче композиторът не прилага този изпитан сценично — драматургичен метод. В тази опера той се стреми към единство на настроението в цялото произведение, като напрежението се повишава непрекъснато. По отношение на формата Верди също не се придържа към операта с рязко разграничени музикални номера. Отделните арии, дуети и ансамбли съществуват в „Дон Карлос“, но те се преливат едни в други с широко развити свързващи епизоди.

В почти всички свои опери от втория период на творчеството си Верди използува „лайттемата“. Това му помага да постига по-голямо единство в музикалния израз. В „Дон Карлос“ композиторът е вложил повече такива главни теми, а не само една, както в по-предишните си произведения. Това са: темата на „клетвата за вярност“, която прозвучава на много места и винаги при срещите на Карлос с маркиз Поза; темата на „любовта“, появила се още в дуета на Карлос и Елизабет в първата картина; темата на „страданието“ — тя има по-обединяващо значение и се долавя при трагични преживявания на различните герои — и положителни, и отрицателни. Трябва обаче да се изтъкне, че най-ярка и силна и с най-голямо значение за развитието на действието е темата на „клетвата за вярност“.

Първата картина има предимно лиричен характер. В нея най-голямо внимание заслужава дуетът между Дон Карлос и Елизабет. След вестта на пажа Тибалдо музиката придобива напрегнат характер. Във финалната сцена в партиите на двамата главни герои проличава силната душевна борба.

Споменът на Дон Карлос за първата среща с Елизабет разкрива дълбоката скръб не само от раздялата с любимата му, а и от мисълта, че тя е станала жена на баща му. Рядко музика в оперите на Верди може да съдържа толкова трагизъм, както тук. В дуета на Карлос и Поза настроението просветлява и новата цел в живота на нещастния момък — борбата за освобождението на поробените фламандци — придава бодрост в музикалния израз. Тук зазвучава и превъзходната тема на „клетвата за вярност“.

Хорът на придворните дами и пажовете и прелестната песен на Еболи с нейния подвижен ритъм и бляскави колоратури внасят лек контраст. Той е последван от страстния дует на Елизабет и Карлос. Песента на Елизабет „Няма да плача“ е наситена с болка и сподавена скръб.

Картината в дворцовата градина започва с кратко лирично интермецо, което създава необходимата атмосфера за началото на „любовната сцена“ между Карлос и Еболи. След разкриването на измамата музиката променя своя характер. Сега в нея надделява драматичността.

Сред най-интересните сцени в оперното творчество на Верди е картината на „аутодафе“-то. В нея се сблъскват два свята, две воли, два възгледа. Силата е в ръцете на неправдата. Музиката с голяма реалистична сила предава това стълкновение. Драматизмът се засилва още повече от това, че начело на двете враждуващи сили стоят баща и син. Личният конфликт е прераснал в обществен. Напрежението се увеличава още повече, когато Карлос решава, че приятелят му Поза е изменил и на него, и на клетвата си. Всичко това е обрисувано от композитора с несравнимо майсторство. Верди още веднъж показва изключителната си способност да разкрива най-дълбоки душевни преживявания.

Следващата картина донася една от най-задушевните страници не само в творчеството на Верди, но и в цялата италианска оперна литература — големият монолог на Филип. Много малко герои от оперната литература имат такава дълбока и цялостна характеристика. Този монолог е по-силен дори от арията за върбата на Дездемона от „Отело“. Тук е предадена цялата трагедия на Филип като крал, баща и съпруг. Последвалата сцена с Великия инквизитор е от най-напрегнатите в операта. По-нататък в музиката на тази картина трябва да бъдат изтъкнати остро драматичната сцена между Филип, Елизабет и Еболи с писмата и особено ефектната и изразителна ария на Еболи.

В седма картина се откроява преди всичко сцената на смъртта на Поза. Красивата и изразителна мелодичност на вокалната партия, страстта и патетичността, както и лиризмът, вложени в музиката, спомагат за нанасяне последните щрихи в обрисовката на тоя обаятелен образ. В дуета на Карлос и Поза за последен път прозвучава темата на „клетвата за вярност“. Силно въздействена е и сцената на бунта на народа и потушаването му от Великия инквизитор.

Два са основните момента в последната картина: голямата и широко разгърната ария на Елизабет и последвалият дует между Дон Карлос и кралицата. Идването на Филип и самоубийството на инфанта са предадени с голяма въздействуваща сила в музиката. Тази сцена е убедителен финал на цялото оперно произведение.

Опера в четири действия (седем картини)

Либрето Антонио Гисланцопи

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Фараона на Египет — бас

Амнерис, негова дъщеря — мецосопран

Аида, робиня — етиопска принцеса — сопран

Радамес, египетски военачалник — тенор

Рамфис, върховен жрец — бас

Амонасро, цар на Етиопия, баща на Аида — баритон

Вестител — тенор

Главна жрица — сопран

Жреци, жрици, военачалници, придворни, войни, роби, пленници от Етиопия, египетски народ, танцьори, танцьорки и др.

Действието се развява в Мемфис и Тива по време на царуването на фараоните.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Общоизвестно е, че „Аида“ е написана от Верди по поръчка на египетския хедив31 Исмаил паша по случай откриването на Суецкия канал. Изглежда, че Исмаил паша е бил любител и познавач на оперната музика, тъй като доста време се е колебал на кого да възложи написването на опера върху сюжет от историческото минало на Египет — на Верди, Вагнер, или Гуно. Но директорът на парижката Опера комик Камий дю Локл, съавтор на либретото на „Дон Карлос“, настоява пред хедива поръчката да бъде възложена на Верди. През 1868 г. композиторът отказва да се заеме с тази задача, но през 1870 г., когато получава сценария на операта, написан от дю Локл, приема. В едно свое писмо Верди споделя: „Прочетох египетския сценарий. Добре е написан и е великолепен по мизансцен. Освен това в него има две-три, макар и не напълно нови, ситуации, които безусловно са прекрасни и действени.“ Либретото на „Аида“ е от четирима автори. Първият — Едуард Мариет32, френски историк-египтолог, подготвя сценария на операта по съдържанието на една старинна легенда, взета от разшифрован от него папирус. Вторият — Камий дю Локл, написва оперния текст в проза. Третият — Антонио Гисланцони (1824–1893), ентусиазиран журналист, поет и певец, автор на текстовете на последните редакции на оперите „Силата на съдбата“ и „Дон Карлос“, написва италианското либрето в стихове. Четвъртият е самият Верди, който, както винаги, активно се намесва в създаването на текстовете на своите опери. Верди започва работа върху музиката на „Аида“ в средата на 1870 г. и я завършва в края на годината. Оперният театър в Кайро сериозно се готви за премиерата: декорите и костюмите са поръчани по скици на Едуард Мариет в Париж; една музикална къща в Милано прави специалните дълги тромпети (днес те са известни под името „Аида-тромпети“); усилено се разучават партиите. Обаче пруско-френската война става причина за отлагане на премиерата. Исмаил паша се съгласява първото представление да бъде изнесено шест месеца след подписването на мира. „Аида“ е изпълнена за първи път на 24 декември 1871 г. в Кайро и има изключителен успех. След по-малко от два месеца — на 8 февруари 1872 г., операта се изнася и в миланския театър „Скала“ с още по-голям успех: Верди е трябвало да се поклони повече от 30 пъти след завършването на операта. Веднага след това „Аида“ завладява всички сцени на света, владее ги и днес.

У нас е изнесена за първи път от Оперната дружба през 1914 г. Диригент е Тодор Хаджиев, а режисьор — Драгомир Казаков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Зала в двореца на фараона в столицата Мемфис. Върховният жрец Рамфис съобщава на военачалника Радамес неочаквана новина: етиопският цар с войските си е нападнал земите на Египет. Рамфис вече е помолил богиня Изида да му посочи предводител на войските, които трябва да тръгнат срещу врага. Сега той отива да каже на фараона решението на Изида. Радамес изгаря от желание на него да се падне изборът на богинята. Така той ще може, след като се върне като победител, да освободи своята любима — робинята Аида. Мечтите на Радамес са прекъснати от Амнерис, дъщерята на фараона. Принцеса Амнерис отдавна е влюбена в младия военачалник, но подозира, че той обича друга жена. Тя се опитва да разбере коя жена е завладяла мислите и чувствата му, но Радамес отбягва отговора. Идва Аида. От смутените погледи, които двамата си разменят, Амнерис разбира, че съперница в любовта е собствената й робиня. Ревност завладява принцесата. В това време под тържествените звуци на тръбите влиза фараонът, следван от върховния жрец, жреците, военачалниците и своите приближени. Вестител съобщава на всички за нахлуването на етиопците в техните земи. Тогава фараонът нарежда на своите войски незабавно да тръгнат срещу врага. Техен предводител по волята на Изида трябва да бъде Радамес. Амнерис му предава знамето. Всички пожелават на предводителя победа. Аида е готова да се присъедини към тях, но победата на нейния любим означава страдание за родината й. Без да знае какво да прави, тя искрено моли боговете да й помогнат — по-добре за нея ще бъде да умре.

В храма. Върховната жрица моли всесилния бог Ра да отреди победа на египетските войски. Рамфис, заобиколен от жреците, извършва обреда за връчването на свещения меч на Радамес.

В покоите на Амнерис. Радамес е победил. Дъщерята на фараона с помощта на робините си се подготвя за посрещането на победителя. Подозрението, че Аида и Радамес се обичат, още не я е напуснало. За да изпита своята робиня, тя й казва, че Радамес е убит. Отчаянието на Аида, както и радостта й от известието, че той е жив, предизвикват гнева на Амнерис. Без да може повече да се владее, дъщерята на фараона открито заявява, че самата тя обича Радамес. Аида моли за милост, тя е готова да се примири с нещастната си съдба. Тържествените фанфари известяват пристигането на победоносните войски и Амнерис тръгва да ги посрещне. Тя заповядва на Аида да я последва.

Площад в Тива. Народът очаква победителите. Срещу храма на Амон Ра под издигнатата арка тържествено се изкачва фараонът, придружен от дъщеря си, жреците и своите приближени. Народът триумфално посреща войските, начело с Радамес. Амнерис увенчава меча на Радамес с венеца на победата. В знак на признателност фараонът заявява, че ще изпълни всяко желание на победителя. Сред пленниците е и бащата на Аида, етиопският цар Амонасро. Той дава знак на позналата го Аида да мълчи, защото не са успели да разберат кой е. Амонасро се представя за помощник на царя на етиопците, който бил загинал в боя. От името на своите пленени сънародници той отправя молба за милост към фараона, но жреците настояват за смъртно наказание. Радамес също поисква от фараона пленниците да бъдат пощадени, като му напомня клетвата. Неговата молба е изпълнена. Задържат само Аида и баща й като заложници. Фараонът заявява, че след смъртта си ще остави престола на Египет на Радамес и за награда му дава дъщеря си за жена. Народът отново прославя победителя. Амнерис ликува. Радамес е сломен. Амонасро успокоява изпадналата в дълбока скръб Аида с думите, че скоро ще настъпи часът на отплатата.

Край брега на Нил. Върховният жрец завежда Амнерис в храма на Изида, където тя трябва да прекара нощта преди сватбата. Идва и Аида, за да се срещне за последен път с Радамес. Амонасро знае за любовта на дъщеря си. Той кара Аида да разбере от Радамес откъде ще минат египетските войски, които трябва да сломят съпротивата на въстаналите етиопци. Аида отказва. Баща й гневно я проклина: тя е недостойна дъщеря на своя народ, нещо повече, тя е предателка на родината си. Разкъсвана от противоречиви чувства, след дълго колебание Аида обещава на баща си да изпълни волята му. Идва Радамес и Амонасро се скрива. Аида моли любимия си да избягат, но той не е съгласен. Аида страстно го убеждава, че те могат да бъдат щастливи единствено в нейната родина. Завладян от мечти за безгрижно щастие с Аида, Радамес отстъпва. Той знае откъде могат да избягат. Проходът, по който утре ще минат египетските войски, сега е свободен. В този момент Амонасро излиза радостно от прикритието си и се назовава с истинското си име. Едва сега Радамес разбира какво е направил. Радостните възклицания на Амонасро са чути и от излезлите от храма Амнерис и Рамфис. Втурват се стражите, за да заловят предателя, но Радамес сам хвърля оръжието си и се предава. Амнерис му предлага да го спаси, в замяна той трябва да забрави Аида. Радамес обаче не е съгласен. Макар и неволно, младият войн е станал предател на родината си. Завеждат Радамес в подземието, където жреците го подлагат на съд. След това Рамфис излиза и съобщава тяхното решение: Радамес трябва да бъде погребан жив. Амнерис е потресена от страшната присъда. Тя отправя гневни упреци и проклина жреците.

Вътрешност на храма, под който се намира подземието-гробница. Входът е зазидан. Радамес не престава да мисли за своята любима Аида. Неочаквано тя излиза от тъмния ъгъл на гробницата. Научила за страшната присъда, Аида се е скрила тук, за да сподели неговата съдба. Тя умира в прегръдките на своя любим. Горе в храма Амнерис оплаква изгубената си любов.

МУЗИКА

„Аида“ донася на своя автор много творческа радост, но заедно с това и доста огорчения. След премиерата в „Скала“ композиторът е аплодиран безкрайно и възторжено. Историята на музиката почти не познава подобни случаи. На един от следващите спектакли на Верди е поднесена диригентска палка от слонова кост, на която с рубини е инкрустирано името на операта му. А неприятностите идват от обвиненията на редица критици, че Верди е създал „Аида“ под влиянието на Вагнер. Без да разбират дълбоката разлика между принципите на творчеството на двамата големи композитори някои критици изтъкват като плод на това „влияние“ употребата на „лайттеми“ от Верди в „Аида“. „Лайттемите“ на Верди (той не е назовавал никога главните мелодии в операта си с тоя термин) имат задачата да спомогнат за по-доброто охарактеризирате на най-главните или само на най-главния музикален образ и за получаване на единство в музикалния израз. Те никога не се явяват в много и различни видоизменения. А у Вагнер това са множество кратки мотиви с доста широки задачи. Съществена разлика между двамата композитори е, че Вагнер смята декламационността за най-важното в пеенето, а Верди — гласа и мелодията.

Музиката на „Аида“ се отличава с неповторимо мелодическо богатство. Независимо от източния сюжет тя е италианска, като на места в нея има вложена известна екзотика. Оркестърът е много колоритен и с богата звучност. Той няма съпроводна роля, а в партията му се разкриват душевните преживявания на героите. Музиката не е изградена върху отделни музикални номера, а на големи и широко разгърнати сцени.

Верди е използувал в тази си опера широка тематична обрисовка на образите. Почти всички главни действуващи лица притежават своя лайттема, която има обобщаващо значение. В по-предишните опери на Верди, когато пак са използувани такива главни теми (обикновено една или две), с тях не се обрисуват отделни герои, а основни моменти — на „проклятието“ в „Риголето“, на „клетвата за вярност“ в „Дон Карлос“ и т.н. В „Аида“ лайттемите са на някои герои и същевременно имат и друго значение. Например темата на „Аида“ е и тема на „любовта“, а на жреците се нарича още тема на „печалното шествие“. Амнерис е охарактеризирана от две теми — на „влюбената“ и на „ревнивата“.

Още с въведението си „Аида“ завладява слушателя със задушевната си мелодичност. Ако е необходимо да се изброяват епизоди със силно емоционално въздействие, то би трябвало да се споменат всички сцени без изключение: и оркестровото въведение, изградено с изключително майсторство върху двете главни теми на операта (отначало изложени поотделно, а после едновременно), и великолепната ария на Радамес, след това сцената между Аида, Амнерис и Радамес, арията на Аида и още много, много други. Незабравими впечатления оставят изключителната ария на главната жрица със своя източен характер, богатата мелодическа картина в покоите на Амнерис, изумителната „Нилска сцена“, та до последната — в гробницата. При едно такова описание на музиката на операта „Аида“ човек разбира колко беден е речникът, за да бъдат пълно и вярно обрисувани достойнствата на музиката на това произведение.

Опера в четири действия

Либрето Ариго Бойто

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Отело, мавър, върховен командир на венецианската флота — тенор

Яго — баритон

негови приближени

Касио — тенор

Родриго, венециански благородник — тенор

Лодовико, посланик на Венецианската република — бас

Монтано, бивш управител на остров Кипър — бас

Херолд — бас

Дездемона, жена на Отело — сопран

Емилия, жена на Яго — мецосопран

Войници, моряци от венецианската флота, придворни, дами; венециански благородници, бойци, жители на Кипър, прислужници, деца.

Действието се развива в пристанищен град на остров Кипър в края на XV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Колкото, от една страна, е голям успехът на „Аида“ сред слушателите, толкова, от друга, Верди е остро критикуван от някои музиканти и критици. Едни го обвиняват, че е написал това свое произведение под влиянието на Рихард Вагнер, други пък, че музиката му е остаряла. В едно свое писмо композиторът отбелязва: „Не искам вече да говоря за «Аида». Ако тя ми донесе много пари, също така ми създаде много мъчения и артистично разочарование.“ Всичко това не остава без последствия — продуктивността на композитора рязко спада. Ще мине много време, докато той се реши да напише друга опера. „Аида“ и „Отело“ са разделени от един период от близо 17 години.

Джузепе Верди написва малко произведения извън оперите си. Най-значителните от тях са създадени през този период. През 1873 г. композиторът поднася най-неочаквано на публиката един струнен квартет. Няколко месеца по-късно създава едно от най-величествените си произведения — Реквием, посветен на паметта на големия италиански писател Алесандро Мандзони, когото Верди уважава извънредно много. Той написва и две църковни песни по текст на Данте и… Като че ли това е всичко. През 1880 г. един от приятелите на композитора, Джулио Рикорди, пише: „Тежко е да видиш човек като Верди, на когото на вид не могат му се дадат и шейсет години (тогава той е на 67), когото никога не го боли глава и яде като младеж, който три-четири часа наред работи на слънце само със сламена шапка на главата и който упорито отказва да напише дори една нота.“

През 1879 г. Верди се запознава в Милано с известния композитор и писател Ариго Бойто (1842–1918), автор на няколко опери, между които и „Мефистофел“ (1868), а така също и на много новели, стихове, либрета за опери, като например „Джоконда“ от Понкиели, и др. Това познанство довежда до плодотворни резултати. Бойто прави основна преработка на либретото на „Симоне Боканегра“, от което Верди остава извънредно доволен. От уважение към Верди Бойто започва да му сътрудничи. Плод на съвместната им работа са последните две опери на Верди — „Отело“ и „Фалстаф“.

През 1880 г. Бойто предлага на Верди сценарий за либрето на Шекспировата драма „Отело“. Отначало Верди отказва категорично да пише опера, но след като в края на годината Ариго Бойто занася във вилата му в Санта Агата готовото либрето, композиторът се съгласява. Изработват заедно нов план за втори вариант на либретото, след което Верди се залавя за музиката. Когато композиторът започва създаването на операта си „Отело“, той вече е близо 70-годишен. Верди работи над нея в продължение на пет години.33 Никоя своя опера дотогава композиторът не е писал толкова дълго време. Това се дължи както на напредналата му възраст, така и на голямата му почит към Шекспир. Той смята, че много от либретата на опери върху Шекспирови драми са оскърбление за гениалния английски драматург. Преди това Верди е написал по Шекспир само „Макбет“, преработвана няколко пъти. „Крал Лир“, музиката на която пише дълги години, той унищожава преди всичко заради слабото според него либрето.

Смята се, че либретото на „Отело“ е идеалният текст за опера. Като композитор и истински познавач на жанра, Ариго Бойто написва твърде удобно своето либрето: действието е извънредно сбито, изхвърлени са много подробности (дори и сцената на отвличането на Дездемона), първото действие на драмата също липсва и т.н. Характеристиката на образите е запазена, което особено много помага на Верди да обрисува музикално главните герои вярно и пълно.

Премиерата на „Отело“ е на 5 февруари 1887 г. в „Скала“ и предизвиква истински фурор. Старият майстор на италианската опера демонстрира още по-високо постижение в музиката.

У нас операта „Отело“ е изнесена за пръв път през 1922 г. в Софийската народна опера под диригентството на Тодор Хаджиев. Режисьор е Н. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пристанище на остров Кипър. Нощ. Край брега са дошли много хора, за да посрещнат венецианската флота, която, командвана от благородния мавър Отело, е победила турците. В далечината вече се забелязват платната на корабите. Внезапно избухва буря. Народът с трепет наблюдава борбата на моряците с бушуващата стихия. Сред посрещачите е и Касио, първият помощник на Отело. От двореца излиза и разтревожената Дездемона. Всички се молят за спасението на хората в морето. Най-после корабите успяват да достигнат брега. Народът ликува. Само двама души не се радват на спасението на Отело и корабите му — Яго (адютантът на мавъра) и богатият венецианец Родриго, който е безнадеждно влюбен в Дездемона. Яго ненавижда Отело, защото мавърът е направил капитан и свой помощник Касио, а него е оставил само като адютант. Той се заклева да отмъсти на Отело. Сега на опустелия площад Яго казва на Родриго да не губи надежда. Той знае как може да бъде спечелена любовта на Дездемона. Народът се събира, за да отпразнува победата над неприятелите. Яго успява да напие Касио и да го скара с Родриго. Двамата започват да се бият, намесват се и други. Виковете довеждат Отело. Той разтървава биещите се. Яго казва на Отело, че Касио е предизвикал свиването, и разгневеният мавър отнема капитанския чин на младия човек — на него е било възложено да пази реда на острова, а той сам го е нарушил. Настроението на всички е помрачено. Хората се разотиват. Отело и Дездемона остават сами. Те са щастливи, че отново са заедно.

Зала в двореца. Яго уговаря Касио да потърси помощта на Дездемона. Само така бившият капитан отново ще спечели благоразположението на Отело, защото мавърът нищо не може да откаже на жена си. В това време Дездемона отива в градината, придружена от Емилия. Според Яго сега е моментът Касио да я помоли да го защити пред мъжа й. Идва Отело. Яго му прави намек за отдавнашното познанство между Дездемона и Касио и му посочва градината, където бившият капитан оживено разговаря с Дездемона. След малко тя идва щастлива и моли съпруга си да прости на Касио. Отело отново е обзет от ревност. Неговата възбуда смущава Дездемона. На въпроса й, какво му е, мавърът отговаря, че го боли главата. Тогава тя се опитва да му върже челото, но той гневно хвърля кърпата й. Емилия се навежда да я вземе. Изпреварва я Яго, който бързо прибира кърпата в джоба си. Без да може повече да се владее, Отело кара Яго да му разкаже всичко, което знае. Яго уклончиво отговаря, че той само е чул как бълнувайки, Касио е споменал името на Дездемона. Отело е смутен.

Парадна зала в двореца. Отело иска от Дездемона кърпата, която й е подарял в деня на сватбата им в знак на вечна любов. Всъщност да постъпи така го е накарал Яго, за да може мавърът да провери още веднъж верността на жена си. Дездемона отвръща, че е загубила кърпата и пак го моли да прости на Касио. Ревността отново завладява Отело. Изпаднал в ярост, той гневно обвинява Дездемона, че не е искрена с него, и я изгонва от залата. Дездемона е изплашена и разстроена. Тя излиза. Противоречиви чувства измъчват Отело. Той все още иска да вярва, че Дездемона не му е изменила. Но ако всичко, което Яго му е намекнал, се окаже истина, той ще си отмъсти жестоко! Яго предлага на Отело да се скрие — скоро тук ще дойде Касио и Яго ще се опита да научи от него какви са отношенията им с Дездемона. Идва Касио и Отело застава зад колоната. Яго шеговито заговаря Касио за Бианка, любимата на бившия капитан. Отело остава с впечатлението, че двамата говорят за Дездемона. Яго е успял да мушне кърпата в джоба на Касио и сега го пита откъде я има. Касио се чуди как е попаднала в него кърпата. Съзрял кърпата в джоба на Касио, Отело проклина Дездемона. Той кара Яго да му намери отрова. Но коварният му съветник го убеждава да удуши Дездемона. Мавърът му е признателен за съвета. От този миг Яго е вече капитан. Проехтяват оръдейни изстрели. Те оповестяват пристигането на венецианския посланик. В парадната зала влизат гостите заедно с Отело и Дездемона и техните свити. Посланикът прочита заповед, в която се нарежда на Отело да замине за Венеция, негов заместник ще бъде Касио. Тази вест разгневява Отело. Той отправя унизителни упреци към Дездемона и грубо изпъжда гостите. Празненството е прекъснато. В това време народът отвън, научил новината за заминаването на Отело, радостно го приветствува. Отело остава сам в залата. Загубил вяра в любовта, той пада в несвяст. Яго е доволен.

Спалнята на Дездемона. Нещастната жена още не може да се съвземе от обидата, която й е нанесъл Отело. За да пропъди преследващата я мисъл за смъртта, тя запява песента за върбата. След това Дездемона се разделя с Емилия и все така неспокойна си ляга. В спалнята се промъква Отело. Със свещник в ръка той не може да откъсне поглед от заспалата Дездемона. Развълнуван, мавърът нежно я целува. Тя се събужда. Ревността в Отело отново избухва. Пръстите му се впиват в нежната й шия. Идва уплашената Емилия. Тя започва да вика за помощ. Притичват хора. Емилия разкрива подлостта на Яго. Разбрал жестоката истина, Отело се промушва със своя кинжал …

МУЗИКА

След появата на операта „Отело“ Верди си спечелва прозвището „старият вълшебник на операта“. Наистина учудващо е как този близо 75-годишен старец е запазил чистотата на чувствата, тяхната свежест и младежки пламенен възторг, с които е напоена музиката му. „Отело“ е една от най-силните музикални драми в оперната литература. Тази своя творба Верди противопоставя на Вагнеровата музикална драма. Това е най-силният отговор на композитора към онези, които са го критикували след „Аида“, че бил изпаднал под влиянието на Рихард Вагнер. Франц Верфел в книгата си за Верди твърди, че композиторът в продължение на седемнайсетте години „оперно мълчание“ всеки ден е писал по една фуга в духа на старите италиански майстори, за да постигне стил, лишен от каквито и да е неиталиански прислойки. С „Отело“ Верди доказва, че пътят на Вагнер не е единственият за развитието на операта. Съветският музиковед Солертински смята „Отело“ за „истинска и дълбока реалистична музикална драма“. Той изтъква, че това е най-високото достижение не само на Верди, но и на цялата италианска опера от втората половина на миналия век.

В „Отело“ Верди окончателно се отказва от формата на опера, изградена върху отделни и самостоятелни музикални номера. Това музикално-сценично произведение е непрекъснат музикален поток, в който задълбочено и ярко се разкрива развитието на драматичното действие и са обрисувани музикалните образи. Лайттемите служат за индивидуализация на образите, но те рядко прозвучават изцяло с изключение на няколко особено важни по драматично значение епизоди.

Още в първото действие слушателят е завладян от изключителното напрежение на музикално пресъздадената буря. Тревожният характер на музиката постепенно просветлява, за да достигне до възторга, с който народът посреща Отело. В първото действие трябва да се отбележат и великолепната сцена на народното веселие, наситената с вътрешен драматизъм наздравица на Яго, както и големият лиричен дует на Отело и Дездемона.

Нещо демонично има в музиката на големия монолог — кредо на Яго. Макар и наситен с мрачна патетичност, със злобна ирония, той тематично е твърде близък с наздравицата от първото действие. В този монолог се разкриват напълно чертите на отрицателния герой на операта. Контрастно въздействува светлият женски хор и цялата сцена с Дездемона, на която се придава някаква битовост от съпровода на мандолините. Квартетът Дездемона, Емилия, Отело и Яго отново донася напрежение в музиката. Образът на Отело се обрисува все по-пълно и многостранно в неговото трагично развитие. Въпреки необузданата ревност и гняв у мавъра има нещо благородно, което е отразено ясно в ариозото му. В клетвата на Отело за отмъщение в края на действието се долавя интонационна близост с арнозото, но тук музиката е с мрачен и злокобен характер.

С дълбока проникновеност е написан дуетът на Отело и Дездемона в третото действие, който предхожда прочутия монолог на главния герой. Верди пише, че този дует трябва да се изпълнява „със страшно спокойствие и ирония“. Той създава впечатление на затишие пред буря. Темата на любовта, която почти винаги съпътствува появата на Дездемона, е включена в арията на Отело. Най-голямо развитие обаче тази тема има във финала на третото действие. Изпълненият с драматично напрежение септет е един от най-вълнуващите моменти в операта.

Четвъртото действие започва с наситеното с дълбока емоционалност оркестрово встъпление. Кулминация също така е знаменитата ария на Дездемона за върбата, в която се разкрива чистата душа на невинната и любеща жена. След прощаването с Емилия и молитвата на Дездемона в оркестъра глухо прозвучават напрегнатите звуци у контрабасите, подготвящи тревожния развой на събитията. В момента на удушаването в оркестъра се появява темата, охарактеризираща Яго. В последната сцена, когато Отело разбира истината и пее наситен с трагизъм финален кратък монолог, още веднъж прозвучава темата на любовта.

Лирична комедия в три действия (шест картини)

Либрето Ариго Бойто

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Сър Джон Фалстаф — баритон

Форд — баритон

Алиса, негова жена — сопран

Напета (Енхен) тяхна дъщеря — сопран

Фентон — тенор

Доктор Каюс — тенор

Бардолф — тенор

прислужници на Фалстав

Пистол — бас

Мисис Мег Пейдж — мецосопран

Мисис Квикли — мецосопран

Гостилничар — няма роля

Робин, паж на Фалстаф — няма роля

Паж на Форд Граждани, гражданки, народ, прислужници на Форд, маски — елфи, феи, призраци, духове вампири, вълшебници и др.

Действието се развива в Уйндзор, Англия, по време на царуването на Хенрих IV в началото на XV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Верди е убеден, че „Отело“ е последната му оперна творба. Даже след нейната премиера той споделя със свой близки: „Ако бях с 30 години по-млад, още утре щях да започна да пиша нова опера при условие, че либретото е от Бойто.“ Но именно Бойто става причина Верди да напише ново оперно произведение. През ноември 1890 г., когато композиторът е навършил 77-годишна възраст, той се запознава с либретото на Ариго Бойто — „Фалстаф“ по сюжет на Шекспировата комедия „Веселите уйндзорки“. Верди харесва извънредно много либретото и веднага се съгласява да напише върху него опера.

Композиторът винаги е имал желание да твори по Шекспирови сюжети, но много трудно се е решавал на това. Верди е познавал отлично творчеството на великия английски драматург и не един път е разглеждал „Веселите уйндзорки“ като основа за комична опера. Още след провала на „Крал за един час“ единствената комична опера, която е писал — той решава да създаде друга своя творба в този жанр. И това свое решение успява да реализира почти на 80-годишна възраст.

По време на създаването на „Фалстаф“ Верди пише на биографа си Моналди: „Повече от 40 години търся сюжет за комична опера, а «Веселите уйндзорки» познавам от преди 50 години. Дълго мислех за написването на опера по този сюжет, но винаги се явяваха непреодолими пречки. Сега Бойто премахна това «но». Той ми предостави една лирична комедия, която не може да се сравни с нищо друго. Пиша музиката с голяма наслада…“

Този път Верди композира бързо и напрегнато. „Отело“ му отнема повече от пет години, а „Фалстаф“ той завършва в по-малко от две години. Премиерата е на 9 февруари 1893 г. в миланския театър „Скала“ и преминава с изключителен успех. На това представление става едно импровизирано чествуване на 80-годишния майстор-творец. След изнасянето на „Фалстаф“ искат да го удостоят с титлата „маркиз Бусето“, но Верди категорично отказва. По-късно италианският крал Виктор Емануил дава благородническа титла и на Ариго Бойто, но той също се отказва от нея.

СЪДЪРЖАНИЕ

В кръчмата „При жартиерата“. Сър Джон Фалстаф, старият веселяк, пияница и безделник, както винаги седи пред чаша вино. Днес той е доволен от себе си. Пред него са току-що завършените любовни писма до две хубави уйндзорки. Отвън се чуват викове и в кръчмата шумно влиза доктор Каюс, заедно с Бардолф и Пистол. Доктор Каюс се оплаква на Фалстаф от неговите слуги, които са го обрали, но вместо да му помогне, старият шегаджия му се подиграва. Обиден, Каюс си отива, като заплашва и тримата. Фалстаф започва да съветва слугите си, че тези работи трябва да се вършат по-умело. Ето на, сега той е написал любовни писма до Алиса Форд и Мег Пейдж и не само че ще се позабавлява с хубавите жени, но и ще измъкне доста пари от глупавите им мъже. Така с един куршум ще удари два заека. След това Фалстаф нарежда на Пистол и Бардолф да занесат писмата. Но дори двамата мошеници са възмутени от подлата игра на своя господар и заявяват, че не са съгласни да участвуват в нея. Разгневеният Фалстаф изгонва слугите си и изпраща писмата по един паж.

В градината пред къщата на Форд. Алиса Форд и Мег Пейдж четат писмата на Фалстаф и се заливат от смях. Как е дръзнал този стар непрокопсаник да си позволява такова нахалство! Двете развеселени жени заедно със съседката си мисис Квикли решават да му дадат добър урок. Въодушевени от идеята си, те се прибират в къщата, за да обмислят подробностите. Не само жените са решили да накажат Фалстаф. В градината идва и мистър Форд, придружен от доктор Каюс и младия Фентон. Обидените слуги Бардолф и Пистол, за да си отмъстят, са разказали на Форд за намеренията на Фалстаф. Ревнивият съпруг е овладян от жажда за мъст. Доктор Каюс, който не може да забрави обидата, с готовност предлага услугите си. Влюбеният в Нанета, дъщерята на Форд, Фентон също иска да помага, дори ако трябва да си послужи с шпагата. Мъжете, увлечени в обсъждането на плана за отмъщение, влизат в къщата. Алиса Форд и Мег Пейдж са решили да изпратят по мисис Квикли писмо до Фалстаф, в което да му определят среща. Младият Фентон използува залисията на всички, за да прекара няколко минути насаме с любимата си Нанета.

В кръчмата „При жартиерата“. Фалстаф с удоволствие си пие виното в очакване на резултата or изпратените писма. Идва мисис Квикли и му съобщава, че Алиса Форд изгаря от желание да се срещне с него. Само че, сър Джон Фалстаф трябва да я посети, когато мъжът й го няма. Утре в три часа Форд ще отсъствува от къщи и тогава Алиса ще очаква Фалстаф. След като Квикли си отива, Бардолф довежда преоблечения Форд при Фалстаф. Форд се представя за богат търговец, който е влюбен в Алиса. Той моли Фалстаф да му помогне да завладее сърцето на недостъпната красавица. Мнимият търговец дори предлага цяла кесия с пари на Фалстаф за услугата, която ще му направи. Старият мошеник прибира кесията и казва, че ще уреди работата. Още повече, че сам той утре има среща с Алиса. Форд, който не знае за шегата, устройвана от жените, е обхванат от силна ревност. Той с мъка успява да не се издаде и решава да накаже жестоко невярната си жена.

Стая в къщата на Форд. Жените — Алиса, Мег Пейдж, мисис Квикли и Нанета, се готвят за „посрещането“ на Фалстаф. Те се уговарят коя къде ще се скрие и какво ще правят, когато „любовникът“ дойде. Всички се смеят, само Нанета е тъжна. Тя е научила, че баща й се готви да я омъжи за стария доктор Каюс. Нанета предпочита да умре, но да не стане негова жена. Алиса обещава да помогне на дъщеря си и я моли да се приготви за идването на Фалстаф. Пеейки, пристига старият женкар. Още от вратата той се опитва да прегърне Алиса. В този момент се чува гласът на мисис Квикли, която съобщава, че идва Мег Пейдж. Налага се Фалстаф да се скрие зад параван. Разтревожена, Мег казва, че Форд е разбрал за изневярата на жена си и сега идва насам. Но шегата излиза истина! Форд заедно с доктор Каюс, Пистол и Бардолф нахлува в стаята и заповядва на слугите да претърсят цялата къща. Жените накарват стария дебелак да влезе в коша с мръсно бельо. Фентон и Нанета използуват суматохата и се скриват зад паравана. Разгорещеният Форд идва да търси и в стаята. Той бутва паравана и вижда дъщеря си да се целува с Фентон. Побеснял, Форд изпъжда Фентон и заявява, че Нанета ще бъде жена на доктор Каюс, който от своя страна е възмутен от поведението на бъдещата си съпруга. В това време Алиса нарежда на слугите си да изхвърлят коша с непраните дрехи от прозореца направо във вадата. Ревнивият Форд иска да узнае от жена си, къде е скрит „любовникът“ й.

Пред входа на кръчмата „При жартиерата“. На една маса е седнал Фалстаф. Той още тръпне от мръсната и студена баня. Виното обаче му помага да се съвземе. Идва мисис Квикли. Отначало Фалстаф я наругава, но когато тя му показва писмото, което му носи от Алиса, старият ухажор става по-любезен. Вестите, които получава, му доставят истинско удоволствие: Алиса не била виновна за станалото. Тя го обича и ако Фалстаф не е променил чувствата си към нея, нека дойде в полунощ на определено място в Уйндзорската гора. Зарадван, той завежда мисис Квикли в кръчмата, за да научи повече подробности. Приближават се Форд, Алиса, Нанета и доктор Каюс. Те искат да видят дали Фалстаф ще се хване на въдицата. Ако се съгласи да отиде, ще му изиграят хубава шега. Всички ще се преоблекат като духове, феи и призраци и ще му дадат добър урок. Докато обмислят плана за действие, Форд отвежда доктор Каюс настрана и му казва, че ще използува маскарада, за да го венчае с дъщеря си. Докторът трябва да дойде маскиран като монах. Така ще го познае по-лесно.

Полянка в Уйндзорската гора. Пръв пристига влюбеният Фентон. Момъкът се тревожи как ще завърши цялата тази игра. Идва Алиса. Тя му подава маскараден костюм и като го успокоява, го праща да потърси Нанет. Настава полунощ. Към определеното място боязливо се приближава Фалстаф. Изведнъж около него изскачат най-различни тайнствени същества — феи, елфи, нимфи, джуджета, дяволи и започват лудо хоро. Уплашеният Фалстаф се хвърля на земята и закрива очите си. Но духовете и феите започват да го удрят, драскат, гъделичкат. Фалстаф ги моли да го оставят, като им се заклева, че ще стане добър и порядъчен човек. Това накарва горските същества, смеейки се, да махнат маските си и засраменият донжуан вижда познатите лица. След като Фалстаф е получил заслуженото, Форд иска да омъжи дъщеря си. Той извежда двама маскирани от храстите и ги благославя. В същия миг сред хората около себе си съзира Нанета и Фентон. Изумен Форд смъква маските на „младоженците“ — вместо „булката“ той вижда слугата Бардолф. Избухва весел смях. Нанета и Фентон падат на колене пред Форд и го молят да ги благослови, те дори вече са се венчали в църквата. Форд прощава на младите и кани всички на сватбено тържество.

МУЗИКА

Малко опери са били приемани с толкова голям интерес, както последното произведение на 80-годишния Верди. „Фалстаф“ е наричана „чудото на Верди“, „най-съвършената музикална комедия“, „първата опера-буфо след «Севилският бръснар» и др. Много често сравняват «Фалстаф» с написаната преди 44 години «Веселите уйндзорки» от връстника на Верди Ото Николай, като винаги изтъкват предимствата на «Фалстаф». Рихард Щраус отбелязва: «Веселите уйндзорки» на Николай е прелестна опера, но «Фалстаф» е майсторско произведение на всички времена.“

„Фалстаф“ напомня за най-добрите творби на класическата италианска опера-буфо. Музиката е наситена с много хумор и ирония. Никога Верди не е влагал в свое произведение толкова финес, грация, елегантност и бодър оптимизъм, както във „Фалстаф“. Остроумието и жизнерадостта бликат непрекъснато от музиката на изключително веселата „лирична комедия“. Голяма популярност си е спечелила мисълта: „След трагедия на ревността («Отело») старият Верди написва комедия на ревността.“

В композиционно-техническо отношение „Фалстаф“ е може би най-висшето достижение на големия майстор. Оркестърът играе най-важна роля в обрисовката на действието и в характеристиката на главните герои. Вокалните партии въпреки своята изключителна мелодичност носят и известен декламационен характер. Разлика между мелодичното пеене и речитативите, които са на изключително високо художествено равнище, почти не съществува. Верди за пръв път използува така смело пародийността във „Фалстаф“. Понякога той влага сатиричен елемент и спрямо някои черти от своя оперен стил.

В музиката на „Фалстаф“, притежаваща такива забележителни художествени достойнства, мъчно могат да се изброят всички открояващи се моменти. Още в първата картина извънредно интересни са терцетът между Фалстаф, Пистол и Бардолф и изключителният по своето остроумие и майсторство монолог на стария непрокопсаник. Силно впечатление оставя началото на втората картина, която започва с искрящото оркестрово скерцо, последвано веднага от дамския квартет без съпровод, наситен с много хумор. В тази картина внимание заслужават и сцената на разгневените мъже, а така също и лиричният дует между Нанета и Фентон. Сцената между Фалстаф и Квикли в третата картина е изпълнена с шеговитост, ирония и гротеска. След пародийната ария на Фалстаф идва великолепната сцена между стария вагабонтин и Форд, който трябва да прикрива чувствата си в този момент. Следващата картина е една от най-силно комедийните и по ситуации, и по музикален израз. Веселата женска сцена в началото на картината е сподирена от гротесково-наивната и мечтателна песен на Фалстаф. Тя се прекъсва от изпълнената с динамика и бързи смени на настроенията финална сцена, носеща много весели изненади.

Големият монолог на Фалстаф от началото на третото действие допълва характеристиката на главния герой. С появата на Квикли настроението отново се повишава. Встъплението към последната картина е наситено с много настроение. Тя изпъква с разнообразни, весели, бляскави и изненадващи музикални сцени лиричната изповед на Фентон, партията на уплашения Фалстаф, веселата борба и танц на маските и духовете, изненадите около венчавката на Нанет и т.н. Операта завършва с великолепна хорова фуга.