Книга за операта

Опера в три действия (пет картини)

Либрето Раниеро Калцабиджи

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Орфей — алт

Евридика — сопран

Амур — сопран

Девойки, младежи, овчарчета, нимфи, фурии, духове и пр.

Място на действието — Стара Гърция. Време — приказно.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Глук пристъпва към създаването на операта си „Орфей“ — първото произведение, в което прокарва своите реформаторски идеи на близо 50-годишна възраст, когато е вече прочут композитор с творчески актив от над 40 опери. Отличното познаване на оперния жанр и все по-задълбоченото навлизане в проблемите на оперното творчество накарват композитора да стигне до извода, че пътят на по-нататъшното развитие на операта е съвсем друг. Не само виртуозното пеене и красивата мелодия, която често не съвпада по настроение с текста, трябва да заемат централното място в оперното творчество. Подкрепа на своето становище Глук намира у известния по това време италиански литератор и либретист Раниеро Калцабиджи (1715–1795), с когото се запознава пеел 1761 г. Калцабиджи е нещо повече от либретист за Глук. Той става негов съратник във великата му реформа. Подобно на Бомарше и Лоренцо да Понте, Калцабиджи е имал живот, пълен с творчески успехи, блясък и авантюри. Казанова го охарактеризира като „човек опитен във финансовите операции, добре познаващ търговията, учен, историк, остроумен събеседник, голям поет, критик и приятел на жените“. Раниеро Калцабиджи е автор на либретата на три от реформистките опери на Глук: „Орфей“, „Алчеста“ и „Парис и Елена“. Либретистът на „Орфей“ (отначало операта се нарича „Орфей и Евридика“) използува за основа сюжета на едноименната поема от Овидиевите „Метаморфози“. Той успява да изгради една дълбока човешка драма. Калцабиджи написва либретото на италиански език, на който Глук композира и музиката. По-късно композиторът преработва Орфей специално за Париж. В тази редакция френският текст е написан от Пиер Луи Молин. Тук партията на Орфей вече не е за алт, а за тенор. Първото изпълнение на „Орфей“ е във Виена на 3 октомври 1762 г. В България „Орфей“ е поставена за пръв път в София през 1927 г. под диригентството на Юрий Померанцев, в сценична реализация на П. К. Стойчев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Горичка при гробницата на Евридика. Безкрайна е скръбта на Орфей по любимата му, умряла от ухапване на змия. Заедно с него са всичките му приятели. Те засипват с цветя гробницата. Орфей излива в песен отчаянието си. Боговете са трогнати от скръбната песен на приказния певец и от неговата голяма любов. Те изпращат на земята Амур, за да съобщи на Орфей, че са се смилили над него и му дават възможност да си възвърне Евридика. Но това ще стане само при две условия: ако успее с песните си да покори владетелите на подземното царство и ако през целия път, докато изведе оттам Евридика, устои и не я погледне нито веднъж. Не направи ли това, певецът няма да види повече Евридика. Любовта дава сили на Орфей и той, без да се колебае, взима лютнята си и тръгва на път.

Пред входа на подземното царство. Орфей е стигнал реката Стикс, но развилнелите се демони и фурии са преградили пътя му. Тогава Орфей взима лютнята си и запява. Сърдечните му песни омилостивяват демоните на отмъщението и ненавистта и те го пускат да премине реката. Първото условие на боговете е изпълнено.

В Елизиума — царството на покоя. Орфей, тъжен и неспокоен, търси Евридика. Най-после я открива. Двамата са истински щастливи. Настава радост и в царството на вечната тишина и мир, когато всички научават, че любовта на Орфей го е довела чак тук. Под звуците на арфи и флейти, с песни и танци всички славят любовта. Орфей хваща за ръка Евридика и без да погледне към нея, я повежда към белия свят, към живота.

Мрачна, дива и скалиста пещера. Труден е пътят, който трябва да извървят Орфей и Евридика. Той е още по-тежък за певеца, тъй като му е забранено да гледа своята любима. Евридика не знае това и изпада в отчаяние, защото мисли, че Орфей не я обича вече. Тя иска да я погледне, но Орфей я моли да има още малко търпение — скоро всичко ще стане още по-хубаво отпреди.

Евридика вече не вярва. Тя е готова да се върне. Орфей не издържа на жалните й молби и забравил за миг обещанието, се обръща към нея. Фаталната грешка е направена — в същия миг Евридика пада мъртва. Орфей е обхванат от отчаяние. Той е готов да умре, за да последва своята любима и изважда кинжала си. Неочаквано се появява Амур и му казва, че боговете отново са трогнати от безпределната му любов и му връщат Евридика. В храма на бога на любовта. Амур е довел Орфей и Евридика в слънчевия свят. Хор приветствува двамата млади и възхвалява могъществото на любовта.

МУЗИКА

Операта „Орфей“ е първото произведение в музикалната култура, в което са заложени основните елементи на музикалната драма. И тези елементи не са някакво случайно откритие, а плод на дълбоко убеждение на композитора, който си поставя за цел да тласне в нова насока развитието на оперното творчество. Сам Глук дава много обяснения за написването на операта си и за цялостните си творчески стремежи. „Когато започнах да пиша музиката на тази опера, аз имах намерението да я избавя от всякакви злоупотреби, промъкнали се в оперите, поради суетността на певците и отстъпчивостта на композиторите, които така дълго вече развалят италианската опера. Аз исках да огранича музиката в операта до рамките на действителното й предназначение — да служи за засилване изразителността на поезията, без да става причина за прекъсване на действието, и да не го охлажда чрез излишни украшения …“ Въпреки че композиторът не е осъществил изцяло творческите си намерения в тази опера, той успява да постави началото на нещо, което по-късно става основа за създаването на музикалната драма.

Операта започва с интересна и увлекателна увертюра, която създава необходимата атмосфера за развиващото се действие. Голямата начална сцена на първа картина, в която Орфей с приятелите си оплаква мъртвата Евридика, е наситена с дълбоки емоционалност. Хоровата партия излъчва благородна скръб. Последвалата тъжна ария на Орфей е написана с голямо майсторство. Скръбното настроение се разсейва при появата на Амур, който обнадеждава героя. Галантно-лиричната ария на бога на любовта има леко танцов характер, близък до ритъма на менуета. В края на действието настроението се просветлява още повече, особено при речитатива и арията на въодушевения Орфей, готов на всяка цена да спаси своята любима.

Двете следващи картини по настроение са контрастни и емоционално наситени. В тях се разкриват най-цялостно новаторските намерения на композитора. Макар и по форма „Орфей“ да не се различава много от традиционната опера сериа по това време, в музикалния език се чувствува новото — музиката вече е неразривно свързана с поетичния текст. Още въведението рисува обстановката на подземното царство и след него някак естествено прозвучават хоровете и танците на фурните. Тези сцени рязко контрастират със светлите мелодии на репликите на Орфей. Арията му е пълна с трогателни чувства и дълбок лиризъм. След мрачната атмосфера на ада като естествена отмора следват пасторалните сцени от царството на покоя. Танците и хоровете, както и голямата ария на Евридика, са наситени с нежност и поетичност. Не по-малко вълнуваща е ярката мелодия на флейтата.

Третото действие с изключение на оркестровото встъпление, рисуващо мрачната картина на скалистата пещера, не се отличава с някаква особена напрегнатост в музиката, макар че моментът на повторната смърт на Евридика изисква дори трагедийност. Орфей пее своята най-популярна ария, която въпреки великолепните си качества на музикален откъс, прилича повече на лирична песен отколкото на вопъл и отчаяние. Щастливата развръзка на операта, характерна за старогръцката драма, е предадена музикално чрез големия, наситен с много емоционалност балет и чрез възторжения хор.