Книга за операта

Народна музикална драма в четири действия (седем картини)

Либрето Никола Веселинов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Майката — мецосопран

Яна — сопран

Георги Грозника, най-голям брат на Яна — баритон

Ангел, най-малък брат на Яна — тенор

Другите седем братя — тенори и баси

Чичо Димитър — баритон

Първи резбар — тенор

Втори резбар — баритон

Трети резбар — баритон

Дядо Гердан — баритон

Иваниш — тенор

Циганката — мецосопран

Първи мечкар — бас

Втори мечкар — баритон

Куция просяк — тенор

Слепия просяк — бас

Цар Ясен — бас

Царица Елена — без пеене

Гражданин — тенор

Старец — бас

Един луд — бас

Момиче — сопран

Работен народ, стражници, въглищари, просяци, граждани, боляри, търговци, свещеници, монаси, царска свита, гвардейци, деца.

Действието се развива в България — Самоков, Средец, Загоре през шестдесетте години на XIV в., по време на турското нашествие.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Идеята за написването на операта „Янините девет братя“ се заражда у композитора през 1928 г., когато той е 24-годишен. Макар и още студент в Париж, младият Пипков е вече автор на своя Първи струнен квартет и на прекрасните песни, наситени с революционна идейност — „Конници“, „Тракия“ и др. По време на ваканцията си в София през тази година Пипков прочита разказа на Никола Веселинов, изграден върху народните балади „Песен за Георги Грозника“, „Яна жали девет братя“ и др., твърде разпространени из Самоковския край, и у него се появява желание да напише опера върху този сюжет. Действително такъв сюжет дава възможност за изграждане на едно многопланово либрето за опера, в което да се разкрият животът и страданията на българския народ от времето на падането му под турско робство. Никола Веселинов обещава на Пипков да му напише либретото и младият композитор, всецяло обхванат от идеята за създаването на това произведение, си заминава за Париж. Веселинов е възпрепятствуван веднага да изпълни поетото задължение. Това обаче не може да накара Пипков да се откаже от намерението си и той се залавя сам да напише либретото. По-късно Веселинов се заема да изпълни обещанието си и с активното участие на композитора успява скоро да напише текста. Любомир Пипков работи върху операта си няколко години. През това време той завършва следването си в „Екол нормал“, постъпва на работа в Софийската народна опера, като междувременно създава и няколко крупни произведения, между които Соната за цигулка и пиано, Клавирно трио, поемата за хор и оркестър „Сватба“ и др. Пипков завършва партитурата на операта „Янините девет братя“ в началото на 1937 г. Въпреки че за онова време в България раждането на една нова българска оперна творба е рядко събитие, ръководството на единствения наш оперен театър твърде трудно се решава да постави произведението на Пипков. Премиерата на операта „Янините девет братя“ се изнася на 19 октомври 1937 г. под диригентството на Асен Найденов. Режисьор е Хрисан Цанков, а художник — Пенчо Георгиев. Операта на Пипков повдига много шум. Част от критиката и публиката я посреща възторжено, а друга част — студено. Някои критици приветствуват появата на Пипковата опера като ново явление в нашия културен живот, като положителен принос, а други я отричат. След около четвърт век „Янините девет братя“ отново излезе на сцената на Софийската народна опера и отново създаде раздвижване и вълнения сред нашата музикална общественост.

СЪДЪРЖАНИЕ

В село отдавна вече се чува, че някъде далеч на изток от Искъра се появяват нахлуващите турци. Яна с майка си с безпокойство очаква своите девет братя-рудари да се завърнат от работа. Днес те са закъснели повече. Край къщата им минава старият рудар чичо Димитър, който казва защо братята са се забавили: най-големият — Георги, бил затрупан в рудника и само брат му Ангел с риск на живота си му се притекъл на помощ и успял да го спаси. Тревогата на Яна и майка й се увеличава, но когато отдалеч се дочува песента на деветимата братя, двете жени се успокояват. Те с радост ги посрещат. Ангел е донесъл малък подарък на Яна — една игла. Георги злобно му се подиграва за дребния подарък. Той също е донесъл дар — гривна от „сухо злато“, и като й подава гривната, хвърля иглата в праха. Яна е огорчена от грубостта на Георги, но все пак взима гривната. Когато обаче поисква да я сложи на ръката си, забелязва по нея следи от кръв. Ужасена, Яна връща подаръка на Георги. За да отклони вниманието от неприятната случка, майката съобщава, че днес Нено овчаря отново е пратил годежари за Яна. Настръхнал, Георги Грозника виква грубо на майка си, че той няма да даде сестра си на кой да е. За Яна може да бъде достоен само княз. Георги Грозника обича сестра си и не иска тя да му се сърди. За да се сдобри с нея, той решава с нещо да я зарадва и заминава веднага за Самоков; оттам ще доведе резбари, за да украсят стаята й. Мръква и всички се прибират в къщи. Изведнъж в двора нахлуват стражници и народ. Търсят Георги Грозника, защото се съмняват, че той е извършил престъпление — отсякъл ръката на една мома, за да й вземе гривната. Майката с ужас научава страшното злодеяние на най-големия си син, но майчината любов я кара да го защити. Когато стражниците си отиват, старата майка остава като поразена от мъката, причинена й от Георги Грозника.

Резбарите от дълго време вече работят украсата на Янината стая. С тях работи и Ангел, на когото иде отръки тънкият им занаят. Дошло е време за тръгване към рудника. Братята викат Ангел да отива с тях към железните планини, но той отказва. На него му е харесало резбарството и е решил да тръгне с майсторите, за да им изучи занаята. Старият майстор се възхищава от изкусните ръце на Ангел и го съветва да стане резбар. Майката се радва, че Ангел иска да овладее този хубав занаят, и се съгласява той да не ходи на рудника. У Грозника пламва омраза към брат му.

Минало е време. Ангел е станал прочут майстор-резбар, за когото се е понесла чудна мълва. Той е направил един иконостас за Германския манастир за чудо и приказ. Яна с радост помага на брат си. За благодарност Ангел иска да направи за Яна хубава писана хурка. Надвечер. Братята се връщат от рудника. Георги Грозника отново е донесъл дар за Яна — златно кръстче. Обаче сестра му вече се страхува от подаръците на Георги и отказва да го вземе. Яна помолва Ангел да й направи липово кръстче. Отказът на Яна и молбата й към Ангел засилва ненавистта на Георги към най-малкия му брат. Когато Грозника вижда завършения вече иконостас от Ангел, остава като поразен. Той поглежда своите груби и мазолести ръце и неговото озлобление и завист пламват с нова сила. Ангел помолва брат си Георги да му помогне за отсичането на една пръчка за хурка. Георги се съгласява. Когато вдига брадвата, за да отсече пръчката, която държи Ангел, жаждата му за мъст избухва отново и той вместо пръчката посича ръцете на брат си.

Въглищари си почиват край вечерния огън в Самоковската гора. Край огъня минават мечкари, които отиват към Средец. С тях е и сакатият Ангел, който е тръгнал за Средец да проси. Мечкарите разказват какво се чува за нахлуващите турци. После те разправят историята на Георги Грозника, която се носи от уста на уста. След като извършил страшното престъпление, той бил прокълнат и изгонен от майка си. Привлечена от огъня, идва една циганка. Тя помолва въглищарите да й дадат нещо за ядене и да й разрешат да се постопли на огъня. Циганката разказва, че някъде към Босна се била появила чума. Това изплашва въглищарите. Уморената скитница скоро заспива: суеверните въглищари, изплашени от вестта за коварната болест, мислят, че циганката е чумата, връзват я и избягват. Прокуденият от къщи Георги Грозника скита из Самоковската гора. Светлината на огъня го е привлякла, но не се е решил да се доближи до въглищарите. Той е чул обаче разказа на циганката за чумата. Когато въглищарите избягват, Георги идва при огъня и започва да разпитва старата скитница. Той също я мисли за чумата, но циганката упорито отрича. Тогава Георги й казва, че ако тя е наистина чумата, той ще я пусне, за да отиде и убие братята му. За да се отърве, хитрата циганка го излъгва и му обещава да изпълни желанието му. Грозника я отвързва и й поръчва да отиде към равното Загоре. Там Яна и братята му са отишли на жътва. Като ги срещне, да убие всички, а само Яна да остави.

Празнично утро пред църквата в Средец. Тълпи се народ. Тук са дошли много просяци, за да искат милостиня. Сред тях е и сакатият Ангел. Той пее песен, в която разказва тъжната си история. Хората слушат със състрадание скръбния разказ. Излезлите от църквата цар Ясен и царица Елена са чули края на разказа за нещастната съдба на Ангел. Развълнуван, цар Ясен пита Днгел какво би искал от него: дарове или смъртта на брата си. Но Ангел не желае нищо. С ръцете си той е загубил всичко. Изнемощял от нещастното си съществувание, Ангел умира.

Жътва в Загоре. Народът бяга уплашен от нахлулите вече в равно Загоре турци. Появила се е и чума, която наред коси всичко. Хората са оставили и най-ценното си — и дом, и земя. С другите бяга и Яна със седемте си братя. Те са уморени и жадни. Яна помолва един от братята си да отиде за вода, но за да утолят жаждата си по-скоро, към извора отиват и седмината. Останала сама, Яна с тъга си спомня за брат си Ангел. Унесът на девойката в спомените й е прекъснат от идването на циганката. Тя съобщава страшната вест — и седемте братя на Яна са умрели. Те са пили вода от нейната стомна, заразили са се от чума и са умрели. Яна е поразена от жестоката новина. Но скръбта й се превръща в страшна ненавист към старицата. Тя бързо грабва лъка и насочва стрела срещу ужасната циганка. Обаче скитницата извиква на Яна да запази Стрелата за най-големия си брат Георги, който е пожелал смъртта на своите братя. Думите на циганката напълно съкрушават Яна.

Минали са девет години. Престарялата и ослепяла майка все още се надява, че нейният Ангел ще се върне. Яна пък живее с мисълта да отмъсти на Георги Грозника. Минава уплашен народ, Хората бягат, защото турците вече са преминали отсам Искъра. Внезапно в къщата се втурва Георги Грозника. Той е дошъл да вземе сестра си Яна. Грозника я увещава да тръгне с него за Влашко, където е спечелил голямо имане. Там той ще я омъжи за истински княз. Яна разпитва Георги вярно ли е, че когато е била с братята си в Загоре, той е изпратил една циганка да ги търси. Щом се убеждава, че това е истина, Яна обтяга своя лък и пуска стрелата в гърдите на брата си злодей. Георги Грозника умира. Над Самоков се издигат пламъци. Турците са запалили града …

МУЗИКА

Операта „Янините девет братя“ е една силно битова социална драма, чиято музика е дълбоко свързана с народнопесенното ни богатство. Композиторът, без да използува теми от фолклора, е създал музика, неразривно свързана с народната песен, която е пресъздадена в нова, по-съвършена и с по-висока художествена стойност форма, като при това не е загубила нищо от своята специфика и аромат. Въпреки тази близост с народното звукотворчество музиката на операта „Янините девет братя“ притежава всички отличителни черти на самобитната индивидуалност на композитора. Музикалните образи в операта са ярки и релефни.

Особено обаятелен е музикалният образ на Яна. Тя е истинска българска девойка с богата душевност, чувствителна, скромна, мечтателна и същевременно силна. Нейната партия е изваяна с любов от композитора. Още с първата ария от първа картина пред слушателите вече в голяма степен се разкрива прекрасният образ на изпълнената със светли мисли девойка; в музиката на тази ария се чувствува и някаква неясна подтиснатост, подсказваща трагедията, която ще изживее Яна. Арията й пък в шеста картина е една от връхните точки в художествените постижения на автора. Тя е наситена с дълбока емоционалност и тъжна-мечтателна лирика. В последвалия диалог с циганката се разкрива и друга черта от характера на Яна, която ще се доразгърне във финалния епизод: сцената между Яна и Грозника.

Образът на Ангел е носител на доброто, светлото начало. Сценично и музикално композиторът извайва този свой герой със стройна последователност, като го обгражда със симпатия и любов. Първите щрихи от неговата характеристика се нахвърлят още в разказа на чичо Димитър за спасяването на Георги Грозника; по-нататък с появата на братята Ангел проявява внимание, топло отношение към своите близки. Всичко това намира пълно отражение в музиката. Образът се дообрисува и става все по-ярък в сцената с резбарите, в сцената на посичането, при въглищарите и най-накрая — в сцената на смъртта с великолепната дълбокосъдържателна, емоционална и с чисто народностен характер песен „Хранила майка, хранила“.

Силен и въздействуващ е отрицателният образ на Георги Грозника — олицетворение на тъмните сили. Всичко в неговите помисли и постъпки е тъмно и черно с изключение на обичта му към Яна, за която е готов да извърши и престъпление. Той е груб, отмъстителен и жесток и целият му душевен мир е обрисуван с мрачни краски. Особено силен момент е сцената на смъртта му, когато умира от ръката на тази, която той единствено е обичал. Най-мрачен, тежък и изпълнен с безнадеждност е образът на майката, преживяла всички нещастия, които може да й предложи животът. Макар и по-второстепенен герой, циганката е също така интересен образ. Песента й се отличава с високите си художествени качества.

Най-силните моменти в операта са може би масовите сцени. Това са дълбоко почувствувани народни сцени, чрез които всъщност е предаден животът на народа от онова тежко и смутно време. Именно тук се рисува нерадостната му съдба. Наред със силно драматичните сцени в операта има, макар и малко, епизоди със светъл и жизнерадостен характер. Особено колоритни са разказът на резбаря за Хитър Петър, мечкарската сцена, началото на празничната картина в Средец и др.

Музикалният език в „Янините девет братя“ е неразривно свързан с мелодичното и ритмичното богатство на народното звукотворчество. Вокалните партии на героите са написани в сдържан мелодично-декламационен стил. Голям интерес представляват речитативите в „Янините девет братя“, които нямат нищо общо с мелодичния речитатив на операта от миналия век или началото на настоящия, а са написани в духа на българската повествователна песен. Това още повече доближава музикалния език на Пипков до този на народа.

Героична опера в три действия (шест картини)

Либрето Христо Радевски

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Момчил, войвода на хусарите53 — тенор

Събо, негов побратим — баритон

Елена, болярка — сопран

Ефросина, сестра на Момчил, монахиня — мецосопран

Хубавела, кръчмарка — сопран

Смил, неин мъж — бас

Дядо Кузман, просяк-скитник — баритон

Батул — тенор

Халахойда — баритон хусари

Райко — тенор

Панчу, болярин — бас

Първи вестител — тенор

Втори вестител — баритон

Михаил-Асен, 12-годишен син на Иван Александър — без пеене

Мария, дъщеря на византийския император Андроник — без пеене

Хусари, боляри, болярки, войници, стражи, селяни, селянки, татари-наемници, монаси, монахини, сърби, деца, народ.

Действието се развива в Родопите и Беломорието през XIV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Още по времето на ожесточените спорове около операта „Янините девет братя“ у Любомир Пипков се заражда идеята за създаването на ново произведение от този жанр. По думите на композитора през 1939 г., „когато германците започнаха да нахлуват в славянските земи“, той се спрял на сюжета „Момчил“. Фабулата на операта е взета от романа „Ден последен ден господен“ на Стоян Загорчинов (1889–1969). Либретото е написано от поета Христо Радевски (1903) с активното участие на композитора. Избирането на този сюжет, наситен с подчертани прогресивни тенденции, е продиктувано от желанието на композитора да напише произведение, което да прозвучи като протест срещу антинародната политика на тогавашните управници. Въпреки че операта е с исторически сюжет от Средновековието, в нея личи стремежът на авторите й да изкажат негодуванието си от действията на фашизираните тогавашни ръководители на нашата страна. В операта недвусмислено се изтъква приликата между живота на народа от времето непосредствено преди нахлуването на турците в страната ни и живота на народа, изживяващ пряката опасност от навлизането на хитлеристките войски в България.

Либретистът Христо Радевски се спира преди всичко на героичното от романа на Загорчинов — епизодите за Момчил, а не на тези за Теодосий Търновски, както е в книгата. Именно и затова операта е наречена „Момчил“54, на името на главния й герой. В либретото са обрисувани два периода от дейността на Момчил: първият — като водач на хусарите, и вторият — като защитник на народа срещу подтисниците-боляри, борец срещу крепостничеството и като организатор и предводител на народа срещу нахлуващите турски пълчища. Точно това придава на сюжета съвременни черти. Любомир Пипков възнамерява операта му да бъде завършена и представена още по време на войната, но поради бомбардировките над София (в които бе разрушен и театърът) и преустановяване дейността на оперния театър той няма възможност да завърши изцяло произведението си. Операта „Момчил“ е завършена окончателно след социалистическата революция на 9 септември 1944 г. Първото представление е на 24 (септември 1948 г. в Софийската народна опера. Диригент е Асен Найденов, а режисьор — Михаил Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Хусарско сборище сред гората. Нощ. Край буйния огън, запален от Райко — братанец на Момчил, се събират хусарите. Те се връщат след като са ограбили Парорийския манастир, и водят със себе си вързан манастирския послушник Лука. Сред хусарите е и побратимът на Момчил Събо. Той се е срещнал с Григорий Синаит при опита си да ограби една от килиите на манастира. Тази среща силно е подействувала на Събо. Той е разбрал, че не трябва да се ограбват манастирите, да се убиват хората по друмищата и сега съветва другарите си да не правят това. Събо дори им хвърля парите, които е укрил за себе си при един обир. Хусарите начело с Халахойда и Батул му се присмиват. Събо се ядосва, че не го слушат, и заявява, че ще напусне дружината. Сега вече хусарите разбират, че Събо говори истината и че твърдо е решил да ги напусне. Те решават да го обесят, защото се страхуват да не внесе разкол между тях. Довчерашните му другари приготвят бесилката на клона на голямо дърво и го повеждат. Точно в това време се връща Момчил. Той веднага нарежда да пуснат Събо и отправя упрек към всички за тяхната несговорност. След това Момчил подканя цялата си дружина да тръгне с него, за да нападнат царската сватба, която щяла да мине наблизо, (Дванадесетгодишният син на Иван Александър — Михаил-Асен, го женят за византийската принцеса Мария.). Царската сватба ще спре на почивка в станяницата при Големия изкоп. Момчил иска да нападне царската сватба не само заради богатата плячка, която хусарите ще вземат, но и за да отвлече болярката Елена, която е в свитата. С това той ще отмъсти на своя най-голям враг — прахтора Петър. Боляринът Петър някога е озлочестил Ефросина — сестрата на Момчил, — която след това е станала монахиня. Войводата е подготвил плана за нападението. Събо трябва да се предреши като мечкар и да подмами Елена; той ще й предаде един златен пръстен от болярина Драгшан, който я кани на среща. Под това име й се е представил Момчил по време на сватбените игри в Одрин. Щом Елена тръгне за срещата с Драгшан, хусарите ще я отвлекат. Хусарите приветствуват предложението на Момчил и радостно го последват.

Двор на станяницата край Големия изкоп. Кръчмарката Хубавела се готви да посрещне царската сватба. Тук се е събрал много народ, който иска да види знатните гости. Сред народа се е разчуло, че наблизо се е появила дружината на Момчил. Идват царските гонци, които търсят войводата на хусарите. След тях пристига царската сватба. Започва веселие. Болярката Елена е особено весела. Тя играе кръшна ръченица и привлича вниманието на всички. Предрешеният като мечкар Събо я следи, като търси сгода да изпълни поръката на Момчил. Унесена в спомените по хубавия млад болярин Драгшан, Елена се отделя от другарките си. Събо използува това, веднага се доближава и предава на девойката пръстена. Той й казва още, че тази нощ Драгшан ще дойде тук, за да се срещне с нея. Елена с радост посреща вестта за идването на болярина, в когото се е влюбила. С настъпването на нощта пристига Момчил. Елена го посреща с искрена радост. Войводата с пламенни думи й говори за любовта си и я моли веднага да тръгне с него. Девойката чистосърдечно му разкрива своите чувства. Момчил действително е влюбен в Елена и сега, обзет от щастие, решава да й разкрие кой е. У Елена пламва болярската гордост. Нима тя е обикнала най-големия враг на баща си, водача на хусарите? Ужасена, тя се опитва да избяга, но Момчил й препречва пътя и повиква хората си. На нейните викове за помощ се притичват царските войници, наемниците-татари. Започва борба, но хусарите успяват да отвлекат Елена. В боя Събо е тежко ранен.

Горска поляна. Утро. Наблизо още се води бой между хусарите и царските наемници-татари. Под клоните на стар дъб лежи умиращият Събо. Присънва му се манастирът, в който е скрита отвлечената Елена. В предсмъртния си час Събо е измъчван от съвестта си. На душата му тежат много злодеяния. Идва Момчил и Събо иска от него да изпълни едно желание. Когато войводата обещава, той му показва мястото, в което е криел парите си, събирани от обири и убийства. Събо моли Момчил да вземе тези пари и с тях да основе в Родопите „ново царство, но без царе и боляри, дето радост да бъде трудът“. Освен това той помолва Момчил да се ожени за болярката Елена. Постепенно силите му го напускат и Събо умира. Момчил обещава пред починалия си побратим да изпълни неговия завет и да основе новото царство. Задухва очакваният източен вятър. Момчиловите хора запалват гората, чиито буйни пламъци препречват пътя на враговете. Хусарите, водени от своя войвода, тръгват към Родопите.

В манастирския двор. Болярката Елена обвинява Ефросина, сестрата на Момчил, че е съблазнила нейния баща — болярина Петър, и с това е причинила смъртта на майка й. Ефросина се прибира в килията си, а Елена отново е обхваната от мъките, породени от любовта й към Момчил. Напразно тя се мъчи да се убеди сама, че не е влюбена в Момчил — главатаря на хусарите, а в хубавия болярин Драгшан. Девойката разбира, че това е все едно. Изведнъж в манастирския двор нахлува Момчил с дружината си. Войводата е решил да вземе Елена със себе си, но тя го помолва да я пусне да си иде до дома и после сама ще се върне при него, защото го обича. Момчил обаче отказва. Заради сестра си той е намразил смъртно болярина Петър. Неочаквано се намесва Ефросина. Нещастната жена признава пред всички, че наистина е обичала болярина и че той й е бил по-скъп от всичко, дори и от брат й. Момчил е потресен от това признание. Войводата проклина сестра си и съобщава на Елена, че е свободна. Неговото чувство за мъст се превръща в омраза към цялото болярство и той решава веднага да създаде своето царство на свободните хора. Момчил приканва всички да тръгнат с него. Народът радостно го приветствува и тръгва заедно с хусарите. Елена, обзета от възторга на народа, не може да устои на любовта си. Тя се спуска след Момчил.

В кулата на войводата. Момчил е успял да създаде своето ново царство. Обаче навлизането на турците застрашава спокойствието и в тези земи. Набезите им стават все по-близко. Идват вестители и съобщават тревожната вест, че турците вече са навлезли в пределите на Момчиловото царство. Дошло е време да се даде решителен отпор на нахлуващия враг. Момчил се прощава с Елена и повежда войските си на бой с врага.

Парория. Елена е чула за страшните битки между Момчиловата войска и турците и е тръгнала да търси мъжа си. Преминават сърби, които идват на помощ на Момчил. По планинските склонове се движат тълпи бягащ народ. Турците са разбили Момчиловата войска и сега палят всичко по своя път. С народа бяга и Ефросина. Задава се въоръжен отряд. Народът помисля, че това са турци, и побягва, но Ефросина спира бягащите. Тя подема песен и всички запяват след нея, като с примирение очакват смъртта. Оказва се, че въоръженият отряд е от хората на Момчил. Те носят своя смъртно ранен войвода. При тях е и Елена. Момчил упреква всички за обхваналото ги отчаяние. Ободрен, народът се готви да продължи борбата. Момчил умира. Елена и Райко повеждат народа …

МУЗИКА

Операта „Момчил“ от Любомир Пипков е забележително произведение в българското оперно творчество. В тази героична опера композиторът с още по-голяма задълбоченост е използувал характерните особености на народнопесенния ни и танцов фолклор. Цялото произведение е дълбоко българско, защото националното в музикалния език на Пипков не е само външен белег, само някаква окраска и колорит, а интонационно начало, източник на музиката му. Изразните средства в операта „Момчил“ са богати и разнообразни. Хармоничната тъкан на произведението е изградена върху народните ладове с интересни звукосъчетания, а оркестровата палитра притежава голямо багрово разнообразие. Редица места в оркестъра като въведението към първа картина, танците от втора картина, някои интермедии са разгърнати симфонично, а въведението и танците имат значение и като отделно оркестрово произведение. В оркестъра има и илюстративни елементи, като например играта на мечката от втора картина, духването на източния вятър и др. Любомир Пипков сам разкрива художествената задача, която си е поставил за разрешаване със създаването на „Момчил“: „И в «Момчил», както и в другите си творби, съм целял да прибавя един нов елемент в изграждането на българския музикален стил. Новият елемент тук е идейното съдържание. А идейното съдържание тук се обуславя от историческия момент, в който живеем и който дава облик както на живота, така и на изкуството“.

Операта започва с оркестрово встъпление, в което прозвучава внушителната тема на гората. Тя играе значителна роля в драматургическото развитие на произведението и се появява на много места. С нея композиторът не характеризира само образа на гората-закрилник, но и величието на нашия народ. Извънредно ярка е и темата на Момчил, която крие в себе си някаква скрита сила, някаква широта, някаква неспокойна възбуденост. В различните моменти от развитието на действието темата придобива различни оттенъци — от бойкост, смелост и неустрашимост, до героична скръб. Момчил е първият истински героичен образ в нашата оперна литература, издържан и сценически, и музикално. Цялата му партия блика от сила и бойкост. Двете му арии, големият дует с Елена, сцената в пета картина и финалната сцена цялостно рисуват величавия образ на народния герой.

Постижение в оперната драматургия е образът на Елена. Той е сложен, изпълнен с противоречия и същевременно ярък, детайлно нюансиран. Елена е представена като чиста и влюбена девойка, а едновременно с това — горда и властна болярка, и смела изобличителна на Ефросина, превърнала се в любеща жена, която е готова да последва навсякъде своя мъж. Нейната лирична песен от втора картина е наситена с искрени чувства, в дуета и c Момчил има много страст и развълнуваност, а сцената с Евросина е изпълнена с патетичност.

Друг музикален образ, играещ важна роля в драматургичното развитие на операта, е Събо. Пипков е обрисувал с голяма любов и майсторство музикалната характеристика на този стар хусар, който под влиянието на богомилството става нов човек, изпълнен с благородни мисли. Неговата партия е наситена с дълбоки чувства, с човечност и любов. Сцената на смъртта на Събо е една от най-силните и най-въздействуващите в операта.

В „Момчил“ хоровете и масовите сцени играят изключително важна роля. Почти цялата втора картина е една голяма народна сцена със завладяващи хорови песни и народни танци. Финалният хор на първа картина притежава чудна жизненост и сила. Още по-голямо въздействие оказва хорът от трета картина. Един от върховете в това отношение е изключителният по своята емоционалност акапелен псалом от шеста картина, който прозвучава контрастно след героичния хор във финала на предидущата картина. Цялата музика на „Момчил“ е наситена с дълбоки чувства и разкрива правдиво един трагичен, но и героичен период от живота на нашия народ. Със своите качества „Момчил“ с право заема едно от челните места в нашата оперна литература.

Опера в пролог, пет картини и три хорови интермедии.

Либрето Владимир Башев и Панчо Панчев.

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Анна — сопран

Ирина, нейна сестра — мецосопран

Крумов, областен управител — бас

Емил, негов син — тенор

Терзиев, стар учител — баритон

Капитана — тенор

Учителка по литература — сопран

Директор на гимназията — бас

Разсилен — баритон

Съседка — мецосопран

Глашатай — баритон

Жандармерист — бас

Ученички, полицаи, жандармеристи, народ.

Действието става в един провинциален град през 1943 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Софокъл, авторът на „Едип-цар“, „Електра“ и „Антигона“, още преди двадесет и пет века вложи в своите трагедии такава идейност, че те все още вълнуват човечеството. Особено силно въздействува „Антигона“, в която е залегнала проблемата за освобождаване волята на човешката личност, и тази трагедия е дала повод за многобройни творения на изкуството. Върху сюжета на „Антигона“ са писани пиеси, опери; тя е преработвана множество пъти, служила е за подтик към създаване на романи, скулптурни фигури, живописни платна и др. Драми с това заглавие и със същия сюжет са писали много най-видни писатели и в миналото, и в по-ново време. Между тях трябва да се споменат Жан Ануи, Жан Кокто, Жан Пол Сартр, нашият Людмил Стоянов и др. Преработките на класическата трагедия също така са много дори и от Бертолд Брехт. Сюжетът на „Антигона“ е многократно използуван и за оперни произведения. Още от XVIII в. са известни много „Антигони“ — от италиански композитори като Томазо Траета, Андреа Бернаскони, Балтазар Галупи, от немски композитори като Йохан Хасе, Георг Вегензайл, Петер Винтер и др., та до най-значителните съвременни автори като Артур Анегер55 и Карл Орф56, Също така много композитори са писали музика към трагедията „Антигона“ Менделсон, Сен-Санс и др., а у нас — Лазар Николов и тази му творба притежава забележителни художествени качества.

Един истински случай от нашето съпротивително движение дава идеята йа Любомир Пипков за създаването на опера за една съвременна Антигона. Либретото е написано от поета Владимир Башев (1935–1967) и Панчо Панчев (1933). Башев е автор на текста на „Оратория за нашето време“, както и либретото на операта „Мост“ от Ал. Райчев, а двамата с Панчев и на оперетата „Славеят на Орхидея“ също от Райчев. Любомир Пипков работи с увлечение върху операта си, тъй като отдавна е имал желание да пише на съвременен сюжет. Такъв боек, идейно насочен и с революционна тематика сюжет винаги е привличал композитора. Либретото на Башев и Панчев дава възможност на Любомир Пипков да изгради една съвременна по дух и оригинална по своята форма опера.

„Антигона 43“ се изнася за пръв път от Русенската народна опера на 23 декември 1963 г. Диригент е Борис Хинчев, а режисьор — Стефан Трифонов. Само половин месец по-късно, на 9 януари 1964 г. излиза постановката й в Народната опера в Пловдив под диригентството на Иван Маринов и в постановка на режисьора Христо Христов. Два дни след това на 11 януари 1964 г., се състоя и премиерата в София с диригент Васил Казанджиев и режисьор Николай Николов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Областен провинциален град. Юни 1943 г. В гимназията днес са матуритетните изпити по литература. Абитуриентката Анна Антонова говори за „Антигона“ от Софокъл. Учителката по литература внимателно слуша. През отворените прозорци на класната стая долита шум от възбудени гласове. Всред шума се откроява силният глас на градския глашатай, който съобщава новината, че търсеният от полицията партизанин Стоил Антонов е заловен и ликвидиран. Анна остава като вкаменена. Нейният брат е убит! Съобщението внася тревога в училището. Изпитът се прекъсва …

Стаята на Анна. Анна и по-голямата й сестра Ирина са съкрушени от сполетялото ги нещастие. Сега те са останали сами. Никой не смее да се срещне със сестрите на убития партизанин. Само една съседка идва да види какво правят двете нещастни момичета. Анна е обхваната от силно вълнение. Щом съседката си отива, тя казва на Ирина, че още тази нощ ще се промъкне до площада, където е оставен трупът на убития за назидание на гражданите, и ще се прости с любимия си брат. Ирина изтръпва от думите на Анна. Тя я моли и разубеждава, като й припомня строгата забрана на полицията. Но Анна е взела своето решение. Това е неин дълг към загиналия брат. Нерешителността и страхът на Ирина я отблъскват и тя побягва навън в тъмната нощ.

Кабинет на областния управител. Жандармерийският капитан докладва на областния управител Крумов за мерките, което е взел за сплашване на населението в града. Трупът на убития партизанин е оставен да лежи на площада, за да напомня на минувачите, че това очаква всеки, който се обяви срещу властта. Крумов не харесва грубите и жестоки прояви на капитана и побързва да го освободи. Областният управстел е верен представител на своята класа, но широко разрасналото се съпротивително движение го смущава. Защо в страната има хора, които се борят срещу царя и отечеството? Той не може да си даде отговор, но смущението му нараства. Неочаквано при него влиза синът му Емил — студент в София. Той се е върнал за ваканцията и тук е бил потресен от страшната гледка на проснатия труп на убития партизанин сред площада. Това е неговият съученик и приятел Стоил Антонов. Защо е трябвало да се постъпи така с него? Бащата се стреми да обясни „престъплението“ на партизанина, но думите му не могат да убедят Емил. Съвестта на младежа се бунтува срещу безчовечието на тази постъпка. Крумов се вижда принуден да защищава правотата на действията на властта. Възбуденият разговор между бащата и сина, се прекъсва от влизането на жандармерийския капитан. Той докладва на управителя, че някой се мъчил през нощта да отвлече трупа на убития, но часовите са забелязали навреме това. За съжаление те не са успели да заловят нарушителя. На сутринта, когато направили оглед, открили едно коланче от ученическа престилка. Емил изтръпва от съобщението. Младежът се досеща, че това е била Анна, която е искала да види за последен път брата си. Той веднага излиза, за да предупреди девойката, с която се обичат още от ученици.

Емил е отишъл при Анна. Момъкът се стреми да я успокои. Но за нея спокойствие не може да има. Той разпитва Анна каква е била целта на отиването й на площада през нощта и когато тя му отговаря, Емил разбира чувствата й. Въпреки това той се мъчи да я накара да се откаже от тази опасна задача. Но девойката иска да бъде достойна сестра на брата си герой. Емил започва да вниква в смисъла на нейното желание.

Крумов е прекарал цялата нощ в своя кабинет. Разговорът му с Емил го е накарал да помисли за неща, които досега не са го вълнували. Полицаи довеждат при него Анна, която е била заловена през нощта при повторния й опит да отвлече трупа на брат си. При разпита девойката не скрива нищо. На Крумов му харесва смелата й откровеност. У него се появява желание да й помогне. Той поисква от Анна да се откаже от някои свои убеждения, но тя се държи гордо и дръзко. Полицаите са задържали и сестрата на Анна. Сега те довеждат и Ирина тук. По-голямата сестра се опитва да защити Анна, дори да поеме вината й. Развълнуваната Ирина не знае как да защити сестра си и с цел да й помогне съобщава, че тя е приятелка на Емил и дори двамата са тайно сгодени. Думите на Ирина дълбоко засягат Крумов. Разгневен, той нарежда на полицаите да отведат момичетата. Идва Емил. Момъкът отправя молба към баща си да спаси годеницата му. Признанието на Емил раздразва още повече Крумов и той категорично отказва. Синът му да се ожени за сестрата на един държавен враг! Не, това никога няма да стане …

Крумов още не се е успокоил. Но решението му да изпрати Анна пред съда е непоколебимо. Девойката обаче не моли милост. Тя смята, че с постъпката си е станала достойна сестра на своя загинал брат. Крумов се дразни от спокойствието, с което Анна приема думите му за изправянето й пред съда, и дава нареждане на полицаите да я отведат към затвора. След излизането на Анна при Крумов идва старият учител Терзиев. Той е научил за арестуването на Анна и сега е дошъл да протестира срещу тази посъпка. Какво всъщност толкова лошо е направила тя, за да бъде задържана. Съзирайки правотата на думите на Терзиев, Крумов започва да губи самообладание. Областният управител обаче успява скоро да се овладее и дава нареждане да спрат колата, с която изпращат Анна в затвора. Внезапно дотичва жандарме-рийският капитан. Той съобщава страшна вест. По пътя Анна избягала заедно с един младеж, който й помогнал да се измъкне от полицейската кола. Полицаите открили стрелба по бегълците и успели да ги убият. За голямо съжаление младежът бил Емил. Крумов е съкрушен …

МУЗИКА

С всяко свое следващо произведение Любомир Пипков разкрива нови черти в творческия си облик. С третата си опера — „Антигона 43“, композиторът изненада публиката с една творба съвършено оригинална както по замисъл, така и по изпълнение, и то не само за нашия оперен жанр, но и за цялата ни музикална литература. Тази опера се различава значително от традиционния оперен жанр дори и по своята структура. Сближаването на античния със съвременния сюжет е подсказало на композитора да търси същото и в музикалната форма. В предишната опера на Пипков — „Момчил“, хорът, т.е. народът; е главното действуващо лице, а тук той е използуван другояче. По подобие на ролята на хора в старогръцката драма, където се явява като коментатор на събитията, тук хорът изявява настроението, мислите и чувствата на народа. В „Антигона 43“ той убедително доказва, че събитието, за което се разказва, не е частен случай; хорът обобщава състоянието в страната, подсказва съотношението на силите. В края на първата хорова интермедия се казва:

Хоровете са написани в речитативно-декламационен стил, който крие в себе си потенциална мощ. Когато мелодичният речитатив се разгръща в сурова и ярка песенност, драматичното напрежение се увеличава още повече; тогава нараства и въздействената му емоционална сила. Без да бъде пряко свързана с фолклора, музиката на „Антигона 43“ е национална по своята същност. Вокалните партии са изградени върху интонационното движение на българската художествена реч, която на места разраства в развита мелодична линия, достигаща до кантилена. Музикалният език на Пипков е изминал дълъг път на развитие от „Янините девет братя“ и „Оратория за нашето време“ и в „Антигона 43“ е станал по-съвременен, по-дълбоко свързан с действителността. Оркестърът играе най-важна роля в операта. В него са предадени емоционалните състояния на героите, в него става музикално-драматургическото развитие на цялата драма. Изразните средства на композитора са обогатени и осъвременени.

Музикалните образи на операта „Антигона 43“ са изградени с майсторство. Ярък, силен и въздействуващ е образът на Анна. Това не е Яна, не е и Елена, не е също така и героинята от „Оратория за нашето време“. Анна е съвременна девойка, с ясен мироглед, с изострено чувство за дълг. Тя е готова на саможертва не от криворазбрано чувство за чест, а с дълбокото убеждение, че „всяка неправда ражда по една Антигона“. Въпреки не особено голямата си партия образът на Емил почти се изравнява по сила на въздейственост с този на Анна. Емил вижда истината ло-добре от хората на своето съсловие и избира пътя на честта. Сцената на спора му с бащата доразкрива богатия душевен облик на благородния младеж. Сложен, противоречив, изпълнен с колебание е образът на Крумов. Честният от своя гледна точка областен управител не може да се противопостави на класата си и прави грешка, която заплаща с най-скъпото си — живота на сина си. В музиката е предадено с дълбоко вникване в душевното му състояние и колебанието, и смущението, и фалшивото чувство за дълг. Прост, но ярък е отрицателният образ на жандармерийския капитан. Той е глупав, жесток, ограничен, лишен от възможността да мисли — един от тези хора, които причиняваха много нещастия на нашия народ. С груб музикален език, преминаващ на места в жестока гротеска, е създадена музикалната му характеристика. Композиторът е постигнал сполука и в обрисовката на второстепенните герои. Жив е образът на Ирина, колеблива и страхлива, но обичаща сестра си; топлота и съсредоточеност лъхат от съседката, както и от стария учител Терзиев.