Книга за операта

Опера в три действия (четири картини)

Либрето Любомир Бобевски

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Гергана, селско момиче — сопран

Христина, майка на Гергана — алт

Горана — сопран

приятелки на Гергана

Латина — мецосопран

Никола, годеник на Гергана — тенор

Дядо Недялко — бас

Цветан — тенор

приятели на Никола

Златан — баритон

Баба Цона — алт

Селим бей — баритон

Мухтар ага — баритон

Моми, момци, селяни, селянки, турски войници, русалки и др.

Действието се развива по време на турското робство в малко българско село.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След операта „Борислав“ Маестро Атанасов написва няколко детски оперети, като същевременно търси сюжет за нова опера. Спира се на популярната поема на Петко Р.Славейков (1827–1895) „Изворът на белоногата“. Изборът на композитора е наистина щастлив, защото поемата на Славейков е не само едно дълбоко народностно произведение с големи художествени достойнства, но и прекрасен материал за музикално-сценична творба. Изниква, обаче въпросът, кой да напише либретото. Маестро Атанасов е бил недоволен от съвместната работа с либретиста на първата си опера Никола Попов, на когото липсвали необходимите качества, а така също и желание за сътрудничество. И Маестрото се обръща към Любомир Бобевски (1878–1960), един известен на времето, но с твърде ограничени възможности поет. Независимо че поемата на Славейков съдържа драматургически материал за голямо и дълбоко оперно произведение, Бобевски я преработва твърде несполучливо. Авторът на либретото се спира повече на незначителни подробности, като за сметка на това пренебрегва някои от най-важните моменти в поемата. Освен това той прибягва до помощта на редица суеверия, с което опростява развръзката на драмата и т.н. Маестрото отстранява до известна степен някои от недостатъците, но част от тях остават в либретото. Самият сюжет обаче е много популярен, а поемата — скъпа на всеки българин. Нямало никакво съмнение, че операта ще бъде добре посрещната от публиката. Композиторът пристъпва към създаването й с твърдото решение да напише едно наистина народностно произведение. Той дълго се подготвя и събира темите за операта от народната песен. Значителна част от фолклорните мелодии, които са използвани като теми, са записани лично от него в Родопския край. Маестрото работи усилено през цялата 1916 г. и успява да завърши операта на 19 февруари 1917 г. „Гергана“ веднага е включена в репертоара на Оперната дружба и е изнесена за първи път на 24 октомври същата година под диригентството на композитора; постановката е на именития драматичен артист Кръстьо Сарафов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Седянка у Герганини. Всички моми и момци се веселят и задяват, само Гергана е тъжна, защото либето й Никола го няма. Най-после Никола пристига с група весели момци. Той обяснява закъснението си: ходил далече в планината с другари за камъни — нали се готви къща да гради. Всички се радват на предстоящата сватба на Гергана и Никола. Песните и игрите продължават до късно. Един след друг се разотиват. Остава само Никола. Двамата млади са толкова щастливи, че Гергана започва да изпитва страх. На тръгване Никола иска от годеницата си да му даде китката си, но девойката отказва: нощем китка се не дава, защото това носи нещастие. Никола само се усмихва и на прощаване задига китката на своята любима. Лоши предчувствия измъчват Гергана.

Ранна неделна утрин. Гергана в нова премяна чевръсто шета из къщи, за да може по-скоро да тръгне за извора — нали там ще я чака Никола. Тя се радва на предстоящата среща с любимия, но лошите предчувствия от снощи все още я гнетят. Неочакваното идване на дядо Недялко забавя Гергана. Тя разпитва госта за починалата му дъщеря. С дълбока скръб дядо Недялко разказва за причината на нейната смърт: майсторите зидари вградили сянката й при построяването на моста над реката. Христина, майката на Гергана, се връща от църква, весело поздравява госта и напомня на Гергана, че е време да иде за вода. Девойката с песен тръгва към извора. Внезапно идва разтревожената баба Цона. Тя носи лоша вест: край извора е разположил лагера си турски бей. Христина изпада в ужас — дали няма да се случи нещо лошо с Гергана.

Извор край селото. Недалеч от извора под сянката на дърветата Селим бей е разпънал шатрите на своя стан. Идват моми с менци за вода и момци, за да ги задяват. Чуват се весели песни и шеги. Селим бей заедно с помощника си Мухтар ага отстрани се любува на хубавите девойки. Момите виждат турците и уплашени се отдръпват. Селим бей разказва на Мухтар ага, че в „пъстрия“ си харем няма само българка и сега, докато е гледал тези хубави девойки, е решил да не си отиде оттук без българска мома. Идва Никола. Той с нетърпение очаква либето си. Когато забелязва турците, разтревожен тръгва назад, за да пресрещне Гергана. След малко идва Гергана, придружена от дружката си Горана. Те са се разминали с Никола. Без да подозират нищо, девойките спокойно си говорят, докато пълнят менците. Селим бей е поразен от красотата на Гергана. Той заповядва на Мухтар ага да я отвлече. Мухтар ага хваща Гергана, която напразно се мъчи да се освободи. Беят се опитва да я успокои с обещания за хубав и богат живот. Гергана решително отказва: на нея не й трябват нито сараи, нито богатство. Тя иска да остане тук, на село, при любимия си. Идва Никола, придружен от група момци. Всички се застъпват пред бея и го молят да пусне Гергана. Трогнат от твърдостта на Гергана и от голямата й любов към Никола, Селим бей освобождава Гергана. Той дори нарежда в нейна чест да направят чешма на мястото на извора. Всички радостно благодарят на Селим бей.

Волята на Селим бей е изпълнена — построена е голяма и бяла чешма. Но в основата й майсторите са вградили сянката на Гергана. И тя заболява. Не помагат ни билки, ни баячки. Никола ходи, по врачки и знахари, търси навсякъде лекове — нищо не помага. В деня, когато Никола се връща в село, Гергана умира. Той научава за нейната смърт от дядо Недялко. Съкрушен от скръб, Никола полудява. Той обикаля около чешмата и търси Гергана. Привиждат му се самодиви, между тях е и неговата любима. Те се люшкат в призрачно хоро. Когато виденията изчезват, Никола пада безжизнен.

МУЗИКА

„Гергана“ е първото българско оперно произведение, написано на професионално равнище и с истински народностен музикален език. С тази опера Маестро Атанасов заслужено си спечелва име на народен композитор. Музиката на операта е изградена върху здравата основа на нашето народно звукотворчество. Най-важното нейно качество е богатата мелодичност, която избликва спонтанно и непринудено и оказва силно и непосредствено въздействие. В операта умело, са вплетени редица народни сцени — седенки, обичаи, пресъздадени са елементи от бита и т.н. Всичко това помага на автора да покаже по-пълно и правдиво тежкия живот на народа по време на робството, да изтъкне по-силно любовта на българина към всичко родно, стремежа му към свобода. „Гергана“ е написана с доста скромни, но не и бедни средства, тъй като композиторът е смятал, че те са най-подходящи за разработването на народната ни песен. Маестро Атанасов създава творбата си по типа на италианската опера с отделни музикални номера — арии и ансамбли, свързани помежду си. Музикалните образи са ярки и всеки от главните герои има своя добре охарактеризираща го тема. На оркестъра е отредена съпроводна роля, но на места е разгънат и по-широко. Особено внимание заслужават масовите хорови сцени.

Първото действие започва с кратко встъпление, което въвежда в атмосферата на седянката. Хоровите епизоди от това действие са истински български битови сцени, изпълнени с много настроение и красота. Тъжните реплики на Гергана контрастират на радостните песни на веселящите се младежи. С идването на Никола веселото настроение избухва с нова сила. Тук вече песните и задевките са придружени от весели народни танци, Флейтовата мелодия, с която се имитира меденият кавал на Никола, е написана в народен дух, наситена с много лирика. Финалният дует на Гергана и Никола, майсторски изграден, разкрива напълно чистата и малко наивна любов на Гергана и Никола.

Второто действие започва с весело лирично ариозо на Гергана, чиято радост от предстоящата среща към края е помрачена от суеверен страх. Арията на Дядо Недялко — наситена с дълбоки чувства мелодия, която сполучливо разкрива искреното простодушие и сърдечност на стария човек, е едно от най-хубавите места в операта. Този музикален епизод е използван повече като драматургичен ефект, отколкото като подпомагащ развитието на действието момент. След арията на Дядо Недялко отново взимат превес светлите и радостни настроения (песента на отиващата за вода Гергана). При вестта за пристигането на турците край извора музиката звучи напрегнато, драматично.

Втората картина на второто действие — сцената при извора — е централна в операта. Тук композиторът съпоставя двете главни враждуващи сили — българи и поробители. Картината започва с народна сцена — отиването за вода е чакан с трепет от младите моменти и Маестро Атанасов го е пресъздал музикално много искрено. Като силен драматургичен контраст прозвучава емоционалната ария на Селим бей. На нея композиторът е противопоставил отново силно, ярко и убедително българското звучене. Последвалата поетична любовна песен на Никола засенчва ориенталския елемент. Сцената на залавянето на Гергана и дуета й със Селим бей, където има отново сблъсък в музиката между българското и турското, обогатява с нови черти характерите на героите. Хвалебствената хорова песен, отправена от народа към благородството на Селим бей, има малко помпозен характер.

Последното действие започва с интересно встъпление. Композиторът е използвал в бавно темпо една бърза танцова мелодия и е постигнал особен и оригинален ефект. Тя въвежда в тъжното настроение и скръбта на дружките на безнадеждно заболялата Гергана и подсказва трагичната и смърт. Музиката придобива все по-тъжен и напрегнат характер, особено в момента, когато Никола узнава за смъртта на своята годеница. Самодивският балет е момент на отдих след драматичния епизод, в който Никола загубва разсъдъка си. Но трябва да се отбележи, че музиката на балета (въпреки че е един от доста често изпълняваните откъси от операта) няма особено висока художествена стойност. Финалната сцена на смъртта на Никола е наситена с драматизъм и дълбоки чувства.

Опера в четири действия

Либрето Войдан Чернодрински

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Цвета, селско момиче — сопран

Спас, млад момък, овчар — тенор

Благуна, майка на Цвета — алт

Траян, баща на Цвета — бас

Дуко, брат на Цвета — баритон

Богдан, селянин — тенор

Кум — баритон

Гавре — тенор

овчари

Тренко — баритон

Кръста — сопран

потурчени българки

Петкана — мецосопран

Осман бег — баритон

Пашата — бас

Селим ходжа — бас

Секретар на пашата — баритон

Прислужница на бега — мецосопран

Заптие — бас

Английски консул — без пеене

Руски консул — баритон

Френски консул — без пеене

Първа жена — сопран

Втора жена — сопран

Трета жена — мецосопран

Селяни, селянки, моми, момци, жътвари, жътварки, заптиета, ханъми, танцьорки, войници.

Действието се развива в края на XIX в, в Македония по време на турското робство.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Сюжетът на операта „Цвета“ е по популярната драма „Македонската кървава сватба“ от Войдан Чернодрински (1875–1951). Този сюжет привлича Маестро Атанасов както със своя битов характер, така и с патриотичността си. И композиторът предлага на автора на драмата да напише либретото. Чернодрински бързо се съгласява и започва работа, Петтактната драма той преработва в три действия и една картина, а след това — в четири действия. Вдъхновеният композитор не изчаква Чернодрински да довърши либретото, а започва да пише музиката на части — така, както му ги дава авторът на либретото. От една забележка на Маестро Атанасов в края на партитурата става ясно, че той е трябвало да чака цели пет месеца, докато получи третото действие от Чернодрински. Също както в операта си „Гергана“, Маестро Атанасов търси темите си от фолклора, като е смятал, че по този начин ще може да обрисува най-ярко и вярно музикалните образи на главните герои. В партитурата той посочва всички по-главни теми отделно — както македонските, така и турските народни песни. А за сватбата в последното действие на операта използва оригиналните мелодии и обичаи, които специално е записал по време на една селска сватба.

Композиторът завършва първия вариант на операта си „Цвета“ на 21 септември 1924 г. Тъй като по това време единственият оперен театър у нас — Софийската опера, е свалил всички български опери от своята сцена под претекст, че художественото им равнище е много ниско, Маестро Атанасов е принуден да постави творбата си като оратория. Концертното изпълнение на „Цвета“ (тогава операта е носела името на драмата — „Македонската кървава сватба“) се изнася на 24 октомври 1924 г. в салона на Военния клуб в София под диригентството на композитора. Концертът е посрещнат много радушно от страна на публиката и критиката и след една година — на 31 октомври 1925 г., операта е поставена на сцената на частния оперетен Кооперативен театър (диригент Илия Стоянов, режисьор Стоил Стоилов). След изнасянето й композиторът открива някои слабости в произведението си и го преработва почти изцяло, като вече го озаглавява „Цвета“. В този си вид творбата е поставена за първи път в Софийската народна опера няколко години по-късно — на 18 март 1929 г., под диригентството на Венедикт Бобчевски. Оттогава насам операта „Цвета“ е играна много пъти в различни постановки и винаги се е ползвала със заслужен успех.

СЪДЪРЖАНИЕ

Жътва в полето. Жътвари и жътварки събират снопите със златно жито и пеят. Отдалеч долита игривата мелодия на меден кавал. По нея селяните познават, че това е младият овчар Спас. Всички обичат момъка и се радват, че идва насам. Но с най-голямо нетърпение го чака Цвета — Спас е нейният избраник. Двамата млади са весели и щастливи. Тяхната среща обаче е прекъсната от внезапни гърмежи. Настава тревожна суматоха — защо ли стрелят турците? Разяреният Осман бег връхлита, придружен от цяла група турци. Той започва яростно да ругае селяните, че не работят, и да ги заплашва. Но не за да провери как се работи, е пристигнал Осман бег. Причината е съвсем друга. Той е харесал Цвета и е решил да я вземе в харема си, като отдавна е обмислил как да стори това. Днес той трябва да постигне целта си. Отначало турчинът се опитва да съблазни Цвета с обещания за богат и безгрижен живот, но когато девойката смело се противопоставя, вбесеният Осман бег я грабва и отвлича. С ужас нейните близки чуват отчаяните викове на Цвета за помощ.

В къщата на Осман бег. Измъчената и изтерзана Цвета проклина своята съдба. Но нещастието не я е сломило. Тя отново упорито отказва на турчина да стане негова жена. Не помагат нито молбите, нито заплахите му. Цвета все още се надява, че близките й ще направят всичко възможно, за да я освободят. Наистина нейният брат Дуко и либето й Спас са се оплакали от Осман бег на пашата, който им е дал разрешение да претърсят къщата на турчина. Когато двамата младежи идват в турската къща, Осман бег не ги пуска в стаите, тъй като той има харем, а по турските закони чужд мъж там не може да влезе. Дуко и Спас са сигурни, че Цвета е в харема, но нищо не могат да направят. Преди да си тръгнат, те подхвърлят една кърпа, в която е завързан пръстен, като се надяват Цвета да я намери и да разбере, че са идвали. След идването на Дуко и Спас при Осман бей идва секретарят на пашата, за да съобщи на турчина, че роднините на Цвета са се отнесли до съда, и да го предупреди да вземе мерки. Секретарят на пашата съветва Осман бег да потърси услугите на хитрия врач-шарлатанин Селим ходжа, който има много опит в тия истории. Цвета намира оставената от Дуко и Спас кърпа. Надеждата й дава нови сили. Тя приема съвета на двете потурчени българки, Кръста и Петкана да излъже Осман бег, че е съгласна да му стане жена, а пред съда да каже истината. Осман бег тържествува.

В конака. Съдът трябва да установи дали Осман бег наистина насилствено е отвлякъл Цвета, или тя доброволно се е съгласила да отиде при него. Селим ходжа обаче с някаква билка е отнел волята на Цвета, за да й внуши предварително отговорите на трите въпроса, които ще й зададе пашата. Заседанието на съда се открива и пашата задава своите въпроси към преоблечената като ханъма Цвета. Девойката отговаря, че никой не я е отвличал и че тя желае да стане жена на Осман бег. Близките й са потресени. Те не вярват, че жената, която говори като туркиня, е Цвета, и настояват да й бъде махнато фереджето. Пашата отказва да изпълни това искане, но след намесата на присъствуващите в съда чужди консули той е принуден да отстъпи. Когато откриват лицето на Цвета, близките й изпадат в отчаяние. Осман бег бурно изразява радостта си. Само Спас още не може да повярва, втурва се към Цвета и страстно я моли да се опомни. Пламенните му думи помагат на Цвета да дойде на себе си. Тя познава близките си, хвърля фереджето в краката на турците и казва самата истина. Пашата въпреки нежеланието си е принуден да я освободи.

В къщата на Траян. Всички са весели — Цвета и Спас се женят. Селяните се радват на избавлението на девойката и радостно празнуват щастливото събитие. Те пожелават щастие и дълъг живот на младите. Но Осман бег не се е примирил, нито пък е забравил горчивината от преживяното в съда поражение. В разгара на сватбеното веселие той се втурва придружен от група въоръжени турци в двора на Траян и грабва Цвета. Настава суматоха, турците започват да стрелят, селяните се разбягват. Когато Осман бег повлича Цвета и смята, че вече я е спечелил завинаги, тя успява да измъкне ятагана му и да го забие в гърдите на похитителя си с думите: „Не съм вече твоя робиня!“.

МУЗИКА

Операта „Цвета“ е дълбоко народностно произведение. Композиторът убедително е съпоставил в музиката си борбата между двете сили — народ и покорител, като е използвал теми от македонския и турския песенен фолклор. В операта има ярки музикални образи. Животът на народа е показан в големи реалистични сцени — и в труд, и в почивка, и в скръб, и в радост. Над всичко обаче доминира борбата на народа срещу поробителите и стремежът на народа към освобождение.

Първото действие започва с кратко въведение, след което веднага следва жътварската сцена, написана колоритно и наситена с дълбоки чувства. В поетичния дует между Цвета и Спас са първите ярки щрихи от образите на двамата главни герои. Втората половина от действието силно контрастира на първата. Лирично-идиличното настроение се сменя с драматично. Сцената на нахлуването на турците, заплашванията на Осман бег и отвличането на Цвета е музикален конфликт, изграден върху съпоставянето на народностното и ориенталското звучене и води до непрекъснато нарастване на драматичното напрежение.

Във второто действие композиторът е постигнал една от връхните точки на своето творчество. Кратката ария на Цвета, в която тя изплаква мъката си, разкрива както дълбокото страдание на девойката, така и нейната душевна красота. Арията на Осман бег, когато се опитва напразно да съблазни Цвета, като й описва живота в харема, е силно емоционална, мелодична, изпълнена със страст. Тя разкрива освен това и лицемерието, похотливостта на турчина. След арията ориенталският елемент в музиката е подчертан още по-силно с танците на ханъмките. Това е оригинален номер, изпълнен с много грация и екзотика, като същевременно в него се долавя и едно сладостно, но тъжно настроение. Много чистота и свян има във фразите на потурчените българки, които дълбоко съчувствуват на Цвета и я утешават. Музиката взима драматичен обрат с влизането на Дуко и Спас.

Обстановката при третото действие позволява по-скромно музикално пресъздаване. Тук музиката е някак по-бледа. Най-силно впечатление прави финалът, когато се разкрива измамата. Ярка мелодически и емоционална е страстната молба на Спас към любимата му да се опомни.

Четвъртото действие в по-голямата си част представлява народен обичай, пресъздаден в художествен вид — сватба. Този обичай е предаден сбито, само в най-важните му моменти: песните и танците, закачките и напътствията на кума и пр. Кулминацията на сватбения обред е общото хоро. Тук композиторът сполучливо е използвал популярното македонско хоро „Чамчето“. В разгара на танците и веселието нахлуването на турците действува като силен драматургичен ефект. Тази финална сцена не е дълга, но е изпълнена с много напрежение, а в музиката за последен път се сблъскват двете звучения — българското и турското. Въпреки че операта завършва трагично, краят й прозвучава оптимистично и жизнеутвърждаващо.