Книга за операта

Комична опера в три действия

Либрето Чезаре Стербини

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Алмавива — тенор

Доктор Бартоло — бас

Розина, възпитаница на доктор Бартоло — сопран

Фигаро, бръснар — баритон

Дон Базилио, учител по музика на Розина — бас

Фиорело, прислужник на граф Алмавива — баритон

Берта, домакиня на доктор Бартоло — мецосопран

Амброзио, прислужник на доктор Бартоло — бас

Офицер баритон Нотариус, музиканти, войници.

Действието се развива в Севиля през втората половина на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

През 1815 г. Росини приема предложението на Доменико Барбая — директор, на неаполитанския оперен театър „Сан Карло“, и става композитор и диригент на театър. Обаче той си запазва правото да твори и за други оперни състави. През тази година композиторът написва за „Сан Карло“ музикално-сценичната творба „Елисавета, английска кралица“, а за римския театър „Вале“ — операта „Торвалдо и Дорлиска“, чиято премиера е насрочена за декември. Налага се Росини да присъствува на подготовката на тази си римска премиера. По време на пребиваването му в Рим херцог Сфорца-Чезарини предлага на композитора да напише опера за театър „Аржентина“, на който той е собственик. Росини приема предложението и в договора се определят условията: операта да бъде готова за откриването на карнавала през февруари; композиторът да присъствува на репетициите и да дирижира първите спектакли; възнаграждението ще бъде четиристотин римски скуди, платими след третото представление. Не е определен нито сюжет, нито либретист. Обаче времето минава, а Росини не получава текст. Когато остава един месец до срока за представянето на завършената опера, Росини сам предлага да я композира върху сюжета на „Севилският бръснар“ от Бомарше (1732–1799). Именитият френски драматург Пиер Бомарше написва първата част от своята трилогия „Севилският бръснар, или Напразна предпазливост“ през 1773 г., а пиесата е поставена в Комеди Франсез две години по-късно.66 Театърът приема предложението на композитора.

Вестта за създаването от Росини на опера върху сюжет на „Севилският бръснар“ предизвиква вълнения в музикалните среди. Да се пише музикално-сценична творба, даже от такъв вече знаменит композитор като Росини върху сюжет, на който Джовани Паизиело (1740–1816) е създал една от най-хубавите италиански комични опери, се смята за нечувана дързост.67

Либретистът Чезаре Стербини (1784–1831), автор на текста и на предишната опера на Росини — „Торвалдо и Дорлиска“, преработва значително комедията на Бомарше. Тя загубва немалко от своята изобличителна сила. Макар че Стербини се е старал да запази основните черти на героите, някои от тях сега са обрисувани по-различно. Така граф Алмавива от типичен представител на аристокрацията се превръща в симпатичен оперен любовник. Стербини е добър познавач на сцената и написва едно наистина сполучливо либрето за комична опера.

Росини така е завладян от сюжета на „Севилският бръснар“, че се залавя с истинска страст за написването на музиката. Творческият процес у композитора е винаги напрегнат и кратък, но създаването на най-значителното негово дело му отнема най-малко време. Някои изследователи твърдят, че Росини е написал „Севилският бръснар“ за 12 дни. Дали операта е композирана за 12 или 20 дни, не е толкова важно. Важното е, че е създаден един истински бисер на музикалната литература. Трябва обаче да се каже, че в тази си опера Росини използува музика и от свои по-стари произведения. Така например прочутата ария на Розина от второ действие е взета от операта „Елисавета, английска кралица“, знаменитата увертюра е написана за сериозната опера „Аурелиан и Палмира“ (1813), а е използувана и в „Елисавета“.

По време на създаването на операта се говори, че младият композитор е молил с писмо стария Паизиело да не му се сърди, че пише на този сюжет. Обаче в програмата на премиерата Росини дава обяснение защо е композирал тази си творба: „… авторът изпитва най-дълбоко уважение към знаменития Паизиело, написал опера на същия сюжет, но той не се е ръководил от стремеж към съперничество, а от желанието да създаде опера по новите изисквания на този жанр“.

Премиерата на „Севилският бръснар“ под диригентството на композитора е на 20 февруари 1816 г. в театър „Аржентина“ в Рим. Обаче представлението не е много добро и операта е освиркана. Това не смущава много Росини, който на второто представление успява да накара артистите да изпълнят партиите си според неговите изисквания. Сега операта се посреща с възторг. Оттук почва световната слава на тази безсмъртна творба, наричана отначало „Алмавива, или Напразна предпазливост“.

В България „Севилският бръснар“ е поставена за пръв път през 1922 г. в Софийската народна опера. Диригент е М. М. Златин, а режисьор Н. Д. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Улица в Севиля. В ранното утро влюбеният в Розина граф Алмавива е дошъл пред нейния дом и пее серенада. Обаче на нежния му любовен зов не откликва никой. Отчаян, Алмавива освобождава своите музиканти. За съжаление и този път не му се удава да се запознае с прекрасната възпитаница на доктор Бартоло. Той вече е готов да си тръгне, когато отдалеч се дочува бодра и весела песен. Графът се скрива зад ъгъла, за да види кой е ранобудният певец. Появява се Фигаро — бръснар, хирург, известен като остроумен шегаджия и веселяк. Алмавива с радост го познава, защото Фигаро е работил при него и сигурно ще може да му бъде в помощ. Той веднага разказва на бръснаря защо е пристигнал в Севиля и Фигаро приема с удоволствие да му помогне. От него графът разбира, че Розина не е дъщеря на доктор Бартоло, а негова храненица; Алмавива трябва още да знае, че старият Бартоло ламти за зестрата на Розина и сам иска да се ожени за нея. На балкона се появява младата девойка, но веднага след нея излиза и Бартоло. Все пак Розина успява да пусне на непознатия си обожател една бележка, с която го моли да й каже кой е. Бартоло прибира Розина и затваря всички врати и прозорци. Вече е съмнало и докторът трябва да излезе по работа. Той нарежда на слугата си Амброзио да следи Розина и като заключва вратата, излиза от къщи. Влюбеният граф решава да се представи на любимата си като скромен студент под името Линдор и така по-лесно да спечели сърцето й. Сега изниква въпросът: как да се устрои среща на влюбените? Ловкият Фигаро съставя план: в Севиля е пристигнал полк; графът трябва да се преоблече като военен, да се престори на пиян и да се вмъкне в дома на Бартоло под претекст, че търси квартира. Това трябва да стане още днес, тъй като докторът е решил веднага да се ожени за Розина.

Розина е влюбена в „студента“ Линдор и в писмото му разкрива чувствата си. Но как да изпрати бележката си до него? Доктор Бартоло я държи затворена в къщи. Идва Фигаро — тъкмо навреме. Розина иска да му даде писмо до Линдор, но в този момент влиза докторът. Той веднага изпъжда Фигаро, защото се съмнява във всички. Бартоло започва да разпитва Розина защо е идвал Фигаро, но с отговорите си тя само го раздразва. Ревнивият старик разпитва и слугите си Берта и Амброзио, но и от тях не може нищо да научи. Ядосан, той ги прогонва от стаята. Неочаквано идва учителят по музика на Розина — Дон Базилио. Бартоло казва на приятеля си, че е решил още утре да се ожени за своята възпитаница. От своя страна Дон Базилио му донася вестта, че в Севиля е пристигнал обожателят на Розина — граф Алмавива. Старият интригант Дон Базилио предлага на доктор Бартоло да пусне по адрес на графа някоя клевета, която да го очерни пред обществото и да го накара да напусне града. Обаче Фигаро е останал в къщата и сега скрит подслушва целия разговор между двамата старци. Щом Бартоло и Дон Базилио отиват да пишат брачния договор, бръснарят извиква Розина и я предупреждава за намеренията на доктора. Младата Розина се интересува преди всичко от „студента“ Линдор и иска Фигаро да й разправи нещо за него. Бръснарят убеждава девойката да напише няколко думи до Линдор. Розина уж се възмущава от предложението на Фигаро, но щом вижда, че Бартоло идва, веднага предава на бръснаря готовото писмо. Доктор Бартоло отново започва да разпитва Розина кой е бил в къщи, какво е търсил Фигаро, не е ли изнесъл писмо. Изведнъж старикът вижда, че пръстите на Розина са изцапани с мастило. Той отново я обсипва с въпроси — на кого е писала? Розина смутено го залъгва, но докторът не вярва. Когато пък открива, че един от листовете за писма липсва, Бартоло е обхванат от истински бяс. Изведнъж на вратата се почуква силно. Влиза граф Алмавива, облечен като войник. Той се прави на пиян и показва на доктор Бартоло своя квартирен билет. Докторът е ужасен от нахлуването на „пияния войник“ и му казва, че е освободен да дава квартири на военни. Но „войникът“ не иска и да знае. Той ту заплашва доктора, ту го прегръща, което докарва Бартоло до полуда. Вдига се голям шум, на който се притичват всички — и Розина, и Фигаро, и Дон Базилио, и Берта. В суматохата Алмавива успява да предаде бележката си до Розина, но Бартоло вижда това. Налага се Алмавива да извади и шпагата си. Настава голяма бъркотия. Шумът привлича градския караул. Бартоло и Базилио обвиняват за скандала „пияния войник“, но когато офицерът иска да арестува „войника“, той му пошепва нещо на ухото и офицерът с почитание го освобождава. Доктор Бартоло и Дон Базилио са смутени и загрижени от странното поведение на офицера.

Доктор Бартоло още се измъчва от странния факт, че пияният войник не е бил арестуван. Кой е той? Да не би да е човек на Алмавива? Отново се чука на вратата. Бартоло с досада кара Берта да отвори; сега не му е до гости. Влиза непознат монах и се представя като Дон Алонзо. Това е преоблеченият граф Алмавива. Понеже Дон Базилио се е разболял, той е изпратил Дон Алонзо да предаде урока по музика на Розина. Мнителният доктор не иска да пусне непознатия монах в къщата си. Дон Алонзо поверително му казва, че той не само е учител по музика, но иска да помогне на Бартоло за опазването на Розина. За доказателство му показва писъмцето на девойката до Алмавива. Най-накрая докторът се убеждава в добрите намерения на Дон Алонзо. Той разрешава да започне урока. Отначало Розина с учудване посреща непознатия учител, но скоро „урокът“ й харесва много, особено когато доктор Бартоло не гледа към тях. За голяма изненада на всички неочаквано пристига Дон Базилио. Сега подозрението у Бартоло отново се разгаря. Обаче Фигаро, подпомогнат от Алмавива и Розина, внушава на Дон Базилио, че е болен, и го изпращат. За убеждаването на стария клеветник помага и кесията с жълтици, която Алмавива му дава. Урокът продължава, но Бартоло вече внимава. За да отдалечи мнителния доктор, Фигаро му казва, че днес е дошъл да го обръсне. По време на бръсненето учителят и ученичката много се „разгорещяват“, което става причина доктор Бартоло да разкрие измамата. Разярен, той изпъжда мнимия Дон Алонзо и Фигаро. Веднага старикът нарежда на Амброзио да повика Дон Базилио, а той влиза в стаята на Розина, за да я пази отблизо. Дон Базилио пристига и казва на Бартоло, че не е пращал никакъв заместник. Учителят по музика дори подозира, че под името дон Алонзо се крие самият Алмавива. Бартоло решава да сключи брачния договор с Розина още тази нощ. Той изпраща Дон Базилио да повика нотариуса, а сам уверява Розина, че човекът, в когото се е влюбила, не е никакъв Линдор, а приближен на граф Алмавива, който я увещавал да избяга с него, за да я предаде на графа. Розина, дълбоко смутена от думите на Бартоло и разочарована от измамата на мнимия студент, дава съгласието си да се омъжи за Бартоло. Тя дори му разкрива плана за бягството им тази вечер. Уплашеният Бартоло изпраща да извикат стража, която да пази дома му. Настава страшна буря. През балкона се промъкват граф Алмавива и Фигаро. Те тихичко повикват Розина, но девойката отказва да тръгне с тях. Тя горчиво обвинява „измамника“ Линдор, който искал да я предаде на непознатия граф. Тогава Алмавива й разкрива кой е и щастливата Розина веднага се хвърля на врата му. Те се упътват към балкона, но за голяма изненада откриват, че стълбата я няма и пътят им за бягство е отрязан. Тичешком тримата се спускат към вратата, но насреща им се показва Дон Базилио, придружен от нотариуса. Алмавива и Розина се отдръпват стреснати, но умният и съобразителен Фигаро мигновено намира изход: бегълците принуждават нотариуса веднага да сключи брачния договор между Розина и граф Алмавива, а с помощта на такива солидни аргументи като тежката кесия и пистолета на графа заставят дори Дон Базилио да стане свидетел. Другият свидетел е Фигаро. Когато доктор Бартоло пристига със стражата, всичко вече е свършено. Той с огорчение вижда, че сам е съдействувал за по-бързото сключване на брака, като е дигнал стълбата от балкона и е попречил за бягството. Алмавива се отказва от зестрата на Розина и я подарява на доктора, за да се утешава с нея …

МУЗИКА

„Севилският бръснар“ е едно от най-жизнерадостните най-веселите, най-привлекателните оперни произведения в цялата оперна литература. Нейната музика, написана с изумителна мелодичност, е пълна с огнен темперамент, блясък, остроумие, грация и поетичност. Мелодиката на операта е близка до интонациите на италианската канцонета, което я прави близка и достъпна до най-широките слушателски кръгове. Композиторът е вложил най-разнообразни емоции и настроения, за да обрисува вярно музикалните образи на своите герои. Наред с преобладаващия хумор в „Севилския бръснар“ има и нежна лирика, остра пародийност, гротеска и др. Ритмичното разнообразие на музиката е изключително и създава динамика и увлекателност. Хармоничният език на Росини е богат, оркестрацията плътна и цветиста.

„Севилският бръснар“ е една истинска огърлица от бляскави и неповторими музикални номера. Малко са оперите, а още по-малко комичните, в които да има толкова много любими за милиони хора арии, дуети и ансамбли. Блестящата увертюра и до днес е смятана за една от най-хубавите оперни увертюри в италианската музика. Тя си е извоювала справедливо популярност и като оркестрово концертно произведение. Двете арии на граф Алмавива от първо действие са пълни с поетичност и искрени чувства. Единствена и неповторима по своята оригиналност, настроение, виртуозност и непринуденост е встъпителната ария на Фигаро. Тя е уникална по пълнотата и яркостта на образа, който разкрива. Не може да се каже дали арията на Фигаро или самият Фигаро е по-любим на широките слушателски кръгове. Енергията и пламъкът, излъчващи се от арията, и бушуващият ритъм на тарантелата, върху който е изградена, принуждават слушателя да обикне завинаги умния, ловък, весел и услужлив севилски бръснар. Забележителен по своите художествени качества е и големият дует на Алмавива и Фигаро в първо действие на операта.

Във второ действие музикалните бисери не са по-малко, макар тук композиторът да е подсилил комедийния елемент. На първо място трябва да се спомене бляскавата ария на Розина в началото на действието. Това е една от най-хубавите арии за колоратурен сопран, превърнал се в пробен камък за всяка колоратурка. Макар че в оригинал партията на Розина е писана за алт, арията не е загубила своята свежест и красота и при прередактирането й за сопран. Не по-малко привлекателна и бляскава е арията на клеветата на Дон Базилио. Това е рядко завоевание в оперната литература. Тя не само дава пълна характеристика на един от главните герои на операта, но с вложените в нейното изграждане остроумие, находчивост, дълбок психологизъм и ирония направи името на Дон Базилио нарицателно. Незабравим за слушателите остава и дуетът между Розина и Фигаро, кипящ от остроумни находки, бодра мелодичност и закачливост. Финалната сцена е ярка, весела и изобилствува с контрасти и изненадващи ситуации.

В трето действие правят впечатление веселият дует между Розина и Алмавива, както и пародийната ария на доктор Бартоло, състояща се от два контрастни дяла — първия във весела скоропоговорка, а втория в комедийна кантиленност. Една от кулминациите в музиката на операта е големият квинтет между Розина, Алмавива, Фигаро, Бартоло и Дон Базилио, познат под името „Лека вечер“, който започва с ритъма на весел марш, а после се разгръща в богато обагрена, разнообразна и наситена с много комизъм сцена. Това е също момент, в който се разкрива гениалността на Росини като оперен творец. В третото действие трябва още да се спомене великолепният симфоничен епизод „Бурята“, където проличава голямото майсторство на композитора да рисува конкретни картини със средствата на оркестъра. Програмният елемент, вложен в този симфоничен откъс, е един от най-ярките за времето, по което е писан. Бляскавото алегро между Розина, Алмавива и Фигаро — „Тихо, тихо“, представлява виртуозен терцет, наситен с много настроение и вкус. Тържественият и радостен финал на операта по своите качества е достоен завършек на тази така свежа, бодра, създаваща великолепно настроение у слушателите опера.

Голяма романтична опера в четири действия (седем картини)

Либрето Виктор Етиен и Иполит Би

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Геслер, австрийски императорски наместник в Швейцария — бас

Рудолф, негов адютант — тенор

Вилхелм Тел — баритон

Хедвига, негова жена — сопран

Джеми, негов син — сопран

Валтер Фюрст — бас

Мелхтал — бас

Арнолд Мелхтал, негов син — тенор

Лайхтголд — бас

Матилда Хабсбургска, австрийска принцеса — сопран

Рибар — тенор

Глашатай — бас

Жители на кантоните Швиц, Ури и Унтервалден, благородни дами и господа, пажове, рицари, войници, стражи, ловци, стрелци и др.

Действието се развива в Швейцария в началото на XIV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Джоакино Росини се установява на постоянно местожителство в Париж през 1824 г. Френската столица го посреща триумфално. При първата му поява на един спектакъл в италианската опера публиката го аплодира топло и сърдечно и дълго време спектакълът не е могъл да започне. След представлението тълпи го съпровождат до къщи, където оперният оркестър на улицата свири негова музика. Срещата на прославения композитор с парижката публика, сблъскването на Росини с традициите на френската опера го накарват да потърси нови пътища в своето творчество. Въпреки че в Париж се играят с необикновен успех и „Севилският бръснар“, и „Крадливата сврака“, й „Пепеляшка“, той трябва да поднесе на сърдечната парижка публика нещо ново. Най-напред композиторът преработва операта си „Мохамед II“ и тя се поставя под името „Обсадата на Коринт“ (1826). На следната година се изнася, също основно преработена, сериозната му опера „Мойсей“, а една година по-късно — през 1828 г., се изпълнява новата му комична опера, написана специално за Париж, „Граф Ори“. През същата 1828 г. се поставя и героичната опера „Нямата от Портичи“ или „Фенела“ от Обер, която е първото произведение от стила, познат под името „голяма френска опера“.

Всичко това подготвя появата на последната оперна творба на Росини. „Вилхелм Тел“, която е най-значителното негово произведение по отношение на композиционното майсторство и хуманистичната идейност. Идеята за създаването на тази творба се заражда у композитора във време на истински патриотичен подем, който ще доведе до Юлската революция от 1830 г. Героичната тема за Вилхелм Тел — смелия борец за освобождението на швейцарския народ — е била привлекателна за много творци от всички области на изкуството. Дотогава вече са написани и редица театрални и музикални пиеси, като от театралните се откроява с огромните си художествени качества великолепната драма на Фридрих Шилер (1759–1805), създадена през 1804. От оперите трябва да се спомене преди всичко „Вилхелм Тел“, от Андре Гретри (1741–1813) — композитора на Френската революция, изнесена през 1791 г.

Либретото на операта е от Виктор Жозеф Етиен (1764–1846), известен френски драматург, познат под името Жуи, и Иполит Луи Би (1789–1855). За основа на текста двамата либретисти използуват Шилеровата драма, а също така и драмата от френския поет Антоан Марен Льомиер (1723–1793). Росини е твърде взискателен към двамата либретисти и ги кара много пъти да преработват текста. След като либретото е завършено, композиторът го дава за окончателна преработка и на други литератори. Литературният текст на бъдещата оперна творба рисува картина от освободителните борби на швейцарските кантони против австрийското потисничество, отговаря на патриотичните помисли на Росини, тъй като за напускането на родната му страна допринасят и насилията на австрийските поробители над италианския народ.

Джоакино Росини работи най-дълго над операта си „Вилхелм Тел“. Никое свое произведение той не пише за повече от 50 дни, а тази своя последна опера композира над година. Тук Росини за пръв път не използува музика от по-раншни свои творби. „Вилхелм Тел“ е втората опера в героико-романтичен стил, изнесена във Франция след „Нямата от Портичи“ на Обер. Тя допринася значително за оформянето на „голямата френска опера“ (гранд опера), утвърдила се окончателно като жанр в музикално-сценичното творчество след две години, през 1831 г., с появата на „Робер-Дяволът“ от Майербер.

Първото изпълнение на операта „Вилхелм Тел“ е на 3 август 1829 г. в Париж. Операта е посрещната с възторг от прогресивните хора във Франция, но тогава до истинска широка популярност, на каквато се радват някои други произведения на Росини, тя не достигнала.

СЪДЪРЖАНИЕ

Бряг на езерото край колибата на Вилхелм Тел. Светло майско утро. Днес селото празнува. Млад рибар подготвя лодката си и пее безгрижна песничка. Постепенно селяните се събират. Между тях е и уважаваният от всички Вилхелм Тел — най-добрият стрелец с лък в цялата планина. Днес, на пролетния празник, старейшината на селото Мелхтал ще благослови младите брачни двойки. Всички са весели. Само Арнолд, синът на Мелхтал, е тъжен. Той е безумно влюбен в австрийската принцеса Матилда Хабсбургска, а тя е дъщеря на най-големия враг на неговия народ. Вилхелм Тел съветва Арнолд да се откаже от любовта си в името на своята родина; той трябва да вярва в близката победа на швейцарците и в скорошното освобождение на своята страна. Отдалеч се дочуват роговете на ловците от свитата на Геслер, наместника на австрийския император в Швейцария. Арнолд иска да се спусне да посрещне приближаващите ловци с тайната надежда; че ще види Матилда. Вилхелм Тел обаче го упреква за проявената слабост и младият момък засрамен избягва. Тел се страхува да не би австрийците да разберат за готвеното въстание. Той съветва селяните да продължават веселието си, като по такъв начин приспят бдителността на покорителите. В планината времето е капризно. Сега неочаквано задухва силен вятър. Бурята връхлита с голяма сила. Пристига тичешком старият Лайхтголд, който бяга от преследващите го войници на Геслер. Планинецът е убил един австрийски войник, защищавайки честта на дъщеря си. Старецът помолва рибаря да го прекара с лодката на другия бряг, но момъкът не смее. Младият рибар се страхува от бурята, а още повече от войниците на наместника. Възмутен, Вилхелм Тел упреква страхливия рибар и решава сам да закара Лайхтголд на другия бряг на езерото. Щом лодката се отделя от брега, пристигат група австрийски войници начело с Рудолф. Офицерът яростно заплашва бегълците, но двамата са вече далеч и той не може да им направи нищо. Побеснелият от злоба Рудолф иска от селяните да му кажат името на този, който се е осмелил да помогне на преследвания от тях човек. Старейшината Мелхтал отказва да говори. Той се обръща към съселяните си с пламенни думи: нека храбростта на човека в лодката да им служи за пример в борбата с покорителите; нека в тяхното село да няма нито един предател. Думите на старейшината още повече вбесяват Рудолф и австриецът заповядва на войниците да отведат Мелхтал в затвора.

Полянка сред гората. По време на лова принцеса Матилда се е отделила от свитата на Геслер и е дошла тук, за да се срещне с Арнолд. Тя обича смелия младеж, който, макар и беден, има горещо и благородно сърце. Идва обхванатият от дълбоко вълнение Арнолд. Той буйно разкрива чувствата си на Матилда. Принцесата предлага на момъка да постъпи на служба при австрийците, защото това е необходимо за тяхната любов. Обърканият Арнолд е готов да обещае всичко, което любимата му пожелае. Двамата решават още на другия ден да се венчаят в старата църква. Неочаквано на поляната се появяват Вилхелм Тел и Валтер Фюрст. Влюбените набързо се сбогуват и Матилда си отива. Планинците обвиняват Арнолд за неговото увлечение в австрийската принцеса и му съобщават за смъртта на баща му. Старият Мелхтал е бил убит от хората на Геслер и синът е длъжен да отмъсти за баща си. Арнолд е потресен от ужасното известие. Той се заклева да се бори заедно с Вилхелм Тел за освобождението на родината си. Обзет от мисълта за отмъщение, момъкът се отрича от любовта си.

Скалисто място в планината Рютли. Множество мъже от кантоните Швиц, Ури и Унтервалден са се събрали тук около Вилхелм Тел, Валтер Фюрст и Арнолд Мелхтал. Всички те са готови да отдадат живота си за освобождението на своята родина. Народът избира за свой вожд Вилхелм Тел и дава клетва да се бори с омразните окупатори до пълното освобождение на Швейцария. В планината край една разрушена колиба. Арнолд е определил тук среща на своята любима. Когато Матилда идва, той й съобщава, че се налага да се разделят. Арнолд вече не принадлежи на себе си, а на своя народ: дългът му го зове на бой за освобождението на Швейцария. Двамата млади се разделят завинаги.

Площад пред двореца на Геслер в Алтдорф. Сред площада на една върлина е закачена шапката на Геслер. Глашатаят съобщава, че по заповед на кралския наместник всички преминаващи през площада са длъжни да отдадат почести на шапката, както на самия наместник. Който не направи това, ще бъде осъден на смърт. След малко се появява сам Геслер със свитата си. Той е дошъл тук за празника по случай стогодишнината от завладяването на Швейцария и дава сигнал за започване на тържествата. Точно в този момент през площада преминава Вилхелм Тел със сина си Джеми. Гордият планинец не иска да се подчини на унизителната заповед на Геслер и минава край върлината с шапката с високо вдигната глава. Раздразнен от неизпълнението на заповедта му, наместникът нарежда непокорният да бъде веднага арестуван. Когато Геслер научава, че задържаният е Вилхелм Тел, за когото се говори, че е най-добрият стрелец в страната, в главата му се ражда жестока мисъл. Императорският наместник заповядва на Тел да стреля от сто метра в една ябълка, поставена на главата на сина му: в случай на отказ и бащата, и синът ще трябва да умрат. Вилхелм Тел е потресен от жестоката и безчовечна заповед на Геслер, не друг изход няма. Той смело брьква в колчана си и взима две стрели, от които едната слага на тетивата, а другата скрива в пояса си. Джеми вярва в умението на баща си. Детето смело застава на определеното място. Със сковано от мъка сърце Вилхелм Тел се премерва и стреля. За голяма радост и облекчение на всички той умерва ябълката. В радостта си обаче планинецът изпуска скритата в пояса си стрела. Геслер забелязва това и пита Вилхелм Тел защо е приготвил втората стрела. Тогава смелият стрелец дръзко отговаря: в случай че би ударил сина си, тя щяла да бъде за Геслер. Вбесен от ярост, императорският наместник заповядва да оковат бунтовника.

Пред колибата на Мелхтал. Арнолд като верен син на своя народ, се е отказал от любовта си, но това дълбоко го измъчва. Той знае, че щастието му е разбито навеки. Тежките му мисли се прекъсват от идването на група планинци. Те разказват на Арнолд, че Вилхелм Тел е хвърлен в тъмницата. Сега въстаниците са останали без своя предводител. Арнолд предлага да тръгнат веднага за Алтдорф и със сила да освободят Вилхелм Тел от затвора.

На брега на езерото край колибата на Вилхелм Тел. Хедвига е отчаяна от случилото се с мъжа й. Тя иска да отплува с лодка до Алтдорф, но се надига буря. Неочаквано пристигат Матилда и Джеми. Принцесата е успяла да измоли освобождението на момчето и не можейки да подтисне чувствата си, е решила да дойде на страната на борещите се швейцарци, на страната на любимия си Арнолд. Джеми разказва на майка си, че Геслер е решил сам да присъствува на наказанието на баща му и сега пътува с лодка, в която е и вързаният Тел. Действително Хедвига вижда в езерото приближаващата се лодка. Пристъпите на бурята се увеличават. Сред плаващите австрийци настава суматоха — всеки момент те могат да бъдат обърнати от вълните. Геслер сам помолва опитния Вилхелм Тел да поеме управлението на лодката. Развързват пленника и той успешно доближава брега. Но преди да докосне сушата, Вилхелм Тел скача на брега и отблъсква навътре лодката. Войниците по заповед на озлобения Геслер стрелят по него, но безуспешно. Вилхелм Тел взима лъка си от Джеми и се премерва. Подлият потисник на народа Геслер пада смъртно сразен от точната стрелба. Джеми и Хедвига радостно се хвърлят в обятията на Вилхелм Тел. В този момент пристигат планинците начело с Арнолд. Те носят радостната вест, те въстаниците са победили австрийските войници. Освободеният народ ликува. Щастливият Арнолд прегръща своята Матилда.

МУЗИКА

Операта „Вилхелм Тел“ е един от най-големите върхове не само в творчеството на Джоакино Росини, но и в цялата италианска оперна литература от първата половина на XIX в. Тук блясва с пълна сила мелодическият гений на композитора, неговата находчивост, умението му да създава дълбоко почувствувани образи и характеристики на своите герои. Хайнрих Хайне с възторг говори за музиката на Росини. Той се обръща към него с думите „Росини, божествени маестро, слънце на Италия, ти, който разпространяваш своите звучащи лъчи по цял свят. Аз се наслаждавам на твоите златни звуци, на твоите мелодични светила, на искрящите ти пеперуди, които така прелестно летят около мен и целуват сърцето ми…“ Скъпият на похвали Берлиоз също така дава най-ласкава оценка на музиката на „Вилхелм Тел“.

В тази си опера Росини прави голям скок по отношение на композиционните си изразни средства. Тук най-ярко проличава способността на композитора да рисува вярно душевните състояния на действуващите лица и да осмисля дълбоко всичките им действия. За разлика от преобладаващата част от неговите опери, съставени от рязко разграничени отделни музикални номера, „Вилхелм Тел“ е изградена върху по-крупни музикални форми, развити в големи сцени. В нито една опера на композитора не са вложени толкова много героичност и благородно-патриотични пориви.

„Вилхелм Тел“ започва с голяма увертюра, която с право си е извоювала име на една от най-интересните и най-свирени италиански оперни увертюри. В нейното начало е вложена широка лирична тема, изпълнявана от квартет виолончели, която е наситена с благородство. Последвалият бърз дял, рисуващ картина на буря, силно контрастира с нея по настроение. Следва отново забележителната по своята красота и оригиналност лирична мелодия, поднесена от английския рог, която пресъздава спокоен пасторален пейзаж. Увертюрата завършва с бляскава бърза част, наситена с много емоционалност.

Още първата сцена на операта грабва слушателя: това е една интересна картина на радостен пролетен празник. След това прозвучава любовната песен на рибаря, написана в ритъма на баркарола. Интересен е дуетът между Вилхелм Тел и Арнолд, пропит с чисто италианска сърдечност и непосредственост. Финалът на първото действие придобива тревожен характер. Постепенно драматичното напрежение се повишава и се подготвя истинската завръзка на драмата, в която активно участие взима хорът.

След подходящото оркестрово въведение второто действие започва с прекрасния хор на връщащите се от лов приближени на Геслер. Много силно от драматургична гледна точка въздействува великолепният романс на Матилда, наситен с много лирика и искрени чувства и изграден в духа на италианската колоратурна ария. С голяма емоционалност е напоен и любовният дует на Матилда и Арнолд. След тази лирична, но съдържаща и някаква скрита тревога сцена силно впечатление оставя напрегнатият терцет между Вилхелм Тел, Валтер Фюрст и Арнолд, в който надделяват светлите и патриотични чувства.

Основното в сцената в планината Рютли е големият финал с хор — клетва на швейцарците, в който звучи с пълна сила стремежът към освобождение на народа.

Следващата картина също така е единна по съдържание и настроение. Тя рисува убедително сцената на раздялата на двамата влюбени. Големият им дует е наситен с дълбоки чувства. И двамата млади — Матилда и Арнолд, са принудени да се простят с мечтите си.

Централната картина в операта е петата. Тук е кулминацията на драмата и композиторът с рядко умение е успял да я изгради убедително. Превъзходен епизод е началната хорова сцена на селяните и войниците. С много темперамент и искрящ пулс са празничните песни и танци, от които се откроява интересният тиролски хор а капела. Квартетът между Джеми, Рудолф, Вилхелм Тел и Геслер е върхов момент по отношение на емоционалната наситеност и майсторство в изграждането. Напрежението достига до своя висш етап в момента на изстрела, след което следва бляскавата масова сцена на финала.

Шестата картина се състои от два дяла: в първия е придадена скръбта на младия Арнолд по трагично загиналия му баща и по изгубената му любов, а във втория — ентусиазмът на народа от започването на активните действия за освобождението на родината. Хоровият финал на картината, близък по характер на италианските борчески песни, е едно от най-силно въздействуващите места в операта.

В седма картина правят впечатление терцетът между Матилда, Хедвига и Джеми. Молитвата на Хедвига и Матилда с женския хор е наситена с благородство и искреност. Оркестровият епизод, рисуващ бурята, е оригинален и изразителен. Той също така представлява една кулминация в действието. Операта завършва с голяма масова сцена, наситена с много бодрост и оптимизъм.