Книга за операта

Опера в три действия (десет картини)

Либрето Д. Шостакович, Е. Замятин, Г. Монин и А. Прейс.

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Платон Ковальов, колежки инспектор — баритон

Иван Яковлевич, бръснар — бас

Прасковя Осшювна, негова жена — сопран

Квартален надзирател — тенор-алтино

Иван, лакей на Ковальов — тенор

Нос — бас

Редактор — баритон

Ярижкин — тенор

Лекар — баритон

Търговка — мецосопран

Подточина — алт

Дъщерята на Подточина — сопран

Соло в Казанския събор — сопран

Хозрев-Мирза, персийски принц — говорна роля

Стара госпожица — няма роля

Тъпичка дама, Съпровождаща дама, Заминаващ господин, Лакей на графинята, Баща, Майка, Син, Дъщеря, граждани, богомолци, полицаи, портиери, евнуси и др.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Операта е първият крупен музикален жанр, който привлича интереса на Шостакович. През 1920 г. четиринайсетгодишният композитор завършва операта си „Цигани“ по Пушкин, която показва на тогавашния си учител М. О. Шейнберг. Много по-късно — през 1956 г. в статията си „Размисли за изминатия път“, отпечатана в сп. „Съветска музика“, бр. 9, Шостакович пише: „В пристъп на разочарование аз унищожих почти всички свои ръкописи. Сега много съжалявам за това, тъй като сред тях беше и операта «Цигани» по стихове на Пушкин …“ Все пак като по някакво чудо в архивите на Шостакович са се запазили три фрагмента от тази негова младежка творба. През 1927 г. 21-годишният Шостакович, вече известен композитор, започва работа над втората си опера — „Нос“, по едноименната повест на Н. В. Гогол. Идеята за насочването към повестта на Гогол му дава Борис Асафиев. Особено значение за окончателния избрр на сюжета има и работата на Шостакович като пианист в театъра на Майерхолд в Москва. Общуването с големия режисьор-новатор и по-специално неговата постановка на „Ревизор“ дава възможност на младия композитор да си изясни точна концепция за характера на музиката на бъдещата си опера. „Достатъчно е да прочетеш тази повест — казва Шостакович, — за да се убедиш, че «Нос» като сатира на епохата на Николай I е по-силна от всички други повести на Гогол. Второ. На мек, като литератор-непрофесионалист, ми се стори, че тази повест може по-лесно да се преработи за опера, отколкото «Мъртви души». Трето. Текстът на «Нос» по език е ярко по-изразителен от другите «Петербургски повести» на Гогол и поставя много интересни задачи във връзка с «омузикаляването му…».“

В едно интервю преди премиерата на „Нос“ Шостакович съобщава как е било създадено либретото: „Текстът на първото действие е написан изцяло от мене, с изключение на сцената на пробуждането на Ковальов, която направи Е. И. Замятин. В операта е включена и забранената от николаевската цензура сцена в черквата. Второто действие на либретото е направено изцяло от мене, а третото — от Г. Йонин, Ал. Прейс и мен“. В цялото либрето няма нито една измислена от авторите реплика. Всичко, което е било необходимо да се вмъкне допълнително, е взето от други произведения на Гогол, като „Сорочински панаир“, „Тарас Бул-ба“, „Нощ пред рождество“, „Записките на един луд“, и то само като отделни фрази. Текстът на песента на Иван е взета от романа „Братя Карамазови“ от Достоевски.

Шостакович пише музиката на операта „Нос“ с голямо желание и много напрегнато. Първото действие съчинява за около един месец, второто — за още по-кратък срок, но третото му се удава по-трудно. След безброй скици и варианти на отделни номера и сцени, след моменти на колебание, отчаяние и въодушевление, през лятото на 1928 г. той завършва оцерата си. Показва я най-напред на композитора Николай Тимофеев, на когото по неговите собствени думи тя не се е харесала много. През есента Шостакович се пресвирва пред диригента С. Самосул и режисьора Смолич — тогава художествени ръководители на МАЛЕГОТ (съкратено наименование на Ленинградския Малий оперен театър), които остават възхитени от музиката. Общият художествен съвет на двата ленинградски оперни театра приема в репертоара „Нос“. През юни 1929 година операта се изнася в концертно изпълнение, след което било организирано обсъждане. Операта възбужда силно страстите на критиката — едни музиканти са я приемали възторжено, други особено от строгото академично направление, са я отричали. След половин година, на 18 януари 1930 г., се изнася първото представление на операта „Нос“ под диригентството на Самосуд. Публиката приема с интерес операта, но тя не се задържа дълго в репертоара, гьй като трудната партитура и особено сложността на вокалните партии е налагало да се правят допълнителни репетиции преди всяко представление и след шестнайсетия спектакъл тя бива свалена от сцената. Четвърт век по-късно отново се появява интерес към тази опера на Шостакович; тя се поставя в Италия — Флоренция и Рим, — в Щатсопер — Берлин, ФРГ и др. Но най-значителен художествен резултат постига диригентът Генадий Рождественски.

СЪДЪРЖАНИЕ

Прасковя Осиповна, жената на бръснаря Иван Яковлевич, вади от фурната на печката си прясно изпечения хляб. Ароматът на топлия хляб раздразва апетита й и тя го разчупва. И, о, ужас! В хляба намира нос, човешки нос! Прасковя Осиповна е обхваната от ярост. Тя мисли, че мъжът й по невнимание, като е бръснал някой от клиентите си, му е отрязъл носа. Извън себе си от гняв и възмущение, тя прогонва навън Иван Яковлевич заедно с отрязания нос.

Обхванат от силен страх, Иван Яковлевич върви по крайбрежната улица. В ръката си той държи завития в кърпа нос и дебне подходящ момент, за да се отърве от зловещия си багаж, но не успява да намери подходящ момент. Всички познати, които го срещат на улицата, със загриженост гледат унилия му вид. Когато разбират за какво става дума, те пожелават на Иван Яковлевич да изхвърли вързопчето с носа. Бръснарят изпада в истински ужас, когато пред него изниква квартадният надзирател.

Колежкият наместник Платон Ковальов блажено спи в квартирата си. Слугата му Иван с уважение слуша ритмичното хъркане на господаря си, произведен в майор. Хъркането спира и Ковальов в халат влиза, за да направи тоалета си. Днес той е в чудесно настроение. Не се смущава дори и от смъденето на носа и мисли, че му е излязла някаква пъпка. Той поисква огледало or Иван и когато се поглежда, не може да повярва на очите си, носът му е изчезнал. Той няма нос! Това е невъзможно! И все пак вместо нос се вижда някакво „глупаво празно място“. Като разбира, че това не е сън, Ковальов се облича бързо и като крие лицето си с ръка, тичешком се отправя към полицейския участък. Носът му трябва незабавно да бъде намерен.

Ковальов е дошъл на литургията в Казанския събор. Между пристигащите богомолци той изведнъж забелязва важно пристъпващ статски съветник. Ковальов е поразен: в статския съветник той открива своя нос. Той внимателно се приближава към важната особа. Статският съветник се моли заедно с всички посетители, а Ковальов не се решава да го заговори. Най-сетне той набира кураж и плахо помолва съветника да му върне носа. Възмутен, статският съветник отхвърля претенцията на колежкия инспектор с чин майор и изчезва сред богомолците.

Платон Ковальов не е успял да открие главния полицейски началник и сега решава, че единственият начин да намери изгубения си нос е да даде обявление във вестника. Той влиза в редакцията, където има твърде много хора: един лакей на графиня, който дава обявление за загубено куче, няколко портиери, изпратени по различни поводи и др. Идва ред на Ковальов. Редакторът обаче просто не може да разбере какво обявление иска да даде възбуденият посетител. Като няма друг начин да убеди редактора, Ковальов махва превръзката от лицето си и показва „глупавото празно място“ на носа си. Всички присъствуващи са поразени! За голяма изненада на колежкия инспектор, редакторът отказва да помести такова обявление. На всички молби той отказва любезно, но твърдо. Отчаян, Ковальов избягва навън. Всички коментират необикновеното явление, на което са станали свидетели.

Иван, слугата на Ковальов, е останал сам в къщи и се развлича, като си свири на балалайка. Връща се отчаяният колежки инспектор. Той още не може да повярва, че носът му е изчезнал. Внезапно го обхваща мисълта: ами ако всичко е било сън. Бързо взима огледалото и се поглежда. Уви, това не е сън, а горчива истина.

Кварталният надзирател е довел цял взвод полицаи на станцията на дилижанса и им дава последните си наставления къде и как да търсят изчезналия нос на колежкия инспектор. Към станцията се отправят много пътници, други излизат от нея. Полицаите се вглеждат внимателно в лицата на всички пристигащи и заминаващи пътници. Тук е дошла една стара госпожица, край нея минава изплашен господин с жена си. Но неизвестният похитител на чуждия нос не се появява. Настъпилото измерително очакване се нарушава от оживлението, създадено от пристигналата продавачка на хлебчета, но след това настава още по-тягостна умора. Кочияшът се качва на дилижанса и дръпва поводите. В този миг тичешком се доближава до дилижанса един статски съветник. Екват викове: „Ето го“. Кварталният и полицаите се впускат след статския съветник, който се опитва да избяга, но старата госпожица му препречва пътя. Всички се нахвърлят върху него. Когато се разпръскват, виждат в ръцете на старата госпожица изчезналия нос. Доволен, кварталният надзирател завива в кърпа носа, и се запътва към дома на Ковальов.

Радостта на Платон Ковальов е безгранична, когато кварталният надзирател му донася носа. Той му изказва своята дълбока благодарност. Веднага сяда пред огледалото и с голямо нетърпение поставя носа на мястото му. Но носът не се задържа. Ковальов упорито прави опити да го закрепи, но всичко е напразно. Носът не се задържа.

Отчаянието е обхванало напълно Ковальов. Внезапно му идва спасителна идея. Може би носът трябва да се постави от лекар. Той веднага праща да повикат доктора. Идва лекарят и внимателно оглежда мястото, дето по-рано е бил носът, и самия нос. Макар иронично, съветва пациента си: или да остави всичко на въздействието на природата, или най-добре да сложи носа в стъкленица със спирт. Докторът си отива, а Ковальов продължава опитите да залепи носа си. Неочаквано при него идва приятелят му Ярижкин и заварва Ковальов без превръзката на носа. Заинтересуван, Ярижкин пита нещастния майор как е станало това. Разказвайки, Ковальов е осенен от нова мисъл: виновна за всичко е щабс-капитаншата Подточина, която е накарала някоя магьосница да му отмъсти за отказа му да се ожени за дъщеря й. Ковальов и Ярижкин решават да напишат писмо на Подточина.

Подточина и дъщеря й играят на карти, Иван, слугата на Ковальов, донася писмото на господаря си. Двете жени са възмутени от известието, че колежкият инспектор ги обвинява за нещастието си. Те изпращат отговор, с който категорично отхвърлят обвиненията. Подточина обаче добавя, че ако Ковальов се ожени за дъщеря й, то тя е готова да му прости. След като Ковальов получава отговора, отсича: „Не, тя не е виновна!“

Слухът за необикновената история на изчезналия нос е предизвикал широк интерес сред петербургското общество. Голям брой любопитни дами и господа са се събрали на Невския проспект и чакат с нетърпение последните новини. Говори се, че изчезналият нос се разхожда из Петербург. Едни казват, че са го видели на Невския проспект, други в различни магазини. В това време един важен господин съобщава, че току-що е видял носът да се разхожда в Лятната градина. Тълпата от любопитни веднага се отправя натам. Тук е дошъл и персийския принц Хозрев Мирза68, който също е проявил интерес към необикновеното събитие. Полицията успява с мъка да възстанови реда. Дотичва щастливият Ковальов — носът му е заел своето място. Той поздравява всички познати, които разговарят любезно с него, сякаш нищо не е било. Среща го Подточина заедно с дъщеря си и му казва, че е готова да му даде дъщеря си за жена. Но Ковальов не смята да се жени …

МУЗИКА

Дмитрий Шостакович е дал твърде много обяснения за своята музика както по време на изнасянето на „Нос“, така и по-късно, особено при повторното й поставяне. Той отбелязва: „Когато пишех музиката, най-малко се ръководех от това, че операта е предимно музикално произведение. В «Нос» елементите действие и музика са изравнени. Нито едното, нито другото няма преобладаващо място. По такъв начин аз се опитах да създам един синтез на музика и театрално представление. Музиката е написана не на отделни номера, а като непрекъснато течащ симфоничен поток, но без система от лайтмотиви. Всяко действие представлява част от една единна музикално-театрална симфония, в която голяма роля играят хорът и ансамблите …“

Разглеждайки операта „Нос“ като единна музикално-театрална симфония, можем да определим следното разграничение в структурата: изложение и завръзка на действието (първите три картини), развитие на конфликта в два етапа — носът е изчезнал (четвъртата, пета и шеста картини); носът е намерен (седма картина), представляващ временна развръзка: оттук започва нов етап в развитието — носът не се задържа на своето място (осма картина и интермедията след нея), и развръзка-финал (девета и десета картина). Музикалната структура на „Нос“ е далеч от тази на традиционната опера. Албан Берг е написал първата си опера „Вецек“ преди Шостакович. В нейната структура са използувани инструменталните музикални форми. А младият съветски композитор полага началото на една нова по същество форма на музикално-театрална симфония.

Въпреки че музиката притежава единно симфонично изграждане в нея се открояват различни вокални сола, дуети, ансамбли — секстети, октети, масови сцени, смесени вокално-говорни сцени и др. Операта изобилствува с оркестрови епизоди, които органично са втъкани в музикалното действие, като антракта към трета картина (само за ударни инструменти), антракта към шеста картина, интер-медия №13 пред девета картина и др., а също и оркестровите епизоди, включени в самите картини — петнайсетгласният канон във втора картина, когато Иван Яковлевич иска да се отърве от носа; ксилофонният галоп от края на трета картина, когато Ковальов хуква да търси носа си; срещат се още инструментални форми — валс (срещата на Ковальов с Тъничката дама), полонеза при появата на призрака на полицая на Иван Яковлевич), както и песенни — например романсът на дъщерята на Подточина, частушките на слугата Иван и др.

Изключително художествени и оригинални са различните сцени на операта, например Октетът на портиерите завършва така неочаквано от средата на думата; квартетът от девета картина, когато Ковальов и Ярижкин едновременно с Подточина и дъщеря й четат писмата си (тук композиторът умишлено нарушава единство между време и място), сцената на заминаването на ди-лижанса, епизодът с продавачката и мн. др. Шостакович често използува повторения на думи и срички в текста и с разнообразното им омузикаляване постига изключително силно въздействие. В първа картина по време на скандала между бръснаря и жена му, тя, пъдейки го, повтаря повече от четиридесет пъти думата „вън!“, „вън!“, в седма картина, когато бият „носа“, десетки пъти се повтаря от всички „така“, „така“, като по този начин се получава едновременно ритмичен и полифоничен ефект.

Музиката на „Нос“ се отличава с изключително голямо професионално майсторство. Това е произведение напълно новаторско по структура, музикален език и организация на музикалния материал. Вокалните партии са написани по един съвършено нов начин, с остра и начупена мелодическа линия и класическа строгост на акцентите при интонационното движение. На времето си те са представлявали сериозна трудност за несвикналите на такава музика певци, но днес не са проблем за изпълнителите. Оркестърът е малък — единични духови дървени инструменти, тромпет, тромбон, щрайх и много ударни — и е извънредно колоритен. Вокалните и инструменталните партии са вплетени органично едни с други, както и пеенето с говора.

В едно интервю преди премиерата през 1930 г. Шостакович изтъква: „Аз не сметнах за необходимо да подсилвам с музиката си иронично и пародийно сатиричния текст на Гогол. Напротив, стремях се да му придам напълно сериозно съпровождане. Контрастът между комичното действие и сериозната музика трябва да създаде основния театрален ефект“. Трябва обаче да се изтъкне, че композиторът не винаги е бил в състояние да изпълни това свое намерение при създаването на музиката. Увличан от остро комедийния сюжет на Гогол, на отделни места той е написан с твърде иронични, пародийни и весели в музикално отношение епизоди.

В обяснеията за операта „Нос“ при постановката й в Берлинската Щатсопера, Шостакович изтъква: „Главният положителен герой тук е смехът и неговото въздействие върху зрителите.“

Опера в четири действия (девет картини)

Либрето Д. Шостакович и А. Прейс.

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Борис Тимофеевич Измайлов, търговец

Зиновий Борисович Измайлов, негов син, търговец — тенор

Сергей, работник — тенор

Беден селянин — сопран

Аксиния, готвачка, работници на Измайлова — баритон

Работник в мелницата — бас

Продавач — тенор

Първи работник — тенор

Втори работник — тенор

Трети работник — тенор

Кочияш — тенор

Вратар — тенор

Учител — бас

Свещеник — баритон

Пристав — баритон

Стражар — тенор

Пиян гост — баритон

Подофицер — бас

Часовой — алт

Сонетка, каторжничка — бас

Стар каторжник — сопран

Каторжничка

Работници и работнички у Измаилови, гости на сватбата, стражари, каторжници и др.

Действието се развива в руски околийски град към средата на миналия век.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След сценичното осъществяване на „Нос“ Шостакович започва да търси сюжет за нова опера. Естествено е било, че след създаването на едно произведение с ярко сатирично-комедиен характер композиторът ще търси нещо по-различно. Той се спира на сюжета на мрачната повест от руския писател Н. С. Лесков (1831 — 1895) „Леди Макбет от Мценска околия“, излязла от печат през 1864 г. Изтъкват се различни мотиви, които са подтикнали композитора към този сюжет. Известно е, че Шостакович е имал намерение да напише голям оперен триптих, посветен на руската жена, в който да я обрисува последователно от „жената, жертва на социалните условия в стария свят“, до „жената като символ на щастие в социалистическото общество“. Сюжетът на Лесковата повест е подхождал напълно за първата част на трилогията. Сочи се също, че един повод на композитора да се спре на тази повест е не само сюжетът, но и илюстрациите, направени към едно от нейните издания от художника В. В. Кустодиев — близък на семейството на Шостакович, автор на няколко портрета на композитора като дете и младеж. Действително много години по-късно, при една от постановките на операта вече като „Катерина Измайлова“, Шостакович отбелязва: „Смесването на различните видове изкуство често може да подскаже тема за произведение“. Той пояснява — „Аз прочетох «Леди Макбет» от Лесков (с илюстрациите на Кустодиев) и така се роди оперния спектакъл“.

Повестта на Лесков наистина дава богат материал за една оперна трагедия. В нея се разкриват и бичуват остро нравите и деянията на хората от „тъмното царство“, както ги нарича писателят. Както при първата си опера, композиторът извършва сам основната работа по написването на либретото, но и тук привлича за свой сътрудник литератор — А. Г. Прейс, един от авторите на либретото на операта „Нос“.

Дмитрий Шостакович работи върху това свое произведение близо две години и го завършва през 1932 г. Както „Нос“, така и „Леди Макбет“ се изнася за първи път в Ленинградския „Малий оперен театър“ и със същия диригент — С. Самосуд, на 22 януари 1934 г. Само два дни по-късно — на 24 януари, операта се изпълнява и на сцената на театър „Станиславски и Немирович-Данченко“ под диригентството на Г. Столяров и в сценична реализация на самия Немирович-Данченко. След Ленинград и Москва произведението се поставя и в други съветски оперни театри и издържа повече от 200 спектакъла. По същото време „Леди Макбет от Мценска околия“ се играе в най-големите музикални центрове на Европа и Америка като Лондон, Ню Йорк, Стокхолм, Прага и др. Въпреки успеха си операта на Шостакович, както и „Нос“ и двата му балета — „Златният век“ и „Болт“, предизвиква противоречиви оценки. Две години след премиерите й в Ленинград и Москва през 1936 г., във в. „Правда“ излиза остро критична статия, която става причина за снемането й от репертоарите на съветските театри. Това, естествено, довежда Шостакович до решението да се откаже от по-нататъшното създаване на трилогията. По-късно той казва, че е успял да осъществи светлия образ на Катерина, представляващ „светъл лъч в тъмното царство“.

Въпреки разочарованието и огорчението си Шостакович се отказва от дописването на триптиха, но не и от операта. По време на войната наред с другите си произведения той работи и върху една нова комична опера „Картоиграчи“, пак по сюжет на Гогол, по едноименната му сатирична комедия. Н. В. Гогол е нарекъл скромно комедията си „Картоиграчи“ — „комична сценка“, изнесена почти едновременно в Петербург и Москва през 1943 г. Шостакович не успява да завърши тази своя опера и тя не е била известна. Открита е след смъртта на композитора и прозвучава в концертно изпълнение в Москва през 1978 г.

„Леди Макбет от Мценска околия“ не се играе повече от 20 години, когато авторът започва работа над втората й редакция, като й поставя ново заглавие „Катерина Измайлова“, на името на главната героиня. В този си вид операта се изнася през 1962 г. в Московския театър „Станиславски и Немирович-Данченко“. Премиерата й преминава с огромен успех и се превръща в крупно събитие в музикалния живот. Операта предизвиква широк интерес във всички страни и се изпълнява в десетки чуждестранни театри, между които в Лондон, Сан-Франциско, Милано, Виена, Берлин, Копенхаген, Варшава и мн. др. В България „Катерина Измайлова“ се изнася за първи път от Русенската народна опера през 1965 г. в рамките на фестивала „Мартенски музикални дни“ в присъствието на композитора. Диригент на постановката е Ромео Райчев, а режисьор Евгени Немиров.

СЪДЪРЖАНИЕ

Скучен е животът в дома на богатия търговец Зиновий Измайлов. Младата му жена Катерина е много нещастна в семейния си живот. От дългото и безделие й е омръзнало всичко, а най-голямата й тъга идва от липсата на деца. Животът й се отежнява и от постоянните упреци, които старият Измайлов й отправя. Идва работник и съобщава, че бентът край мелницата на Измайлови се е пропукал и има опасност от нещастие. Разтревожен, Зиновий решава веднага да замине. Старият Измайлов нарежда на слугите да придружат Зиновий. Зиновий отива да се сбогува с жена си, а баща му я накарва да се закълне на мъжа си, че ще му бъде вярна, докато го няма. След заминаването на Зиновий готвачката Аксиния закачливо съобщава на Катерина, че Измайлови са наели нов работник, който се казва Сергей и е много хубав: изпъдили са го от старото му място, защото задирял господарката си. Влиза старият Измайлов и Аксиния веднага се измъква, а той отново започва да отправя упреци към снаха си. Щом не е изпратила мъжа си с плач, значи не го обича.

Новият работник Сергей и вратарят подхвърлят закачки към готвачката Аксиния. В шегите си Сергей отива дори дотам, че набутва готвачката в една празна бъчва. В това време идва Катерина. Като вижда грубите подигравки на Сергей с Аксиния, виква на новия работник да я пусне. Ако не я послуша, тя веднага ще му покаже силата си. Развеселен от заплахата на Катерина, Сергей й предлага да се преборят, щом е толкова силна. Двамата започват шеговита борба, но в този момент идва старият Измайлов. Той ядосано разгонва всички, а към Катерина ртправя злобна закана: ще разкаже всичко на мъжа й.

Катерила скучае сама в стаята си. С тъга младата жена мисли за живота си, който протича в самота, без никаква радост и развлечения. На вратата се почуква и в стаята влиза Сергей. Учудена, Катерина го пита за какво е дошъл. Сергей й поисква книга. Но в къщата няма книги, а и самата Катерина не знае да чете. Между двамата започва разговор. Изведнъж отвън се дочува гласът на стария Измайлов. Уплашената Катерина помолва Сергей да си отиде веднага, защото скоро старецът ще заключи вратата. Но вместо да си тръгне, Сергей буйно я прегръща.

Старият Измайлов прави нощната си проверка из двора. Той харесва хубавата Катерина и прикрива това с грубостта си към нея. Сега иска да използува отсъствието на Зиновий и да влезе при нея. Той с учудване забелязва, че прозорецът на снаха му свети и се скрива, за да види какво ще стане. Прозорецът се отваря и Сергей, след като се прощава с Катерина, се спуска долу. Старецът притичва към Сергей, хваща го и повиква слугите. Те държат Сергей и злобният старец започва да го шиба жестоко с камшик. Катерина изскача навън и моли свекъра си да го пусне, но той заповядва да затворят в избата пребития младеж и изпраща човек да повика сина му от мелницата. Злобният старец продължава да се кара и заплашва Катерина. Изплашена до смърт, младата жена се чуди какво да прави. Когато той сяда да вечеря, тя му сипва в гъбите отрова за мишки. Веднага след вечерята на Измайлов му става зле и скоро остава без сили. Катерина се осмелява да бръкне в джоба му, взима ключовете от избата, в която е затворен Сергей. Скоро старецът идва на себе си и казва на слугите, че снаха му го е отровила. Обаче Катерина посочва гъбите, които е ял и казва, че сигурно се е отровил от тях. За умиращия Измайлов извикват свещеник.

Катерина е настанила в стаята си Сергей и се грижи за раните му от побоя. Сергей се страхува от връщането на Зиновий. Той смята, че с идването му ще настъпи краят на тяхната любов, а на него му се иска да бъдат мъж и жена и да не крият любовта си от хората. Катерина се мъчи да го успокои и той заспива. Обаче съвестта гризе младата жена. Привижда й се убитият старец, който й се заканва. В двора се чува шум — Зиновий се е върнал от мелницата. Катерина скрива любовника си. Влиза Зиновий и веднага започва да разпитва как е умрял баща му. Но изведнъж забелязва мъжки колан. Обхванат от ревност, той започва жестоко да бие Катерина. Сергей се притичва на виковете, хвърля се срещу Зиновий и го убива. Двамата заравят трупа му в избата.

Минало е доста време. Никой не знае къде е изчезнал мъжът на Катерина. Тя и Сергей са решили днес да се оженят. Но младата жена не е спокойна. Гнети я мисълта за убийството на Зиновий. Като че ли някаква непреодолима сила я притегля постоянно към избата — Сергей се опитва да й внуши, че не трябва да ходи често там, за да не се усъмнят хората. Идва време за черквата и Сергей и Катерина тръгват. В двора остава един мужик пияница. Той е забелязъл, че стопанката често влиза в избата и след това винаги я заключва. Той си помисля, че там са зарити бутилки с вино. Разбива катинара и влиза вътре. Вместо вино, мужикът разрива трупа на Зиновий. Ужасен, той изтичва в полицията, за да съобщи, че е намерил труп в избата на Катерина Измайлова.

Стражарите бездействуват в полицейския участък. Приставът е много обиден на Катерина, загдето не го е поканила на сватбата си. Довеждат някакъв „нихилист“ и докато го разпитват, се втурва мужикът и съобщава, че е намерил труп в избата на Измайлова.

Катерина и Сергей са се оженили и сега в градината протича сватбеното тържество. Пияни викат „горчиво“, други пеят „слава“, но на Катерина не й е весело. Тя е забелязала, че ключалката на избата е счупена. Тихо съобщава това на Сергей и двамата решават да се измъкнат тайно и да избягат. Точно в този момент влиза приставът, придружен от стражарите си. Той започва да разпитва Катерина. Нервите й не издържат, посочва избата и си подава ръцете. Докато връзват Катерина, Сергей се опитва да избяга, но го залавят. Стражарите отвеждат Катерина и Сергей.

Край голямата река спира група каторжници, спряла за пренощуване на път за Сибир. Тук са Катерина и Сергей, но в различни конвои. Всички каторжници са с окови на ръцете. Катерина все още искрено обича Сергей. Тя моли часовоя да я пусне при мъжа й, но Сергей я отпъжда грубо. Той ухажва младата каторжничка Сонетка. Катерила се измъчва повече от измяната на Сергей, отколкото от мъките на каторжническия живот. Сонетка забелязва хубавите топли чорапи на Катерина и поисква от Сергей да й ги даде. Без да се замисля, той отива и грубо ги смъква от краката на Катерина. Тя е толкова отчаяна, че дори не протестира. Тя с негодувание забелязва, че Сергей повежда Сонетка към гората и, обзета от отчаяние, се запътва след тях, но часовоят я спира. Когато Сергей и Сонетка се връщат, те започват да подхвърлят нагли подигравки към Катерина. Барабанът известява края на отдиха, след което каторжниците бавно се повдигат и тръгват. Внезапно Катерина се откъсва от групата си, спуска се към Сонетка, блъсва я в буйната река и сама се хвърля във водата. Керванът на каторжниците продължава своя път …

МУЗИКА

Появата на операта „Катерина Измайлова“ е явление, което раздвижва за дълги години духовете в музикалните среди на съветската страна. Младият 26-годишен композитор нарича своята опера „трагедия-сатира“. Той не поставя това определение заради оригиналното съчетание на двата почти изключващи се помежду си жанра, а поради успоредното развитие на музикалния материал в тези два основни плана — трагедиен и саркастичен. С еднаква сила въздействуват и двете тенденции. Трябва веднага да се подчертае, че в музиката, наред с трагедийността и сатиричната гротеска, има още силна лирика и макар и в ограничена степен, битово-жанрови епизоди, подчинени по характер на двете основни тенденции. Музиката на цялата опера сякаш е изтръгната от смисловото и емоционалното съдържание на сюжета. Сам композиторът казва: „Старал съм се да изградя музикалния език на операта максимално просто и изразително. Не мога да се съглася с мисълта, че в съвременната опера трябва да отсъствува вокалната линия. Операта преди всичко е вокално произведение и певците трябва да пеят, а не да разговарят. Затова съм изградил всички вокални партии в широка кантилена, съобразена с възможностите на човешкия глас“.

Диригентът С. А. Самосуд, пръв поставил „Нос“ и „Катерина Измайлова“, прави следната оценка на втората опера на Дмитрий Шостакович: „По своя висок драматизъм, по емоционалната си сила и виртуозността на музикалния си език, това е най-хубавото произведение от този вид, създадено през последните години в руската оперна литература. Операта е замислена и създадена като оркестрово произведение с необикновено мощно и цялостно симфонично развитие.

Цялата музика на «Катерина Измайлова» се отличава с искреност, правдивост и въздействуваща сила. Нейната лаконичност и привидна въздържаност съдържат в себе си огромна вътрешна сила. Музикалните образи са ясни, точни, ярки и релефни, изваяни с тънка психологическа проникновеност. Централният образ, естествено, е този на Катерина Измайлова. Композиторът си е поставил трудната задача да изгради от нея положителен герой.“ Шостакович казва: „В операта няма друг положителен герой освен Катерина. Всички останали действуващи лица — Борис Измайлов, Зиновий Борисович, Сергей, са най-мрачен фон на цялата безнадеждност на търговската обстановка от онези времена. Музиката на Сергей го изобличава до крайност. Това всъщност беше моята задача като композитор — да разкрия музикално същността на всеки герой. Лириката на Сергей е неискрена, книжна, театрална: неговите страдания са престорени…“ И действително Шостакович разкрива ярко, с необикновена психологическа задълбоченост трагедията на жената в страшния свят на „тъмното царство“. Тя се опитва да се бори срещу насилието със средствата на насилието. За да запази щастието си, това жадувано от нея, но илюзорно щастие, тя извършва престъпление, което изкупва жестоко с цената на собствения си живот.

Твърде трудна задача е да се споменат само епизоди и сцени в операта, които имат най-висока стойност. На първо място трябва да се изтъкнат многобройните оркестрови епизоди и интермедии, които са важни звена в музикалната драматургия на операта. В първа картина може да се посочи хоровата сцена при изпращането на Зиновий, в която се чувствува известна фаталност, макар че е написана с игрива мелодичност, с подчертан валсов ритъм в оркестъра. Втората картина е интересна с двата си контрастни епизода — първия със закачките към готвачката, и втория, в чийто център е голямата ария на Катерина. Оркестровата интермедия преди трета картина подсказва с емоционалната си възбуденост по-нататъшните драматични събития. Арията на Катерина от тази картина е изпълнена с нежна лирика, а монологът на стария Измайлов в четвърта картина разкрива отвратителната природа на стария скъперник и развратник. Четвърта картина е пълна с контрасти, смяна на ритъма и все повече засилващо се напрежение, достигащо до една от кулминациите — смъртта на стария Измайлов. В симфоничната интермедия след четвърта картина, представляваща една наситена с дълбок трагизъм пасакалия, като че ли е концентриран целият драматизъм на операта.

Необикновена изразителна сила съдържа диалогът, произнасян шепнешком от двамата влюбени в началото на пета картина. В края на картината, при убийството на Зиновий се повишава напрежението, за което допринася сцената на гризенето на съвестта, предшествуваща съдбоносния сблъсък на двамата мъже.

Извънредно силна е сцената на сватбата. Тук Шостакович нахвърля само с няколко щрихи ярки характеристики на второстепенни и третостепенни действуващи лица. На пръв поглед сватбената сцена е весела, особено епизодът с попа и пияните гости, но в музиката непрекъснато се чувствува дълбоката развълнуваност от разкриването на убийството, от гризенето на съвестта, от страха. Последната картина носи белезите на руската народна музикална драма, разкриваща на фона на общото страдание личната трагедия на Катерина, която я довежда до гибел. Най-дълбоки чувства вдъхват тъжният хор на каторжниците, песента на стария каторжник и великолепната ария на Катерина.