Книга за операта

Опера в три действия

Либрето Иван Генов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Радан, селски чорбаджия — бас

Раданица, негова жена — мецосопран

Зорница, тяхна дъщеря — сопран

Илия (Луд гидия), овчар и гуслар — тенор

Мечо, приятел на Илия — баритон

Куна, селска девойка, дружка на Зорница — мецосопран

Поп Матей — бас

Бей Осман, еничар и спахия — баритон

Кадия — тенор

Първи чорбаджия — тенор

Втори чорбаджия — баритон

Първи жътвар — тенор

Втори жътвар — баритон

Тъпанар — тенор

Жътвари, жътварки, косачи, овчари, пазванти на бея, писари на Кадията, заптиета, моми, момци, турци, народ.

Действието се развива по време на османското робство в село Султане близо до Пловдив.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Случаят с първата оперета на Парашкев Хаджиев „Деляна“ — грубо критикувана и свалена от сцената чрез административно вмешателство през 1952 г. — довежда до естествено отдръпване на композиторите от музикално-сценичните жанрове. Появилото се чувство на страх и несигурност пръв преодолява „потърпевшият“ от това вмешателство Парашкев Хаджиев. Само три години след „Деляна“ на сцената на Музикалния театър в София е поставена втората му оперета „Айка“, която спечели огромен успех, а след още две години през 1957 г. отново в Музикалния театър се състоя премиерата на първата опера на композитора „Имало едно време“ или „През девет села в десето“ по либрето на писателя Павел Спасов. Тази привлекателна и достъпна комична опера спечели широка популярност и е поставяна в почти всички български оперни театри. След „Имало едно време“ започва истинския ренесанс на българската опера, за който главна причина е освобождаването на творческите сили на композиторите от административна опека, което днес наричаме „въздействието на априлската линия“. Една година след „Имало едно време“ Хаджиев поднася на любителите на музиката третата си оперета — „Мадам Сан-Жен“, с либрето по едноименната пиеса на Викториен Сарду от Павел Спасов.

Иван Генов, известен автор на текстове за песни, който сътрудничи на Хаджиев при написването на оперетата „Айка“, предлага на композитора да напише либрето за лирико-комична опера по сюжета на стихотворението на големия български поет класик Пенчо Славейков — „Луд гидия“. Идеята на Иван Генов допада на Хаджиев и той дава съгласието си. Иван Генов разработва твърде свободно популярното стихотворение на Славейков — изменя и значително допълва сюжетното действие, вмъква нови действуващи лица и др. Той не се придържа строго към духа на Славейковата поезия и фактически стихотворението се явява само повод за създаване на либретото. Литературният текст не се отличава с блестящи качества и стиховете, макар и гладки, ритмични и удобни за музика, са твърде примитивни по своята постройка. Ценното в либретото е, че в него има действие и интересни ситуации.

Парашкев Хаджиев работи бързо, напрегнато и с голямо увлечение върху тази опера, тъй като е привлечен от народностния характер, искрената лирика и комедийността. Композиторът завършва музиката си в много кратък срок — само за няколко седмици. Първото представление на операта „Луд гидия“ се състои на 30 ноември 1959 г. по време на IV преглед на българското музикално творчество в Софийската народна опера. Операта е поставена музикално от диригента Асен Найденов, а сценично — от режисьора Драган Кърджиев. Публиката посреща топло и сърдечно новата творба на Хаджиев и операта „Луд гидия“ влиза трайно в репертоара на всички български оперни театри. Поставяна е и в различни оперни театри в Европа.

СЪДЪРЖАНИЕ

По жътва. Ранно утро. Отдалеч долита песента на ратаите и жътварите от село Султане, които идват да работят на нивите на чорбаджиите. Неколцина от жътварите спират край герана, за да утолят жаждата си. Овчарят Мечо, ратай на чорбаджи Радан, застига спрелите жътвари и им разказва за голямата свада, станала снощи в село. Гусларят Илия, аргатин у чорбаджи Радан, който отдавна е влюбен в Зорница, дъщерята на чорбаджията, снощи засвирил под чардака на девойката, та събрал цялото село. Чул чорбаджи Радан свирнята и като разбрал, че неговият аргатин Илия е влюбен в дъщеря му, се разярил страшно. Той вдигнал голяма врява: тоя Луд гидия Илия да си позволи да обикаля дъщеря му — първата мома в село! Още Мечо не е довършил разказа си, и откъм нивите се задава Илия. Момъкът пее за любовта си към Зорница. Селяните обичат Илия, защото той ги весели с гуслата и с песните си, и сега го посрещат радостно и сърдечно. Мечо се страхува да не би да се случи нещо лошо на Илия, тъй като чорбаджи Радан снощи се заканил, и започва да убеждава приятеля си да се откаже от Зорница: та де се е чуло и видяло чорбаджия да даде дъщеря си за жена на прост овчар! Обаче гусларят Илия е на друго мнение — той ще се бори за своята любов. Жътварите обещават на Илия да му помагат във всичко и заедно тръгват към нивите. Дотичва запъхтяната Куна, изгората на Мечо, и спира своя любим. Куна също е ратайкиня на чорбаджи Радан. Сега тя бързо казва на младия овчар да намери Илия и да го доведе, защото Зорница иска да го види. Мечо й посочва накъде е тръгнал Илия и двамата хукват да го гонят. Идва Зорница и оплаква нещастната си съдба, баща й я принуждава да се раздели с любимия си.

Когато Илия идва, Зорница с мъка му разказва за гнева и поръката на баща си. Тя го моли да се разделят. Илия започва да утешава девойката. В този момент пристига чорбаджи Радан с двама други чорбаджии. Като вижда дъщеря си пак с Илия, отново обладан от гняв, той грубо нахоква Зорница и я праща в къщи, на Илия чорбаджията нарежда да се махне веднага от селото и никога да не се среща със Зорница. Той дори заявява, че по-скоро ще даде дъщеря си на турчин, отколкото на аргатина като него. Свадата е привлякла селяните от нивите. Те се възмущават дълбоко от думите на чорбаджията. Илия обаче не се страхува от заплахите на Радан и смело му отговаря — нека само посмее да даде Зорница на турчин, пък после ще види какво ще стане; след това момъкът запява шеговита песен. Радан вбесен се заканва да се оплаче от него на кадията, но Илия сякаш напук свири на гуслата и пее. Песента му увлича селяните, които заиграват весело хоро.

В дома на чорбаджи Радан. Отчаяната Зорница моли майка си да й помогне. Майката добре разбира мъката на чедото си; тя някога също е обичала беден момък, но баща и насила я задомил за чорбаджи Радан. Кадията на село Султане идва у Раданови да търси бей Осман, който снощи е отседнал тук. Когато беят излиза от къщи, Кадията му съобщава с радост, че по повелята на султана Осман вече е владетел на селото и че документите са изготвени. Кадията си позволява да попита бей Осман коя е причината за голямата щедрост на султана към него. Тогава бей Осман разказва, че в една битка турците били разбити и той заедно със своите еничери успял да спаси султана от явна смърт. За тоя му подвиг в знак на благодарност султанът му дал цялото село Султане. Любопитният Кадия обаче не се задоволява само с този отговор. Сега той запитва за рода на бея. С болка на душата си Осман разказва: откак се помни, той все е бил боец-еничарин, после станал спахия, но и досега не знае вито рода си, нито от къде е. Аллах му бил оставил един единствен знак — една муска от кажа, която е написана на непознато писмо и е белязана с незнаен печат. Беят напразно питал учени сирийци, гърци-граматици и знахари-персийци. Нито един от тях не могъл да разчете писмото. Кадията казва, че в село Султане има един стар поп-граматик на име Матей, който може би ще може да разчете написаното на муската. Осман веднага изпраща своя пазвантин да доведе поп Матей. В това време идва чорбаджи Радан заедно с двамата си приятели и се оплаква на Кадията от Илия — Луд гидия, който размирява селото. Чорбаджиите настояват Илия да бъде осъден да напусне селото, защото подбужда селяните да не работят на чорбаджийските ниви. Кадията обещава да осъди още днес Илия и отпраща чорбаджиите. Щом остава насаме с бея, Кадията му разкрива истинската причина за гнева на Радан — Илия обича дъщеря му. Сега Кадията сам не знае как да постъпи и иска съвет от бея: ако осъди Илия, народът ще бъде недоволен, защото обича своя гуслар, ако пък го оправдае, ще си навлече омразата на чорбаджиите. Беят, без да му отговори направо, му казва: „Дори в свитата на Сюлеймана, състояща се от първи храбреци, има и певци, които с песни делата му прославят … Осъдиш ли певец, ще сториш грях…“ Кадията си тръгва доволен; той е разбрал доброто разположение на бея към гусларя и решава да оправдае Илия.

Идва поп Матей. Беят го посреща с вълнение и му подава муската си, като го помолва да я разчете. Попът веднага вижда, че „муската“ е написана на български, а печатът е на църквата на село Султане. Беят е разтревожен — нима гяурите имат четмо и писмо? Величествено и с достойнство поп Матей разказва на Осман славното минало на поробения народ: „Българите са имали боляри, царе и учени мъже-знахари, войска напета и царство върху три морета.“ Осман с нетърпение го пита какво пише на муската. Поп Матей му казва, че трябва да провери в старите църковни книги и тогава ще му отговори. Тежко предчувствие започва да гнети бея: „Нима и аз съм гяурин?“ Размишленията му са прекъснати от чорбаджи Радан. Той моли бея да прогони Илия, но Осман не иска да се намесва в спора между чорбаджиите и гусларя, зад когото стои цялото село. В този миг край тях минава Зорница. Беят остава като захласнат от нейната красота — той никога не е виждал такава хубава девойка. Чорбаджи Радан веднага забелязва възторга на турчина от хубостта на Зорница и решава да се възползува от това. Той предлага на бея дъщеря си за жена при условие, че прогони гусларя завинаги от селото. Преди още Осман да отговори, Зорница донася кафе за госта и баща си. Радан веднага й представя бея и й нарежда да му целуне ръка, тъй като той ще бъде бъдещият й мъж и повелител. Думите на Радан поразяват девойката. Отчаяната Зорница сърцераздирателно моли баща си за милост, но той е непреклонен. Влюбеният в нея Осман започва да увещава девойката в красотите на бъдещия им живот. Зорница се окопитва и смело заявява, че тя обича друг, и избягва. Чорбаджи Радан успокоява Осман: той ще принуди дъщеря си да изпълни волята му. Отдалеч се дочуват виковете на Тъпанаря, който оповестява, че скоро ще започне съденето на Илия. Радан веднага се отправя към мястото на съда, за да присъствува като обвинител на Луд гидия. Осман решава да прогони гусларя от селото, тъй като това е начинът да спечели Зорница за себе си.

Селският тъпанар е тръгнал из село и приканва народа да се събере под стария чинар на мегдана. Там старият Кадия ще съди Илия. Зорница е изказала мъката си на приятелката си Куна, която търси Мечо, за да го помоли да спаси дружката й. Като чува за намеренията на чорбаджи Радан да омъжи дъщеря си за турчина, Мечо възмутен обещава да помогне на Зорница. Народът започва да се събира на мегдана. Селяните неспокойно и унило споделят помежду си за съдбата на гусларя. Идва Кадията, придружен от селските чорбаджии. Съдът заема местата си под сянката на големия чинар. Кадията заповядва да доведат обвиняемия. Заптиетата водят вързания Илия. Чорбаджиите започват своите обвинения. Илия — Лудият гидия, размирява раята и ратаите не искат да работят на чорбаджийските ниви. Затова те настояват да бъде прогонен от селото. След това Кадията дава думата на Илия. Гусларят казва, че той никога никого не е заплашвал и никому зло не е сторил. Напротив, като аргатин той е умножил стадото на чорбаджията си. Истината е, че Радан иска да го прогони, защото обича дъщеря му. Народът потвърждава думите на гусларя. Сега Кадията поисква да чуе свирнята на ратая и сам да се увери как с гъдулката си момъкът може да разиграе всичко живо. Той заповядва да го развържат и да му дадат гуслата.

Илия само това чака: гусларят засвирва така хубаво и весело, че разиграва всички. Даже и Кадията не може да се въздържи и заиграва, а след това и чорбаджиите. Най-после Илия спира и доволният Кадия го оправдава. Народът изказва радостта си от справедливата присъда, а Илия сърдечно благодари на Кадията. В този момент идва беят. Той заповядва да вържат Илия и да го прогонят от селото. Заптиетата се спущат към гусларя и в сборичкването скъсват ризата му. Беят с удивление вижда на гърдите на момъка същата муска като своята. Той с едно замахване на ханджара си отрязва муската на Илия и я подава на поп Матей. Осман с вълнение очаква отговора на свещеника. Поп Матей спокойно съобщава пред всички: едно време овчарят Борил от тяхното село имал двама синове — Слав и Илия. По-големият, Слав, бил взет от турците като кръвен данък. Този Слав сега е пред тях — това е Осман бей, а гусларят Илия е неговият брат. Всички са дълбоко развълнувани. В този момент се втурва Зорница. Тя се хвърля пред краката на бея и го моли да освободи Илия, а в замяна на това тя ще стане негова жена. За нейно голямо учудване Осман нежно я повдига и я завежда до Илия, когото сам развързва. Настава обща радост. Щастливият Илия прегръща и Зорница, и намерения си брат. Беят също така се чувствува щастлив — най-после той е открил кой е. Сега чорбаджи Радан е принуден да даде съгласието си за сватбата на Зорница и Илия. Народът честити радостно на всички. Най-неочаквано на мегдана се втурва Мечо заедно с група овчари и с високо вирнати криваци. Мечо нарежда на овчарите да заловят бея и извиква на Илия да бяга. Това внася още по-голямо оживление. Селяните се присмиват на закъснялата помощ на Мечо. Илия поканва цялото село на сватбата си със Зорница.

МУЗИКА

Операта „Луд гидия“ от Парашкев Хаджиев е произведение, предназначено за най-широките слушателски кръгове. Със свежия си мелодически и достъпен музикален език, с популярния си сюжет и със здравата си връзка с народното звукотворчество операта е придобила голяма привлекателност. „Луд гидия“ е значителна крачка напред в творческото развитие на композитора по отношение на no-предишните му музикално-сценични произведения. Тук е изградено едно стройно драматургично развитие на музикалното действие и музикалните образи, особено тези на главните действуващи лица; те са ярки и релефни. Музиката на операта има голяма завладяваща сила, но най-силни са лиричните сцени. Също така в многобройните комични сцени и епизоди композиторът е проявил голяма изобретателност и изтънчено чувство за хумор.

Операта започва с весела сцена, изградена в ярък народностен дух. Тук Мечо разказва за свадата между Илия и Радан, с което се подготвя появата на главния герой на операта. Влизането на Илия е дадено оригинално — с имитация на свирене на гъдулка. След това гусларят пее своето кратко, но силно лирично и наситено с дълбоко чувство ариозо, изградено върху темата на главния герой. Много остроумие има в сцената между Куна и Мечо. Шеговитата, в народен ритъм мелодия характеризира сполучливо двамата весели млади хора. Един от най-силно въздействуващите моменти в първо действие е голямата сцена на Зорница и Илия. Тя започва със смирената и поетична молитва на Зорница, която в средния дял става страстно патетична. (Средният дял на молитвата е изграден върху темата на Зорница, която играе важна роля в драматургичното развитие.) След това идва големият и наситен с дълбоки чувства дует. Финалната сцена на първо действие е весела и оптимистична въпреки напрегнатия до известна степен епизод при появата на чорбаджи Радан. Хороводната иронична песен на Илия, с която той отвръща на заканите на чорбаджията, е наситена с много бодрост и нейното радостно настроение се предава на всички.

Второто действие започва с кратко оркестрово встъпление, в което се долавя някакво напрежение. То сполучливо въвежда в атмосферата на сцената между разтревожените от решението на чорбаджи Радан майка и дъщеря. Влизането на кадията носи свеж аромат с интересната си ориенталска звучност. В следващата сцена е обрисуван живо и убедително Осман бей, чиято музикална характеристика, сурова и ярка, разкрива горещата натура на турчина. В краткото си ариозо поп Матей изпъква като мъдър, сериозен и горд човек, който обича и знае как да защити своя народ. Интересна е и сцената между бея и Зорница. Тя започва с ариетата, с която турчинът изказва възхищението си от красотата на девойката и се мъчи да я убеди в щастливия й живот с него. В отговора на Зорница, изграден върху нейната тема, са примесени молбата и твърдата решимост на девойката. Финалът на действието е напрегнат. Особено силно въздействува краткият, но страстен изблик на бея, в който той разкрива обхваналите го чувства.

Интересната песен на Тъпанаря и сцената между Мечо и Куна представляват своего рода въведение към трето действие. Песента на Тъпанаря е написана в духа на хороводните народни песни. Сцената между веселата двойка Мечо и Куна е изградена върху познатите от първо действие мелодии от техните партии, но тук в музиката се чувствуват и тревожни нотки. Третото действие започва с напрегнатата и наситена със скръб сцена, изразяваща настроението на народа, който се страхува за съдбата на своя любим гуслар. Забележителната сцена на съденето е написана в български и ориенталски дух; напрежението постепенно се разведрява и сцената завършва с истинско веселие. Тук хората са написани в разнообразните ритми на народния танцов фолклор, като са използувани и оригинални ритми на най-популярните турски танци. След този силно въздействуващ и пълен с настроение епизод при появата на турците отново се създава драматично напрежение. Темата на Зорница прозвучава по нов начин и много убедително, когато девойката решава да направи саможертва, но да спаси любимия си. След мъдрите слова на поп Матей идва щастливата развръзка, която донася радост. Втурването на Мечо и овчарите повишава още повече веселото настроение. Операта завършва с жива и оптимистична масова сцена.

Опера в пет картини

Либрето Петър Филчев

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Куцар, ратай на мелницата — бас

Албена, негова жена — сопран

Нягул, мелничар — баритон

Сенебирски, син на богат чифликчия — тенор

Хаджията — бас

Дядо Власю — тенор

Савка, приятелка на Албена — мецосопран

Първа махленка — сопран

Втора махленка — мецосопран

Кръчмар — без пеене

Селяни, селянки, другоселци, стражари, мливари и др.

Действието се развива в едно българско село през първото десетилетие на нашия век.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Щастливото увлечение на Парашкев Хаджиев по музикално-сценичните жанрове след големия успех на операта „Луд гидия“ се превръща в истинска творческа страст. Първата творба, която композиторът написва след „Луд гидия“, е веселият и жизнерадостен балет „Сребърните пантофки“, по либретото на Банчо Банов, създадена специално за Варненската народна опера, чиято премиера се състои през 1961 г. и веднага след това е поставена и в Музикалния театър в София. По време на подготовката на балета във Варна Парашкев Хаджиев се запознава с предложеното му от Петър Филчев (1932) либрето по сюжета на драмата на Йордан Йовков (1880–1937) „Албена“. Идеята да напише опера по сюжет на Йовков се харесва на Хаджиев и той дава съгласието си. Същевременно композиторът не само предявява някои изисквания към младия автор на либретото, но и сам взима дейно участие при окончателното му завършване.

„Албена“ е първата драма на големия български писател, поставена в Народния театър през 1929 г. В нея авторът подлага на критика някои страни от живота на село, като използува една истинска случка, станала през първото десетилетие на века. При преработката на драмата в оперно либрето Петър Филчев се старае да предаде съдържанието й в необходимата за това сбита форма. Придържайки се към основната сюжетна линия, либретистът премахва някои от второстепенните действуващи лица, за съжаление и някои от най-колоритните, очиства съдържанието от неважни подробности и успява да изгради стройно либрето. Петър Филчев прави някои съществени изменения, и то твърде сполучливо, например: във финала Нягул признава вината си не чак след арестуването на Албена, както е в драмата, а веднага след убийството на Куцар и не той тръгва след задържаната Албена, а Албена смело съпровожда своя любим. Добавена е една картина — в кръчмата — и това придава по-голяма действеност на сюжета. Образите в либретото са леко идеализирани и им е предадена по-голяма човечност. Трябва да се изтъкне, че либретистът успява да предаде много точно настроението на Йовковата драма.

Парашкев Хаджиев работи с голямо желание и в процеса на работа нанася нови поправки, допълнения и съкращения. Върху тази си опера Хаджиев работи сравнително по-дълго. Обикновено неговият творчески процес е много кратък и напрегнат.

Операта „Албена“ е написана за Варненската народна опера. Премиерата й се състои на 2 ноември 1962 г. под диригентството на Недялко Недялков. Режисурата е дело на Николай Николов и се посреща от публиката възторжено.

СЪДЪРЖАНИЕ

В мелницата. Мливари от съседните села са дошли да смелят житото си. Посреща ги мелничарят Нягул, а ратаят на мелницата Куцар пренася чувалите. Той така леко вдига пълните с жито чували, че всички другоселци се удивляват на огромната му сила. Наближава пладне. Албена, жената на Куцар, идва да донесе обяда на мъжа си. Сенебирски, богатият чифликчийски син, отдавна харесва хубавицата Албена. Сега той я пресреща и започва настойчиво да й говори за любовта си. Той я увещава да напусне селото и да тръгне с него в Сенебир. Обаче Албена не се поддава на привлекателните му обещания, нито на заплахите му и го отблъсва. Идва Куцар, който взима храната от жена си и я изпраща веднага да се прибере в къщи. Сега Сенебирски се опитва да привлече Куцар за работник в своя чифлик, като дори му обещава да му даде къща. Обаче Куцар решително отказва. Раздразнен от неуспеха си, Сенебирски разкрива на Куцар, че Албена го мами с Нягул. Той добавя, че всяка вечер, когато мелничарят Нягул го изпраща при конете в полето, жена му идва тук, за да се срещне с любовника си. Думите на чифликчията поразяват като с гръм бедния Куцар. Той е толкова изненадан, че не може да повярва. Обаче, като се окопитва, ратаят се нахвърля срещу Сенебирски и го обвинява в клеветничество. Озлобеният Сенебирски продължава да настоява и казва на Куцар, че Албена и тази вечер ще дойде тук в мелницата при Нягул. Разяреният Куцар се нахвърля срещу Сенебирски, който уплашен избягва. Отдалеч долита песента на Албена. Куцар все още не може да повярва и си повтаря непрестанно „лъжа е туй“.

В стаята. Същата вечер. Нягул очаква Албена. Той силно и искрено обича младата жена. Нягул е разяждан от съмнения и колебания. Какво да прави? Дали да избяга с Албена, или да премахне Куцар? Любовта му не му дава покой, но младият мъж няма сили да направи решителната крачка, за да бъде любимата му само негова. Идва Албена. Тя разказва с тревога за срещата си със Сенебирски и за заплахите му. Нягул също е неспокоен. Той я предупреждава да бъде внимателна, защото в селото вече са започнали да се носят лоши приказки за нея. Албена пламенно му говори за своите чувства и кара Нягул да избягат заедно; тя мечтае за създаването на свой дом, в който да бъдат спокойни. Внезапно в стаята влиза Куцар и сварва жена си в прегръдките на Нягул. Разярен, ратаят изгонва Албена; в душата му се е надигнала вълна от ярост и обида. Куцар със страшна болка на сърцето упреква Нягул за подлостта и с пресекващ от вълнение глас му казва, че ако не е ял неговия хляб, щял да го убие.

В селската кръчма. След няколко дни. Влиза мрачният и замислен Куцар. Той отказва да седне при шумната компания на Сенебирски. Тогава чифликчията му подхвърля мръсна закачка за жена му. Куцар със заплахи се хвърля към него. Идва Хаджията, който с възмущение упреква пиещите селяни. Той ги заплашва, че ще ги постигне мор по добитъка и градушка по нивите, загдето пиянствуват през страстната седмица. Дядо Власю, подкрепян от пийналите селяни, отвръща с хапливи подигравки на заплахите на Хаджията. Влиза Нягул и изпъжда Сенебирски и компанията му от кръчмата. Хаджията анатемосва „безбожниците“. В кръчмата остават Нягул и Куцар сами. Нягул се опитва отново да подчини Куцар. Той го кара да отиде в мелницата при чувалите, а после и при конете. Отначало Куцар стои безучастно, но като чува, че Нягул го праща отново при конете, е обхванат от силна ярост и чувство за мъст. Той се хвърля към своя господар и само намесата на кръчмаря не му позволява да го убие. Нягул се убеждава, че Куцар вече няма да се върне на работа, и го изпъжда. Куцар си тръгва с люта закана.

В къщата на Куцар. Същата вечер. След случката в мелницата Куцар е забранил на Албена да излиза от къщи. Две махленки са дошли да споходят Албена и да научат някоя клюка. Но в стаята няма никой. Те одумват Албена, че изоставила къщата си, а гледала само да се харесва на чуждите мъже. Идва приятелката на Албена — Савка, която се скарва и изпъжда махленките. Влиза дълбоко разстроената Албена. Савка се опитва да я разтуши. Завръща се Куцар и Савка, като вижда мрачния му вид, уплашена си отива. Куцар е дълбоко развълнуван след новата свада с Нягул в кръчмата. Той заплашва Албена, че ще я убие и се заканва на Нягул, да го издаде, задето е продавал крадено жито. Куцар също казва, че ще разкаже на цялото село за нейната измяна. Албена заплаква. При вида на сълзите й Куцар се усмирява. В изблик на обич той започва да я успокоява, като й казва, че още сега ще напуснат селото и ще отидат да работят при Сенебирски; там ще живеят спокойно, ще работят и ще им бъде добре. Но светлите му мисли са за кратко, отново у него избликва мъката и обидата. Мъката го е поболяла. Отпаднал, Куцар се прибира в стаята си. Албена изпада в мрачен размисъл. При нея се промъква Нягул. На стреснатата жена той казва, че не може да живее без нея. Албена го моли да си отиде; разказва му за гнева и заканите на Куцар. Накрая Албена разказва на Нягул за намеренията на Куцар да се преместят в Сенбир. Нягул загубва контрол над себе си и се спуска към стаята на Куцар. Напразно Албена иска да го спре; той я изблъсква. Албена пада без чувства на земята.

След убийството на Куцар Нягул се е предал. За да запази Албена от хорските приказки, той е обяснил престъплението си със страх, че ще бъде издаден за краденото жито. Албена и Савка се връщат от погребението на Куцар. Напразни са усилията на Савка да утеши приятелката си. Сенебирски, който неотстъпно следи Албена, щом вижда, че тя остава сама, отново й предлага любовта си. Тя с презрение отблъсква предложението му и си отива. Разяреният Сенебирски, загубил всякаква надежда да спечели любовта на Албена, решава да си отмъсти. Пред всички той разкрива истинската причина за убийството на Куцар. Събраните селяни, подстрекавани от заплахите за „божие наказание“ на Хаджията, сипят клетви срещу Албена. Изведнъж Албена излиза от къщи и без да се страхува, извиква пред всички, че наистина има вина: тя е обичала Нягул и грешната й любов го е направила убиец. Всички остават като онемели. В този момент стражарите водят към затвора в града Нягул. Албена се хвърля в прегръдките му и иска да тръгне с него, за да сподели участта му. Сега всички — и стари, и млади — разбират чувствата на Албена и й прощават. Те искат да остане при тях в селото. Албена е трогната от добротата на хората. Младата жена топло се прощава с всички и тръгва след своя любим.

МУЗИКА

Въпреки че Албена е първото произведение на Парашкев Хаджиев в областта на сериозната драматична опера, то притежава високи художествени достойнства и заема определено място в съвременната българска оперна литература. „Албена“ е изградена с богати изразни средства, наситена с вълнуващи чувства и е голямо завоевание в творческото дело на композитора. Тук Парашкев Хаджиев, както и в другите си опери, се е стремил да бъде достъпен, но мелодичната линия е по-завършена, музикалните мисли са по-дълбоки и изобщо цялата музика притежава по-въздействуваща сила. Композиторът е постигнал забележителен успех по отношение на музикалните характеристики на главните персонажи. Всички музикални образи са обрисувани ярко и в духа на Йовковия първообраз. Хармоничният език е богат, оркестрацията — плътна и цветиста. В „Албена“ оркестърът играе най-важна роля в драматургично отношение.

Операта започва с оркестрово встъпление, изградено върху темата на главната героиня. Това е красива и разгърната в чисто народен дух мелодия, след която едно алегро въвежда в първия мъжки хор на другоселците. Сцената пред мелницата (в която всички се учудват на невероятно силния Куцар), включваща и неговия разказ, създава вярна характеристика на главния герой. Куцар е силен, честен, наивен и малко глуповат, но добър и сърдечен човек. Разказът му е изпълнен с човечност и представлява един от ценните епизоди в произведението. Сцената между Албена и Сенебирски, макар и на пръв поглед да създава впечатление за някаква лека непретенциозност, всъщност съдържа чувство на скрита тревожност.

И действително, след като Куцар отпраща жена си (в оркестъра зазвучава тревожно ритмичната фигура от темата на Куцар), започва завръзката на драмата.

Във втора картина драматичното напрежение нараства неимоверно много. В арията на Нягул, както и в цялата сцена между него и Албена, се долавя напрегнатост и неизяснено вълнение. В тази картина композиторът се показва като творец, който дълбоко чувствува психологическите преживявания на своите герои. Най-лиричният и поетичен момент от арията на Албена внезапно е прекъснат от пристигането на Куцар. Това не е само драматургически ефект, а и истинска кулминация на драматичната наситеност. Финалът на картината създава необходимото настроение, подсказващо бъдещото трагично развитие на действието.

Трета картина започва с кратко и енергично встъпление, което довежда до мъжкия хор на веселящите се със Сенебирски селяни в кръчмата. След влизането на Куцар драматичната наситеност в музиката нараства, особено след репликите на пияния Сенебирски за изневярата на Албена. Куцар отново бива обхванат от жестоката и смазваща го мъка, предадена убедително в музиката. В епизода на заплахите на Хаджията и подигравките на дядо Власю се получава някакъв отдих, въпреки че в музиката няма подчертана контрастност. Във финалната сцена — новата разпра на Куцар и Нягул — тревожността се увеличава. Тук Нягул разбира, че Куцар е по-опасен, отколкото той е смятал и че неговата любима не е в безопасност при мъжа си. Композиторът вече създава психологическата подготовка на фаталното решение, което по-късно Нягул ще вземе.

Най-силната картина е четвъртата. Тя започва с епизода на двете махленски клюкарки. Въпреки лекия характер на музиката вече получилата се тежка и напрегната атмосфера не се просветлява. Сцената с клюкарките като че ли кара слушателите с още по-голямо напрежение да очакват развитието на събитията по-нататък. Много сила съдържа сцената между Албена и Куцар, в която се разкрива главно неговото желание за отмъщение, тегнещо на душата му. С истинско проникновение Парашкев Хаджиев е съумял да даде убедително голямата амплитуда на душевните колебания на Куцар — от душащата го жажда за мъст до изблиците на любов към жена му; сполучливо е разкрит неговият стремеж за преодоляване на мъката, копнежът му за спокойно щастие. Тук също така задълбочено е предадена и душевната борба у Албена — любовта, страхът и чувството на виновност за станалото. Кулминацията на цялата опера е моментът, когато Нягул решава да премахне Куцар. Това е един дует, наситен с много емоционалност и дълбок психологизъм.

Петата картина също започва с въведение, изградено върху темата на Албена. То води до диалога между Албена и Савка. В музиката на този интересен момент личи не само разкаянието на Албена, защото тя съзнава, че е станала причина за смъртта на мъжа си, но и тревогата й за съдбата на задържания Нягул. В такъв психологически момент новото предложение на Сенебирски към Албена прозвучава като кощунство. Тук се допълнят последните щрихи от характеристиката на чифликчийския син — носител на най-низки морални качества. Сцената на проклятието на народа към Албена е напрегната, но затова пък като рязък контраст тук прозвучава дръзкото й признание. Сега вече музиката просветлява и идва до своя жизнеутвърждаващ завършек. Особено удачен е моментът, когато Албена запява пред всички на вързания Нягул мелодията от втора картина, напомняща за техните мечти за щастие. Финалът на операта е светъл, изграден върху величествено разгърнатата тема на Албена.

Музикална драма в две части

Либрето Иван Генов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

През 1944 година

Полковник Боляров, жандармерист — бас

Елена, учителка — мецосопран

Емил, партизанин — тенор

Поручик Гърдев, адютант на Боляров — баритон

Възрастен партизанин — бас

През 1923 година

Поручик Боляров — тенор

Елена — сопран,

Бащата на Елена — бас

Генералът — баритон

Мери — сопран

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Топлият прием от страна на публиката и критиката на трите първи опери на Парашкев Хаджиев, както и високите награди, с които бива удостоен (за „Луд гидия“ получава Димитровска награда, а за „Албена“ — наградата на Съюза на българските композитори), са творческо удовлетворение за композитора. Той отново започва да търси сюжет за опера, но сега вече иска да излезе от битовата тематика, върху която са и трите му произведения от този вид. В началото на шестдесетте години съвременната тема все още не е намерила място в българското оперно творчество. Първата опера на съвременна тема е „Антигона 43“ от Любомир Пипков, поставена за пръв път през декември 1963 г. Когато Иван Генов предлага на Парашкев Хаджиев либретото си на „Юлска нощ“, написано върху сюжета на неиздадената му драма „Септемврийска балада“, композиторът с радост се съгласява да напише опера върху него.

Либретото на Иван Генов представлява добра основа за съвременна драматична опера. Действието се развива през една юлска нощ на 1944 г., а чрез ретроспекции в него са отразени и трагичните събития, станали в България след жестокото потушаване на Септемврийското въстание през 1923 г. По този начин в сюжета са залегнали два от най-тежките моменти от близкото минало на България. Независимо че действието се развива в камерен план, при участието само на няколко действуващи лица, в произведението се чувствува силата на конфликта и мощта на стълкновението между борещия се народ и фашизираната власт… Парашкев Хаджиев работи бързо и напрегнато върху тази своя първа опера на съвременна тематика и я завършва в извънредно кратък срок.

Първото представление на „Юлска нощ“ е във Варна на 15 юли 1964 г. под диригентството на Недялко Недялков и с режисьор Бохос Афеян.

СЪДЪРЖАНИЕ

Юли. 1944 година. Кабинетът на полковник Боляров. Разпитът на току-що заловените партизани е излязъл безрезултатен. Полковникът дава нареждането си — ако партизаните не проговорят, да бъдат разстреляни още тази нощ. При полковника влиза непозната посетителка. Боляров с изненада открива, че това е Елена, която не е виждал вече двайсет години. Пред двамата изникват спомените от миналото…

Септември 1923 година. Канцеларията на поручик Боляров в казармата. Поручикът очаква с вълнение посещението на Елена. Той знае, че девойката идва при него, за да моли милост за своя арестуван баща. Завладян от нейната мила наивност и скромност, поручикът решава с риск да загуби пагоните си да се опита да спаси бащата на Елена, задържан като участник във въстанието.

Същият ден в затворническата килия. Поручик Боляров е довел Елена, за да се види с баща си. Изнемощял от изтезанията при разпитите, старият учител умира в ръцете на дъщеря си. „Върви с бедния народ“ са последните думи на учителя към неговата дъщеря.

След няколко седмици. В квартирата на поручик Боляров. Съкрушената и останала сама в света Елена е повярвала в искреното желание на поручика да помогне на баща й. Тя се надява, че дружбата с поручик Боляров ще й донесе спокойствие, но тази дружба само е увеличила нейните страдания. Елена разбира, че мисълта за загиналия й баща ще стои винаги между нея и поручика — убиец на баща й. Напразно Боляров уверява Елена, че я обича и че е готов заради нея да се откаже от военната си служба. Елена решава да скъса с него и избягва.

Същия ден. В канцеларията на поручик Боляров. Поручикът действително си е подал оставката. Внезапно идва Генералът, който е научил за решението на Боляров. Отначало с подигравки, а после и със заплаха той принуждава поручика да изтегли оставката си. Генералът не може да допусне един офицер да се ожени за дъщерята на участник във въстанието.

1944 година. В кабинета на полковник Боляров Елена разказва на полковника колко е страдала от раздялата им, макар сама да я е пожелала. Тя му признава, че неможейки да устои на любовта си, отново го е търсила.

Декември 1923 година. Пред къщата на поручик Боляров. Елена е дошла да търси поручика в София. Тя идва пред къщата му, но от прислужничката узнава, че тази вечер Боляров се сгодява за дъщерята на Генерала.

Юли 1944 година. В кабинета на полковник Боляров. След като е загубила баща си и своята любов, Елена е намерила смисъла на живота си в грижите за отглеждането на своя син, който е син и на Боляров. Противоречиви чувства изпълват душата на полковника. Радостта от вестта, че има син, е помрачена от мисълта, че този негов син е комунист и партизанин. Сега младежът е заловен и затворен тук при него. Днес Елена е дошла да моли за освобождаването на сина им, също както преди 21 години го е молила да освободи баща й. Боляров решава с цената на всичко да върне сина си в своя собствен свят.

Юли 1944 година. В кабинета на полковник Боляров. Баща и син стоят изправени един срещу друг. Сблъскват се двама души, представители на два различни свята, двама души с различни мирогледи. Емил е дълбоко потресен, когато разбира, че е син на народния палач полковник Боляров. Той хвърля тежки упреци към майка си, но после, обхванат от нежност, я моли да му изпее песничката, с която го е приспивала като дете. Всички старания на Боляров да отклони Емил от убежденията му отиват напразно. Изпаднал в изстъпление от твърдостта и непреклонността на Емил, Боляров изпъжда грубо Елена и дава нареждане Емил да бъде убит. Елена е чула заповедта за разстрела, приближава се тихо, взима оставения на масата пистолет на Боляров и без колебание застрелва народния палач …

МУЗИКА

Музиката на „Юлска нощ“ се различава коренно от музиката на предишните опери на Парашкев Хаджиев. За вярното изобразяване на силно драматичния сюжет се е наложило композиторът да използува съответен музикален език. Тук вече е напълно елиминирано онова народностно звучене, основаващо се на интонационно-ритмичните елементи на фолклора, така подходящо за оперите на битови сюжети. Необходимо е обаче веднага да се добави, че музиката на „Юлска нощ“ в никакъв случай не е загубила своя национален облик, който е по-обобщен, по-сдържан и дискретен.

Музикалният език на „Юлска нощ“ е по-съвременен, изграден с по-сложни изразни средства, с остри звукови съчетания. Преобладават речитативът и мелодичната декламация, без да е омаловажена кантилеността, особено в лиричните моменти. На оркестъра е поверена най-важната функция в музикално-драматургичното развитие на операта. Композиторът е използувал няколко ярки теми, на които е възложил водещи задачи. Лайттемите почти не се появяват във вокалните партии, а са използувани като богат източник за създаване на необходимата за развитието на действието звукова среда. Така например оркестровото встъпление на операта рисува тревожната и героична обстановка, при която се развиват събитията през фаталната юлска нощ. Нейната тема е намерила широко развитие в операта, но само в картините развиващи се в кабинета на полковника.

Ярки и въздействуващи са музикалните образи на главните действуващи лица. Макар и ролята на Емил да е сравнително малка, неговият образ е най-силен и най-релефен. Боляров и Елена също така имат в операта своя индивидуална характеристика и в сравнение с либретото са значително no-обогатени. Техните музикални образи разкриват по-широка душевност у двамата герои, които не са схематично обрисувани като чисто положителни и отрицателни.

Цялата музика на „Юлска нощ“ е наситена с много драматично напрежение и има силно емоционално въздействие.

Комична опера в три действия

Либрето Павел Спасов и Светозар Донев

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Масларски, богат земевладелец — баритон

Масларска, негова жена — мецосопран

Евгения, тяхна дъщеря — сопран

Д-р Христо Конев, ветеринарен лекар — тенор

Чунчев, банков чиновник — баритон

Любенов, учител по пеене — тенор

Бубев, просбописец — бас

Тасо Кокичков, учител-пенсионер — баритон

Христина, учителка — сопран

Фанка, учителка — мецосопран

Фъргова, учителка-пенсионерка — мецосопран

Фъргов, неин мъж — баритон

Лазаринка, прислужничка у Масларски — сопран

Свещеник, клисар, кум, кума, фотограф.

Действието се развива в малък провинциален град през 30-те години на нашия век.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Преди да е изминала една година от премиерата на „Юлска нощ“, Парашкев Хаджиев завършва следващата си опера. След написването на напрегнатата драма композиторът е почувствувал нужда да създаде нещо по-весело и жизнерадостно. Сега той отново се обръща към българското литературно наследство и открива това, което търси, пак у Йордан Йовков. Големият писател е написал своята единствена комедия „Милионерът“ през 1930 г., по един действителен случай, станал в град Добрич (Толбухин) в началото на века. В комедията си той осмива различни страни от еснафския морал: алчност, кариеризъм, политиканство, ниска нравственост и др. Писателят е преместил времето на действието с няколко десетилетия по-късно, тъй като е използувал за прототипи на главните си герои участниците в истинската случка. Либретистите — писателят Павел Спасов и режисьорът Светозар Донев, са запазили основния замисъл на Йовковата комедия и са я пригодили умело за музикално-сценично произведение. Либретото е изчистено от много подробности. Неговите автори са го сбили от четири в три действия и са подсилили изобличително-сатиричния му характер, като често са прибягвали до пародията и гротеската. В либретото са направени няколко изменения и са придадени нови черти на някои от главните герои. Така например тук милионите са измислени, докато в комедията на Йовков действително се е получило милионно наследство, но недоразуменията изникват само поради съвпадението на имената. В пиесата Евгения е мила послушна девойка, а тук е превърната в двигател на действието — тя накарва банковия чиновник да пусне слуха, че докторът, за когото не й дават да се омъжи, е получил наследство.

Либретистите са създали текста с бързо развиващо се действие и майсторски водена сценична интрига. Парашкев Хаджиев с желание се заема с написването на музиката и операта „Милионерът“ излиза на сцената на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“ под първоначалното си заглавие „Пет милиона и нещо отгоре“ на 7 март 1965 г. Диригент е Виктор Райчев и режисьор — Светозар Донев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Хол в къщата на Масларски. Старият чифликчия Масларски иска да се кандидатира за кмет на града. За да прояви обществена дейност и си спечели популярност, той е събрал някои от по-видните граждани на градчето и им предлага да основат градски хор. Идеята се харесва на всички и веднага започват да подбират хористите. За певиците въпросът е лесен: това ще бъдат дъщерите на присъствуващите и всички кандидатки за женитба. При подбора на мъжете обаче те стават по-взискателни. Хористите трябва да са подбрани измежду най-подходящите брачни партии. Затова се обсъжда поотделно всяка кандидатура, която предлага учителят по пеене Любенов. Когато диригентът споменава името на д-р Конев, Масларски възразява. Нарича го голтак, конски доктор, който се осмелява да се заглежда в дъщеря му Евгения. Всички се съгласяват с Масларски и изтъкват, че той няма никакъв глас. Неочаквано влиза банковият чиновник Чунчев и съобщава сензационна новина — д-р Конев е получил наследство от „пет милиона и нещо отгоре“, но самият той още нищо не знае. Присъствуващите остават като гръмнати. Пръв се окопитва Масларски и предлага докторът да бъде приет в хора. Сега вече всички се възхищават от прекрасния му глас и делови качества и дори го избират за председател на хор „Кавал“. В това време докторът преминава покрай къщата на Масларски и домакинът го поканва най-любезно. Д-р Конев е изненадан от любезността, тъй като знае много добре неприязънта на Масларски към него. Връща се Масларска. Изписаното на лицето й недоволство кара всички да побързат да си отидат. Тя вдига голям скандал на мъжа си, че е допуснал в къщата си доктора. След като разбира обаче, че той е милионер, Масларска отново кори мъжа си, че не го е задържал, а го е пуснал да си отиде. Тя решава да направи доктора свой зет.

В квартирата на д-р Конев. Идва Евгения, за да се срещне с любимия си. Докторът е щастлив от посещението й, а Евгения го накарва да й обещае, че винаги ще я обича, каквото и да се случи. Още не си отишла Евгения, и при Конев пристига Фъргова с мъжа си. Тя моли доктора да дава уроци по италиански на дъщеря й, но Конев отказва. Последва покана да гостува на лозето им, където Мичето е сама. Д-р Конев отново отказва. След Фъргови се изнизва върволица от неканени гости, които уж минавали случайно. Пенсионерът Кокичков иска съвет от домакина как да направи фабрика за олио и го кани за съдружник, опозиционерът Бубев му предлага да издават заедно вестник, а учителката Христина направо се хвърля на врата на Конев и му признава голямата си любов. Д-р Конев не може да разбере на какво се дължи тази любезност на всички към него. Идва и слугинчето на Масларски и съобщава, че господарите му са наредили да му вземе багажа, тъй като от днес нататък той ще стане техен квартирант.

Хол в къщата на Масларски. Масларски и докторът играят на табла. Домакинът всячески се старае да задържи младия човек. Когато накрая Конев решава да тръгне, се оказва, че вратата е заключена. Възмутен, той иска да скочи през прозореца, но в този момент пристига Масларска с дъщеря си. Старите веднага се измъкват и оставят Евгения при доктора. Двамата щастливи се прегръщат. Внезапно вратата се отваря и Масларска сварва младите да се целуват. Отначало тя уж престорено се възмущава, а после обявява техния годеж. В това време Масларски довежда попа и кума. Пристигат гостите и брачният ритуал е извършен набързо. Междувременно се е разчуло, че Масларски омъжва дъщеря си за доктора и в къщата започват да пристигат всички, които са били кандидати за неговите милиони. Масларски гордо представя доктора за свой зет. Едва сега Конев разбира, че е бил получил някакво наследство и категорично опровергава това. Тогава Евгения разкрива истината: милионите са измислени; това е бил единственият начин родителите й да й разрешат да се омъжи за любимия си …

МУЗИКА

Музиката на „Милионерът“ е наситена с много, жизнерадост, хумор, бодрост и лирика. Операта е изградена върху поредица музикални номера, органично свързани помежду си и обединени от общия тематичен материал. Парашкев Хаджиев е проявил находчивост при подбора на основните музикални теми — твърде ярки, разнообразни и контрастни. С особено остри щрихи са обрисувани отрицателните герои. Лириката заема също широко място в операта. Но тази лирика се отличава от познатата задушевна поетичност в другите негови опери. Тук вместо съзерцателност има някаква игрива грациозност и закачливост. Нов елемент в музиката на „Милионерът“ е наличието на остроумни музикални „вицове“. Чрез кратки цитати от други произведения се иронизират някои постъпки и ситуации.

Колкото и достъпна да е музиката на „Милионерът“, композиторът не е допуснал в нея никаква елементарност. Изразните средства са съвременни, хармоничният език е сложен, разнообразен и на места твърде остро звучащ. Пъстрият музикалнотематичен материал е разработен извънредно майсторски в оркестровата партия и именно тя създава интонационната сфера на операта. В постройката на вокалните партии са широко застъпени мелодическият речитатив и ариозността. В „Милионерът“ ариозността е разгъната с повече простор и свобода, отколкото в „Юлска нощ“.

В музикалната драматургия на „Милионерът“ важна роля играе един речитатив, в който е дадена основната движеща реплика в операта — „пет милиона и нещо отгоре“. Различно мелодически и ритмически изменена, тази тема се явява навсякъде, където се говори за милионите или се върши нещо във връзка с тях. Някъде тя рисува удивление, другаде завист, надежда и т.н. По такъв начин във всеки момент има различно въздействие.

Опера в две части (четири картини)

Либрето Парашкев Хаджиев

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Тихол, майстор резбар — тенор

Найден, негов син, майстор резбар — бас

Милкана, жена на Найден — сопран

Живко, майстор резбар — тенор

Добри — баритон

Колю — тенор

Генчо, резбари — баритон

Действието става в малко старопланинско градче през 1838 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Парашкев Хаджиев става все по-взискателен към сюжетите и текстовете на своите опери. Постепенно той се ориентира към нашето литературно наследство и търси сред утвърдените произведения подходящи за оперно либрето. „Албена“ и „Милионерът“ са върху творби на майстора на словото Йордан Йовков. За сюжет на последната си опера Хаджиев избира едно произведение от златния фонд на българската драма „Майстори“ (1927) от Рачо Стоянов (1883–1951). Тази драма дава богат материал за оперно произведение: силен конфликт, майсторски изваяни образи, богат поетичен и народен език и най-важното — съдържащ се в нея артистичен сблъсък между традиционализма и стремежа към търсене на нови пътища в изкуството. Драмата „Майстори“ е привлекателна като основа за опера и с голямото художествено майсторство, с което е изградена, както и с личните и обществени, етични и социални проблеми. Композиторът, завладян от драмата на Рачо Стоянов, сам написва либретото, като се придържа строго към сюжета. Той сбива действието, като съкращава някои действуващи лица — Гена, майката на Найден, чорбаджи Славчо и др. — и някои незначителни епизоди. Хаджиев се придържа или, по-точно, използува точно великолепния и образно-поетичен език на Рачо Стоянов. Либретото е изградено върху основния конфликт на драмата и е очистено от всичко, което би отклоняло вниманието от централната сюжетна линия. Като либретист Парашкев Хаджиев показва отлично познаване на сцената и изискванията на оперната драматургия. Композиторът работи с увлечение върху музиката и завършва операта си през 1965 г. Отначало той нарича произведението си „Облог“, но после се връща на името от наименованието на драмата.

Операта „Майстори“ се изнася за пръв път на 9 октомври 1966 г. в Софийската народна опера. Творбата е поставена от диригента Иван Маринов и режисьора Михаил. Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Стая у майстор Найденови. Ранна утрин. Найден работи върху някакъв чертеж за резба. Увлечен в работата си, той не забелязва Милкана. Тя му съобщава, че още в тъмни зори идвали хора от полето да молят Найден да украси олтара на тяхната нова църква. Милкана е неспокойна и възбудено започва да моли Найден да приеме поръчката и да замине; да заминат заедно далеч оттук. Найден вижда тревогата на жена си и я пита какво й е, но тя отново настоява да заминат. Идва Тихол, радостно възбуден. Той съобщава, че в града им се върнал Живко, неговият ученик, който заминал отдавна и за когото се говорело, че е загинал. Тихол добавя още, че Живко бил станал голям майстор-резбар и че бил спечелил голямо имане; сега се върнал тук и носел много дарове. Найден не особено радостно посреща новината. В миналото той и Живко не са се много обичали, но казва на баща си, че е готов да приеме протегнатата му от Живко ръка в знак на помирение. Милкана отново помолва мъжа си да заминат заедно. Найден успокоява Милкана. Идват тримата резбари Добри, Колю и Генчо, които честитят на Тихол с радост връщането на ученика му Живко в родния град. Влиза Живко и приветствува всички. Той поднася на Тихол дар скъпа дреха, на Найден богато украсени със сребро два пищова, а на тримата резбари — броеници от кехлибар. Всички му благодарят. Живко се извинява, че не е донесъл никакъв дар на Милкана — невестата на Найден, но той не я познавал. Освен това добавя, че носел богати дарове на своята бъдеща невеста, но край Марица го нападнали разбойници и го ограбили — Милкана гордо отговаря, че на нея не и трябват дарове, а Найден добавя, че жена му не е очаквала нищо. Та нали Милкана и Живко днес за пръв път се виждат, казва Найден. Неочаквано Живко припомня на Найден, че веднъж, когато двамата режели олтара на новата църква, при тях дошли три девойки, едната от тях била Милкана. Той иронично запитва Найден не си ли спомня първата среща със своята невеста. Настава смущение, но Живко веднага започва да разказва как в чужбина мислел непрекъснато за родния си град, как мечтаел да срещне своята изгора и че очаквал да си създаде свой дом. За голяма изненада на всички Милкана неочаквано припада. Найден и Тихол се спускат към нея, а Живко бързо си отива.

Стая на еснафа на резбарите. Майстор Добри се възмущава пред колегите си Колю и Генчо от постъпката на Живко, който се съгласил да изработи олтара на църквата в селото — поръчка, предлагана преди това на Найден. Това не само не е честно, но и е непозволено от законите на еснафа. Обаче Генчо тълкува иначе стореното от Живко. Той смята, че това не се дължи само на съперничеството между двамата в резбарството. Според него има и други причини: не било случайно припадането на Милкана по време на разказа на Живко. Колю пък бил дочул, че Милкана и Живко по-рано си били дали дума. Даровете, за които говорел Живко, не били откраднати, а той сам ги хвърлил в Марица, защото от земляци научил, че Милкана станала жена на Найден. Изведнъж отвън се чува шум. Колю и Генчо се спускат да видят какво става. Те съобщават, че Найден и Живко са се сбили. Майсторите разтървават двамата и довеждат Найден. След тях влиза и Живко. Добри горчиво ги упреква. Живко обвинява Найден, че започнал пръв, а Найден възбудено му отвръща: „един от нас трябва да се махне оттук или да умре“. В този момент влизат Милкана и Тихол. Милкана отначало упреква нежно Найден, а след това се обръща остро към Живко, че откакто се е върнал, той от завист им е отнел щастието, че са се пуснали слухове в града за нея. Тя отрича да се е виждала с него преди и да му е давала дума. Живко унило потвърждава обвиненията на Милкана, отправени към него. Той действително от завист към Найден е направил това. Найден възмутен се спуска отново към Живко, но Милкана застава между тях. Сега тя отново отправя упрек към Живко, но в думите й проличава силната душевна борба, която изживява. Тихол отвежда Милкана в къщи. Сега Живко с горда предизвикателност се обръща към Найден, като му казва, че той не е никакъв майстор, че дълбае така, както е дълбаел баща му, че не влага нищо свое, нищо ново в работите си, и го нарича чирак. Тримата стари резбари са дълбоко разочаровани от думите на Живко, които тълкуват като завист. Тогава те решават Живко и Найден да сключат облог. Найден веднага приема, като предлага облогът да се сключи на живот и смърт. Живко иска, който загуби, да напусне града. Резбарите решават Живко и Найден да изрежат таваните на две от стаите в новата къща на Колю и еснафа да прецени кой от двамата е по-голям майстор.

Стая у майстор Найденови. Вечер. Милкана и Тихол очакват Найден. Младата жена се безпокои за своя мъж. Откакто са сключили облога, Найден е посърнал и отслабнал. Милкана предлага на Тихол да се изселят от града. Тя отново със сълзи на очи убеждава Тихол, че е невинна за това, в което я обвиняват хорските приказки. Идва майстор Добри и казва на Тихол, че Найден не работи, а по цели дни скита по гората: ако така кара, той сигурно ще загуби облога. Живко пък по цял ден реже. В това време се връща Найден. Той е мрачен и сърдит. Майстор Добри доброжелателно го съветва да работи, но младият човек е разкъсван от колебания и съмнения. След като Добри си отива, Найден помолва баща си да повика Милкана. Когато тя идва, Найден с нежност й говори за любовта си: двамата си припомнят за своята първа среща. Обзет от сладостни чувства, Найден потъва в спомените си. Изведнъж той се опомня. При мисълта, че Милкана е дала дума на Живко и може би и досега го обича, Найден е обхванат от див гняв. Той я разпитва и нагрубява. Милкана го убеждава, че между нея и Живко не е имало нищо, но това, вместо да го успокои, още повече разпалва неговата ревност и гняв. Възбуден, Найден и отправя все по-тежки обвинения и грубо я блъска на земята. Тогава Милкана, обзета от гордост, с горест му казва, че е жалък и нищожен; той не смее да се бори с Живко и затова се нахвърля върху нея. Обезумял от мъка и ревност, Найден с изваден нож се спуска към нея, но в този момент влиза привлеченият от шума Тихол, който успява да хване ръката на сина си.

Чардак на Колювата къща. Сутрин. Живко излиза от стаята, чийто таван украсява. Той не е доволен от своята работа. Идва майстор Добри, който е донесъл длета за Найден. Той отива до стаята на Найден, но него го няма и Добри оставя длетата пред вратата му. Добри е изпълнен със съжаление към Найден, тъй като за него е ясно, че младият мъж вече губи облога. Живко дръзко му подхвърля, че Найден се погубва, защото е слаб. Старият майстор се опитва да поговори с Живко и да го увещае да се откаже от борбата си с Найден; той се мъчи да го убеди, че Найден в нищо не е виновен, за да му разстройва така живота. Добри дори добавя, че снощи Найден бил вдигнал нож срещу Милкана. Тази вест предизвиква изблик на злобна радост у Живко. Той набързо се сбогува с майстора и влиза в стаята, обзет от желание за работа. Учуден от поведението на Живко, Добри си отива. На чардака се изкачва Милкана. Тя се доближава до стаята на Найден и вижда, че го няма. Тогава бързо отива до вратата на Живко и почуква. Живко с удивление вижда Милкана. Развълнувана, тя му разказва как в продължение на пет години го е чакала да се върне, но след като дошла вест за неговата гибел, се омъжва за Найден. Милкана го моли да замине, но той й предлага да избягат заедно. Милкана обаче отказва, тя не може да погази името и честта си. Развълнувана, младата жена настоява пред Живко да си замине, като му казва, че на нея няма да й е по-леко. Разбрал, че тя още го обича, той я грабва в обятията си и й обещава да се махне завинаги. В този миг се появява Найден. Изпълнен от тежки мисли, той бавно отива към стаята си. Изведнъж погледът му пада на прегърнатите Милкана и Живко. Потресен, той бързо изважда пищова си и убива жена си …

МУЗИКА

Операта „Майстори“ е един връх в творчеството на Парашкев Хаджиев. От неговите сериозни опери „Майстори“ е може би най-силна и най-въздействуваща. Тя може да бъде окачествена като битово-лирична драма, но същевременно е едно дълбоко психологично произведение. Композиторът се е стремил да съсредоточи вниманието си върху душевните преживявания на своите герои и в тази насока е постигнал пълна сполука. Тримата главни герои — Милкана, Найден и Живко, са така живи и релефни, че остават дълбоко в съзнанието на слушателите. И това не е постигнато с ярки и леснозапомними мелодически партии, а с един дълбок, сдържан и напълно дискретен музикален език. Вокалните им партии са написани в декламационно-речитативен стил, в който се крие углъбеност и завладяваща сила. Въпреки че и тримата главни герои сдържат чувствата си, до слушателя достига убедително потенциалната сила на техните преживявания. Сдържаността на чувствата личи най-много у Милкана и Живко, докато Найден е по-примитивен и не може така добре да прикрива душевната борба, разгаряща се в него.

Композиторът не търси активно развиващо се сценично действие. Всъщност на сцената не се случва почти нищо. Стават само силни стълкновения в душевния живот на героите — сблъсъци на волите, на стремежите, за постигане на щастие. Облогът фактически е поводът, който става причина за разкриване дълбоките чувства на действуващите лица. За да превъплъти музикално драмата, на Парашкев Хаджиев не са му нужни нито традиционните условности, използувани в операта, нито необходимите контрасти, нито масовите сцени, нито коментарът на събитията. Всичко се движи по строгата сюжетна линия.

Музикалният език на „Майстори“ е жив, образен и същевременно сдържан. Парашкев Хаджиев е написал операта си с високо професионално майсторство. Значително постижение може да се смята българският аромат на музиката в „Майстори“. Без да използува елементи от фолклора, нито пък да включва теми, близки по интонационен строеж на народната песен, композиторът е успял да създаде българска атмосфера, да напише творба с определен национален облик. За това е допринесъл и поетичният дълбоко народен език на автора на драмата — Рачо Стоянов.

Още от първите реплики на Милкана в началото на операта се чувствува тревогата й от връщането на Живко, макар че новината за неговото завръщане идва по-късно. Тревогата проличава и в първите думи на Найден, когато Тихол му съобщава за връщането на Живко като „радостна новина“. Много силна е сцената на поднасянето на подаръците. Не само от външния белег — поднасянето на пищови като дар на Найден, се достига до чувство на някаква предопределеност, а преди всичко от силата на сгъстената драматичност на музиката. Разказът на Живко за нападението на разбойниците и открадването на даровете на уж въображаемата невеста, която го чака, довежда до началото на една от кулминациите — припадъка на Милкана.

Във втора картина се откроява със силата си сцената, в която Милкана обвинява Живко; обаче след неговото смирено признание на вината в думите на Милкана се долавят някакви потискани досега чувства. Един от най-силните моменти в операта е епизодът, в който Найден, използувайки заетостта на тримата резбари, дръпва настрана Живко и го моли сърдечно да му каже за какво всъщност е пламнала тяхната борба. Тук с майсторство са разкрити и нови черти от характерите на двамата герои: наивна чистота и примирителност у Найден и известна злобна отмъстителност у Живко. От този момент в операта няма положителни и отрицателни герои. И тримата — и Милкана, и Найден, и Живко — носят положителни и отрицателни черти, макар че положителните доминират.

Третата картина е най-високото достижение на композитора в разкриване на душевната борба у своите герои Найден и Милкана. Сцената между двамата със спомена за щастливите дни в постепенното й преминаване в драматичен конфликт между Милкана и Найден е забележителна по дълбочината на чувствата. Силата на въздействие се повишава и от подготовката на сцената — репликата-оценка на облога: „дори да победя, пак аз ще бъда победеният“, си казва Найден. Дълбоко психологически почувствуван е моментът, когато Милкана след преглъщането на всички обвинения и обиди променя примиренческото си държане и казва горчивите думи на мъжа си: „Ти си слаб!“. Кулминация на операта е краят на картината, когато Найден вдига нож срещу жена си.

И в последната картина трябва да се отбележи монологът на Живко, в който героят разкрива и чувствата си, и артистичното си верую. Обладан от силни чувства, у него отново избликва омразата след разговора му с Добри. В последната сцена между Милкана я Живко се изявява с пълна сила потисканият стремеж към щастие у двамата влюбени, особено у Милкана.

Комична опера в четири картини

Либрето Павел Спасов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Николица, болярин — бас

Болярка, негова жена — мецосопран

Златина, тяхна дъщеря — сопран

Добромир, син на болярина Смил — баритон

Слав, негов приятел — мецосопран

Съдържател на странноприемница — бас

Кир Спиридоне, търговец, антиквар — тенор

Богат безделник — тенор

Страж — баритон

Гост-чужденец — без пеене

Действието се развива в средновековна Варна

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След музикалната драма „Юлска нощ“ Парашкев Хаджиев създаде комичната опера „Милионерът“. След силната си драма „Майстори“ композиторът отново се залавя със създаването на комична опера. Сега Парашкев Хаджиев започва работа над либретото „Рицарят“ от Павел Спасов. Писателят Павел Спасов е един от най-активните либретисти у нас и върху негови текстове са написани редица музикално-сценични произведения от различни композитори. „Рицарят“ е четвъртото произведение на Хаджиев по текст на писателя — оперетата „Мадам Сан-Жен“, оперите „Имало едно време“ и „Милионерът“.

Операта „Рицарят“ е комично-сатирично произведение, в което се осмиват някои отрицателни прояви и явления в съвременния живот и главно една твърде неприятна за съжаление, станала доста модна „болест“ — чуждопоклонството, което е пуснало корени предимно в средите с еснафски морал. Както често се практикува в художественото творчество, при изграждането на някои сатирични произведения се променя времето и мястото на действието. В „Рицарят“ също времето на действието е прехвърлено в друга епоха. То се развива в началото на XIV в. по времето на Светослав Тертер. Псевдоисторическият сюжет е предоставил на авторите — либретист и композитор — широки възможности за осмиване на отрицателните страни на действителността. Композиторът и либретист сполучливо са избрали постройката на произведението да бъде в гротесково-пародиен план.

Верен на себе си, Парашкев Хаджиев композира бързо музиката и само двайсет дни след завършването на партитурата, операта бива поставена във Варненската народна опера от диригента Борислав Иванов и режисьора Светозар Донев. Премиерата се е състояла през 1969 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

Добромир, синът на болярина Смил, е дошъл да иска ръката на Златина — дъщеря на болярина Николица. Но боляринът, жена му и Златина, която е променила „простото“ си българско име на Жозефина, отказват високомерно. Жозефина ще бъде дадена за жена на галантен и богат кавалер, а такива са само чужденците. Добромир е много огорчен от грубия отказ, но неговият приятел Слав го успокоява. Веселият и остроумен Слав съветва Добромир да си отмъсти за отказа, като осмее и подиграе надутите боляри.

Добромир и Слав се отбиват в една странноприемница. Съдържателят като вижда, че посетителите му са българи, отказва да им даде храна и подслон. В същото време в странноприемницата влиза чужденец, придружен от богат безделник. Съдържателят се променя неузнаваемо и най-любезно предлага на новите си гости вкусни ястия и вина. Между Добромир и богатия безделник става спречкване. След кратък дуел чужденецът и неговият спътник позорно избягват. Добромир и Слав се възползуват от платената вече вечеря.

За да изпълнят своя замисъл за отмъщение, Добромир и Слав се нуждаят от някои покупки. Те влизат в магазина на Кир Спиридоне, където избират комплект рицарски доспехи, скъпа дамска рокля и костюм за паж. При заплащането обаче изниква трудност: Кир Спиридоне не иска български пари, а чужди дукати, които могат да се купят три срещу едно от негов приятел. Преоблечен като паж, Слав пристига в дома на Николица. Той се представя за чужденец и носи дар на младата болярска дъщеря. Златина и майка й се разтапят от нежност и внимание към непознатия. След като им прави много комплименти, елегантният чужденец разкрива целта на своето посещение: от името на господаря си маршал Жофоа дьо Блоа, който е изправен до него, покрит с рицарската си броня и шлем, той е натоварен да поиска ръката на Жозефина. Всички са възхитени от предложението, макар и да не са видели лицето на маршала. Когато щастливата Златина-Жозефина подава ръка на своя годеник, се оказва, че това е празна рицарска броня…

МУЗИКА

Музиката на „Рицарят“ е весела, бодра и завладяваща. В нея композиторът е вложил много жизнен заряд, силна емоционалност и колоритност. В „Рицарят“ преобладава песенността и цялата музика е изпъстрена с арии и ансамбли, в които композиторът показва изключителната си мелодическа изобретателност. Другите си комични опери Парашкев Хаджиев е изградил главно върху жизнерадостта и лириката, но в „Рицарят“ на лириката е отделено сравнително по-малко място. Тук преди всичко е акцентирано върху жизнерадостта, гротеската, пародията и саркастичната ирония.

Операта „Рицарят“ е написана за камерен състав — малък оркестър и солисти-певци без хор и балет, като на оркестъра е дадена сравнително най-широка роля, с най-много самостоятелни епизоди. Композиторът е създал малка галерия от интересни музикални образи. Най-въздействени са музикалните портрети на Слав и Златина. С много находчивост е обрисувана и своенравната и разглезена болярска дъщеря. В нейната капричиозна партия една тема играе важна роля в цялата музикална драматургия на операта. Тя се появява в сцената на „трите въпроса“. Тази сцена се възприема като весела пародия на сцената на трите въпроса от „Турандот“. Образът на Слав представлява своеобразен Фигаро. Неговата музикална характеристика непрекъснато се обогатява и в последната картина Слав се превръща в централна фигура на операта. От другите образи правят впечатление болярина Николица с двете му интересни арии, Ханджията, Кир Спиридоне — много забавен и колоритен. Сравнително по-бледи остават малко наивният лиричен герой Добромир и болярката.

В музиката се чувствува българският „аромат“, но тя е твърде далече от битовостта на „Имало едно време“ и „Луд гидия“ и има по-неутрален характер. Това се дължи на изискванията на сюжета, на извънредно голямото разнообразие на отделните ситуации, както и на многобройните музикални „вицове“.

Опера-приказка в пет картини

Либрето Иван Генов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Голобрадко — тенор

Мустакатко — баритон

Брадатко, братя — бас

Майката — сопран

Калинка-Малинка — сопран

Педя човек-лакът брада, баща на Калинка-Малинка — тенор

Меча кръв, главатар на разбойниците — бас

Ламята — бас

Врачката — мецосопран

Старец с бъкличка — тенор

Двойник на Мустакатко — баритон

Костенурката — мецосопран

Палечко — сопран

Малечко, джуджета — сопран

Първо орле — сопран

Второ орле — сопран

Бялата врана — говорна роля

Черната врана, разбойници — говорна роля

Вили и самовили. Разбойници. Девойки и младежи.

Действието се развива в приказно време.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

През 1971 г. Парашкев Хаджиев завършва две нови музикално-сценични произведения: мюзикълът „Службогонци“ по едноименната комедия на Иван Вазов и детската приказка опера „Златната ябълка“. Парашкев Хаджиев през целия си творчески път е отделял голямо внимание на произведенията, предназначени за деца. Написал е стотици творби за най-малките, оперетки, радиооперетки, музика към детски филми, огромен брой песни и инструментални пиеси и др. Плод на тази любов към детската тематика е и операта му „Златната ябълка“. Това е третата опера на Хаджиев, написана върху либрето от Иван Генов. Либретистът е взел за основа на оперния текст една от най-хубавите детски приказки — за тримата братя и златната ябълка, но е използувал и мотиви от други народни приказки, като Педя човек — лакът брада, Палечко и др. Генов е успял да създаде един добър баланс между реалистичните и фантастичните елементи и да подчертае основната цел за вечната борба между доброто и злото. Сам Парашкев Хаджиев разказва как е създадена операта „Златната ябълка“. „Нейната история започва от един разговор с Константин Шопов — младият ръководител на прочутия фолклорен ансамбъл в Плевен. Той подхвърли, че много му се иска децата да бъдат заангажирани с нещо по-голямо. Спрях се на приказката за тримата братя и златната ябълка. Но още когато с поета Иван Генов работихме върху либретото, стана ясно, че ограничените възможности на нешколуваното пеене и народните инструменти няма да отговарят на моя замисъл. И се роди произведение за оперен театър.“

Премиерата на „Златната ябълка“ е на 28 януари 1972 г. в Софийската народна опера с диригент Борис Хинчев и режисьор Емил Бошнаков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Майката на тримата братя Брадатко, Мустакатко и Голобрадко е тежко болна. Врачката казва, че тя може да бъде излекувана, само ако й донесат златната ябълка, която расте в Тилилейската гора. Там тя се пази от триглавата ламя. Голобрадко успява да убеди братята си да тръгнат за златната ябълка.

Тримата братя пристигат в Тилилейската гора при ябълката. Те трябва да бдят, докато един от трите плода узрее. Пръв остава Брадатко, но той е приспан от Старчето с бъкличката, което откъсва узрялата ябълка и избягва. Втори остава да варди Мустакатко. При него пък се явява двойникът му. Той го приспива и открадва втората ябълка. Накрая остава да пази Голобрадко. В полунощ идват самодиви, които искат да го приспят, но той порязва пръста си, остава буден и прогонва самодивите. Ябълката узрява и точно когато Голобрадко иска да я откъсне, се появява триглавата ламя. Голобрадко успява да рани ламята със стрела, но макар и ранена, ламята откъсва ябълката и избягва. Братята му се присмиват, че и той не е могъл да опази ябълката, но Голобрадко решава да преследва ламята. По кървавите следи открива, че ламята е отишла на долната земя. Голобрадко накарва братята си да го пуснат с въже на долната земя.

Най-малкият брат е стигнал на долната земя. От Костенурката той узнава, че ламята може да бъде убита само ако бъде простреляна със стрела между очите. Изведнъж се появяват разбойниците. Те са отвлекли Калинка-Малинка, дъщерята на Педя човек — лакът брада. Двете джуджета Палечко и Малечко донасят на разбойниците откуп от бащата на девойката. Когато разбойниците отварят сандъчето с откупа, виждат, че в него има само камъни. Ядосани, хе оставят двама от своите другари да пазят клетката, в която е затворена Калинка-Малинка, и отиват да отмъстят на баща й. Голобрадко освобождава Калинка-Малинка и двете джуджета. Девойката иска да отиде с Голобрадко на горната земя, но той й казва, че трябва да вземе златната ябълка от триглавата ламя.

Голобрадко и Калинка-Малинка са стигнали до двореца на ламята и виждат златната ябълка. Но Голобрадко не успява да я вземе, защото ламята се нахвърля срещу него. В тежък двубой момъкът убива ламята и взима ябълката. Внезапно идват разбойниците и водят вързания Педя човек — лакът брада. Като виждат убитата ламя, те се спускат да ограбят нейния дворец. Голобрадко спуска решетката на вратата и ги затваря в двореца. Той връзва вълшебното сандъче и го праща на горната земя. Обаче въжето вече не се спуща долу, за да вземе и другите. Тогава Педя човек лакът брада извиква по вълшебен начин двете орлета, които отнасят всички на горната земя.

Мустакатко и Брадатко са донесли вълшебното сандъче у дома си и искат да си разделят съкровищата. Но напразно. Те не могат да отворят сандъчето. Идват Голобрадко, Калинка-Малинка и Петя човек и братята се скриват. Голобрадко дава ябълката на майка си, която веднага оздравява. Всички са радостни. В стаята влизат и двамата по-големи братя. Педя човек им отваря сандъчето, но то се оказва пълно с камъни. После Педя човек отваря отново сандъчето и сега от него се изсипват чудни подаръци за Голобрадко и Калинка-Малинка. Моми и момци весело отпразнуват сватбата на Голобрадко и Калинка-Малинка.

МУЗИКА

Операта „Златната ябълка“ е най-ценното произведение на Парашкев Хаджиев от предназначените за деца. Тя представлява чудесен низ от великолепни музикални номера — весели и оригинални сцени, изпъстрени с много хумор, радост, поетичност и шеговитост. Независимо че музиката е адресирана до най-малките, тя е написана с висок професионализъм, но без да загуби своята достъпност.

Операта започва със стремително оркестрово встъпление, след което прави силно впечатление арията на Врачката. Много бодър и весел е маршът от първата картина. Във втората картина се откроява малката ария на Брадатко с кавала. Също много интересна е приспивната песен с гъдулката на Мустакатко, а арията на Голобрадко е една от най-хубавите в цялата опера. Пълна с настроение е балетната сцена. Може би най-силно впечатление прави сцената с разбойниците и особено куплетите на главатаря им. Трябва да се отбележат сцените на въпросите, които Педя човек задава на Голобрадко, спорът между двамата по-големи братя и накрая голямата танцова сцена на сватбата.

Опера в девет картини

Либрето Банчо Банов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Борис-Михаил бивш български княз-монах — бас

Владимир-Расате, български княз — бас

Симеон, синове на Борис — баритон

Ермиара, жена на Владимир-Расате — мецосопран

Севина, любима на Симеон — сопран

Домета, болярин, баща на Севина — баритон

Токту, главен жрец на бога Тангра — тенор

Усвул, боил — говорна роля

Стражник — говорна роля

Послушник — говорна роля

Палач — говорна роля

Боляри, свита на Владимир-Расате, стражници, жреци, жрици, монаси, монахини, висши духовници, немски рицари, девойки — приятелки на Севина, роби, робини, народ.

Действието се развива в старите български столици Плиска и Преслав през 893 година.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

С всяка следваща своя опера Парашкев Хаджиев разнообразява и внася нови елементи не само в своето творчество, но и в цялостното развитие на този жанр в българската музика. Деветата му опера — „Лето 893-то“, е първа с исторически сюжет. С това си произведение композиторът поставя началото на поредица от три опери на историческа тематика, написани последователно — „Лето 893-то“, „Мария-Десислава“ и „Йоанис-рекс или кучето Йоан“. Особено важно е, че в основата на операта „Лето 893-то“ е залегнал сюжет, засягащ велик преломен момент от нашата история: възцаряването на Симеон, премахването на гръцкия език и обявяването на българския език за официален в светския и духовен живот на страната, което ще доведе до „Златния век на българската книжнина“ и до признаването на България за велика европейска държава. Тази величава епоха от нашата история все още не е намерила достойно отражение в нашето музикално творчество.

Паршкев Хаджиев и преди операта си „Лето 893-то“ работи съвместно с Банчо Банов, известен писател, либретист и сценарист. Той е автор на либретата на балета „Сребърните пантофки“ и мюзикъла „Службогонци“, по едноименната глума на Иван Вазов, но сега композиторът за първи път пише опера по негово либрето. Либретото на Банчо Банов е написано с голямо умение по отношение на драматургичното изграждане и динамичното развитие на действието. Особено ценно качество на либретото е майсторското преплитане на историческите случки и факти с художествената измислица в сюжета. Езикът е богат и разнообразен. В известна степен художествената стойност на либретото се принизява от вмъкването на някои твърде овехтели и банални оперни щампи при търсенето на допълнителни кулминации, например: момент, когато Севина подлага гърдите си под ножа на Ермиара, за да запази живота на Симеон. Оперната литература изобилствува с подобни саможертви.

Композиторът пише деветата си опера „Лето 893-то“ в годината на своето шестдесетилетие. Както, винаги работи бързо и с увлечение и я завършва за кратко време. През същата 1972 година се състоят премиерите на още две негови музикално-сценични произведения: операта „Златната ябълка“ в Софийската опера и мюзикълът „Службогонци“ в Музикалния театър.

Операта „Лето 893-то“ е изнесена за първи път от Русенската народна опера на 25 март 1973 г. в рамките на международния фестивал „Мартенски музикални дни“. Диригент е Ромео Райчев, а режисьор — Стефан Трифонов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Килията на Борис-Михаил. Старият княз Борис-Михаил е обхванат от мрачни мисли. След покръстването на българския народ и заздравяването на държавата, той е абдикирал от престола в полза на големия си син Владимир и се е оттеглил в манастир. Дълбоката му тревога сега се дължи на вестта, донесена му от двама боляри: Княз Владимир иска да върне народа към старата му вяра, вече се титулува хан и отново приема своето езическо име — Расате. Борис-Михаил веднага изпраща да повикат по-малкия му син — монаха черноризец Симеон. Когато разказва на сина си какво е научил, Симеон му разкрива още по-страшни неща, произлезли от измяната на Владимир към делото на баща му и към народа. Той моли баща си да се намеси веднага, защото вече е крайно време да се действува за спасението на народа. Борис-Михаил прекъсва сина си: той не иска вече да чува за нови убийства и кръвопролития.

Езическото капище край Мадара. Княз Владимир, Ермиара и много боляри са дошли тук да присъствуват на жертвоприношението в чест на бога Тангра. Жреците величаят с химни хана Расате, жриците играят своя жертвен танц, а главният жрец Токту посича жертвеното куче. Токту тържествено произнася волята на Тангра: срещу Расате се надигат две черни змии, ханът трябва да ги убие. Обаче Владимир-Расате не вярва на Токту. Жрецът или лъже, или грешно тълкува думите на Тангра. Старият Борис и монахът Симеон никога няма да вдигнат ръка срещу него. Ханът напуща капището разгневен, последван от всички, само жена му Ермиара успява да се закрие зад една колона и остава на капището. Тя гори от желание за мъст срещу Борис и Симеон — смята ги за виновни за смъртта на баща си, който като противник на християнството е загинал заедно с всички, отказали да приемат новата вяра. Ермиара се заклева да отмъсти.

В дома на болярина Домета. Севина и приятелките й се развличат с песни. Когато девойките си отиват, влиза Домета. Той се сърди на дъщеря си, че в дома му се чуват песни и смехове, а днес не е време за това. Той заръчва на Севина: Симеон не трябва да идва в техния дом, а и тя не бива вече да се среща с него. Поразената Севина признава, че обича Симеон и пита баща си какво се е случило. След колебание Домета й открива, че Симеон правя заговор, за да убие брат си и заеме неговия трон. Севина не може да повярва. В този момент Домета вижда, че Симеон се приближава и бързо излиза. Влиза радостен Симеон и буйно прегръща Севина, но забелязва, че е тъжна. Отначало девойката иска да скрие тревогата си, но внезапно добила кураж, запитва направо вярно ли е, че е решил да вдигне меч срещу брат си; нима не знае, че с това се обрича на гибел. Симеон спокойно й казва, че това е истина. Към дома на Домета приближава боилът Исвул. Севина помолва Симеон да си върви. Исвул съобщава на девойката, че трябва да тръгне с него, защото ханкинята Ермиара я вика.

В покоите на Ермиара. Исвул е довел Севина тук. Ермиара нежно упреква девойката, че вече не идва при нея. Но не й се сърди, защото я обича и знае какво е младост и любов. Севина чистосърдечно признава, че обича Симеон. Тогава Ермиара казва, че за да докаже обичта си към Севина, ще й помогне да спаси любимия си от грозящата го смърт, защото той е обвинен в измяна. След разговора с баща си Севина се е убедила вече, че Симеон действително е заплашен от опасност и моли Ермиара да й помогне. Ханкинята смята, че единственият начин да бъде спасен Симеон е Севина лично да помоли Владимир-Расате за милост. Ермиара е убедена, че князът заради Севина ще се омилостиви. Девойката сърдечно благодари и се отправя към покоите на княза. Ермиара тържествува. Сега невярващият Расате като чуе молбата на Севина ще се убеди във виновността на Симеон. Същевременно ханкинята дълбоко съжалява, защото знае, че нейният любим съпруг няма да устои пред красотата на Севина.

В двореца на Владимир-Расате. Князът дава угощение на пристигналите немски рицари и на своите боляри. Пирът е в разгара си, когато Исвул въвежда Севина. Владимир-Расате мигновено е завладян от красотата на девойката. Той е познал чия дъщеря е и я кани да седне до него. Севина му казва, че е дошла при него с голяма молба, но не може да я каже пред всички. Князът слага край на пира и отпраща гостите. Севина с неясни думи, изпаднала в дълбоко смущение, моли за милост. Владимир-Расате отговаря, че от целия брътвеж е разбрал само едно — това са сплетни на Токту и жена му и макар че не вярва в заговора, обещава на Севина да пощади Симеон. Още не успяла да се зарадва, тя чувствува грубата прегръдка на княза и опитва да се съпротивлява. Неочаквано князът я освобождава, като й казва, че ако тя по своя воля не остане тази нощ при него, утре сутринта ще получи като подарък на сребърно блюдо главата на Симеон.

Килията на Симеон. Черноризецът е потънал в дълбок размисъл. Изведнъж в килията се втурва като обезумяла Севина. Тя в полусъзнание го кара да бяга, защото е научила неговата присъда. Била е през изминалата нощ при брат му. Това е направила, за да го спаси. Симеон е поразен. Севина се опитва да се намуши с ножа си, но той успява да хване ръката й. В този миг в килията влиза Борис-Михаил. Симеон го моли да не разпитва за нищо, а да даде благословията си на Севина, която е решила да отиде в манастир. Получила благословията, покрусената девойка си отива. Симеон моли баща си да побърза с предотвратяването на злото, което тласка народа към гибел.

Владимир-Расате седи сам в една зала на своя дворец и не може да се освободи от мисълта за Севина. Изведнъж в съзнанието му проблясва смисълът на обърканата молба на Севина: значи предупрежденията на жреца Токту и на жена му Ермиара не са били само брътвежи. Влиза Борис-Михаил, посрещнат грубо и непочтително от Владимир. Баща му спокойно го предупреждава, че ако не се откаже от намеренията си, ще го свали от престола и допълва, че ще изправи княз Симеон. Владимир-Расате изпада в ярост и вика стражата. Но вместо стража в залата влиза Симеон. Расате го посреща със злобна радост и му казва, че е дошъл тъкмо навреме, за да прати и двамата на смърт. В този момент вместо стражи, нахлуват група монаси. Владимир се спуска към брат си, но монасите свалят расата си и пред изумения княз застават въоръжени воини. Симеон възпира воините и предлага на княза честен двубой. Започва жесток бой и Симеон успява да избие меча на брат си. Воините приветствуват победата му и го величаят като княз, но Симеон обявява, че той е само черноризец, а истинският княз на българите е Борис-Михаил.

Борис-Михаил се моли в манастира. При него довеждат Ермиара. Тя напада с остри думи Борис и иска да знае за съдбата на Владимир. Ермиара с ярост му казва, че не сина му е виновен, а тя самата и добавя, че цял живот мислила за отмъщение, защото помни как Борис е избил целия й род. Борис й казва само, че мъжът й е жив и утре ще се разбере каква ще е съдбата му. По време на разговора между двамата е влязъл незабелязано Симеон. След извеждането на Ермиара той обвинява баща си, че не се решава да убие сина си, а когато е избивал болярските родове, дори ръката му не трепнала. Развълнуван, Борис-Михаил изпъжда Симеон. Стражи въвеждат окования Владимир-Расате. Борис пита сина си дали е разбрал вината си, но Владимир отговаря гордо: „В окови съм, но пак съм хан“. Тогава Борис му казва, че е свободен и отваря вратата. Отвън долитат викове. Борис допълва: че ако народът го приеме, той ще стане княз. Виковете се засилват. Чува се „Долу Владимир! Да живее Симеон!“. Тогава Владимир отправя обвинение към баща си, че е погазил завета на дедите. Борис се овладява и казва: „Изслушах те, сега и ти изслушай своята присъда: затуй, че ти не можа да видиш светлината, ти ще останеш във вечна тъмнина“. Палачът извежда Владимир.

Пред катедралата в Преслав. Народ, монаси, военни приветствуват шествието на болярите и духовенството, начело на което са Борис-Михаил и Симеон. Борис-Михаил се обръща към народа и съобщава, че по решение на всебългарския събор се отхвърля гръцкото писмо и се заменя със славянската писменост. Народът възторжено приветствува радостната вест. Борис-Михаил провъзгласява свалянето на Владимир от престола и възкачването на Симеон. В този миг от народа се измъква Ермиара и с нож в ръката се спуска към Симеон. Из редиците на монахините изтичва Севина и с гърдите си запазва Симеон. Ножът на Ермиара се забива в нейните гърди. Монасите изнасят мъртвата Севина. Започва коронацията на Симеон …

МУЗИКА

Със създаването на операта „Лето 893-то“ Парашкев Хаджиев бележи нов връх в своето творчество. Да се напише оперна музика със сюжет, който може да бъде почувствуван изцяло само от българин, представлява изключително трудна задача. Историческите събития, залегнали в основата на сюжета, вълнуват дълбоко всеки българин. Макар че личните преживявания имат трагичен характер, операта всъщност има щастлив край — коронацията на Симеон. И всичко това е почувствувано и пресъздадено така точно, така убедително от композитора, което може да бъде направено само от творец със забележителен талант, огромно въображение и съвършен професионализъм.

Музиката на операта „Лето 893-то“ се отличава с дълбочина на чувствата, драматично напрежение, тънък психологизъм и българки дух. В това отношение тя може да се равнява по художествена стойност с друго едно върхово творческо постижение на композитора — операта „Майстори“. В „Лето 893-то“ образите на главните действуващи лица се открояват с ярки музикални характеристики. Особено, богато нюансиран е музикалният портрет на главния герой — Симеон. Той е представен едновременно като благороден и суров, нежен и безпощаден, който е в състояние да надмогне всичко лично за идеята, на която служи. И всичко е изразено съвършено ясно в музиката, особено в момента, като изпращането на Севина в манастир в края на шеста картина, смелостта да припомни на баща си жестокостта му в миналото, надживяването смъртта на Севина след саможертвата й и пр. Също така много релефен издържан в единни тонове е образът на Владимир-Расате: ограничен, жесток с неовладени страсти, но смел. С дълбока проникновеност е изграден и музикалният образ на Борис-Михаил; неговите силни чувства се долавят ясно под привидното спокойствие. Композиторът е майстор в изграждането на женските музикални образи. Двете героини са напълно контрастни една на друга: Севина, нежна, наивна, доверчива и влюбена до саможертва и Ермиара — коварна, движена от желанието за мъст във всички свои постъпки, но безпределно любяща съпруга.

Твърде трудно е да се изброят всички забележителни епизоди в музиката на операта „Лето 893-то“. Наситена с много енергия е арията на Симеон от първа картина, когато той разкрива на баща си положението, създадено в страната от постъпките на княза. Чудесна е цялата картина на езическото капище с ритуалния хор на жреците, с танците на девойките и зловещото предсказание на главния жрец Токту. Много силна е и сцената на заканата на Ермиара за отмъщение. Ярко контрастираща на всичко останало е началото на трета картина със своята чистота и идиличност — встъплението и песента на девойките и Севина. Краят на трета картина допълва характеристиката на Симеон и Севина — сцената между двамата влюбени. Една от най-интересните картини е пирът в двореца на Владимир. На фона на интересния танц на робините и робите и чудесния мъжки хор в ритъм на ръченица с голямо майсторство и дълбоко чувство е нахвърляна сцената между Владимир и Севина — драматична, завладяваща. Оттук нататък драматичното напрежение нараства непрекъснато до силно въздействуващи кулминации във всяка картина: сцената между Симеон и Севина в килията на Симеон след прекараната нощ с Владимир; двубоят в следващата картина; сцената между Борис и Ермиара и присъдата; последната картина, състояща се от два дяла: тържеството по случай въвеждането на българския език и провъзгласяването на Симеон за княз с драматичния си завършек — убийството на Севина и финалния апотеоз — коронацията на новия княз.

Опера в две части (седем картини)

Либрето Камен Зидаров

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Иван Шишман III, български цар — баритон

Мария-Десислава, негова сестра — сопран

Иван Срацимир, брат на Иван Шишман от първата жена на Иван Александър, видински цар — баритон

Теодора Сара, майка на Шишман и Мария-Десислава — мецосопран

Царицата, съпруга на Иван Шишман — сопран

Мирослав, войвода, доверен човек на Иван Шишман — тенор

Василиса, приятелка на Мария-Десислава — сопран

Мурад I, турски султан — бас

Ахмед паша, посланик на Мурад I при Шишман — бас

Патриарх Евтимий — бас

Раксии, болярин — бас

Филип, болярин — бас

Първи болярин — баритон

Втори болярин — баритон

Трети болярин — тенор

Четвърти болярин — бас

Боляри, пратеници на Мурад I, страшници, пленници, слуги и др.

Действието се развива през последните десетилетия на XIV век в Търновград, на границата на Търновското и Видинското царство и в двореца на Мурад I.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

След драматичната опера „Лето 893-то“ Парашкев Хаджиев написва две музикално-сценични произведения, но рязко отличаващи се от операта. Това са мюзикълът „Сирано дьо Бержерак“ по едноименната пиеса на Едмон Ростан и приказно-сатиричната опера „Цар Мидас има магарешки уши“. Като се проследи цялото творчество на Парашкев Хаджиев в областта на музикалния театър, се забелязва редуване на контрастни по характер произведения. Така например след музикалната драма „Юлска нощ“ следва комичната опера „Милионерът“. После идва отново драма — „Майстори“, а след нея: комичната опера „Рицарят“, забавната приказна опера за деца „Златната ябълка“ и мюзикълът „Службогонци“. Така че втората опера от цикъла от три исторически — „Мария-Десислава“ е предшествувана от различни по натюрел творби и така ще продължи: след „Мария-Десислава“ ще дойде мюзикълът „Шумла-полка“ и тогава ще се роди „Йоанис-рекс или кучето Йоан“.

Десетата си опера композиторът създава по либретото, написано върху сюжета на драмата „Иван Шишман“ от Камен Зидаров. Драмата на Камен Зидаров е едно от българските драматични произведения, които са се задържали много дълго по театралните сцени и са издържали огромен брой спектакли. Изтъкнатият поет и драматург Камен Зидаров сам преработва драмата си в либрето за опера. Камен Зидаров разкрива това, което го е вълнувало при създаването на драмата в стихове:

„Животът и борбите на цар Иван Шишман III c поробителите турци, неговите ловки дипломатически ходове, войнственият му дух, пожертвуването на сестра му Десислава, която дава за жена на Мурад I c единственото желание да спаси народа от робство — всичко това е отразено в един прекрасен епос, в чудни народни песни, които съм слушал още като юноша от майка си по жътва. Тия песни са вълнували сърцето ми и палили въображението ми, аз съм ги пял и декламирал и най-накрая дойде време да претворя тая героична симфония в драма. Изключителният успех, който тя постигна и голямата любов, с която бе посрещната от зрителите, доказва красноречиво, че в нея с пълна сила звучи любовта към родината …“

Сбиването на една голяма драма в оперно либрето става за сметка на някои подробности, случки, епизоди и ситуации, а това довежда до някои неизяснени и немотивирани неща. Например отначало Шишман се заклева пред сестра си, че няма да я даде на Мурад, а после я дава. В други кулминационни моменти напрежението спада! в драмата една от най-силните сцени е срещата между двамата братя, а в операта тя не представлява кулминационен момент.

Хаджиев, както винаги, работи напрегнато, с любов към своите герои. „Мария-Десислава“ печели заслужено признание. Първата постановка е осъществена от Русенската народна опера на 23 март 1978 г., по времето на чествуването на стогодишнината от Освобождението на България, от диригента Ромео Райчев и режисьора Аврам Георгиев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Зала в двореца Царевец. Есента на 1371 г. След смъртта на цар Иван Александър България се разпокъсва. Старият цар е оставил за свой наследник сина си Иван Шишман, от втория му брак е еврейката Теодора Сара; Иван Срацимир — син на Иван Александър от първата му жена, като владетел на Видинската област се е отцепил в самостоятелна държава. Сега в двореца на Иван Шишман се носят тревожни слухове — турците се настаняват на славянските земи. Мария-Десислава — сестра на Иван Шишман, с приятелката си Василиса също са обзети от вълнение: няма ли сила, която да спре нахлуващия неприятел. Внезапно в двореца се втурва младият войвода Мирослав, който е бил с българската войска, отишла на помощ на сърбите. Той пада изнемощял и моли да го заведат при царя. Царят идва сам и Мирослав разказва за поражението на сръбската войска при Черномен. Войските на крал Вълкашин са разбити. Иван Шишман разбира, че наближава поражението и на Търновското царство. Той дълбоко съжалява, че България е разпокъсана, за което вина носи и баща му.

В двореца Царевец. Иван Шишман е убеден, че един съюз между Търновското и Видинското царство ще може да предотврати опасността от нахлуването на турците. Той решава да изпрати войводата Мирослав при брат си Иван Срацимир, за да уреди среща помежду им. Когато остава сам, Мирослав изказва своите опасения, че една такава среща няма да даде резултат. Идва Мария-Десислава, която е научила за мисията, възложена на нейния любим Мирослав и е дошла да се прости с него.

Залата на болярския съвет в Търновград. Болярският съвет се е събрал, за да чуе исканията на посланиците на Мурад. Пред неминуемата опасност от превземане на Търновското царство, Иван Шишман предлага мирно споразумение на султана. Влизат пратениците на Мурад начело с Ахмед паша. Те съобщават на царя мирните предложения на султана. Условията са тежки и унизителни, едното от тях е Шишман да даде сестра си Мария-Десислава, славеща се като най-голяма хубавица, за четвърта жена на султана. Всички остават като поразени от наглостта на условията. Отначало Шишман изпада в ярост, но скоро се овладява. След като посланиците си отиват, при царя идва Мария-Десислава и царицата. Той се заклева да опази честта на сестра си. Думите будят недоумение у Мария-Десислава, но старият болярин Раксин й съобщава за искането на Мурад. Мария-Десислава е поразена от страшната вест.

В придворната църква. Мария-Десислава търси утешение в молитвите. Царят също се чувствува зле от предложените му тежки условия. Той трябва да вземе решение. Мария-Десислава го моли да не и отрежда такава страшна участ. Идва Теодора-Сара — тяхната майка, която се мъчи да убеди Мария-Десислава да приеме предложението на Мурад, но напразно. Мария-Десислава отново се обръща с гореща молба към брат си. Иван Шишман като неин брат също горещо желае това, но той е и цар и трябва да мисли за доброто на своя народ.

Тесен планински проход на границата на Търновското и Видинското царство. Войводата Мирослав е успял да уреди среща между двамата братя. За Иван Шишман обединяването на силите на двете български държави е единственият изход от тежкото положение. Той идва при брат си с надежда. Иван Срацимир обаче е непреклонен: той не може да забрави несправедливото решение на баща си да направи по-малкия син наследник на престола, а той, истинският престолонаследник, да бъде онеправдан. Според него Иван Шишман е узурпатор на трона и предпочита да видя Търновското царство поробено, отколкото да влезе в съюз с брат си.

В двореца на Иван Шишман в Търновград. Тук са се събрали всички първенци. Иван Шишман съобщава решението на болярския съвет да се приемат условията на Мурад, като единствена възможност да се спаси страната. Мария-Десислава е чула решението на съвета и пада на колене пред Патриарх Евтимий. Патриархът обаче също я съветва да направи жертва за великата цел доброто на народа. Трогната от искрените слова на патриарха, Мария-Десислава взима решение; тя ще изтръгне от сърцето си любовта към Мирослав и ще се пожертвува в името на народа.

В двореца на Мурад след няколко години. Турците са загубили битката със сърбите при Плочник. Мурад идва при жена си Мария-Десислава и й казва, че в това сражение на страната на сърбите са участвували и българи. Това значи, че Иван Шишман, нейният брат, е нарушил договора с турците. Мария се опитва да успокои разгневения султан. Мурад заповядва да доведат една група пленници, заловени в битката при Плочник. Това действително са българи, които познават бившата княгиня. След това довеждат Мирослав, също пленен от турците. Мария изумена вижда своя любим и веднага решава с хитрост да спаси живота му. Тя казва, че това е враг на Иван Шишман, който царят търси, за да екзекутира и моли Мурад да го изпрати на българския цар. След като султанът излиза, двамата влюбени се хвърлят в прегръдките си. Мария-Десислава е щастлива, че е успяла да заблуди Мурад. Тя моли Мирослав като отиде в Търновград да предупреди царя, че Мурад готви ново нападение над България. Неочаквано Мурад, който е подслушал разговора им, влиза отново и заповядва: Мирослав да бъде убит, а Десислава да не се среща вече с българи…

МУЗИКА

Музиката на операта „Мария-Десислава“ е нова крачка напред в творчеството на Парашкев Хаджиев. Композиторът подбира такива изразни средства, каквито са необходими за вярното и точно музикално пресъздаване на сюжета. Трябва обаче веднага да се подчертае, че изразните му средства с всяка нова творба се обогатяват. Както в „Лето 893-то“, така и тук в „Мария-Десислава“, Хаджиев чувствува силно разграничаването на двете основни сфери на музикално превъплъщение — външните или събитийните и вътрешните или психологичните, като на много места двете се напластяват една върху друга. В операта „Мария-Десислава“ композиторът е вложил всичко най-ценно от дългогодишния си творчески опит, като нов процес на усъвършенствуване на реалистичното си художествено майсторство.

Да се пише опера върху широко известното драматично произведение, какъвто е случаят с драмата „Иван Шишман“ от Камен Зидаров, е сложна задача. В съзнанието на публиката са се напластили образи и ситуации, а в операта, чрез музиката съдържанието се възприема по съвършено различен начин. Разбира се, голямо значение има как са променени акцентите, няма ли друг нюанс основната идея и пр. Тук в операта главното действуващо лице вече не е Иван Шишман, а Мария-Десислава.

Главната идея на музикалното превъплъщение в тази патриотично-драматична опера не е трагедията на българския народ, предизвикана от турското нашествие, не е и упрекът към виновниците за разединяването на България, а вярата в бъдещето й и саможертвата пред олтаря на родината. Музиката се лее като единен поток от емоционално напрежение, със здраво и логично драматургично развитие. Певческите партии са написани великолепно и главно чрез тях се разкрива душевното състояние на героите. Редуват се контрастно-динамични ситуации, сменят се активно музикалните планове на операта, възложена е голяма роля на оркестровите епизоди, в които личи симфонично изграждане.