Книга за операта

Опера в пет действия (седем картини)

Либрето Валентин Катаев и Сергей Прокофиев

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

Семьон Котко, демобилизиран войник — тенор

Майката на Семьон — мецосопран

Фрося, сестра на Семьон — мецосопран

Ременюк, председател на селсъвета и командир на партизанския отряд — бас

Ткаченко, бивш фелдфебел — бас

Хивря, жена на Ткаченко — мецосопран

Софя, дъщеря на Ткаченко — сопран

Царьов, моряк — баритон

Любка, годеница на Царьов — сопран

Ивасенко, стар селянин — бас

Микола, син на Ивасенко — тенор

Работник (помещикът Клембовски) — тенор

Фон Вихров, немски офицер — бас

Преводач — тенор

Подофицер — баритон

Първи селянин — бас

Втори селянин — бас

Първа селянка — сопран

Втора селянка — сопран

Трета селянка — мецосопран

Първи хайдамак — бас

Втори хайдамак — тенор

Първи връстник на Семьон — бас

Втори връстник на Семьон — тенор

Момък — бас

Бандурист баритон Селяни, партизани, хайдамаци, червеноармейци, белогвардейци.

Действието става в Украйна през 1918 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Още със завръщането си в родината Прокофиев започва да търси сюжет за опера от съветската действителност. В статията си „Какъв сюжет търся“, публикувана през 1932 г. преди окончателното му завръщане в Съветския съюз, се казва: „Привлича ме сюжет, който утвърждава положителното начало. Героиката на строителството, новият човек, борбата и преодоляването на препятствията …“, Обаче той дълго време не се спира на нито един сюжет. След написването на „Александър Невски“ Прокофиев се обръща за съвет към големия писател Алексей Толстой, който спира вниманието му върху излязлата през 1937 г. книга „Аз съм син на трудовия народ“ на Валентин Катаев.

Композиторът отбелязва: „Мене ме заинтересува повестта на Катаев, съчетаваща в себе си най-противоположни елементи: тук има и младежка любов, и ненавист към представителите на стария свят, и героизъм на борбата, и сълзи за загубите, и весели шеги, така свойствени на украинския хумор. Хората у Катаев са абсолютно живи, а това е най-важното…“ Прокофиев помолва Валентин Катаев да му напише либретото и той с удоволствие се съгласява. В процеса на създаването на либретото обаче възникват някои недоразумения между Прокофиев и Катаев. Писателят си представя операта, написана в духа на руската класика, но композиторът иска просто да се направи инсценировка на повестта, като се запазят най-важните диалози в проза.

Сергей Прокофиев изработва точен график за написването на операта си. Той иска на определени срокове картините на либеретото и прави известни изменения на текста. След това веднага пристъпва към усилена работа. На 26 март 1939 г. композиторът завършва втора картина, с която започва да пише операта си, на 8 април завършва второ действие, на 15 април — първа картина на първо действие, на 5 май — трето действие, на 16 юни — четвърто, и на 28 юни — цялата опера.

През лятото на 1939 г. Прокофиев е на почивка в Кисловодск, където завършва оркестрацията на новата си творба. Тук той се среща и с режисьорката на операта Серафима Бирман.

Премиерата на „Семьон Котко“ е на 23 юни 1940 г. в Музикалния театър „Станиславски“ в Москва, под диригентството на М. Н. Жуков.

Операта „Семьон Котко“ се изнася за пръв път у нас от Софийската народна опера през 1965 г. под диригентството на Михаил Ангелов в постановка на режисьора Николай Николов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пролетна нощ през 1918 г. Семьон Котко след четиригодишно участие във войната е демобилизиран и се връща в къщи. Изпълнен с вълнение, той се спира пред своя дом. Семьон не иска да се, издаде пред майка си, за да види дали ще го познае. Младежът си мисли какъв разговор да поведе като непознат войник и каква ще бъде изненадата за всички, щом го познаят. С трепет Семьон почуква на прозореца. На прага се показва майка му. Забравил всичките си планове за изненада, той се спуска към нея и здраво прегръща зарадваната жена.

Ранно утро пред къщата на Котко. В цялото село се е разчуло, че Семьон се е завърнал от фронта. Тук са се събрали много хора, които искат да го видят и поговорят с него. Сестричката на Семьон — Фрося — съобщава, че брат й след малко ще излезе. Срещата на бившия войник със съселяните му е особено радостна. Докато той разговаря с гостите, Фрося е изтичала до Софя и й е съобщила за пристигането на Семьон. Радостната Софя дотичва при любимия си. Софя и Семьон са щастливи, че отново са заедно. Изведнъж младото момиче се стряска и издърпва Семьон настрана. Край къщата минава Ткаченко с един работник. Софя се страхува от баща си, който не й разрешава да мисли за сватба със Семьон. Момъкът се изненадва, тъй като той е направил голяма услуга на Ткаченко. През седемнайсета година войниците са арестували фелдфебела. Когато Семьон е бил на пост, Ткаченко го е помолил да го пусне да избяга като е обещал, че ще даде съгласието си Софя да се омъжи за него. Семьон от любов към дъщеря му го е пуснал. Ткаченко и работникът отминават. Семьон запитва Софя кой е непознатият. Тя му казва, че е новият им работник. Софя, както и никой от селото не знаят, че това е криещият се помешчик Клембовски. Семьон и Софя не искат да чакат със сватбата си и решават да изпратят сватове при баща й. В разговора се намесва Фрося и дава хубав съвет: да се изпратят такива хора за сватове, на които Ткаченко не може да откаже. Тя предлага това да бъдат председателят на селсъвета Ременюк и морякът Царьов. Още нестихнала радостта от хубавата идея и тук пристигат Ременюк и Царьов с годеницата си Любка. Те са дошли, за да съобщят на Семьон, че при разпределението на земята на Клембовски са дали дял и на него. Ременюк и Царьов с радост се съгласяват да станат сватове на Семьон.

В дома на Ткаченко цари вълнение. Той е неприятно изненадан от връщането на Семьон Котко. Бившият фелдфебел се е надявал, че сватбата няма да се осъществи. Отвън се дочуват веселите звуци на хармоника. Ткаченко иска от жена си да каже, че не е в къщи, но сватовете Ременюк и Царьов вече влизат. Ткаченко поканва гостите и отива в другата стая при жена си и Софя. Той заплашително иска от тях да откажат на сватовете, обаче Софя не се подчинява, излиза при гостите и дава съгласието си. Ременюк поканва чакащите пред вратата младежи, между които е и Семьон. Младите се целуват, започват песни. В разгара на годежното веселие на вратата силно се почуква. Влизат няколко немски войници. Преводачът прочита заповедта, която немците са донесли. С нея се изискват големи количества провизии. Селяните стреснати посрещат лошата вест. Ременюк спокойно поканва войниците на масата и започва да ги черпи с водка. Скоро уморените немци се напиват и климат глави. По нареждане на Ременюк Фрося и Микола им взимат пушките и избягват. Председателят на селсъвета нарежда всички комунисти да напуснат селото. Немските войници скоро идват на себе си и разбират какво е станало. Те отправят закани към селяните. Всички си тръгват. Остават само радостният Ткаченко и неговият „работник“, които се почерпват по чашка по случай идването на немците.

Лятна вечер. Софя и Семьон стоят на пейката, увлечени в разговор. Девойката е неспокойна. Тя със страх мисли за тяхното бъдеще. От къщи се показва Ткаченко и вика Софя да се прибере, а на Семьон съобщава, че сватбата им няма да стане по-рано от есента. Софя се прибира. Край замисления младеж минават Царьов с Любка и се заприказват. Идват и Фрося с Микола. Семьон поръчва на сестра си да се прибира, че вече е много късно. Дочува се конски тропот. В селото нахлуват група немци и хайдамаци. Младите хора се пръскат. Ткаченко излиза бързо от къщи и съобщава на хайдамаците, че в селото се намират опасни хора — Царьов и Ивасенко, — като дори показва къщите им. Микола, който е наблизо, изтичва да предупреди двамата за опасността, но хайдамаците са го изпреварили. Те домъкват Царьов и Ивасенко и без много да се замислят, ги обесват. Годеницата на Царьов Любка вижда жестоката разправа с любимия й и потресена до дън душа, загубва разсъдъка си. Отдалеч долитат звуците на духова музика. В селото пристига голям отряд немци, водени от фон Вихров. Ткаченко смята, че революцията е потушена, и ги посреща с хляб и сол за добре дошли. „Работникът“ — Клембовски, се разкрива пред немците. Ткаченко веднага изготвя списък на неблагонадеждните селяни, в който на първо място стои името на Семьон Котко. Софя чува предателските думи на баща си и изпраща Фрося веднага да предупреди годеника й за грозящата го опасност. Семьон и Микола свалят труповете на обесените и избягват при партизаните. Немците не са намерили Семьон в къщата му и я запалват. Народът уплашено бяга. Остава само загубилата разсъдъка си Любка. Пожарът се разраства.

Семьон и Микола са достигнали до горския лагер на партизаните. Те разказват за нещастието, постигнало селото. Ременюк отдава почит на загиналите Царьов и Ивасенко. Целият отряд се заклева да отмъсти на враговете и предателите.

Слънчев есенен ден край партизанския лагер. Семьон Котко обучава младежите в стрелба. Към лагера се приближава сестра му Фрося. Тя с вълнение разказва за безчинствата на немците и хайдамаците в селото и за страданията на селяните. Фрося съобщава, че Ткаченко е решил да даде Софя за жена на Клембовски и че сватбата била определена за утре. Семьон веднага иска да замине за село. Младият човек моли командира да му разреши да отиде да спаси годеницата си, но Ременюк не е съгласен. Тогава Семьон предлага да тръгне целият отряд. Оказва се, че й това не е възможно: такива акции без нареждането на щаба на партизаните не се разрешават. Обзет от отчаяние, Семьон решава да напусне отряда и да тръгне сам. След малко обаче се връща — той не може да стане дезертьор. В това време идва нареждане от щаба, че Съветската армия наближава този район и партизаните трябва да направят разузнавателни набези в тила на врага. Ременюк веднага изпраща Семьон и Микола в селото.

Пред черквата на опожареното село пее сляп бандурнст. Тук идват фон Вихров и Клембовски, които наблюдават отдалеч боя между немците и Съветската армия. Те са спокойни, защото са убедени в своята победа. Приготовленията в черквата за сватбата на Клембовски и Софя са привършени. Довеждат младоженката и заедно с Клембовски и придружителите всички влизат за венчавката. Появяват се Семьон и Микола. Те носят граната и тихо се доближават до черквата. Семьон отваря вратата, извиква на Софя да се дръпне и щом тя побягва, хвърля вътре гранатата. Клембовски е ранен, но в този миг се появяват хайдамаци, които залавят двамата партизани. Вбесеният Ткаченко настоява младежите да бъдат обесени. Идва пратеник и донася известие на фон Вихров, че немците трябва да се оттеглят и напуснат селото. Още ненапуснали немците и в селото нахлуват партизаните. Те залавят Ткаченко и го отвеждат. Напразни са молбите му за пощада. Най-после Семьон и Софя и Микола и Фрося могат да се прегърнат. Ременюк прекъсва щастливата им среща. Партизаните трябва да преследват врага. Налага се двамата младежи отново да се разделят с годениците си. Обаче Ременюк с усмивка съобщава, че Софя и Фрося са определени да придружават с обоза партизанския отряд…

МУЗИКА

В една своя статия Прокофиев говори за много от проблемите, които е срещнал при написването на операта „Семьон Котко“. „Отдавна ми се искаше да напиша съветска опера — отбелязва композиторът, — но не се решавах, докато не намеря начина, по който трябва да пристъпя към тази задача.“ За отговорността, с която той гледа на работата над „Семьон Котко“, можем да съдим по следните редове: „Да се напише опера на съветски сюжет съвсем не е проста задача. Тук има нови хора, нови чувства, нов бит и за това много от способите, свойствени на класическата опера могат да се окажат чужди и непригодни.“

Действително Прокофиев написва операта си „Семьон Котко“ по съвършено нов начин. Тя се различава извънредно много от създадените преди това негови опери. Тук композиторът отделя значително повече място на мелодията, която е главното изразно средство в това произведение. Песенността, проникната от украински интонации, е характерна за „Семьон Котко“: походната партизанска песен, песента на клетвата на партизаните по текст на „Заповит“ от Шевченко, песента на Фрося, арията на Семьон в първа картина и др. В операта Прокофиев избягва честото използуване на хора и по този повод отбелязва: „При хоровите откъси аз се боях от сценичната неподвижност, която настава, в случай че осемдесет или сто души пеят, а по това време няма никакво действие. Затова се стараех върху хоровете да прибавя и по някаква сцена.“

По-нататък Прокофиев казва за музиката си: „Сухите речитативи избягвах, защото те са най-малко интересният елемент в една опера. Стремих се да влагам наперен речитатив или, както се нарича, мелодичен речитатив. В «по-деловите» места аз преминавах в ритмован говор.“

В операта „Семьон Котко“ композиторът използува широко лайтмотивната техника. Темите на положителните герои са ярки и образни. Също така изразителни са темите на отрицателните герои и особено на немското нашествие, на хайдамаците, на Ткаченко и Клембовски. Един от най-интересните лайтмотиви е лайтмотивът на любовта или, както Прокофиев го нарича, „тема на прощаването“.

Музиката е изградена в два плана: героичен и лирико-битов. В „Семьон Котко“ преобладава лирико-битовият план, тъй като там има три любовни двойки: Софя—Семьон, Царьов—Любка и Микола—Фрося. Обаче героичният, макар и по-слабо застъпен, в крайна сметка е по-силен и по-въздействуващ. Особено вълнуваш е финалът на трето действие — обесването на Царьов и Ивасенко и полудяването на Любка. Също много силни са двете партизански картини.

Музикалните образи са изградени с голямо майсторство. Найинтересното и ценното в тях е, че те търпят развитие. Така например Семьон от лиричен герой — любящ син и нежен годеник, се превръща в храбрец-партизанин, който с риск на живота си отива в лагера на противника. Фрося също преминава сложно развитие — наивно-хитрото момиченце става девойка-борец. Силен и убедителен е музикалният образ на Софя която изживява сложен душевен конфликт.

В музиката на „Семьон Котко“ Прокофиев използува някои елементи от украинската народна песен и танц, но развити и изградени по собствен маниер, преосмислени през творческото „аз“ па композитора. Оркестърът в операта е бляскав и могъщ, с огромна изразителна сила. В него са обрисувани всички събития, развиващи се на сцената.

Лирико-комична опера в четири действия (девет картини)

Либрето Сергей Прокофиев и Мира Менделсон-Прокофиева

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Дон Хером, севилски благородник — тенор

Фердинанд — баритон

негови деца

Луиза — сопран

Дуеня, възпитателка на Луиза — алт

Антонио — тенор

Клара д’Алманца, приятелка на Луиза — мецосопран

Мендоза, богат търговец на риба — бас

Дон Карлос, обеднял благородник, приятел на Мендоза — баритон

Отец Августин, игумен на манастира — баритон

Отец Елустаф — тенор

Отец Шартрьоз — баритон монаси

Отец Бенедиктин — бас

Лаурета, камериерка на Луиза — сопран

Розина, камериерка на Клара — алт

Лопец, прислужник на Фердинанд — тенор

Приятел на Дон Хером, свири на корнет — без думи

Санхо, прислужник на Дон Хером, свири на барабан — без думи

Прислужници, прислужнички, маски, монаси, монахини, гости, търговци, рибари, продавачки на риба, народ.

Действието се развива в Севиля в началото на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Сергей Прокофиев веднага след завършването на „Семьон Котко“ отново започва да търси сюжет за опера, макар че вече е автор на пет произведения от този жанр. По това време балетът му „Ромео и Жулиета“ си спечелва огромна популярност. Това кара някои негови близки да го насочват отново към сюжет от Шекспир. Композиторът Мясковски му предлага да пише опера върху „Крал Лир“; артистката О. Масалитинова — върху „Венецианският търговец“, а сам Прокофиев мисли за „Хамлет“. След това той се спира на сюжета на „Прахосникът“ от Лесков, като дори си направя план за либретото.

Идеята за написване на опера върху „Дуеня“ е дадена на композитора от Мира Менделсон — завършила едно от висшите учебни заведения по литература и работила върху превода на тази комедия на Ричард Шеридан (1751–1816). Прокофиев отбелязва: „Пиесата «Дуеня» е по-малко известна у нас. Няколко нейни превода на руски бяха само в ръкопис в тия театри, които са имали намерение да я поставят. Аз се запознах с «Дуеня» през 1940 г. Мен ме привлече изтънченият хумор, очарователната лирика, острите характеристики на действуващите лица, динамичността на действието, увлекателното изграждане на сюжета, всеки обрат, който те кара да чакаш с интерес и нетърпение какво става по-нататък … Когато пристъпих към работа над операта, пред мен се откриха два пътя: първият — да се подчертае в музиката комичната страна на произведението, и вторият — лиричната. От тези два пътя аз избрах втория. И, струва ми се, че не сбърках …“

Прокофиев сам написва либретото на операта си „Дуеня“, като само няколко стихотворни текста са от Мира Менделсон, която през 1941 г. става жена на композитора и ценна помощничка в по-нататъшната му дейност. „Дуеня“ е втората комична опера на Прокофиев. Първата е „Любовта към трите портокала“, писана 21 години преди това върху приказния сюжет на Карло Гоци (1720–1806). Обаче сега задачата е твърде различна оттогава. Докато в първата преобладава приказната фееричност и острата гротеска, тук основно начало е лириката и комедий-ността.

Композиторът работи усилено и напрегнато през лятото и есента на 1940 г. и до края на годината завършва партитурата. През пролетта на следната година започва подготовката на премиерата й в Московския театър „Станиславски“, но обявяването на войната осуетява това. През 1943 г. Прокофиев се връща отново към тази си творба и нанася редица поправки. Композиторът нарича операта си „Годеж в манастира“, защото оригиналното й название „Дуеня“ според него не звучало добре на руски. Първото изпълнение на операта е на 3 ноември 1946 г. в Ленинградския театър „Киров“ с диригент Б. Хайкин и режисьор Шлепанов.

„Годеж в манастира“ се изнася за пръв път в България от Варненската народна опера през 1962 г. в постановка на диригента Борис Черпански и режисьора Николай Николов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Вечер в Севиля. Пред къщата на Дон Хером. Старият ерген, търговецът на риба Мендоза, предлага на Дон Хером да станат съдружници. С общи усилия и средства те биха могли да завладеят целия пазар на риба в града. Мендоза иска тяхното съдружие да бъде скрепено още и с брака му с дъщерята на Дон Хером — хубавата Луиза. Дон Хером, макар и благородник, е в тежко финансово състояние. На него му се струва, че това съдружие ще му даде възможност да забогатее, и веднага дава своето съгласие. Той започва с въодушевление да описва красотата на дъщеря си пред застарелия търговец Мендоза, който никога не е виждал Луиза. Свечерява се. Двамата се разделят, всеки доволен от сключената спогодба. Идва Фердинанд, твърде ядосан от срещата си с хубавата Клара, и се прибира в къщи. След малко във вечерната тъмнина се прокрадва Антонио и запява страстна серенада под прозореца на Луиза. Край него минават маски, отиващи на карнавала, които му подхвърлят закачки, но Антонио е всецяло обзет от любовта си към хубавата дъщеря на Дон Хером. На балкона се появява Луиза и ентусиазираният Антонио продължава нежната си песен. Внезапно излиза разяреният Дон Хером, който пропъжда влюбения момък.

В дома на Дон Хером. Луиза е влюбена в Антонио, но той е беден и баща й не желае и да чуе за такава женитба. Девойката не иска да се подчини на настояванията на Дон Хером. Сега тя се съветва с Дуеня, своята възпитателка, как да се измъкне от тежкото положение, в което е изпаднала. Дуеня обещава на Луиза да й помогне; още повече, че тя самата желае да се омъжи за Мендоза. Влизат Дон Хером и Фердинанд. Бащата упреква сина си и дъщеря си за тяхното непослушание. Сърди се на Фердинанд за нощните му скитания, а на Луиза — за честите серенади под нейните прозорци. Фактически Дон Хером е огорчен от отказа на Луиза да се омъжи за Мендоза. Фердинанд се опитва да защити сестра си, но старецът му се скарва и на него. Ядосаният Дон Хером пита за последен път Луиза ще стане ли жена на Мендоза, но тя твърдо отказва. Тогава упоритият старец заповядва на дъщеря си да не напуска своята стая дотогава, докато не даде съгласието си. Луиза се затваря в стаята си. Дон Хером още не се е успокоил от бурния разговор с дъщеря си, когато открива, че Дуеня се мъчи незабелязано да се промъкне в стаята на Луиза. Той я спира и започва да я разпитва. Поведението и му се струва подозрително и старикът успява да открие у нея писмо от Антонио до Луиза. Това вбесява Дон Хером и той моментално изпъжда Дуеня от къщата си. Хитрата възпитателка е изиграла добре ролята си и писмото е попаднало в ръцете на този, за когото е било предназначено. Сега Дуеня, уж разтревожена, влиза в стаята на Луиза, за да си вземе дрехите. След малко тя, плачейки, излиза, добре забулена. Дон Хером язвително отваря вратата на мнимата Дуеня.

Площад в Севиля. Продавачите на риба предлагат своята стока. Мендоза се разхожда със стария си приятел Дон Карлос и с радост гледа как се продава рибата. Скоро целият пазар ще бъде негов. През площада минава хубавата Клара, любимата на Фердинанд, придружена от камериерката си Розина. От друга страна пък се задава избягалата от къщи Луиза. Неочакваната среща радва двете приятелки. Оказва се, че и Клара е избягала от къщи поради грубостта на злата си мащеха. Тя се оплаква, че братът на Луиза, нейният любим Фердинанд, я е обидил жестоко. След тази обида на нея не й остава нищо друго освен да отиде в манастир. Луиза съчувствува на приятелката си и я утешава. Преди да се разделят, тя помолва Клара да и разреши само за един ден да използува нейното име: това ще и помогне за реализирането на плана й. Клара дава съгласието си и двете девойки се разделят. Луиза остава сама и изчаква появяването на Мендоза. След малко той идва придружен от Дон Карлос. Луиза плахо се доближава до тях и някак особено поглежда Мендоза. Старият ерген е поблазнен от мисълта, че тази непозната хубава девойка е влюбена в него. Оказва се обаче, че тя го помолва да й каже дали знае къде живее Антонио. Хитрият търговец веднага съобразява: щом тази красавица увисне на врата на неговия съперник в любовта Антонио, пътят му към Луиза ще бъде очистен. Мендоза изпада във възторг от собственото си остроумие и изобретателност и започва весело да си тананика. Той предлага да доведе Антонио при нея. Търговецът на риба помолва приятеля си Дон Карлос да заведе девойката, която се представя под името Клара, у дома му, а той отива да намери Антонио.

В дома на Дон Хером. Мендоза е дошъл тук, за да види дали Луиза не е изменила вече решението си и да поговори за предстоящата сватба. Между другото той весело разказва на Дон Хером за избягалата от къщи Клара и двамата се подиграват на излъгания й баща. След това Дон Хером изпраща да повикат Луиза, но тя отговаря чрез камериерката си Лаурета, че ще се види с Мендоза само ако баща й не присъствува на тази среща. Дон Хером вече смята това за съгласие от страна на дъщеря си и развеселен излиза. Появява се наконтената Дуеня. Мендоза в първия момент остава като изумен от грозната „дъщеря на Дон Хером“ и от съвсем немладата й възраст. Дуеня обаче започва да му прави комплименти, пее му весела песен и постепенно старият ерген я харесва. Освен това дъщерята на Дон Хером е и богата! Той вече решава да повика бащата, за да уговорят подробностите по сватбата, но мнимата Луиза внезапно изказва странно желание: „Ако ме отвлечете тази нощ, аз веднага ще стана ваша жена — казва тя на удивения Мендоза. — А това е тъй романтично!“ На Мендоза също харесва романтичната игра и двамата започват да мечтаят за близкото щастие. Дочуват се стъпките на Дон Хером и Дуеня избягва в стаята си. Радостен, Мендоза съобщава на бащата, че „Луиза“ е дала съгласието си. Дон Хером и Мендоза изпиват бутилка шампанско.

В дома на Мендоза. Дон Карлос и Луиза очакват идването на Антонио. Девойката е изпълнена с нетърпение. Тя вижда от прозореца приближаването на Мендоза и нейния любим и бързо влиза в съседната стая. Мендоза довежда Антонио. Момъкът е много учуден: защо ли го вика Клара? Та нали тя е годеница на най-добрия му приятел — Фердинанд, брата на неговата Луиза? Подсмивайки се, Мендоза го вкарва в стаята, в която е мнимата Клара. Въпреки протестите на благородния Дон Карлос Мендоза нагло и безсрамно надзърта през ключалката в стаята, където са двамата млади. Той е много доволен от видяното и радостно потрива ръце; щом Антонио прегръща друга жена, значи е отстранен като съперник. Антонио и мнимата Клара излизат от стаята. Мендоза побързва да им разкаже поверително плана си за отвличането на Луиза. Настава весело оживление.

В дома на Дон Хером. Старият севилски благородник обича музиката. Днес тук е дошъл неговият приятел музикант и сега те с увлечение свирят: Дон Хером на кларинет, приятелят му — на корнет, а прислужникът Санхо бие барабана. Идва Дон Карлос и прекъсва удоволствието от свиренето. Той носи едно писмо от Мендоза. Богатият търговец на риба се извинява пред Дон Хером, че е отвлякъл дъщеря му, и го моли за бащината благословия над техния брак. Дон Хером се удивлява на чудните действия на приятеля си — та нали сам той е искал Луиза и Мендоза да се оженят! Но отвличането никак не го е разтревожило. Той дава с радост своята благословия и музикалните занятия започват отново. Скоро обаче музицирането им отново е прекъснато. Идва едно момче, което носи писмо от Луиза. Девойката също моли баща си да я извини за бягството й от къщи и иска благословията му да се омъжи за любимия човек. Дон Хером е още повече учуден. Защо е нужно да дава поотделно благословията и на бъдещия си зет, и на дъщеря си. Но щом Луиза иска отделно, добре, отделно да бъде! И той написва бележка до дъщеря си, в която благославя нейния брак. След това в прекрасно настроение Дон Хером продължава музикалните си занимания. Сега още по-приятно зазвучава мелодията на менуета.

В женския манастир. Клара вече е постъпила в светата обител. Обхваната от дълбока скръб, тя се разхожда в манастирската градина. Идват щастливите Луиза и Антонио. Те току що са получили бележката от Дон Хером, с която благославя техния брак. Двамата влюбени веднага тръгват към манастирската черква, за да се венчаят. След тях пристига задъхан Фердинанд. Мендоза вече е успял да му подшушне за „изневярата“ на Клара с Антонио и той, обхванат от дива ревност, се е спуснал по следите на своя бивш приятел. Младежът дори не познава истинската Клара, която стои до него, облечена като монахиня. Фердинанд вижда в далечината Антонио под ръка с някаква жена. Като помисля, че това е неговата Клара, той изважда сабята си и се втурва да ги гони. Клара става свидетел на страшната ревност на Фердинанд. Уверена в искрената му любов към нея, тя хвърля монашеската си наметка и хуква след него.

В мъжкия манастир. В избата цари голямо веселие. Монасите пият и си разказват интересни историйки от живота на обитателките на женския манастир. Скоро обаче веселието им е прекъснато. Идва послушник и съобщава, че двама души настояват да се видят с игумена. Като разбират, че това са хора, от които ще получат възнаграждение, монасите веднага скриват бутилките, грабват молитвениците и взели смирени пози, запяват псалми. Влизат Антонио и Мендоза, които молят да бъдат венчани с годениците си. Игуменът отначало отказва, но подхвърлената пълна кесия го накарва да измени решението си. Изведнъж се втурва изплашената Луиза, а след нея разяреният Фердинанд. Той нарича Антонио предател и изменник и го предизвиква на дуел. Учуденият Антонио също вади шпагата си. Неочаквано между тях застава Клара и се хвърля в обятията на любимия си. Тя му разкрива истината и Фердинанд също поисква да бъдат венчани. Мендоза остава твърде учуден от обрата на нещата, но все още не разбира нищо. В този момент идва Дуеня, която го хваща под ръка, и тръгват към църквата. Игуменът с радост започва подготовката за трите сватби.

В дома на Дон Хером. Старият благородник очаква с нетърпение връщането на дъщеря си и Мендоза след сватбата им. В празнично украсения дом всичко е готово за тържеството. Слугата съобщава за пристигането на младоженците. Мендоза влиза сам и казва, че Луиза е останала пред вратата и не смее да влезе. Щастливият Дон Хером я извиква, за да я прегърне. Дуеня се възползва от това и бързо се втурва, хвърляйки се на шията му. Дон Хером не може да се опомни от изненада. Още преди да се окопити, влизат Луиза, Антонио, Клара и Фердинанд. Чак сега Мендоза разбира, че е бил изигран, но вече е късно. Ругаейки, той започва да заплашва, но Дуеня най-спокойно му казва, че е негова законна жена, и дори му се заклева, че ще му бъде вярна до гроб. Мендоза ужасен побягва. Дуеня не желае да изпусне богатия си съпруг и бързо го последва. Щастливите младоженци молят бащината благословия на Дон Хером. Той им прощава и ги благославя.

МУЗИКА

„Годеж в манастира“ е втората комична опера на Сергей Прокофиев след „Любовта към трите портокала“. Върху забавния и сатиричен сюжет на Шеридановата комедия композиторът е успял да създаде една съвременна буфо-опера. Музиката е написана с типичното за Прокофиев изключително професионално майсторство и в нея са съчетани по съвършен начин пародията, гротеската, сатиричната острота и изящната лирика.

Острието на музикалната си сатира Прокофиев е насочил преди всичко към отрицателните герои, главно към Мендоза и Дон Хером. В партиите на младите влюбени преобладават сърдечността, лириката и добродушният хумор. Особено ярък е музикалният образ на стария мошеник Мендоза, който се смята и за покорител на женските сърца. В неговата предимно декламационна партия има много хумор и гротеска. Изключително характерна е музикалната фраза, която той често повтаря „Мендоза, ти си хитър момък“ и която е придобила значение на своеобразен лайтмотив. Гротесковостта особено майсторски е вложена в оркестъра, когато обрисува този отрицателен герой. Особено интересен е дуетът-скоропоговорка между Мендоза и Дон Хером.

Музикалният портрет на Дон Хером е даден пак в комедийно-сатиричен аспект, но е малко по-смекчен от този на Мендоза.

Отличителните черти на неговия характер проличават много добре още в двете му малки арии — първата, в която описва красотата на дъщеря си, и втората — „Ако имате дъщеря“, в която пък се оплаква от нея. Сцената с Дуеня във втората картина разкрива нови черти в музикалната му характеристика. Образът чак до последното ариозо на Хером в девета картина постоянно се обогатява. Характерна подробност в музикалната обрисовка на стария благородник е репликата, която той постоянно повтаря — „Превъзходно“, взета като че ли направо от живота.

Остроумието, на Дуеня е обрисувано в музиката със свеж хумор. Черти на остроумие, наивна хитрост и безгрижие има и в партията на Луиза, която обаче носи и лиричността на влюбената девойка. Най-лиричният образ в операта е Антонио. Още от серенадата в първа картина композиторът го обрисува като влюбен добър момък, изпълнен само от хубави помисли. Макар и със сравнително по-малки партии, енергичността и пламенността на Фердинанд и темпераментността на влюбената Клара са изразени силно и релефно. Но даже и в техните образи композиторът е вложил известна доза ироничност и добродушна подигравка.

Едно от най-интересните и оригинални места в „Годеж в манастира“ е сцената на домашното музициране в шестата картина — когато Дон Хером свири насмешливо галантния менует. Наситената с тънка ирония музика от триото на менуета се повтаря многократно през време на картината. Също така забележителни са хорът на продавачките на риба (трета картина) и изключително интересната хорова сцена в мъжкия манастир (осма картина), в която особено впечатление прави внезапната смяна на веселата разгулна песен и двусмислените закачки на пияните монаси с карикатурно-набожния хорал. В карнавалната сцена от края на първата картина личи жизнерадостта и веселостта на севилските граждани. Чудесни са тук разнообразните танци на маските: и старинният френски менует, и източният танц, и страстното болеро, както и музиката на бродещите музиканти.

В „Годеж в манастира“ музикални епизоди с много висока художествена стойност са още серенадата на Антонио от първа картина, сцената на преобличането и на изпъждането на „Луиза“ от къщи, бляскавият дует между Дуеня и Мендоза в четвърта картина, сцената между Луиза и Мендоза в петата картина, сърдечното ариозо на Дон Карлос от финала на пета картина и др. Като плод на свежото чувство за хумор у Прокофиев трябва да се посочи интересният хор на гостите в последната картина. Важна роля в операта играят оркестровите епизоди: веселото встъпление, изградено върху темата на финала на операта, танците, любителското трио, любовната мечта на Клара, музиката на дуела и пр.

Опера в пет действия (тринадесет картини)

Либрето Сергей Прокофиев и Мира Менделсон-Прокофиева

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Княз Николай Андреевич Болконски — бас

Княз Андрей Болконски, негов син — баритон

Княгиня Маря, сестра на Андрей — мецосопран

Граф Иля Андреевич Ростов — бас

Наташа, негова дъщеря — сопран

Соня, братовчедка на Наташа — мецосопран

Ахросимова, роднина на Ростови — мецосопран

Фелдмаршал Михаил Иларионович Кутузов — бас

Пиер Безухов — тенор

Елен Безухова, негова жена — алт

Анатол Курагин, брат на Елен — тенор

Поручик Долохов, приятел на Курагин — баритон

Кочияшът Балага — бас

Циганката Матрьоша — алт

Подполковник Денисов — бас

Платон Каратаев — тенор

Император Александър I — без пеене

Перонска — мецосопран

Домакин на бала — тенор

Домакиня на бала — сопран

Адютант на бала — баритон

Лакей на бала — тенор

Стар лакей на Болконски — баритон

Камериерка на Болконски — мецосопран

Камериер на Болконски — бас

Дуняша, камериерка на Ахросимова — мецосопран

Гаврила, лакей — баритон

Тихон Шчербатий — бас

Фьодор — тенор

Матвеев — баритон

Василиса — мецосопран

Тришка — алт

Ординарец на княз Андрей — тенор

Мавра Кузминична, икономка на Ростови — алт

Млад работник — тенор

Лавкаджийка — сопран

Иванов — тенор

Адютант на Кутузов — тенор

Генерал Бенигсен — баритон

Генерал Барклай де Толи — тенор

Генерал Ермолов — бас

Генерал Раевски — баритон

I щабен офицер — тенор

II щабен офицер — бас

Император на Франция Наполеон I — баритон

Метивие, френски доктор — бас

Френски абат — тенор

Маршал Бертие — бас

Маршал Коленкур — без пеене

Генерал Белияр — бас

Де Босе, министър на двора — тенор

Адютант на Наполеон — бас

Адютант на маршал Мюра — алт

Адютант на генерал Кампан — тенор

Адютант на принц Евгений — тенор

Глас зад кулисите — тенор

Маршал Даву — бас

Капитан Рембал — бас

Лейтенант Боне — тенор

Жерар — тенор

Жако — бас

Френски офицер — баритон

I френска артистка — сопран

II френска артистка — мецосопран

Часовой — без пеене

I луд — тенор

II луд — бас

Гости на бала, руски офицери, войници, партизани, опълченци, жители на Москва, френски офицери, френски войници, немски генерали.

Действието се развива в Русия от 1809 до 1812 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

В статията си „Художникът и войната“ Сергей Прокофиев говори между другото и за създаването на операта си „Война и мир“. Той казва: „Лятото на 1941 г. с жена ми бяхме на курорт в Кратов, край Москва. Там пишех балета «Пепеляшка», поръчан ми от Ленинградския театър «Киров». В топлото слънчево утро на 22 юни аз седях на работната си маса. Изведнъж дойде жената на пазача и с развълнуван вид ме попита истина ли е, че «немецът ни е нападнал и, както казвали, бомбардирали градовете». Известието ни зашемети. Ние отидохме до живеещия наблизо Сергей Айзенщайн. Да, това се оказа истина… Първият отклик на композиторите за ставащите събития естествено беше появяването на песни и маршове с героичен характер, т.е. тази музика, която можеше да прозвучи на фронта. Аз написах две песни и един марш. В тези дни мислите ми да напиша опера върху сюжета на романа на Толстой «Война и мир» добиха ясна форма. Страниците, разказващи за борбата на руския народ с пълчищата на Наполеон през 1812 г. и за прогонването на Наполеоновата армия от руската земя, ми станаха някак особено близки. Стана ясно, че именно тези страници трябва да легнат в основата на операта. Със събитията от войната е свързана най-тясно съдбата на основните действуващи лица: Наталия Ростова, Андрей Болконски, Пиер Безухов, Василий Денисов …“

Когато хитлеристките войски наближават Москва, Прокофиев се евакуира в малкото кавказко градче Налчик. Композиторът продължава в статията си: „В Налчик работих върху първите шест картини на операта «Война и мир»…, през есента на 1941 г. ние се преместихме от Налчик в столицата на Грузия — Тбилиси … Основната ми работа тук беше завършването на операта. Предстоеше ми да напиша картините на борбата на руския народ, да пресъздам неговите страдания, гняв, мъжество и победата му над неприятеля, нахлул в Русия през 1812 г. Появяват се руският пълководец Кутузов, водачьт на партизанския отряд Василий Денисов, селянинът Тихон Шчербати, Василиса, погубила не малко врагове. Що се отнася до познатите ни от по-ранните картини лица, на мен особено ми се искаше да подчертая дълбоките изменения, станали в техните съзнания и в характерите им във връзка с опаността, надвиснала над родината.

Либретото написахме заедно с Мира Менделсон. Ние се стремяхме да запазим стила и езика на Толстой. Там, където на нас не ни достигаха Толстоевите диалози, ние пишехме такива по авторския текст на романа и характеристиките на героите, дадени от писателя. Освен Толстой ние използувахме записките на поета-партизанин Денис Давидов и се запознахме с редица книги по историята на войната от 1812 г. В чудесната сграда на градската библиотека в Тбилиси ние изучавахме руския народен фолклор, пословици, поговорки и песни, записани по времето на Отечествената война. В операта освен арии и дуети голямо място заемат хоровете на селяните-опълченци, войската, казаците, партизаните…“

После Прокофиев заминава за Алма Ата, където продължава работата си над „Война и мир“. Първият вариант на операта е в четири действия (единадесет картини) и е завършен окончателно през 1943 г. На следната година, на 16 октомври, творбата е изпълнена в концертно изпълнение на оперния ансамбъл на ВТО, но със съпровод на пиано. На 7 юни 1945 г. в голямата зала на Консерваторията в Москва „Война и мир“ се изпълнява пак на концерт под диригентството на С. Самосуд. Диригентът предлага на Прокофиев да допълни операта си с още две картини: втората — „Бал в дома на екатерински велможа“, и десетата — „Военният съвет във Фили“. Прокофиев възприема дадената му идея и започва нова преработка на операта си. „Война и мир“ става 13 картини, като се предвижда да се изнася в две вечери.

Първото изпълнение на сцена на „Война и мир“ е в Ленинградския Малий оперен театър, на 12 юли 1946 г. под диригентството на С. Самосуд. Изнесена е само първата част (първите осем картини). Операта на Прокофиев повдига много спорове. Някои критици и композитори пишат бляскави отзиви, други — отрицателни. След няколко години Прокофиев прави нова и последна преработка на „Война и мир“, завършена през 1952 г. След това произведението се изнася във всички големи театри на Съветския съюз, а скоро и в много други страни.

Операта „Война и мир“ е поставена за пръв път в България на сцената на Софийската народна опера през 1957 г. в специална редакция — без единадесетата картина, „Горящата Москва“ от диригента Асен Найденов и режисьора Борис Покровски от Болшой театър.

СЪДЪРЖАНИЕ

„Княз Андрей трябваше да се срещне с околийския началник по въпроса за рязанското имение… Граф Иля Андреевич (Ростов) живееше през 1809 г. в «Отрадно». Той радостно посрещна княз Андрей, както посрещаше всеки нов гост, и почти насила го задържа да пренощува… Вечерта, останал сам, княз Андрей дълго не можа да заспи …“57

„Отрадно“. Граф Андрей Болконски стои на прозореца, обхванат от тежки мисли. Чудната майска лунна нощ не буди у него нищо радостно.

След раняването му при Аустерлиц и смъртта на жена му Лиза той не вярва в щастието. Скръбните му мисли се прекъсват от радостния глас на Наташа Ростова, която от горния етаж споделя възторга си от красотата на пролетната вечер с братовчедката си Соня. Искрената радост на девойките поражда надежди за бъдещето у княз Андрей. „Не, животът не свършва на 31 години“, мисли той.

„31 декември 1809 г. — бал в дома на виден екатерински велможа…“

Високопоставените гости танцуват в ярко осветената зала. След полонезата зазвучава радостна мазурка. Сред гостите са граф Ростов с дъщеря, си Наташа, Пиер Безухов с красивата си жена Елен, брат й Анатол Курагин. Настъпва оживление — в залата влиза император Александър I. Специален хор пее ода в негова чест. Императорът танцува мазурка и напуска залата. На бала пристига княз Андрей Болконски. Засвирват валс. Княз Андрей поканва Наташа. В танца той си спомня прекрасната лунна нощ в „Отрадно“. Обхващат го радостни чувства. Наташа се чувствува щастлива — това е нейният първи бал, нейният първи танц. Граф Ростов поканва княз Андрей Болконски да гостува в дома му.

„Княз Андрей Болконски реши да изпълни волята на баща си и да отложи сватбата си с една година… Наташа, която леко, дори весело посрещна раздялата със своя годеник, сега стана неспокойна и нетърпелива… По съвета на Маря Дмитриевна граф Иля Андреевич (Ростов) отиде с Наташа при княз Николай Андреевич (Болконски).“

В дома на княз Николай Болконски. Наташа вече е годеница на княз Андрей. Тя пожелава да се запознае с роднините на своя бъдещ мъж. Граф Ростов довежда дъщеря си в дома на стария княз, но той отказва да ги приеме. Ростови са дълбоко засегнати. Желаейки да заглади грубостта на баща си, княжна Маря идва при Наташа. Разтревоженият граф Ростов оставя дъщеря си при Маря и излиза. Маря също разговаря с Наташа твърде хладно. Изведнъж вратата се отваря и при тях влиза старият княз по халат. Старият Болконски изглежда Наташа от главата до краката, подхвърля язвителни забележки за тяхното семейство и излиза. Покрусената Наташа се обръща мислено към княз Андрей — само при него сега тя би намерила утеха. Граф Ростов се връща и извежда дъщеря си от този негостоприемен дом.

„Граф Мля Андреевич отведе своите девойки у графиня Безухова. На приема имаше много хора. Граф Иля Андреевич забеляза, че това общество се състои предимно от мъже и дами, известни със своите свободни обноски…“

Вечеринка у Елен. Сред гостите у Безухови цари веселие. Елен отвежда настрана Наташа. Тя прави топли комплименти на девойката, като й намеква за голямата любов на брат й Анатол Курагин към нея. Идва Курагин и Елен оставя. Наташа сама с него. Анатол прави на младото момиче пламенно любовно признание. Наташа е дълбоко смутена. Изпълват я противоречиви чувства. Кого обича — княз Андрей или Анатол? Станало е късно. Граф Ростов приканва Наташа и Соня да си ходят.

„В последните дни Анатол живееше у Долохов. Планът за отвличането на Наташа Ростова вече от няколко дни беше обмислен и изготвен от Долохов …“

В кабинета на Долохов. След весел гуляй Анатол лежи на дивана и мечтае за Наташа. Долохов внимателно брои парите, които са им останали, и пресмята дали ще стигнат за отвличането на девойката. Той разбира рисковете от това отвличане и се опитва за последен път да разубеди Курагин: това е голяма авантюра, тъй като Анатол е женен и съществува опасност да го съдят за многоженство. Курагин обаче е непреклонен. Той не мисли за нищо друго освен за Наташа. Влиза кочияшът Балага и съобщава, че бързата му тройка е готова. Дошло е време за тръгване. Всички изпиват чашите си. Анатол се прощава с циганката Матрьоша и тръгва с Балага.

„Тройката полетя по улица Арбатска …“

В богатия дом на Ахросимова. Наташа гостува у роднината си в Москва. Сега тя с нетърпение очаква Анатол, за да избягат и се венчаят тайно. Прислужничката Дуняша съобщава на Наташа, че братовчедка й Соня е издала пред Ахросимова тайната за бягството, но Наташа не вярва. Вратата откъм градината се отваря и във вестибюла влиза Анатол. Изведнъж между него и вратата застава лакеят. Отвън се чува викът на Долохов, който предупреждава Курагин да бяга. Анатол блъсва изпречилия се пред него човек и побягва. Наташа е покрусена от страхливото бягство на Анатол. Влязлата Ахросимова горчиво я упреква. Идва Пиер Безухов и Ахросимова му разказва всичко. Пиер разкрива на Наташа, че Анатол е женен. Отчаянието на девойката няма граници. Трогнатият Пиер в порив на нежност и съжаление й разкрива любовта си към нея, след което бързо си отива. Наташа е обзета от чувство за вина пред Андрей.

„Когато Пиер се завърна у дома, след като напразно бе обикалял Москва, прислужникът му каза, че княз Анатол Василевич е при графинята …“

В кабинета на Пиер. Елен има гости, когато влиза ядосаният Пиер. Елен помолва гостите си да отидат в другия салон. Пиер задържа Курагин. Той гневно го разпитва обещавал ли е на Наташа да се ожени за нея. Курагин отначало отказва, но когато вижда яростта на Пиер, гузно признава. Пиер му поисква нейните писма и го предупреждава да напусне Москва. Останал сам, Безухов изпада в дълбок размисъл. Идва полковник Денисов. Той носи страшна вест — Наполеон е нападнал Русия.

„Силите на дванадесет народа нахлуха в Русия…“

Преди сражението при Бородино. Група селяни-опълченци строят укрепления. Преминават войници. Идват командирът на Егерския полк княз Болконски и полковник Денисов. Денисов разкрива на Андрей плановете си за водене на партизанска война. Срещата на Болконски с Денисов връща мислите на княза към изневярата на Наташа. Тъжните мисли на Андрей са прекъснати от идването на Пиер Безухов. Той е дошъл лично да наблюдава сраженията. Появява се фелдмаршал Кутузов, приветствуван от войската. Кутузов предлага на Болконски да премине в неговия щаб, но князът помолва да остане в полка си при своите хора, които е обикнал. Дочува се силна канонада. Боят при Бородино започва.

„Играта започна.“

Шевардинският редут. Наполеон наблюдава Бородинското сражение. Обкръжен от генералите си, той вече си представя как ще влгзе в Москва и как ще бъде посрещнат с почести. Но един след друг идват пратеници и молят за подкрепления. Наполеон отказва да използува резервите си в боя, но после се вижда принуден да отстъпи пред своите военачалници. Той нервно пита защо досега генералите му не са спечелили битката. Започва да го обзема несигурност. Изведнъж пред самите крака на императора пада граната. Всички изтръпват. Наполеон нервно ритва гранатата, която не е избухнала.

„В просторната къща на селянина Андрей Севастианов се събра съвет …“

В селцето Фили се е събрало руското главно командуване. Обсъжда се въпросът дали, да се защищава Москва, или предвид численото превъзходство на противника да се опразни градът без бой. Мненията на генералите се разделят. Бениксен и Ермолов смятат, че трябва да се воюва, защото Москва е свещена за руския народ. Барклай де Толи и Раевски са за отстъпването на града; така ще се запази руската войска. Фелдмаршал Кутузов изслушва генералите и дава заповед за опразването на Москва. Всички се разотиват. Остава замисленият Кутузов, който и в тези тежки минути дълбоко вярва в крайната победа на своя народ.

„За запазване на армията, за осигуряване на победата над врага, за благото на отечеството да се отстъпи …“

Горящата Москва е завзета от неприятелите. Тъжен есенен ден. На празните московски улици стоят двамата френски офицери Рамбал и Боне и споделят впечатленията си от пустия и горящ град. Френските войници са се пръснали из къщите да грабят. Останалите в града московчани с ненавист гледат безчинствата на окупаторите. Тук е останал и Пиер Безухов, преоблечен като кочияш. Той се надява, че ще му се удаде случай да убие Наполеон. Пиер среща Дуняша, която му разказва, че Наташа с родителите си напуснала града, за да помага на ранените. Между ранените открили Андрей, когото също отнесли. Появява се маршал Даву. Той заповядва да бъде разстрелян всеки заподозрян в запалването на къща. Френските войници водят група пленници, между които и Пиер. На Пиер се удава да се измъкне от заплахата на разстрела. Пожарите се разрастват. Влиза Наполеон със свитата си. Той е поразен от силата на руския дух. Отвеждат руските пленници, които се кълнат да се бият до унищожаването на врага.58

„Под Бородино княз Андрей беше тежко ранен…“

В тъмната селска стая лежи тежко раненият княз Андрей. Той бълнува. В болното му съзнание се редуват кошмар след кошмар. Андрей Болконски се съвзема за малко, но сега е измъчван от предчувствия за близката си смърт. Той си спомня за Москва, за Наташа. В този момент на вратата се появява Наташа, раздирана от скръб и разкаяние. Тя се спуска към него и го моли да й прости. Андрей я познава и благославя своето раняване, което му е дало възможност отново да я види. Успокоен и щастлив, Андрей умира.

„Сопата на народната война беше вдигната с цялата си страшна и величествена сила. Тя биеше французите дотогава, докато нашествието бе унищожено…“

Смоленският път. В суровата зима Наполеоновите пълчища отстъпват в пълен безпорядък, преследвани от руските партизани. Премръзналите френски войници едва се движат във виелицата, но въпреки това водят група руски пленници. Внезапно върху французите връхлита партизански отряд. Започва бой. Бързо нашествениците са унищожени и пленниците освободени. Сред партизаните са Денисов, Долохов и Шчербатий. Радостна е срещата им с освободения от плен Пиер Безухов. Пиер научава от Долохов, че жена му Елен е умряла. Той узнава и за смъртта на Андрей Болконски. Появява се фелдмаршал Кутузов, посрещнат с радост от партизаните. Кутузов благодари на народа за неговото участие в Отечествената война.

МУЗИКА

Операта „Война и мир“ е една от връхните точки на цялостното Прокофиево творчество. В тази огромна по замисъл и величественост творба се разкрива художествената мощ на композитора. В нея така сполучливо са съчетани творческите търсения на Про-кофиев в оперния жанр. Тук той умело е вложил и героиката на историческия епос, и нежната лирика, и вярата в щастливото бъдеще на народа, но всичко това пречупено през неговата ярка индивидуалност.

„Война и мир“ е произведение, в което са проявени ярко новаторските търсения на композитора, особено във вокалната ме-лодическа изразност. Мелодиите на певческите партии са така разширени и обогатени, че на пръв поглед създават впечатлението за несъобразяване с възможностите на човешкия глас. Обаче смелата начупеност на мелодичната линия допринася за по-релефната индивидуализация на музикалните образи, а големите скокове, като възходящи и низходящи септими, нони и др., всъщност не представляват особени затруднения за певците. Темите почти винаги са с разширен мелодичен диапазон и са наситени със силна емоционалност, а в някои случаи дори с експресивност. Отличителен белег на вокалните партии е народностният им характер. Музиката е напоена с аромата на руското народно звуко-творчество, което придава още по-силен национален колорит на цялата опера.

Сергей Прокофиев е изградил „Война и мир“ в два големи плана: лиричен и героичен. Композиторът е стигнал до това решение, тъй като се е стремил да се придържа към тази забележителна особеност на Толстоевия роман. Изхождайки оттук, той е подбрал и тематичния материал на операта си. В епично-героичния план на произведението централно място е дадено на хоровете на народа, опълченците и партизаните, а от отделните действуващи лица са изявени преди всичко Кутузов, полковник Денисов, Платон Каратаев, Шчербатий и др. Тук Прокофиев е предал силата на руския дух така, както той е обрисуван в най-значителните творения на композиторите от руската класика и преди всичко в композициите на Глинка, Бородин и Мусоргски. Картината „Преди сражението при Бородино“ е истинско олицетворение на величествения народен подвиг и духовната сила на Русия. Арията на Кутузов в тази картина и развитието й в следващия хор излъчва изумителна сила, мощ и дълбока вяра в правдата. Тази емоционална атмосфера се запазва и в ариозото на княз Андрей от същата картина. Величавата героична линия в партията на Кутузов се засилва още повече в неговата ария в картината „Военният съвет във Фили“. Това е една от най-вдъхновените патриотични страници в Прокофиевото творчество. Искряща сила излъчва и войнишкият хор в същата картина, който е сътворен в традициите на руската богатирска песен. Силно въздействени са още и хоровете от сцената на разстрела от единадесета картина, където са обрисувани не само страданията и гневът на народа, но и готовността му към подвиг. Във финалния апотеоз се достига до върха на епико-героичната наситеност.

На героичната линия в операта е противопоставена обрисовката на врага. Тук блясва стремежът на Прокофиев към психологическо углъбяване, умението му за правдиво изобразяване. Врагът не е страхлив: той е силен и безжалостен, носи смърт и разрушение. Композиторът е написал деветата картина — „Шевардинският редут“, с музика, съвършено различаваща се от другите — нервно-възбудена, тревожна, с къси и причудливо начупени музикални фрази. Ариозото на Наполеон в началото на картината рисува вярно високомерието на френския император и убедеността му в победата, а второто, в края на картината, е изпълнено с нервно-конвулсивни мелодични ходове. На него силно контрастира долавящият се отдалеч руски хор. Гротеската и сарказмът са вложени и в другите френски сцени, в картината „Горящата Москва“. Тук двамата французи в началото са весели и безгрижни, а в края — обхванати от панически страх. Те са осмени, но в присмеха личи гордото достойнство на автора.

Подигравката и иронията не са използувани само срещу врага. В гротесков маниер са обрисувани и някои от другите герои. Такива са например старият Болконски, чийто портрет е даден в духа на сатиричните песни на Мусоргски, кочияшът Балага и др.

Лиричната линия на операта „Война и мир“ е изключително богата. С неповторима сърдечност и топлота е предадена поетичната чистота в образа на Наташа Ростова, подкупващото обаяние на княз Андрей Болконски, великодушието на Пиер Безухов. Още в първата картина — „Отрадно“, слушателят бива завладян от искреността и чистотата на чувствата. Тази картина представлява истинско лирично откровение. По настроение тя е антипод на дванайсетата картина — „Смъртта на княз Андрей“, която пък от своя страна няма равна на себе си по силата, на своята трагедийност. Лиричното вдъхновение на Прокофиев е достигнало до връхната си точка в тия две картини, неповторими както по изразителност, така и по емоционална наситеност. И лунният пейзаж, и двата монолога на княз Андрей, и ариозото на Наташа, и прекрасният дует на Наташа и Соня са уникални по своята завършеност и сила на въздействие. Също така изключително въздействена е и сцената на смъртта на Андрей в дванадесетата картина. Тя притежава истински разтърсваща сила, особено при далечно звучащия хор, излъчващ някаква предопределеност с повтарящо се „пити, пити“.

Образите на Наташа и Андрей са най-богато разкрити. Андрей от изпаднал в скептицизъм човек преминава през редица контрастни душевни състояния. Не по-малко сложно е психологическото развитие на Наташа — от невинно весело дете, през чистата любов и огорченията от своенравния свекър, през колебанията и изкушенията до величествената душевна чистота. Един от най-привлекателните образи в операта е този на Пиер Безухов — свит, стеснителен, сърдечен и великодушен, — станал любим герой на слушателите. Ярки са и образите на бездушната красавица Елен, на развратния Анатол и др.

Опера в три действия (десет картини)

Либрето Сергей Прокофиев и Мира Менделсон Прокофиева

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Алексей, летец — барптон

Комисаря — бас

Василий Василевич, известен хирург — бас

Андрей Дегтяренко, летец, приятел на Алексей — бас

Кукушкин, летец — тенор

Гвоздев, танкист — тенор

Олга, годеница на Алексей — сопран

Клавдия, медицинска сестра — мецосопран

Дядо Михайло, председател на колхоза — тенор

Баба Василиса — алт

Варя, снаха на дядо Михайло — мецосопран

Петровна, колхозника — сопран

Федя — ритмичен говор

деца от колхоза

Серьонка — ритмичен говор

Първи хирург — тенор

Втори хирург — баритон

Майката на Алексей — мецосопран

Анюта, студентка — сопран

Старши лекар — тенор

Полковник — бас

Кореспондент — бас

Колхозници, летци, народ.

Действието става през Великата отечествена война 1941–1945.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Още със завръщането си в родината Сергей Прокофиев замисля създаването на съвременна опера. Този замисъл той осъществява с написването на „Семьон Котко“. Обаче с тази си творба авторът не смята, че е изпълнил изцяло задачата си, тъй като сюжетът на „Семьон Котко“ третира събития от времето на гражданската война. През годините на войната Прокофиев сътворява едно от най-значителните произведения в съветската музика — операта „Война и мир“. След като се запознава с великолепната книга на Борис Полевой „Повест за истинския човек“, той бива обзет от желанието да създаде опера по нейния сюжет. Излязлата през 1946 г. прекрасна книга на Полевой, в която се разказва за безпримерния подвиг на летеца Алексей Мересиев, дава отличен материал за оперно произведение. Този сюжет позволява на композитора да обедини стремежа си към създаване, от една страна, на съвременна по изразни средства опера и, от друга, на музикално-сценична творба, отразяваща героизма на руския народ, проявен през Великата отечествена война. Колкото и завладяващ да е сюжетът на „Повест за истинския човек“, толкова е труден за музикално-сценично произведение, тъй като в него няма конфликт между отделни действуващи лица, липсват характерните елементи на традиционната оперна драматургия. Тук драматичното действие е всъщност преживяванията и душевните борби на главния герой в обстановката на великата борба на народа срещу поробителя. Преодолявайки с успех всички трудности, Прокофиев успява да създаде едно наистина новаторско произведение.

Както винаги, Сергей Прокофиев сам пише своето либрето, подпомогнат от жена си Мира Менделсон. Либретистите изпускат много епизоди и подробности от книгата на Полевой, като се придържат към основната линия на развитието на действието и използуват редица текстове от книгата. Прокофиев работи бързо и напрегнато върху това свое произведение и го завършва само за половин година — от 23 октомври 1947 г. до 11 май 1948 г. Оркестрацията е завършена на 11 август същата година. Първото изпълнение на „Повест за истинския човек“ е при закрити врати на 3 декември 1948 г. в Ленинградския театър „Киров“. Критиката се изказва извънредно остро за новата опера. Прокофиев изживява тежко пълното отричане на това си произведение, в което той смята, че е достигнал до нещо съвършено ново в оперния жанр. „Повест за истинския човек“ е изнесена цели 12 години след написването й — на 7 октомври 1960 г. (или повече от седем години след смъртта на композитора) в Болшой театър в Москва. В тази постановка са направени известни поправки в либретото. Операта се посреща с голям интерес и има забележителен успех. „Повест за истинския човек“ веднага влиза в репертоара на много оперни театри в Съветския съюз и в чужбина. Днес тя се смята за творение от златния фонд на съветската оперна литература.

В България „Повест за истинския човек“ се изнася за пръв път през 1962 г. от Русенската народна опера под диригентството на Борис Хинчев в сценичната реализация на режисьора Стефан Трифонов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Гъста снежна гора. Сред отломките на разрушен самолет се повдига летецът Алексей. Той е бил нападнат от четири противникови изтребителя и в неравната борба самолетът му е бил свален. Все пак на летеца Алексей се е удало да удържи машината почти до земята, но там тя се е закачила в дърветата и се е разрушила. Сега Алексей напразно се мъчи да се изправи — при падането и двата му крака са пострадали. Той се опитва да ходи, но нетърпими болки го свалят отново на земята. И все пак летецът не бива да остане тук в окупираната от врага територия. Алексей решава, че трябва да тръгне на изток, за да достигне до своите.

Безкрайно заснежено поле. В покрайнината на гората. След три дълги и мъчителни дни Алексей се е добрал дотук. Сега пред очите му се простира широкото поле, на което личат още следи от боевете. Силите му са на изчерпване. Краката вече съвсем не му се подчиняват. Обхванат от отчаяние, Алексей пада на земята. Пред него изникват спомени за така скъпата му Олга — неговата годеница, за любимата река Волга и родния град. Това му вдъхва сили и пълзейки, Алексей отново се отправя на изток. Той трябва да стигне до „голямата земя“.

Останки от изгорено горско село. Осемнадесет дълги дни Алексей пълзи. Силите му вече напълно са го напуснали. Той се мъчи все още да се влачи, но все по-често и по-често изпада в безсъзнание. През храстите уплашено гледат двете селски деца Федя и Серьонка. Човек или звяр е това? Детските гласове накарват Алексей да се върне към действителността и очаквайки неприятели, летецът вади пистолета си. За негова радост той дочува руски говор. Федя и Серьонка се уверяват, че това е ранен съветски летец, и му се притичват на помощ. По-големият — Серьонка, изпраща Федя за помощ в колхоза, а той остава при Алексей. Серьонка разказва как немците изгорили тяхното село и жителите му избягали дълбоко в гората, където живеят в землянки. Идва дядо Михайло, придружен от няколко колхозници. Те слагат Алексей на шейна и тръгват към землянките. Дядо Михайло изпраща Серьонка през фронтовата линия до съветското летище, за да съобщи за Алексей.

Партизанска землянка. Алексей лежи в безсъзнание. Само от време на време той идва на себе си. Дядо Михайло, Варя и баба Василиса се стараят да му помогнат. Дори бабичката е направила супа за болния съветски летец от единствената опазена от немците кокошка. Радост обзема добрите селяни, когато отвън се дочува шумът на самолет. Това вероятно е помощ за Алексей! След малко в землянката влиза Андрей Дегтяренко, летец и приятел на Алексей, който е докарал санитарния самолет на помощ. Андрей и санитарите внимателно извеждат ранения към самолета.

В болницата. Състоянието на Алексей е било такова, че се е наложило отрязването и на двата му крака до глезените. След операцията той бълнува. Във възбуденото му съзнание изплуват образите на всички негови близки: на майка му, на Олга, на доктора и Андрей. Скоро болният идва в съзнание и като се замисля над своето състояние, изпада в истинско отчаяние — летец без крака е също като птица без криле. Алексей се затваря в себе си. Той не може да види с каква воля се бори с тежката си болест комисарят Воробьов, не забелязва любовта на медицинската сестра Клавдия към комисаря, не реагира никак на шегите на ранения летец Кукушкин, не участвува в разговорите е танкиста, който се е влюбил в студентката Анюта само от нейните писма. За да възвърне вярата му в живота, комисарят Воробьов показва на Алексей едно старо списание. В него е описано как руският летец поручик Карпов по време на Първата световна война, след като му бил отрязан единият крак, отново се върнал в строя. Алексей се заинтересува от случая, но после пак изпада в отчаяние: „Нали на Карпов е бил отрязан само единият крак!“ „Нали ти пък си съветски човек“ — му отговаря Воробьов. Постепенно Алексей бива завладян от мисълта да направи всичко възможно, но да се върне в строя.

Тераса на болницата. Пролетта е дошла. Алексей вече се е поправил и започва със страшни усилия на волята да се учи да ходи с протезите си. Отначало с патерици, после, търпейки непоносимите болки, той всекидневно тренира дълги часове. Алексей е решил на всяка цена да стане отново летец. Той трябва да се върне в строя. Хирургът Василий Василевич го окуражава. Идва Андрей да види приятеля си. Алексей му разказва, че досега не е посмял да напише истината на Олга, а нейните писма в последно време са станали още по-нежни и пълни с любов. Алексей признава на Андрей, че е решил непременно отново да стане летец. Иначе той няма да заслужава любовта на своята годеница. На терасата излиза комисарят, подкрепян от Клавдия и Кукушкнн. Това е човекът, който е вдъхнал вяра в живота на всички ранени в болницата. Сега болните се поправят, а неговото състояние все повече се влошава. Изведнъж разговорът се прекъсва от пристъпите на болестта на комисаря. Този път те са фатални. Воробъов умира. „Това беше истински човек“, възкликва Алексей. Клавдия е потресена от смъртта на този, когото тъй силно обича.

Градина в санаториума. Настъпила е есента. Алексей вече се е научил да ходи. Сега той седи пред градинската масичка и пише писмо на годеницата си Олга. Алексей отново е изпаднал в отчаяние. Въпреки че може да ходи, военната комисия е отказала на молбата му да го върне в строя и му е предложила място в тила. Обаче у него идва нов прилив на сили и той решава да продължи борбата си до победа. Алексей скъсва писмото. Олга не трябва да знае нищо, докато той отново не стане летец.

Военен санаториум. Медицинската комисия разрешава на голяма група летци да заминат за фронта, но Алексей не е сред тях. Старшият лекар учудено пита как Алексей може да мисли, че някога ще се върне в строя. Пристигналият тук Андрей е изумен от постижението на своя приятел в ходенето с протези и помолва старшия лекар да види как Алексей се е научил да танцува. Пред очите на слисаните лекари сакатият летец танцува с Анюта валс, а после и една буйна румба. Всички са възхитени от показаното от Алексей и преди всичко от неговата воля. Старшият лекар и Василий Василевич обещават да помогнат на летеца да се върне в строя.

Езеро край санаториума. Алексей, Андрей и Анюта се разхождат с лодка. Алексей е истински щастлив. Той вече може да пише писмо на любимата си Олга, която сега воюва. Скоро и той ще се включи в борбата срещу врага.

Военно летище. Току-що е завършил въздушният бой, в който за пръв път е участвувал и Алексей. Самолетите един след друг се приземяват. Само машината на Алексей не се завръща. Настава тревожно очакване. Полковникът вече е готов да изкаже съжаленията си, че се е съгласил да пусне в боя сакатия летец. В този момент се дочува шум от самолет. На летището плавно се спуска Алексей със своя изтребител. Той идва щастлив: в боя е свалил три вражески машини. Най-после е постигнал мечтата си. Младият летец знае на кого дължи своята благодарност — на дядо Михайло, на Василий Василевич, на комисаря. Но сега Алексей не успява да напише отлаганото толкова пъти писмо до Олга, защото пристига самата тя. Девойката отдавна е знаела всичко от писмата на Андрей. Радостната им среща е прекъсната от кореспондента. На зададените му въпроси за неговите геройски постъпки Алексей отговаря — „Аз не съм направил нищо особено …“

МУЗИКА

Споделяйки мисли върху плановете на своята работа върху „Повест за истинския човек“, Прокофиев казва: „Аз имам намерение да вложа много ансамбли — дуети, триа и контрапунктично развити хорове, за които ще използувам извънредно интересни записани от мен руски народни северни песни.59 Другите елементи, които ще използувам в тази опера, са ясните мелодии и по възможност простият хармоничен език.“ Прокофиев остава верен на това си намерение и в музиката на своята опера вмъква редица теми от песни. Така например в „Повест за истинския човек“ той включва песента „Дъбчета“, използувана и в сватбената сцена в музиката към филма „Иван Грозни“, песните „Зелената горичка“, „Сашенка“ и „Родина“.

Разбира се, Прокофиев създава операта си, без да изменя своя стил и разбирания за този жанр. Песенността е използувана на тези места, в които това се изисква от драматичното действие. След завършването на „Повест за истинския човек“ композиторът пише: „Мене често са ме упреквали, че в оперното ми творчество преобладава речитативът над кантилената. Аз много обичам сцената и смятам, че дошлият в оперния театър има право да изисква впечатления не само за слуха си, а и за погледа (иначе той би отишъл на концерт, а не на опера). Всяко сценично движение, е свързано по-скоро с речитатива, тогава когато кантилената60 предизвиква в известна степен неподвижност на сцената. Този страх от неподвижността ме караше да не отдавам продължително време на кантилената.“ По-нататък той говори, че има места, които изискват обезателно речитатив, а други — ариозност.

Изискванията на сюжета и различните сценични ситуации са така преценени от композитора, че в операта общо преобладава напевността. Тук за характеризирането на главните действуващи лица композиторът си служи с теми, които са в народностен дух, а понякога използува и цитати от песни. „Повест за истинския човек“ е смятана за най-национална по колорит от всички негови оперни произведения.

Докато „Война и мир“ е голяма многопланова творба, тук Прокофиев влага в центъра на операта си главния герой — Алексей Мересиев, и проследява неговата съдба. Обаче целта на автора не е да опише физическите страдания на героя, а неговата духовна сила, неговата воля, неговата любов към отечеството. Другите музикални образи, макар и обрисувани покрай главния, също са много ярки и въздействуващи. Незабравими са образите на комисаря и особено на медицинската сестра Клавдия.

Цялата музика има голяма завладяваща сила, но като най-ярки моменти се открояват дълбоко драматичната първа картина с великолепния монолог на Алексей, песента му за любимата от втора картина, сцената на бълнуването на Алексей в пета картина. Изключително въздействена — по сила е сцената на ученето на ходене с протезите, както и смъртта на комисаря. Една от кулминационните точки по драматично напрежение е сцената на танците на Алексей с Анюта. Извънредно оригинален момент в операта е ритмичният говор на двете деца Федя и Серьонка. Страници на дълбока лирика и емоционална наситеност са двете песни на сестра Клавдия — „Зелената горичка“, играеща роля на приспивна песен, и песента за загубеното щастие след смъртта на комисаря. В „Повест за истинския човек“ особено място заемат и хоровите песни: хорът на летците, хоровата песен за младия дъб в третата картина, тържественият хоров финал и др.

И в тази последна опера на Прокофиев оркестърът играе най-важна роля. В него главните теми на героите са развити така, че обрисуват пълнокръвно техните душевни преживявания. Особено интересни оркестрови епизоди са увертюрата, трите ин-термедии, използувани като музикални антракти.