Квантова мрежа

15.

28 юни

Ан Арбър, Мичиган

Нолън се отправи към източното крило на университета, по-точно предишното източно крило на университета преди задъненият път, който очертаваше източната граница на първоначалния кампус, да бъде затворен и превърнат в красива пешеходна алея. Вляво от него беше западното инженерно крило, дълга триетажна сграда в римски стил, увенчана с червен керемиден покрив и два купола.

Той се усмихна, докато минаваше покрай редица от стъклени прозорци в дебелата зидана основа на сградата. Зад прозрачните блокове се намираха създаденият по флотски образец резервоар и дърводелската работилница, където дядо му, Мартин Килкъни, беше работил толкова много години, конструирайки големи модели на кораби.

Отвъд западното инженерно крило Нолън се изкачи по гранитните стъпала на физическата лаборатория „Рандал“. Зави наляво след стълбището и се насочи към кабинета на Келси Нютън, асоцииран професор по физика.

— Чук, чук, чук — каза той пред леко отворената врата.

Келси се извърна от екрана на компютъра си и се усмихна.

— Защо се забави толкова? Обади се преди около час.

— Все същото. Докато излизах от кабинета си, ме заляха няколко обаждания. По пътя взех няколко кифлички и еспресо.

— О, благодаря ти! — Келси радостно прие високата стиропорена чаша.

— Как върви издирването на Волф?

Келси отпи малка глътка от силното питие.

— Попитах няколко от по-старите професори, но нямах късмет. Изглежда Волф е изчезнал преди някой от тях да пристигне да прави магистратурата си тук. Също така проверих и архива на библиотеката. Намерих доста книги, написани от хора на име Волф, на теми, вариращи от философия до химия. Дори намерих няколко криминални романа, но нищо от Йохан Волф. Освен това няма никакво споменаване на Волф във физическите списания отпреди войната.

— Ами архивите на факултета? — попита Нолън, докато отхапваше от сусамената кифличка.

— Точно щях да стигна дотам. Нямам идея колко назад се простира информацията, качена в компютърната мрежа.

Келси се завъртя с лице към компютъра. Прегледа сайта на физическия факултет, подмина рекламните материали и въведе своя идентификационен номер и парола, за да се свърже със защитения вътрешен сървър.

— Преподавател, Волф, Йохан — изрече тя, докато въвеждаше търсенето.

Курсорът на екрана се промени от стрелка в елемент с три въртящи се колела. Тридесет секунди по-късно започна да се зарежда нов информационен екран.

— Йохан Волф, асистент-професор по физика — прочете на глас Келси — от 1946 до 1948. Получил докторската си степен по физика в „Кайзер Вилхелм Геселшафт“ в Берлин през 1944. Няма снимка.

— Учил е физика в Берлин по време на войната? — попита Нолън невярващо.

— Очевидно. Докторската му работа е била върху квантова механика. Насочил се е към основното предизвикателство.

— Какво имаш предвид?

— През 1944 квантовата физика е била само на двадесет години. Волф е изучавал най-напредничавата наука на своето време.

— Нещо друго?

Келси огледа екрана за връзки към други сайтове, но не откри нищо.

— Това е всичко, изглежда ще трябва да се поразходим до архивите отсреща.

Келси изключи компютъра и двамата напуснаха кабинета. Излязоха през западната страна на „Рандал“ към Диагонала, минаха през „Ейнджъл Хол“ и прекосиха Стейт стрийт.

Влязоха в зданието и се спуснаха по странично стълбище към мазето. Огледаха схемата на етажа и бързо откриха стаята, където се съхраняваха данните за преподавателите, служителите и студентите.

— О! — каза жената зад бюрото, когато отвориха дървената врата, и инстинктивно вдигна ръка към гърдите си. — Изненадахте ме. Нямам много посетители през лятото. С какво мога да ви помогна?

Келси хвърли поглед към пластмасовата идентификационна карта на жената.

— Добро утро, госпожо Грин — поздрави учтиво, преди да представи Нолън и себе си. — Търсим информация за професор, който е преподавал физика тук в края на четиридесетте години.

— Това е доста отдавна, но ще видя какво може да се намери. Какво е името?

— Йохан Волф — отговори Нолън.

— Достъпните онлайн записи показват, че е бил тук от четиридесет и шеста до четиридесет и осма — добави Келси.

— Мога ли да видя служебната ви карта? — попита госпожа Грин.

— Заповядайте — отговори Келси, като я измъкна от чантата си.

Нолън разкопча баджа от ризата си и го сложи на бюрото. Беше подобен на стандартната преподавателска карта, но носеше и емблемата на Мичиганския консорциум по приложни изследвания.

— Винаги трябва да се проверява — извини се госпожа Грин, докато им връщаше документите. — Преподавателските архиви, дори старите, все още са информация с ограничен достъп.

Тя въведе данните в компютъра си, записа нещо на лист хартия и изчезна сред редиците от чекмеджета и лавици, които изпълваха етажа. Десет минути по-късно се върна.

— Божичко, трябваше доста да се поровя, за да стигна до това — обяви, като постави тънка папка на бюрото.

Етикетът имаше баркод и обозначението Волф, Й. Келси разтвори папката и прегледа съдържанието й. Вътре имаше стари университетски документи за назначението на Волф, съдържащи датата му на раждане, гражданството и друга житейска информация.

— Е, определено не живее вече тук — подхвърли госпожа Грин.

— Какво? — попита Нолън, докато погледът му се спускаше към адреса на местоживеене. — О, права сте.

— Къде е това? — попита Келси, докато се опитваше да събере мислите си.

— Беше точно до кампуса — отговори госпожа Грин, — близо до бизнес училището. Сега е паркинг.

Останалите страници съдържаха информация за курса, няколко писма до председателя на програмата и черно-бяла снимка на преподавателите. Последният лист беше официално писмо, прекъсващо отношенията на университета с Волф. Известието беше датирано от януари 1949.

— Това е странно. Председателят хвали Волф преди това — каза Келси, докато разглеждаше известието. — Защо са го уволнили?

— Може ли да погледна? — попита госпожа Грин.

Келси й подаде листа.

— Не са го уволнили. Ако беше така, в писмото щеше да го пише, както и да бъдат посочени причините. Тогава, както и сега, освобождаването на преподавател е сериозен въпрос. Това писмо е просто бюрократично заявление, прекъсващо отношенията на университета с Волф — условен начин да се каже, че той вече не работи тук.

— Но къде е отишъл? — попита Нолън с ясното съзнание, че отговорът не е в папката.

— Кой знае? — повдигна рамене госпожа Грин. — Това е всичко, с което разполагаме за вашия професор Волф. Съжалявам, че не мога да ви бъда по-полезна.

— Всъщност можете да направите още нещо за нас. Възможно ли е да получим копие от папката?

— Разбира се, но трябва да платите такса.

— Добре — отговори Нолън, — пишете го на сметката ми във факултета.