Квантова мрежа

22.

18 юли

Декстър, Мичиган

— Домът на Килкъни — каза Одри, като вдигна телефона.

— Госпожо, обажда се детектив Брайън Пташник от полицейското управление на Ан Арбър. Може ли да говоря с Мартин Килкъни?

— Не е тук. Отиде по задачи заедно с внука ми. Аз съм съпругата му Одри. Мога ли да ви помогна с нещо, детектив?

— Опасявам се, че не, госпожо Килкъни. Просто трябва да говорим със съпруга ви. Ще му кажете ли да ми се обади, когато се върне?

— Разбира се, ако искате мога да позвъня на мобилния телефон на внука ми.

— Ще ви бъда много задължен, госпожо.

Когато Нолън и дядо му излязоха от „Декстър Мил“ с покупки, телефонът в калъф на колана на младия мъж завибрира. Той остави голямата торба с кучешка храна на земята и се обади.

— Нолън, Мартин с теб ли е? — попита Одри рязко.

— Да, бабо, тук е. Да не е забравил нещо?

— Не, скъпи, просто трябва да говоря с него.

Като осъзна, че нещо не е наред, Нолън пое торбите от дядо си и му подаде телефона.

— Здравей, Одри.

— Мартин, току-що се обадиха от полицията на Ан Арбър — детектив на име Брайън Пташник. Искаше да говори с теб.

— Детектив? Каза ли за какво става въпрос?

— Не, просто смята, че може би ще съумееш да му помогнеш с нещо и каза, че ще се надява да му се обадиш.

— Явно трябва да го потърся и да разбера. Какъв е номерът?

— За какво става въпрос, дядо? — попита Нолън, след като разговорът приключи.

Мартин не отговори — бързо набираше номера, преди да го е забравил.

— Изглежда полицията в Ан Арбър иска да говори с мен. Защо не довършиш товаренето, докато аз се обадя на детектива.

Докато Нолън отваряше багажното отделение на камиона, Мартин изчакваше да вдигнат от другата страна.

— Криминален отдел, детектив Пташник.

— Детектив, аз съм Мартин Килкъни. Търсил сте ме. Какво мога да направя за вас?

— Е, господине, като за начало вие ли сте Мартин Килкъни, който е работил в Мичиганския университет през четиридесет и осма?

— Съвсем същият. Защо питате?

— Честно казано, предвид възрастта на този доклад не бях сигурен дали сте още жив, а още по-малко дали още живеете в околността. Нещо изникна, свързано с много стар случай, и… е, името ви беше в папката. Не мога да повярвам, че работя по случай, който е по-стар от мен.

— И какъв е този случай?

— През декември 1948 сте подал доклад за изчезнало лице, наречено Йохан Волф. Спомняте ли си това?

Мартин се подпря на мерцедеса, усети как кръвта се оттича от главата му.

— Добре ли си, дядо? — попита Нолън.

Старецът кимна утвърдително.

— Спомням си го съвсем ясно, детектив.

— Добре. Ще ви бъде ли възможно да се срещнем пред съдебномедицинското представителство на окръг Уоштенау по-късно днес?

— Разбира се. Но защо?

— Може би сме намерили приятеля ви, господине. Осъзнавам, че е минало много време, но ще се радвам, ако ни окажете съдействие за идентифицирането на тялото. Мислите ли, че ще можете да се справите, господин Килкъни?

— Йохан беше мой приятел. Дължа му го. Два и половина достатъчно рано ли е, детектив?

— Много добре, господине.

— Ще ви дам внука си, Нолън Килкъни. Обяснете му къде точно трябва да отидем.

Мартин подаде телефона на Нолън, отвори вратата на черния мерцедес и седна на пътническото място с оклюмала глава. Нолън записа указанията на детектива в електронния си бележник и затвори.

— Дядо, сигурен ли си, че си добре?

— Йохан Волф е мъртъв, Нолън. Приятелят ми е мъртъв. Намерили са тялото му. — И с тези думи Мартин Килкъни даде воля на сълзите, които беше сдържал повече от петдесет години.