Квантова мрежа

51.

30 юли

Декстър, Мичиган

Кал Мосли паркира наетия таурус до овехтелия микробус на Грин. Докато той и Барт Купър слизаха от колата, два твърде дружелюбни жълти лабрадора изтичаха към тях, за да ги посрещнат. Чуха пронизително изсвирване от предната веранда на къщата.

— Бъкли, Бабс! Елате тук!

Двете кучета се стрелнаха обратно към верандата и спряха в краката на Мартин Килкъни.

— Благодаря — кимна Мосли, после представи Купър и себе си, докато се приближаваха. — Търсим Нолън. Би трябвало да ни очаква.

— При това с нетърпение. Минете през страничната врата на хамбара, ей там. Качете се нагоре по стълбите към жилището му.

Мосли поведе Купър през огромния осъвременен хамбар и нагоре по витото стълбище към таванската част. Завариха Нолън и Грин сред купчина остатъци от нощните им атаки над кодиращия алгоритъм на Волф. Никой от тях не забеляза пристигането на двамата мъже.

— Добро утро, господа — провикна се Мосли. — Убеден съм, че имахме среща.

— Добро утро, Кал — поздрави Нолън и вдървено се изправи. — Предполагам, че това е Барт Купър.

— За мен е удоволствие — каза Купър, докато се здрависваха.

Нолън се прояви като гостоприемен домакин:

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Имаме кана с кафе и малко сок.

— Кафе ще ни дойде добре. За мен черно — отговори Купър.

— Същото — добави Мосли.

— И аз бих пийнал едно — присъедини се Грин и бавно се отправи към кухнята, където напълни три чаши.

— Ако се съди по тъмните кръгове под очите ви — поде Купър, — бих казал, че сте бодърствали доста време. Над какво работите?

— Разкодираме тетрадките на Волф.

— Разбили сте кода? — попита Мосли учудено.

— Много по-лесно е, когато имаш ключа — отговори Грин.

После Нолън обясни как е получил копие на надписа на пръстена от магазина за бижута.

— И как върви? — попита Мосли нетърпеливо.

— Напредваме, но бавно. Грин, покажи му.

— Разбира се, шефе.

Той се запъти към компютъра на Килкъни.

— Съберете се наоколо — подкани останалите. — Но държа да ви предупредя, че това не е най-прекрасната програма, която е писана някога. Доста е примитивна в сравнение с метода на Волф, но върши работа.

Грин увеличи прозореца на разкодиращата програма, докато той не запълни целия двадесет и един инчов екран. Дисплеят показваше два празни вътрешни прозореца един до друг.

— Ще отворя страница шеста от първата тетрадка на Волф. Вече декодирахме първите пет.

Левият прозорец се изпълни с широка колона от привидно произволни символи и букви. След като кодираният текст се зареди, програмата маркира първия ред на текста и курсорът се промени от стрелка на въртящ се часовник.

— Волф умишлено е използвал колони, за да записва информацията в тетрадката си, защото му е помагало да я поддържа подредена в главата си. Разбирате ли, той е използвал многомерни матрици по начин, какъвто никога не съм виждал. Все още съм удивен, че този човек е можел да прави в главата си това, с което модерният компютър на Нолън се бори в момента.

Разкодираната версия на първите няколко символа започна да се появява в десния прозорец. Знаците идваха с прекъсване и времето между появяването на всеки следващ беше ту по-кратко, ту по-дълго.

— Защо е толкова неравномерно? — попита Купър.

— Просто програмата е написана по този начин — отговори Нолън, като се прозяваше. — Методът, който Волф е използвал за кодирането, е продукт от изчисленията, които е разработил за изследванията си. Как ще бъде обработена част от информацията, се определя от вероятностите.

— Какво? Загубих се, Нолън — простена Мосли.

— Не се тревожи. Грин и аз разглеждахме нещата отново и отново, докато накрая внезапно си обяснихме как работи този алгоритъм. Повечето кодове разчитат на някаква форма на заместване — А става Ф, или У, или четиринайсет — в зависимост от метода четеният текст се трансформира от един вид в друг. Елементарен черно-бял процес.

— Дотук ясно — ободри се Мосли.

— Квантовата реалност е изпълнена с нюанси на сивото. А може да стане Ф, У и четиринайсет едновременно. По същество всеки знак има безкрайно много едновременни възможности. Затова с помощта на вероятностите трябва да открием отговора, който търсим.

— За щастие Волф е разработил само прост квантов алгоритъм — нещо, което е можел да прави в главата си — добави Грин. — Успяхме да сглобим много груба конвенционална програма, която да симулира метода на Волф — нещо като да пренапишем симфония на Моцарт за свирки и дрънкалки. Ако имахме работещ квантов компютър, досега да сме превели цялата тетрадка.

— Защо не си вземете един? — попита Купър.

— Квантов компютър? — изсмя се Нолън. — Все още не са изобретени.

Грин опря кокалчетата си в компютъра на Нолън.

— Засега това е най-доброто, което може да се използва.

Мосли и Купър наблюдаваха как първите няколко низа от декодиран текст се появяват в дясната страна на монитора. После забелязаха малката купчина разпечатани страници на бюрото.

— Това е частта, която вече сте завършили?

— Да, можеш да погледнеш — предложи Нолън.

Купър сложи очила и вдигна страниците.

— На немски е, което е обяснимо. Това е майчиният език на Волф. За съжаление това е всичко, което мога да разпозная. Науката никога не е била сред силните ми страни.

— Не мисля, че някой в тази стая може напълно да оцени работата на Волф — отбеляза Нолън. — Ще ни трябва човек, който да ни я обяснява на порции.

— Е, определено не е за мен — съгласи се Купър, като остави страниците обратно на бюрото.

— Достатъчно за тетрадките — каза Нолън. — Какви са последните вести за похитителите? Знаем ли с кого си имаме работа?

— Не знаем къде са заложниците. Свързах се с ФБР и те като нас не мислят, че са напуснали страната. Освен това май потвърдихме, че Ели не е носела пръстена в себе си.

— Защо мислиш така? — попита Нолън.

— ФБР следи къщата на Ели и са забелязали някакви хора да душат наоколо. Номерът на колата е на високопоставен шеф на руската мафия. Това ми подсказва, че Орлов все още търси пръстена. Мисля, че Ели и Келси са добре, трябва да са, иначе Орлов няма да има с кого да преговаря.

— Кой е Орлов? — попита Нолън.

— Мъжът, който е отговорен за цялата тази каша. Нека седнем, а ние с Барт ще ти разкажем какво открихме.

Нолън махна празна кутия от пица от масата и четиримата мъже седнаха около нея. Купър измъкна папка от куфарчето си и я сложи отгоре.

— Най-напред — започна Мосли — хората ни потвърдиха казаното от Грин за съобщението, което ми препрати. Идва от интернет сървър на корпорация, наречена ВИО „Финпром“. Тя е със седалище в Москва и служи като холдингова компания за разностранни финансови и индустриални видове бизнес. „Финпром“ е съкратено от финансов и промишлен, тоест „финансово-индустриален“.

— А ВИО? — попита Нолън.

— Това са инициалите на собственика на тази бизнес империя — отговори Купър, докато слагаше снимка на масата — Виктор Иванович Орлов.

След това сложи още една снимка до тази на Орлов — на привлекателна брюнетка в средата на четиридесетте.

— Оксана Зошченко, заместник-директор на Руската академия на науките. Малко след като беше открито тялото на Йохан Волф, Зошченко и аз, независимо един от друг, сме изискали информация за Волф от архивите на КГБ на Лубянка. Сметнах това съвпадение за странно, докато Кал не ме въведе в неговото разследване. По-нататъшната проверка на Зошченко разкри два много интересни факта. Първо, тя е била в Ан Арбър тази пролет като гост на университета. Очевидно един от управителите я е завел на заседанието на Мичиганския консорциум по приложни изследвания, на което Тед Сандстром е изнесъл презентацията.

— Тогава е разбрала за него — каза Нолън.

— Дори е подписала споразумение за неразкриване на тайната, но не е удържала на обещанието си. Втората информация за Зошченко е, че допълва приходите си, като осигурява консултантски услуги на Орлов. Такъв вид договорки тук се приемат като конфликт на интереси, но явно в Москва не представляват проблем.

После Купър сложи трета снимка на масата — увеличен близък план на мъж с руса коса.

— Това е Дмитрий Лесков. В момента той е изпълнителят на Орлов; той движи мръсните му сделки, занимава се с мокрите поръчки. Лесков е бивш капитан от Спецназ — съветските специални части.

— Опасен мъж, предполагам — подхвърли Грин.

— Меко казано. Лесков е добре трениран и много способен наемник. Човек, който не трябва да се подценява. Моите познати в Москва и аз направихме проверки за пресичанията на границите и открихме пристигания и заминавания, които показаха, че Лесков и още четирима руснаци са били в САЩ по време на атаката над лабораторията на Сандстром.

— Нолън, виждал ли си го преди? — попита Мосли.

— Да — процеди гневно Нолън. — Той водеше и трите нападения.

— От четиримата, които са влезли в САЩ с Лесков при първото пътуване — продължи Купър, — само един се е върнал обратно.

— Погрижих се за останалите трима — отбеляза Нолън безизразно, тонът му беше лишен от гордост или угризение.

— И аз така разбрах от полицейския доклад — кимна Купър. — Никое от тези тела не е намерено и не очаквам да се появят. Има нещо интересно около единия мъж, когото си убил. — Купър посочи с палец нова снимка. — Павел Лесков, по-млад брат на Дмитрий.

— Това сигурно е ядосало големия брат, Нолън — обади се Грин, докато се вглеждаше в снимката на мъртвия мъж.

— Репутацията на Лесков сочи, че е хладнокръвен професионалист. Дали смъртта на брат му ще се отрази на начина, по който ще се отнесе с Келси или с теб, е неясно. Просто реших да го спомена, в случай че Лесков има нещо наум извън плана на Орлов. Останалите — Купър нареди други снимки — са дошли с Лесков миналата седмица. Това е екипът, нападнал библиотеката и отвлякъл Келси и Ели. Всички са ветерани от Спецназ, които или са служили, или са тренирали с Лесков. Избирал ги е лично.

— Двама от тези мъже са в моргата в момента — добави Нолън. — Какво знаем за онзи, който държи Лесков на каишка?

— Виктор Орлов получава същото внимание от руската преса, на каквото Бил Гейтс се радва тук. Богатството му дава достъп до най-високите етажи на руския елит. За всеки приятел той има огорчен враг. До падането на комунизма е бил никой. Сега е един от най-богатите хора в света и пътят му е осеян с трупове.

— Предполагам, че не говориш метафорично? — попита Килкъни.

— Не, в никакъв случай. Орлов не е социопат; за него убийството е просто още едно бизнес средство. Ако застрелването на конкурент ще му осигури това, което желае, то конкурентът ще се окаже мъртъв. Москва е изчела доста неприятни истории за коли бомби и атентати срещу руски бизнесмени — повечето от тях се приписват, по една или друга линия, на Орлов.

— Смяташ ли, че ще убие заложниците? — попита Нолън, като се довери на опита на Купър с подобен вид хора.

— Ако трябва да бъда искрен, Нолън, реши ли, че убийството им е в негов интерес, ще направи точно това. Цялата тази ситуация е като шахматна партия за Орлов; а на този етап от играта не виждам каква полза ще му донесе убийството им. Той иска ключа към кода на Волф, а жените са най-доброто средство да го получи.

— Малко встрани от темата — вметна Мосли, — смятаме, че сме идентифицирали автора на загадъчното съобщение по електронната поща от ВИО „Финпром“.

— Моите хора — продължи Купър — казват, че това е жена на име Лара Авакум, физик от Руската академия на науките. В момента е наета да работи за ВИО „Финпром“ върху промишлено-изследователски проект. Орлов и Зошченко са я измъкнали от сибирска изследователска база и са я преместили в една от сградите на Орлов в Москва.

— Ако работи за Орлов, защо е изпратила съобщение?

— Връзката на Авакум с Орлов е не по-дълга от три седмици. Преди това тя е била толкова далеч от всичко, че може и да не е чувала за него. Зошченко ги е свързала; нейният пост в Руската академия на науките й позволява да намери блестящ и нископлатен млад физик, за да продължи работата на Сандстром до постигането на резултат, за който Орлов би могъл да подаде искане за патент и да стане баща на една нова индустрия.

— Значи Авакум е просто средство за изпълнението на целите му — заключи Килкъни.

— Такова е нашето виждане. Тя е добър специалист, нает да свърши определена работа. Мисля, че ти е писала, защото Орлов не й е казал откъде са дошли материалите за проекта. Със сигурност е поискал файловете, откраднати от Сандстром, да бъдат модифицирани, но явно е пропуснал нещо, което е позволило на Авакум да идентифицира Сандстром и теб. Мисля, че тя е единственият човек в екипа на Орлов, на когото може да се има доверие.

— Защо?

— Поела е работата, без да знае за какъв човек работи. Според моята свръзка сега вече знае. Изглежда е поставена под домашен арест в сградата, където работи. Орлов я е посетил вчера и е оставил противен едър мъж да й прави компания. Моят човек се е опитал да й изпрати съобщение на електронната поща, но то е било върнато като невъзможна доставка.

— Има логика — каза Нолън. — Превръща се в риск за сигурността и я отрязват.

Грин поклати глава.

— Ако Авакум е заплаха, защо Орлов просто не я е убил?

— Ясно е, Грин — отговори Килкъни. — Орлов все още има нужда от нея. Тя е умел играч. Ако я убие сега, губи адски много време, докато й намери заместник. По-добре е да сплаши Авакум и да я накара да работи, докато не открие физик, готов да се заеме с работата.

— А после ще я очисти — добави Мосли.

Малък прозорец се появи в ъгъла на монитора и глас обяви получаването на ново съобщение. Нолън се изправи и отиде до бюрото си. Не разпозна адреса на подателя, който беше безсмислен низ от букви и цифри. Темата на писмото беше: „Ще размениш ли две за едно, Килкъни?“.

Нолън отвори съобщението.

— Съобщение от Орлов — обяви Килкъни.

Купър, Мосли и Грин се събраха около компютъра.

— Може ли? — попита Грин, протегна се над рамото на Нолън и въведе команда, която да покаже цялата пътека на съобщението. — Добре са си покрили следите, би могло да е изпратено отвсякъде.

— Доста директно искане — каза Купър. — Да видим видеоклипа.

Нолън отвори прикачения файл. Миг по-късно Келси и Ели се появиха на екрана. Седяха неподвижно с ръце, подпрени на старинна дървена маса в проста стая с дървени стени. През първите няколко секунди никоя от двете не помръдна. А после:

— Здрасти, Нолън. Ели и аз сме добре. Хората, които ни отвлякоха, искат годежния пръстен, който Йохан Волф е дал на Ели.

Клипът свърши, като последният кадър замръзна върху екрана.

— Кратко и сладко — промърмори Купър. — Достатъчно, за да ни покажат, че са при тях.

— Всъщност — каза Нолън с прокрадващо се в гласа му леко любопитство — мисля, че ни показаха и друго.

— Забеляза ли нещо, Нолън? — попита Мосли.

— Може би.

Нолън увеличи неподвижния образ до пълния размер на екрана. Картината стана зърнеста от уголемяването.

— Ето го! — възкликна той.

— Кое? — попита Купър.

— Пръстенът на Ели.

Всички погледнаха към ръката на старата жена, но не видяха никакъв пръстен.

— Ели не носи пръстен — възрази Грин.

— Тя не, но Келси носи. А тя по принцип не носи пръстени. Мисля, че единственият, който притежава, е от гимназията и не го е слагала, откакто навърши осемнайсет. Погледни пръстена, изглежда като дебела златна халка. Това съвпада с описанието на бижутера за пръстена на Волф. Трябва да е той.

— Господа — каза Мосли строго, — тази информация не трябва да напуска тази стая. За двете дами това е въпрос на живот и смърт.

Всички кимнаха.

— Трябва да отговорим — настоя Килкъни.

— Вече работя по въпроса — обяви Грин. — Мога да напиша програма троянски кон, която да вложа в отговора ни. След като отворят съобщението, троянският кон ще се свърже с нас по мрежата и можем да използваме Спайдър, за да ги издирим.

— Не това имах предвид, Грин. Те ще очакват нещо подобно. Орлов се чувства сигурен в момента. Мисли, че контролира ситуацията. Трябва да поразклатим това усещане. Предлагам да му се обадим.

— Да се обадим на Орлов? — изуми се Грин. — Нолън, да не си се побъркал?

Мосли кимна, докато обмисляше предложението на Нолън.

— Всъщност идеята не е лоша. Ще хванем Орлов неподготвен и можем да поставим собствени условия.

— Ще му дадем всичко, което иска — ключа за кода, декодиращата ни програма, всичко — в замяна на Келси и Ели.

Дяволита усмивка се появи на лицето на Нолън.

Мосли забеляза блясъка в погледа му.

— Нолън, след малкото ни пътуване до Лондон миналата година знам, че не си от хората, които се предават без бой. Какво си намислил?

— Имам план, Кал, план! — Нолън се обърна към Купър. — Дали Орлов има врагове на високи постове в руското правителство — хора, на които би им се понравило той да се срине?

— Според информацията на моята свръзка в Москва, ако Орлов някога направи сериозна грешка, вълците ще го разкъсат на парчета.

— Добре, защото мисля, че трябва да посетя Орлов в офиса му в Москва.

Грин поклати глава недоверчиво.

— Говориш безумици, човече.

— Ако ще печелим тази битка с Орлов, не можем просто да сключим сделка с него. Трябва да го разкараме. За да го направя, трябва да отида там — аз ще бъда нашият троянски кон.

През следващия един час Нолън продължи с описанието на плана си за нападение, като прецизираше някои моменти, докато ги обсъждаше с Купър, Мосли и Грин.

— Значи сме съгласни? — попита Нолън.

Другите трима мъже кимнаха.

— Решено. — Той подаде на Купър безжичния телефон. — Барт, време е да проведем няколко разговора.

Купър прехвърли бележника си, докато не откри списък с телефонни номера, и набра първия от тях.

— Електронно наблюдение. Гарднър слуша.

— Гарднър, Барт Купър се обажда. — След това издиктува идентификационния си номер в Управлението. — Искам обратно проследяване на този номер за всички входни обаждания, като се започне от мига, в който затворя. Собственикът на линията е до мен, така че няма нужда от съдебна заповед.

Той чу как Гарднър въвежда номера му в компютъра и проверява дали правомощията му позволяват искането за обратно проследяване. Купър се усмихна, нямаше много агенти в Лангли, които да разполагат с повече власт от него.

— Всичко е готово, господин Купър. Националната разузнавателна служба ще следи тази линия, след като затворите.

— Благодаря, Гарднър.

Купър прекъсна разговора и набра дълга поредица от цифри.

Нолън дръпна Мосли настрани.

— Кал, какво е обратно проследяване?

— Като нормално телефонно проследяване, но е много по-бързо. Може да се използва и за мобилни телефони и да открива местоположението им с помощта на клетките или сателитите. С негова помощ можем да фиксираме обаждане от всяко място на Земята, а понеже не знаем къде се намират заложниците, имаме нужда точно от това.

Купър застана в центъра на стаята със слушалка до ухото.

— Дом Орлова — отговори дрезгав глас от другия край на линията.

— Добрий вечер. Вы говорите по английски? — попита Купър.

— Да, говоря английски — отговори мъжът с отчетлив акцент.

— Добре. Името ми е Барт Купър и искам да говоря с Виктор Орлов.

— Господин Орлов не желае да бъде безпокоен. Това е частна линия. Как получихте този номер?

— Това не е важно, важно е съобщението, което смятам да направя на Орлов. Не ме интересува дали ще трябва да го извлечете от леглото на любовницата му, просто ме свържете веднага. Ако ви попита, кажете, че имам ключа за тетрадките на Волф.

Мъжът премисли чутото.

— Момент, ще видя дали ще приеме обаждането.

— Много добре. Ще изчакам.

Мина известно време, през което Килкъни и другите се чудеха какво ли става от другата страна на линията.

— Господин Купър — обади се мъжки глас с едва доловим акцент, — аз съм Виктор Орлов. Познавам ли ви?

— Не, не лично, но аз имам доста връзки. В момента съм при Нолън Килкъни. Получихме съобщението ви във връзка със заложниците.

— За какво говорите?

— Стига глупости, Орлов! Малката игра приключи и вие спечелихте. Обаждам се, за да сключа сделка и да сложим край на всичко това. Имаме ключа за кода на Волф. Килкъни успешно е дешифрирал няколко страници от тетрадките, така че сме уверени, че ключът работи. Ако го искате, сега е времето да преговаряме.

— Много добре, господин Купър, но искам да знам с кого си имам работа. Кой сте вие?

— Да кажем, че съм човек с достатъчно влиятелни приятели, за да мога да намеря домашния ви телефон, и това е всичко, което трябва да знаете за мен. Основният ми интерес е да върна двете жени невредими. Ако преговаряте директно с мен, няма да имате никакви проблеми.

— Много добре — отговори Орлов заинтригувано. — Какво предлагате?

— Първо, видеоклипът, който сте изпратили, е безполезен. Искаме живо телефонно обаждане, за да се уверим, че заложниците са невредими.

— Това може да се уреди.

— Добре, защото от това ще зависи сделката. Ще очаквам обаждането в рамките на десет минути след като приключим разговора. — Купър издиктува номера на Нолън. — Предполагам, че заложниците са наблизо. Не се тревожете, няма да ви питам къде са. И без това няма да ми кажете.

— Напълно вярно.

— Като мярка за сигурност и за двете страни предлагам да разделим размяната. Заложниците трябва да бъдат на публично място по ваш избор. Когато им кажете, вашите хора просто ще ги оставят там и ще се отдалечат. Жените ще ни се обадят, за да съобщят, че са били освободени.

— Как ще получа ключа за шифъра?

— Тази част е малко по-сложна. Нолън Килкъни и аз ще пътуваме до Москва, където ще се срещнем с вас в кабинета ви на Проспекта на мира.

— Изглежда знаете доста за мен, господин Купър — каза Орлов подозрително.

— Както вече споменах, имам доста добри връзки. Ще излетим оттук по-късно следобед, което значи, че ще кацнем в Москва утре следобед. Нека се уговорим тримата да се срещнем във вашия кабинет в шест часа. Когато пристигнем там, ще кажете на хората си да освободят жените. Щом се уверим, че това е направено, ще ви предадем ключа на Волф и декодиращата програма на Килкъни.

— Тези условия са невероятно щедри, Купър. Защо?

— Припишете го на добрата ми воля. Всичко, което ни интересува, са заложниците. Килкъни има копие само от десетина страници от тетрадките на Волф, така че ключът не му помага особено. Както казах и по-рано, вие спечелихте. Да уредим това и да приключим.

— Дадено. Очаквам с нетърпение да се срещнем утре, господин Купър.

— И аз.

Купър затвори телефона.

— Не съм правил нещо подобно от доста време.

— Забележително представление! — възхити се Килкъни.

— Сега трябва просто да изчакаме обаждането.

Малко по-късно телефонът иззвъня. Килкъни бързо вдигна слушалката.

— Тук е Нолън Килкъни.

— Нолън, Келси е.

— Как сте двете с Ели? — заговори достатъчно силно, за да го чуят другите.

— Добре сме. Не са ни наранили.

— Открихме ключа на Волф, така че само трябва да изчакате, докато направим размяната. Всичко ще приключи утре, обещавам.

— Обичам те, Нолън.

— И аз те обичам, съкровище.

Линията прекъсна.

— Изключиха я — обясни Килкъни, докато затваряше телефона. — Добре е, просто беше уплашена. Каза, че и двете са добре.

— Дано да е така до утре — каза Купър. — А сега трябва да направя следващото си обаждане.

Той взе слушалката от Килкъни и набра някакъв номер.

— Гарднър, Купър е. Успяхте ли да проследите последното обаждане?

— Да, сър. Идваше от окръг Аренак, Мичиган, близо до град, наречен Стендиш. Имам адрес и точни координати.

— Прочетете ми ги.

Купър си записваше, докато Гарднър четеше резултатите от проследяването.

— Гарднър, това е ситуация със заложници, която може да има последствия за националната сигурност. Свържи се с хората от отдела за разследвания. Искам пълна информация за този имот и всичко, което успееш да намериш. И ми трябва за вчера. Запиши адрес на електронна поща.

— Готов съм — заяви Гарднър, възбуден от притока на адреналин.

Купър внимателно прочете адреса на Килкъни.

— Записа ли го?

— Записах го, сър. Ще имам нещо за вас до тридесет минути.

— Добре. И освен това искам дискретно наблюдение на имота. Виж дали не можем да използваме сателит, за да направим няколко снимки. Изпрати ги на същия адрес.

— Сър, Килкъни има ли разрешение за сателитни снимки?

— Да, на моя отговорност. Ако искаш, мога да накарам директор Барнет да ти се обади, за да го потвърди.

— Стига ми вашата дума, сър — каза Гарднър добродушно.

— Добре. — Купър затвори и остави преносимия телефон на бюрото.

— Намерих програмата за джипиес картографиране — обяви Грин. — Трябват ми само координатите.

Купър прочете точните ширина и дължина, които Гарднър му беше дал, Грин въведе числата и натисна ENTER. Сателитната програма за глобално позициониране показа кълбо на екрана, което започна да става все по-голямо и по-голямо, сякаш наблюдателите летяха към Земята през космоса. Северна Америка изпълни екрана, после се появи отчетливата форма на долната част на Мичиганския полуостров. Най-накрая програмата приближи мястото от северното крайбрежие на Сагинау Бей, където река Райфъл се вливаше в залива.

— Спускал съм се с кану по тази река като бойскаут — каза Килкъни, докато се взираше в екрана. — Веднъж минахме по цялото течение до залива. През по-голямата част от бреговете има мочурища и дървета и само няколко къщи покрай брега. Много често ловят патици. Мисля, че приятелите ми ще могат да се справят с това.