Квантова мрежа

Пролог

10 декември 1948

Ан Арбър, Мичиган

В сенките на малка бяла сграда близо до центъра на кампуса на Мичиганския университет млад мъж стоеше неподвижен, наблюдаваше и изчакваше. Беше висок и жилав, с изсечени черти, приличаше по-скоро на издялан от дърво, отколкото на живо същество.

От скритата му наблюдателна позиция, близо до източния край на Г-образната сграда на икономическия факултет, пред него се разкриваше създаденият от човешка ръка каньон, между четириетажната тухлена сграда на физическата лаборатория „Рандал“ и също толкова масивното Западно инженерно крило. Двойка диагонални пътеки прекосяваха подравнената морава в четириъгълния вътрешен двор и се пресичаха в широк бетонен площад пред Магистърската библиотека. Площадът и зелените площи на кампуса бяха известни като Диагонала.

Широка плоска дупка, оградена с купчина пръст и отломки, зееше от дясната му страна, точно отвъд бетонното продължение на една от алеите към центъра на кампуса. Преди няколко дни сапьорски отряд беше съборил остарялото котелно и комина, който се издигаше до него. Пейзажът наоколо смътно напомняше на много от градовете и селата из Европа, които беше обиколил, докато Съюзническите сили си проправяха път към Германия.

Той отхвърли тези мисли и се съсредоточи върху двамата мъже, застанали под светлината на улична лампа на тридесетина метра пред него. Помъчи се да долови разговора, макар че силният вятър поглъщаше звука от гласовете им. Снегът се вихреше около тях, докато пристъпваха насам-натам и потропваха с крака в студа.

Няколко минути по-късно по-възрастният от двамата — дърводелец, който строеше големи модели на кораби в работилница близо до Западното инженерно крило — стисна ръката на приятеля си за довиждане и се отдалечи с бърза крачка. Заобиколи от далечната страна на икономическия факултет и изчезна от поглед, докато другият мъж се изкачи по каменните стъпала към задния вход на физическата лаборатория.

Появилата се светлина разкри малък кабинет на третия етаж, а дебнещият в сенките наблюдаваше как Йохан Волф окачва шапката и палтото си и сяда на бюрото.

„Поне да се настаня по-удобно“ — помисли си той, докато присядаше върху палтото си, скрит в гъстия вечнозелен храсталак.

Отърси се от мисълта за студа и дискомфорта — в това беше кален много отдавна — и се съсредоточи върху задачата си. Ако Волф следваше обичайните си привички като типичен германец, можеше да се очаква да работи до късно през нощта, а после да се отправи към стаята си под наем, само на няколко пресечки оттук.

Йохан Волф извади шест тетрадки от овехтялото си кожено куфарче и внимателно ги подреди на бюрото. Беше започнал най-старата от тънките книжки в Германия след войната и всяка следваща отбелязваше мъчителния му прогрес в разрешаването на научния проблем, който не му даваше покой.

Той отвори най-новата тетрадка и отново съсредоточено провери уравненията, като проследяваше промяната на числата в сложния математически модел. Това беше нова територия. Методите, които беше развил, за да опише това, което приемаше за следващата логическа стъпка след Айнщайн и Хайзенберг, бяха също толкова радикални, колкото математическия модул, създаден от Исак Нютон, за да опише гравитацията.

Формулите на Волф му позволяваха да се движи свободно напред и назад във времето. Почти музикалната ритмичност на променливите описваше развиваща се вселена с невъобразимо до този момент изящество и сложност. Представата, че вселената е статична и непроменяща се, се бе стопила деветнайсет години по-рано след откритието на Едуин Хъбъл, че космосът наистина се разширява, както личеше и от теориите на Айнщайн.

— Mein Gott! — промълви Волф, докато образите на деликатни многомерни структури, които определяха и материята, и енергията, се оформиха ясно в ума му. Той прелисти тетрадката, докато не стигна до празна страница, и бързо започна да скицира картината, която видя мислено. Умелата му ръка създаваше изображение на лъкатушеща нишка, която се усукваше и се вплиташе в себе си като възлеста топка — образ, който се опитваше да разкрие субатомните частици от вселената, притежаващи седем допълнителни измерения, освен обичайните три пространствени и едно времево.

Усмихвайки се с удивлението на малко дете, Волф се взираше в рисунката и внезапно осъзна, че на двадесет и девет годишна възраст той беше на път да отхвърли всичко в царството на теоретичната физика, съществуваща преди него.

— Трябва да уведомя Рафаел за това — каза на глас развълнувано, докато ровеше из куфарчето си.

Измъкна страниците на писмото, което бе започнал да пише по-рано през деня, докато пътуваше с влака от Чикаго. Думите и формулите се изливаха плавно под писалката му и полагаха основите на теория, която щеше да опише структурата на всичко — от най-малките частици материя до целостта на вселената. Писмото бързо прерасна от няколко страници с лични вести до дебел сноп, запълнен със сбити фрагменти от разцъфтяващата теория. Шестте тетрадки на бюрото бяха само зародишът на огромната работа, която му предстоеше, а тя бе такава, че публикуването й щеше да разтърси света.

Малко преди полунощ Волф загаси лампите в кабинета си. Сгушен заради вечерния хлад, той излезе през страничната врата на сградата и се отправи към кампуса.

— Извинете — обади се някакъв глас.

— Ja? — попита Волф предпазливо, все още неспособен да види на кого е гласът.

— Тук долу съм! — Една ръка замаха отривисто към него откъм изкопа зад Западното инженерно крило.

Волф прескочи ограждението и надзърна в бездната, оставена след разрушението на котелната сграда. Видя тъмнокос младеж в окаляно сиво палто да стои в дупката под него.

— Внимателно около ръба, може да поддаде под вас. Така се озовах тук. Ще можете ли да ми помогнете да се измъкна?

— Разбира се — отвърна Волф.

Ако се съдеше по калните петна по дрехите на мъжа, явно вече бе направил няколко неуспешни опита да се измъкне сам. Волф остави куфарчето си на земята и коленичи в снега близо до ръба на ямата. Младият мъж се приближи и Волф се пресегна да хване ръката му.

— Ще започна да се катеря на три. Готов ли сте?

Волф кимна.

— Едно, две…

Преди три да бъде отброено, младият мъж се дръпна рязко и повлече Волф с главата напред в ямата. Германецът усети парене в рамото, а ръката му се усука зад гърба му, докато падаше. С тренирана вещина мъжът прегъна предмишницата на Волф нагоре и притисна дланта между раменните му лопатки, докато забиваше лицето на физика в земята. Челото на Волф мина през пет сантиметра студена кал, преди да се блъсне във втвърдената земя. Изпукването на костите отекна в главата му, последвано от внезапен изблик на топла течност в синусните му кухини — мостът на носа се беше разбил при удар в голям камък.

Мъжът се разкрачи над Волф и го прикова към земята — коленете му опряха в гръбнака на физика.

— Защо? Защо правите това? — изкрещя Волф, пръски от мръсен сняг и кал излитаха от устните му. — Пуснете ме!

Жертвата се бореше да се измъкне от хватката, но нападателят имаше предимството на младостта и силата.

— Вие сте Йохан Волф. От 1939 до 1945 година сте бил изследовател към Райхсфоршунгсрат. Работата ви е била да създадете по-ефикасни начини за убиване на хора. — Мъжът говореше отсечено, всяка дума носеше тежестта на присъда. — Под вашия надзор над две хиляди мъже, жени и деца са загубили живота си като обекти на експерименти и са били подложени на робски труд. Нокмим, отмъстителите за вашите жертви, ви намират виновен за престъпления срещу човечеството и ви осъждат на смърт.

— Лъжи! Не съм помагал на нацистите! Аз съм учен. Не съм убивал никого! — заяви Волф, като напразно се опитваше да види лицето на обвинителя си.

Мъжът премести тежестта си и изтика Волф още по-дълбоко в кишата. Със свободната си ръка издърпа от ножницата прикрепена към бедрото му, нож с назъбено острие, и го заби отстрани във врата на германеца. Неръждаемата стомана преряза сънната артерия, няколко мускула и югуларната вена. Волф припадна, когато кръвното налягане в мозъка му, временно увеличено от притока на адреналин, падна внезапно. Наточеното острие мина безпроблемно през гърлото и почти обезглави физика. Въздухът изхвръкна от дробовете с бълбукащ звук и се смеси с парата, която вече се надигаше от разливащата се локва кръв. Напрежението в тялото на Волф изчезна, докато той бавно преминаваше от безсъзнанието към смъртта.

Убиецът бързо завлече трупа към далечния край на изкопа и го остави в частично зарития сервизен тунел в основата на срутения комин. После взе куфарчето на учения и го постави при трупа.

Докато снежната буря набираше сила, той отвори сака си и извади малка лопатка. Ловко разтвори разгъваемата глава на лопатата и завъртя свързващата част, докато резбата изщрака. Бързо и безшумно, докато студеният вятър виеше над него, убиецът зари Волф в тунела и заличи всички следи от убийството. След не повече от седмица, поне така твърдяха работниците, цялото място наоколо щеше да бъде запълнено и изравнено с околната морава.

— Отмъщението беше изпълнено — каза младият мъж тихо, като наблюдаваше как снегът започва да покрива гроба на военнопрестъпника Йохан Волф. — Нека Бог се смили над твоята душа — и над моята!