Квантова мрежа

44.

29 юли

Ан Арбър, Мичиган

Ели се събуди, докато Келси си взимаше душ, и се настани в кухнята. Когато младата жена излезе от спалнята си в кафяви шорти и коралово поло, Ели беше разрязала един грейпфрут и гледаше телевизия.

— Добро утро — поздрави Келси, докато увиваше хавлия около дългата си руса коса. — Добре ли спа?

— Доколкото мога с тази тазобедрена става. Добре че има ибупрофен.

Келси се усмихна:

— Ели, бих искала да те попитам нещо.

— Кажи, скъпа.

— Пръстенът, който Йохан ти е дал, все още ли е у теб?

— О, за бога, да. Разбира се, че е у мен. Винаги го нося със себе си.

— Йохан поръчал ли е нещо да бъде гравирано върху него?

— Да.

— Може ли да го видя?

— Разбира се. Но защо?

— Заедно с тялото на Йохан са намерени шест тетрадки. Вероятно са неговите изследвания, но не сме напълно сигурни, защото ги е защитил със сложен код. Препрочетох последното писмо на Йохан до Рафаел Парамо тази сутрин и забелязах нещо. Той пише, че ти дава ключа от ума си, и се зачудих дали това не е кодът.

Ели внимателно издърпа простата златна халка от безименния си пръст и я предложи на Келси. Металът показваше следи от дългогодишно износване.

Келси го подържа в шепата си, после го вдигна внимателно. И тогава го видя. Деликатният надпис с толкова дребни символи, та отначало й се сториха декорация, беше числовият ключ към шифъра на Йохан Волф.

— Това беше нашата тайна — каза Ели, когато видя, че Келси е намерила надписа. — Йохан беше гениален мъж, баща ми казваше, че е бил най-надареният студент, който някога е имал. Йохан знаеше, че работата му е ценна и че някой ден ще осигури хубав живот за нас и децата ни. Той пишеше работата си с шифър, за да не се разгласява, докато не е готов за публикация. Беше близо до пробив, когато ме помоли да се омъжа за него, и тогава ми даде ключа към ума и сърцето си.

Келси вдигна поглед от пръстена — тя беше първият човек, с когото Ели споделяше тази история.

— След като Йохан изчезна, пръстенът беше единственото, което ми остана от него. Притежавала съм и други пръстени през годините, но винаги съм обичала точно този повече от всички останали. Защо не го пробваш?

— Не бих могла — отказа Келси, смутена от предложението.

— Моля те, направи го заради мен. Предполагам, че твоят млад мъж много скоро ще ти даде подобен. Надявам се неговият пръстен да означава толкова за теб, колкото този значи за мен.

Келси склони и сложи златната халка на пръста си.

— Ето, сега ръката ти не изглежда толкова гола. Изглежда добре. Келси, горчивият опит ме е научил да прегръщам всеки миг от живота сякаш е последен. Мога да видя, че ти и Нолън сте влюбени един в друг, точно както ние с Йохан бяхме през нашата младост. Улови това време и не го оставяй да ти избяга.

Преди Келси да успее да намери думи, за да отговори, предната врата на апартамента й се отвори с трясък и четирима мъже влетяха вътре. Първите двама се отправиха директно към кухнята с извадени пистолети и се прицелиха в нея и Ели. Другите двама се разделиха, за да претърсят останалата част от апартамента. Когато се появиха секунди по-късно, единият отиде до предната врата и махна с ръка.

— Добро утро, професор Нютън — поздрави Лесков, докато влизаше в апартамента, гласът му беше твърд и равен. — Удоволствие е да ви видя отново.

— Познаваш ли този мъж? — попита Ели.

— Да — отговори Келси с очи, вперени в приближаващия се руснак. — Той е крадец и убиец.

Лесков я зашлеви с опакото на ръката си; кърпата се свлече от главата й. Тя се пребори с парещата болка и се обърна, за да го погледне с пламтящите си от гняв очи.

— Махайте се от дома ми! — заповяда през стиснатите си зъби.

— Когато му дойде времето — отговори Лесков подигравателно.

Руснакът дръпна стол от масата, обърна го и седна, като подпря лакти на облегалката. На масата видя копие на последното писмо на Волф.

— А, едно, което все още нямаме. — Сгъна страницата и я пъхна в джоба на ризата си — Благодаря. Имам да обсъдя само още едно нещо с твоята гостенка и после аз и хората ми ще излезем оттук.

— Какво искате? — попита Ели предизвикателно.

Лесков извърна лицето си към нея, малко изненадан от липсата на страх.

— Госпожо, бих искал да видя пръстена, който ви е бил даден от Йохан Волф.

— Какво съвпадение! — каза Ели без следа от ирония в гласа си. — Келси ме питаше същото, когато вие и хората ви нахлухте през входната врата. Вече не притежавам пръстена.

Келси стоеше неподвижна, като се надяваше, че лицето й няма да издаде истината.

— Къде е пръстенът? — настоя Лесков.

— Няма да ви кажа.

— Госпожо, надявах се, че ще бъдете по-отзивчива. Ако е необходимо, мога да направя тази ситуация много неприятна за вас.

Подигравателният смях на Ели шокира всички в стаята.

— Вие ще направите ситуацията неприятна за мен? Бях пребивана, унижавана, изнасилвана, лишавана от храна и оставена да умра от нацистите. Мислите ли, че можете да ми причините нещо, което вече не съм преживяла?

— Може би сте права, може би наистина не бих могъл да ви причиня нищо, което да ви стресне. — Лесков се пресегна и сграбчи китката на Келси. — Но ако видите как тази жена страда, вероятно ще промените решението си да мълчите.

— Ако нараните Келси по какъвто и да е начин, заклевам се, че ще посегна на живота си при първа възможност. Не ме е страх от смъртта и не се плаша от страданието. Губите и вашето време, и нашето. Вървете си откъдето сте дошли и ни оставете на мира.

Лесков с неохота се възхити от духа на тази жена. Очите им се срещнаха и той не видя нищо друго, освен стоманена воля. Тя щеше да изпълни всяка изречена дума.

Взирането им приключи, когато слушалката на Лесков припука.

— Килкъни зави по улицата — докладва мъжът. — Черен спортен мерцедес. Видя нашата кола.

— Внимание, изтегляме се — обяви Лесков.

— Прав ви път — викна Ели.

— Не ме разбрахте, вие двете идвате с нас. Не сме приключили с този разговор. Кирил, Миша, водете жените.

Двама от мъжете на Лесков грубо сграбчиха Ели и Келси, издърпаха ги от столовете и ги поведоха към входната врата.