Квантова мрежа

5.

23 юни

Саут Бенд, Индиана

Дмитрий прехвърляше настойчивото предупреждение на Ваня през ума си.

Радистът Юрий изпрати още две бързи изщраквания и зачака.

Никакъв отговор.

Юрий хвърли поглед към водача на екипа и поклати глава.

Дмитрий беше наясно, че нещата често се объркват по време на мисия — това беше факт, потвърден от живота. Американците имаха име за този феномен: Законът на Мърфи. Беше загубвал радиоконтакт с хората си и преди; в девет от десет случая ставаше въпрос за повредено оборудване. Но Ваня беше прекъснал радиомълчанието и беше извикал „червен едно“, което значеше, че позицията му е атакувана. После беше изчезнал от ефира, а краткото му предупреждение беше спряло останалите от екипа в мига, в който слязоха от транспортния асансьор.

Дмитрий предпазливо се приближи към прозореца, който гледаше към задната част на Нюланд Хол. Долу видя каросерията до товарителната площадка, а в далечния ъгъл на павираната настилка — високопроходим черен „Мерцедес“. Всичко изглеждаше точно както го бяха оставили преди минути. Освен няколкото разхождащи се по алеите на кампуса, той не видя никакъв знак, че мисията им е била разкрита, нищо, което би могло да даде основание на Ваня да докладва, че позицията му е под атака.

— Не забелязвам нищо — каза Дмитрий тихо, а му се искаше да проумее странното радиомълчание на другаря му. — Но позицията на Ваня е почти под нас.

Всички от екипа му бяха професионалисти; всеки беше служил под негово командване в Спецназ — елитните специални части на Червената армия. Беше ги избрал лично за частната си оперативна група, когато заплатите в руската армия бяха започнали да стават оскъдни. Днес те бяха добре платени и добре оборудвани наемници на служба при Виктор Орлов.

Дмитрий почеса брадичката си. Зърнест слой от засъхнала пот покриваше мускулестото му тяло — резултат от местенето на десетината тежки кутии с оборудване, книги и документацията към експериментите, които беше изпратен да открадне.

— Искаш ли да проверя Ваня? — попита Йосиф.

Дмитрий се замисли за миг, после поклати глава към мургавия тъмнокос грузинец:

— Не. Ще продължим според плана, но бъдете нащрек. Може да е просто объркана комуникация и проблем с оборудването.

— А ако не е?

— Ако не е, Йосиф, искам да си тук с останалата част от групата. — Лесков се обърна към двамата носачи, които наблюдаваха коридора. — Как изглежда, Павел?

— Чисто — отговори Павел уверено. Нищо не беше помръднало сред смълчания празен коридор.

Дмитрий се усмихна, горд от професионализма, който показваше по-младият му брат. Павел водеше и проверяваше пътя, докато отрядът се движеше напред.

— Тръгваме — нареди Дмитрий.

Павел закрачи по коридора, последван от Юрий и Дмитрий, които насочваха плоска четириколесна количка. Йосиф изостана на няколко крачки, за да прикрива гърба на отряда. Лабораторията на Сандстром беше в дъното на коридора.

— Изглежда това са последните — обяви Дмитрий, докато влизаха в лабораторията. Английският му беше безупречен като на американец от централните щати.

Хората му се разпръснаха и се насочиха към оставащите кутии. Парамо седеше на стол близо до Келси, която стоеше до прозореца; Сандстром приседна на лабораторната скамейка и подпря лакти на коленете си.

Когато Дмитрий се приближи на около три метра от Сандстром, дясната му ръка мигновено се спусна към кобура на кръста и измъкна оръжието. Мускулите на тялото му се напрегнаха рязко, когато стисна електрошоковия тейзър с две ръце и стреля.

Ускорени от тласъка на азота под налягане, две иглоподобни стрелички безшумно полетяха към Сандстром. След по-малко от една десета от секундата двете стрелички преминаха през памучната риза на физика и се забиха в гърдите му. Пулсиращ електрически ток премина от електрошоковия пистолет на Дмитрий чрез стреличките в тялото на Сандстром.

Физикът потрепери конвулсивно и се свлече на лабораторната скамейка. Главата му с тъп звук се блъсна в дебелата черна маса.

В другата част на стаята нападението на Юрий и Павел протече идентично. Само внезапната промяна в израженията на лицата на Келси и Парамо предшества бързото им обезвреждане.

— Йосиф? — извика Дмитрий.

— Коридорът е чист — отговори грузинецът.

— Липсва Килкъни, мъжът с червената коса. Мерцедесът му все още е паркиран до товарителната площадка. Трябва да е някъде в сградата. Оглеждайте се за него.

Когато пулсиращият заряд на тейзъра беше атакувал нервната система на Парамо, сърдечният ритъм на застаряващия физик се беше накъсал. Мускулът пърхаше в опит да намери постоянен ритъм, докато накрая отслабеният орган замря.

— Мисля, че убих стареца — обяви Павел безстрастно. — Не трепери като другите.

— Толкова по-добре за него — отвърна Юрий. — Сложи тези кутии на количката, докато наглася експлозивите.

Той измъкна подплатено одеяло от количката, разви го и извади четири пистолета в кобури за рамо и чифт запечатани прозрачни торби, с по около литър течност. Докато Павел натоварваше последните две кутии, Юрий вдигна двете торби и внимателно ги постави на лабораторната маса близо до мивката. После сложи тапата и пусна водата, докато една трета от мивката не се напълни.

— Готово!

Дмитрий погледна часовника си.

— По мой сигнал — втората стрелка се приближаваше към дванадесет. — Сега.

Юрий пусна първо по-светлата торба във водата, а сетне и по-тъмната. Веднага по повърхността на торбите започнаха да се образуват малки мехурчета.

— Имаме пет минути — обяви Юрий, докато забързано закачваше кобура на рамото си и проверяваше глока.

Дмитрий кимна.

— Павел — каза той, като подаде на брат си един от пистолетите със заглушител, — поеми водачеството.