Квантова мрежа

23.

18 юли

Ипсиланти, Мичиган

В два и половина Нолън и дядо му се срещнаха с детектив Пташник във фоайето на обикновена държавна сграда в източната част на Ипсиланти, където се помещаваше съдебномедицинският център на окръг Уоштенау.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Пташник и протегна ръка.

— Няма проблем — увери го Мартин.

— Ще се срещнем с доктор Портър в моргата. Тя ни очаква.

Двамата тръгнаха след Пташник през боядисаната стоманена врата с надпис „САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ“ и надолу по стерилен коридор, слабо осветен от хладни флуоресцентни лампи.

Мартин наруши мълчанието:

— Исках да ви попитам нещо, детектив.

— Кажете.

— При такъв дълъг период как стигнахте до извода, че това може да е моят приятел Йохан Волф?

— Намерихме лични документи с останките.

— А къде го открихте?

— В основата на разрушен комин, на не повече от петдесет метра от мястото, където според доклада сте се разделили.

Мартин леко пребледня, ужасен от мисълта, че тялото на Волф е лежало погребано с години толкова близо до работилницата му в Западното инженерно крило.

Кратката разходка завърши при входа на етажа на криминологията.

— Здрасти, Марта — провикна се Пташник приятелски, докато подаваше главата си през гишето на рецепцията. — Водя двама посетители при Бев.

— Тя те очаква.

— Благодаря.

Пташник ги преведе през двойка врати, обковани с предпазни плочки от неръждаема стомана. Стаята беше ярко осветена, студена и стерилна. Единственият по-различен цвят сред белите и приглушено сивите тонове бяха русите къдрици на жената, която ги очакваше вътре.

— Доктор Бевърли Портър — обяви Пташник, — искам да ви запозная с Мартин и Нолън Килкъни.

— За мен е удоволствие, господа, макар и обстоятелствата да не са от най-приятните.

— Доктор Портър, изчезването на приятеля ми беше като стара рана, която отказваше да зарасне.

— Надяваме се, че това ще ви донесе известно успокоение, господине.

Портър ги въведе в стаята за аутопсии, където под ослепителното сияние на лампите върху маса от неръждаема стомана лежеше завита фигура.

— Държа да ви предупредя, господа. Тялото не е в много добро състояние.

— Тялото? — попита Нолън. — Нима е останало нещо повече от скелет след толкова много време?

— Тази част от тунела е била като крипта — поддържала е пространството вътре хладно и сухо повече от петдесет години. Условията са били идеални за съхранение. И въпреки това ще видите нещо, което може да ви подейства като шок — обясни Портър.

Нолън и Мартин кимнаха едновременно и се подготвиха за неприятната гледка. Портър хвана края на покривалото и внимателно разкри главата на трупа. Приличаше на египетските мумии — плът, покриваща костите, с набръчкана кожа, която се беше втвърдила и потъмняла. Срастъци от светлокестенява коса все още се крепяха на главата.

Нолън издиша тихо. В битка беше виждал немалко обезобразени тела и зловещи останки — образите в главата му бяха по-ужасяващи от това, което гледаше в момента.

— Може ли? — попита Мартин, давайки знак, че иска да погледне по-отблизо.

Портър се отдръпна, за да му направи място. Мартин се вгледа в сбръчканото лице и сравни това, което виждаше, със спомените си.

— Йохан е — каза със смесица от облекчение и тъга.

— Сигурен ли сте? — попита Пташник.

— Да, напълно сигурен.

Мартин измъкна носна кърпичка, отмахна появилата се сълза и издуха носа си.

— Как е умрял?

— Бил е убит — заяви Пташник с абсолютна увереност, — убиецът почти го е обезглавил.

— Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? — попита Мартин гневно. — Бил ли е ограбен?

— Това беше първоначалното ни подозрение, но после открихме, че куфарчето и портфейлът му с десет долара са до него.

— Ако не е било за пари, тогава за какво?

— Дядо, ами слуховете? — попита Нолън.

— Слухове? — повтори Пташник.

— След като Йохан изчезна, се говореше как правителството може би е разбрало, че той е направил нещо лошо по време на войната, и са го депортирали, затворили или просто са го убили. Други казваха, че може би тъмното минало го е настигнало и е избягал. Всичко това бяха глупости; правителството го бе очистило от всякакви подозрения, преди да го пусне в страната.

— Детектив, вие споменахте, че куфарчето на Волф е било до него. Може ли да го видим? — попита Нолън.

— Защо?

— Преди няколко седмици един от физиците, с които работя — на име Тед Сандстром — наследи колекция от писма, писани от Йохан Волф. Част от информацията в тези писма се отнася до теоретичните му изследвания. Човекът, който му ги завеща, физик на име Рафаел Парамо, вярваше, че те могат да помогнат на Сандстром да разреши технологичен проблем, с който се е сблъскал в работата си. След прочитането на писмата Сандстром се съгласи, че отговорът може да се намира някъде в изследванията на Волф. До днес не сме открили никаква информация, която би могла да доведе до Волф или неговите изследвания. Надявам се, че в куфарчето има нещо, което може да ни помогне.

— Тъй като вие двамата сте най-близо до роднини на починалия, не виждам пречка — отговори Пташник. — Къде са личните му вещи, Бев?

— Запечатани са в кутия и ще бъдат изпратени в криминалната лаборатория на щатската полиция. Знам, че не е най-удобният момент да попитам, но кой ще се погрижи за погребението? Ще приключа с господин Волф до уикенда.

— Аз ще се погрижа за всичко — обяви Мартин. — От погребалното бюро в Декстър ще ви се обадят. Благодаря ви за уважението, което показахте към приятеля ми.

— Няма за какво.

След като двамата Килкъни последваха Пташник вън от стаята за аутопсии, Портър нежно покри със завивката лицето на Волф.

В преддверието Пташник намери кутията, за която Портър беше споменала, върху метална носилка.

— Преди да пипате каквото и да е, ще ви помоля да си сложите това — каза Пташник, като извади чифт бели латексови ръкавици от шкафче на стената. — Ще накарам хората от лабораторията да прегледат материалите, за да видим дали няма да изскочи някоя улика, по която да идентифицираме убиеца.

Нолън и дядо му последваха указанията на детектива; дебелите мазолести длани на Мартин едва не опровергаха твърдението, че ръкавиците пасват на всички размери.

Пташник извади джобно ножче и преряза тиксото около картонения капак. Мартин погледна в отворената кутия. Всяка част от облеклото на Волф беше опакована отделно в прозрачна пластмасова торбичка с етикет. Той се вгледа във вратовръзката и дългото палто.

— Йохан беше облечен с тези дрехи последния път, когато се видяхме — каза Мартин. — Сигурно е бил убит същата нощ.

Яките на ризата, костюма и палтото на Волф бяха черни от отдавна засъхнала кръв.

— Клане — процеди Мартин гневно. — Ужасен начин да умре човек.

Старецът положи внимателно всяка от опакованите дрехи, като че ли духът на приятеля му все още беше свързан с притежанията. Ронлива кал покриваше предната част на палтото и панталоните на Волф; върховете на обувките бяха зацапани и окаляни.

— Беше ужасна нощ — припомни си Мартин. — Земята беше все още влажна от дъждовете предишния ден. В петък следобед стана достатъчно студено и заваля сняг. Натрупа тридесетина сантиметра до събота сутринта.

— Което е било в полза на убиеца — подхвърли Пташник, докато размишляваше над спомените на Мартин. — Вие сте подал заявлението в събота следобед, но полицията е могла да започне проучване най-рано в понеделник. Снегът е прикрил следите от престъплението през уикенда, а после работниците са се върнали и са запълнили дупката.

Мартин измъкна овехтялото кожено куфарче на Волф от дъното на кутията.

— Ето го, Нолън — обяви той.

Пташник разпечата найлоновия плик, а Нолън внимателно извади куфарчето и отвори закопчалката. Тъмнокафявата кожа беше напукана и мръсна. Повдигна капака и погледна вътре.

— Когато се разделихме, Йохан ми каза, че има малко работа и писма за писане — спомни си Мартин.

Вътре Нолън видя плик и шест папки с твърди корици. Извади плика.

— Още едно писмо до Рафаел Парамо. Може ли да го отворя?

Пташник кимна одобрително.

Нолън внимателно прокара облечения си в ръкавица пръст под ръба на плика; напуканото лепило поддаде съвсем лесно. Той издърпа сгънатите страници и ги постави на носилката.

— Като другите е — каза Нолън. — Първо споменава за личните си дела, после се гмурка във физиката. Погледни това, дядо. Разказва на Парамо за годежа си с Ели.

Мартин бързо прочете първата част на писмото и се усмихна.

— Бил е щастлив, когато го е писал.

Докато Мартин четеше писмото, Нолън измъкна една от тетрадките.

— Йохан винаги носеше тетрадка със себе си, където и да отидеше — припомни си старецът. — Той беше много затворен човек, особено по отношение на работата. Някои от колегите му смятаха, че е малко параноичен, а може и да е бил. След всички тези години живот с Гестапо и постоянна бдителност мога да разбера, че си е изработил начин да предпазва идеите си. Просто се чудя какво би направил, ако е имал наум нещо гениално — като Айнщайн. Имаше много примадони в места като Мичиганския университет, хора, които биха се засегнали, ако Йохан им покаже, че е по-умен от тях.

— Мислите ли, че някой от колегите му може да го е убил от професионална завист? — попита Пташник.

Мартин сви рамене.

— Не знам. Просто се опитвам да намеря някакъв смисъл. Йохан обичаше това, което правеше; дори понякога се опитваше да ми обясни върху какво работи, но то просто отскачаше от бедния ми мозък. Но ми се струва, че единственото ценно нещо, което Йохан притежаваше, беше това, което носеше в главата си и записваше в тетрадките си.

— Трудно е да се повярва, че това е било под земята повече от петдесет години.

Подвързията изпука рязко, когато Нолън разтвори тетрадката; страниците обаче бяха все още бели. Първата страница съдържаше внимателно изрисувани скици и малко текст.

— Какво мислиш? — допита Мартин.

— Рисунките са математически, но никога не съм виждал алгоритъм, който да генерира образ като този. Едно нещо е сигурно — Волф е можел да рисува.

— Със сигурност — съгласи се Мартин. — Имаше добра ръка, като чертожник.

Нолън прегледа текста — написан със същата прецизна ръка, създала писмата до Парамо — но не откри нищо, което да може да проумее.

— Това са безсмислици — каза накрая.

— Какво имаш предвид, момче? — попита Мартин.

— Текстът. Погледнете внимателно.

Обзети от любопитство, Пташник и дядото се наведоха над отворената тетрадка. Малките букви, които Волф толкова прецизно беше изписал върху страницата, бяха привидно случайна смесица от думи, букви и гръцки математически символи. Нолън огледа композицията на страницата като цяло. Всяка буква беше на еднакво разстояние от съседните, сякаш бяха вписани в решетка. Страницата беше резултат от грижливо и прецизно усилие.

— Може да е страдал от дислексия — предположи Пташник неуверено.

— Не мисля така — възрази Нолън. — Волф е вложил доста време в изписването на тези знаци; погледнете само колко внимателно е очертан всеки от тях.

— Прилича на калиграфия — отбеляза Пташник.

— Всъщност май е криптография.

— Би ли го повторил?

— Не съм експерт в тази област, но съм виждал достатъчно кодирани текстове, за да смятам, че и този може да е такъв.

— Защо Волф би правил подобно нещо? — зачуди се детективът.

— Ами бил е физик — отговори Нолън. — Какви физически проекти са били разработвани през четиридесетте?

— Бомбата — мигновено отговори Пташник.

— Не — изръмжа Мартин и поклати глава, — Йохан не би работил над никакви бомби. Мразеше проклетите неща. Веднъж ми сподели, че по време на войната е направил всичко възможно, за да попречи на Хитлер да получи бомбата. Беше много горд с това.

— Добре, не беше добър пример — призна си Нолън. — Но схващате идеята. Рафаел Парамо веднъж казал на жена си, че Йохан Волф е най-блестящият ум, който някога е познавал. Казано от човек, който се е движил в компанията на доста умни хора, това е наистина голяма похвала. Ами ако е работел върху нещо толкова значимо, колкото е бомбата?

— Нолън, Йохан не е работил за никого и за нищо. Той беше асистент-професор и преподаваше физика на първокурсниците. Както и да е, ако тетрадките му са били толкова ценни, защо са все още тук?

— Добър въпрос. — Пташник погледна в куфарчето. — Тук няма кал, а писмото и папките са чисти. Убийството е било доста жестоко и е извършено в кална яма. Убиецът трябва да е бил там заедно с жертвата си. Какъвто и да е мотивът, не мисля, че убиецът се е интересувал от куфарчето на Волф. Казахте, че светът на физиците не е чак толкова голям. Ами ако не е било важно върху какво работи, а какво знае? Не мисля, че руснаците са имали атомна бомба през четиридесет и осма. Може би е познавал някого, който им е помагал.

— Руснаците са взривили първата си бомба септември четиридесет и девета — припомни си Мартин. — През петдесета година Фукс, двамата Розенберг и останалите са били арестувани за продажба на атомни тайни на руснаците.

Пташник поклати глава и се усмихна.

— Не спорете с дядо ми, детектив. Има памет като слон — обади се Нолън.

— И габаритите му — подхвърли Мартин с усмивка.

Нолън внимателно отгърна следващите няколко страници от тетрадката на Волф. Всяка от тях беше подобна на първата.

— Единственото нещо, което разпознавам върху тези листа, са датите в горния ъгъл. Ето тук е двадесет и две, осем, четиридесет и шест.

— Двадесет и две, осем, четиридесет и шест? — поинтересува се Пташник.

— Двадесет и втори август 1946 — обясни Нолън. — Използва европейския запис: ден — месец — година.

Нолън издърпа останалите тетрадки от куфарчето и провери датите на всяка.

Мартин полюбопитства:

— Какво гледаш, Нолън?

— Последният му запис.

Шестата тетрадка започваше с последната дата, която можа да открие. Като проследи с показалец празните страници откъм края, той намери последния запис на Волф някъде по средата на книжката.

— Десети, дванадесети, четиридесет и осма — прочете Нолън. — Десети декември.

— Това е последният ден, в който го видях — припомни си Мартин.

— И най-вероятно денят, в който е бил убит — добави Пташник.

Докато бавно затваряше тетрадката, Нолън забеляза написаното върху вътрешната страна на дебелата предна корица. Отгърна корицата, и видя серия от внимателно изписани математически уравнения. Нолън разпозна някои от функциите, но други бяха използвани по начин, който му беше непознат.

— Какво откри? — попита Пташник.

— Не съм сигурен, но поне е обикновено записване. Може би това е алгоритъмът, който Волф е използвал.

Мартин разтвори първата тетрадка, после погледна към тази в ръцете на внука си.

— Погледни това, Нолън. Мисля, че тази страница е същата като твоята.

Бърза проверка показа, че във всички тетрадки има същата формула върху предната корица.

— Какво мислиш? — попита Мартин, напълно объркан.

— Мисля, че има доста голям шанс това да е шифърът на Волф. Ако имахме ключа, можехме да го декодираме. Детектив, какво ще правите с тези тетрадки?

— Криминалистите ще ги прегледат за физически следи, после ще ги оставим на съхранение, като всички други улики. Защо?

— Може ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Тези тетрадки са стари и представляват потенциална ценност. Защо не ги занесете в реставрационната лаборатория на университетската библиотека? Хората там знаят как да се отнасят със стари книги.

— Това може би не е лоша идея. Използвали сме техни услуги и преди. Ще се договоря с криминолозите.

— Освен това бих искал да получа копие от писмото, за да го приложа към останалите, които е написал до Парамо. Ако искате, мога да ви дам копия на това, с което разполагаме.

— Кодирани ли са?

— Не, написани са на чист английски. Те са смесица от лични неща и физика. Не знам дали ще ви помогнат особено, но има доста злободневни коментари. Може би ще откриете нещо полезно там.

— Ще се радвам, ако е така — съгласи се Пташник.

— Мога ли да поискам услуга в замяна?

— Зависи каква е услугата.

— Докато тетрадките са в лабораторията — обясни Нолън, — бих искал да поработя върху тях за моя проект.

— Какво точно ще правите?

— Няма да им навредя, обещавам. Искам да сканирам страниците за компютърен анализ. Рафаел Парамо е имал достатъчно високо мнение за този мъж, за да сметне, че неговите писма могат да помогнат на онзи физик, с когото работя. Така че бих желал да узная върху какво е работил Волф.

— Добре — отстъпи Пташник. — Просто ме дръжте в течение.