Квантова мрежа

66.

31 юли

Москва, Русия

След като освободиха Авакум от загражденията в кабинета й и я оставиха под протекцията на отряд „Алфа“, Килкъни и Фьодоров се отправиха към контролната зала на първия етаж. Въпреки че все още се чуваха откъслечни изстрели, превземането на сградата на Орлов беше почти завършено.

Няколко трупа лежаха из коридора. Видимите доказателства за яростната битка за първия етаж — нападали гилзи, разкъсани от куршуми стени и следи от изгорено, оставени от взривените гранати — можеха да се видят навсякъде, а въздухът беше натежал от острата миризма на скорошния огън. Парамедиците внимателно преместваха ранените „алфи“ и бяха установили разпределителен център на товарителната площадка на сградата. Екипировката, свалена от ранените, бе струпана на купчина до стената.

— Сложи това — каза Фьодоров, като подаваше на Килкъни черна кевларена жилетка от купчината, — така моите хора няма да те объркат с някой от подчинените на Орлов и да станат неприятности.

— Ще свърши работа — одобри я Килкъни, като внимателно наместваше жилетката около раненото си рамо.

Те преминаха през товарителната площадка и влязоха в контролната зала. В бетонната стена се врязваше стоманена врата с масивна метална каса. Вратата нямаше видими защитни устройства, освен клавиатура отляво на стената.

— Това хранилище ли е? — попита Нолън.

Фьодоров хвърли бърз поглед към вратата.

— Може би. Ще я отворим по-късно.

Двамата подминаха склада за оръжия и влязоха в стаята с мониторите. Блокове от малки черно-бели видеоекрани изпълваха стената над операторската конзола — с редове от номерирани бутони, всеки свързан с отдалечена камера, заедно с няколкото джойстика и плъзгачи, които позволяваха на оператора да върти, накланя и да увеличава образа от камерите. Килкъни огледа мониторите — черни фигури преминаваха по някои от тях, но останалите показваха празни кабинети и коридори.

Един от „Алфа“ влезе в залата, приближи се до Фьодоров и каза нещо на руски. Фьодоров кимна и се обърна към Килкъни.

— В момента съм необходим другаде. Остани тук, ще се върна до няколко минути.

След като той излезе с мъжа, Килкъни започна да натиска бутоните и да преглежда редици предварително програмирани образи. Първият ред от бутони покриваха външната част на сградата, покрива и входовете. Той ги остави включени, тъй като те бяха единственият път за влизане и излизане от сградата, после започна да преглежда образите от камерите.

Огледа различните части на сградата, етаж по етаж, но Орлов го нямаше никъде.

— Скрил се е някъде — промърмори Килкъни, докато натискаше бутоните за следващата поредица от камери.

Четири монитора проблеснаха, когато свързаните камери предадоха образите от отдалечените си места. Зловещо осветените изображения на два от екраните показваха дълъг тесен бетонен коридор.

Четвъртият монитор предаде ярък отблясък от светлина, който се приближаваше към камерата от разстояние. Камерата потрепери, когато ярката светлина бързо мина отдолу, последвана от примигващ мотив от сенки и светлини.

— Това изглежда като метро — каза си Килкъни и огледа образа много внимателно.

Сетне насочи вниманието си към предишните монитори. Като използва контролите, той завъртя камерите и огледа цялото протежение на коридора. Увеличи силно образа от втората камера и забеляза някакво движение. Една фигура се открои — Орлов с фенерче в едната ръка и пистолет в другата.

— Спипах те! Но как да стигна дотам?

Килкъни погледна първия монитор, който показваше коридора. Завъртя камерата и откри, че тя предлага прекрасен изглед към стоманената врата пред контролната зала.

Притича към товарителната площадка, но Фьодоров не се виждаше никъде.

— Мамка му!

Килкъни прерови купчината от жилетки и оборудване, докато не намери експлозив и детонатор, после притича към вратата. Внимателно разви бялата лента от експлозива и я подпъхна в междината между вратата и рамката, където би трябвало да се намират заключващите механизми. После постави детонатора, активира го и се затича към прикритието на контролната зала.

Петсекундният детонатор се задейства и запали експлозивния заряд. Взривът отекна мощно от бетонните стени и облак дим изпълни късия коридор. Зарядът смачка ръба на вратата и разкъса дебелата стоманена обшивка назад и настрани, като оголи твърдото метално ядро.

Килкъни откри вратата да зее, а разтопените й метални ръбове бяха все още горещи. Когато я отвори, едно от останалите резета изпадна от гнездото си и се стовари с трясък на пода.

Отвъд вратата имаше тясно стълбище. Килкъни извади глока и внимателно започна спускането си към мрака надолу.

Орлов беше изминал три четвърти от стометровия коридор, когато зловещата подземна тишина беше изместена от оглушителния рев на ударна вълна. Взривът го запрати на колене и той изпусна и фенерчето, и пистолета си. Ушите му бучаха, сякаш някой ги пробиваше с бургия.

Отърси се от замайването и опипа пода наоколо. Намери фенерчето и натисна ключа. Нищо. Слепешком завинти капачката докрай и отново опита ключа — появи се мътна светлина. Той насочи слабия лъч към пода и започна да търси пистолета.

Килкъни стигна края на стълбите и като се изключи слабата светлина, проникваща през вратата отгоре, беше обграден от непрогледна тъмнина. Видя бледо сияние в далечината, на около седемдесет и пет метра пред себе си.

— Орлов! — извика, а гласът му се отрази от стените на бетонния коридор.

Призивът отекна около Орлов и се пребори със звънтенето на ушите му. Той погледна надолу към тунела, но не видя нищо в тъмнината.

— Орлов! — отекна отново гласът, този път по-близо. — Предай се!

Орлов вдигна глока и стреля.

В тъмнината Килкъни се придвижваше предпазливо. Вървеше приведен покрай стената, докато Орлов упорито продължаваше да стреля из мрачния коридор. Нолън съсредоточи вниманието си върху тъмното пространство между бледата светлина и проблясъците от изстрелите на Орлов. Тялото го болеше, а ръцете му трепереха.

— Мамка му! — изруга и откри огън.

Орлов изкрещя, когато куршумът проби тънката метална обшивка на фенерчето и го разби на парчета. После Килкъни се затича надолу, крещеше като обезумял. Проблясъците от дулото на пистолета му осветяваха за кратко тунела, докато разстоянието между него и Орлов се скъсяваше.

Руснакът се преви, уплашен от неспирната стрелба и оглушителния вик „киай“ на Килкъни, и залегна, докато куршумите летяха над главата му. Ужасът го завладя, а после усети нещо топло и мокро около корема и хълбоците си.

Килкъни преодоля последните няколко метра със скок, който го приземи върху Орлов. Двамата мъже се плъзнаха по бетонния под преди триенето на грапавата повърхност да ги спре.

— Ако мръднеш, ще те убия — предупреди Килкъни по-скоро като обещание, отколкото като заплаха.

Той се надигна и натисна с коляно гърба на Орлов. После измъкна пистолета от треперещата ръка на руснака и го захвърли в тунела.

— Имам пари — каза Орлов немощно.

— Какво?

— Пари. Много пари. Ще ти дам десет милиона долара, ако ме пуснеш.

— Как, по дяволите, ще ми дадеш десет милиона?

— Имам сметки в Швейцария. Лични сметки — измърмори Орлов нервно. — Мога да изпратя парите където пожелаеш с едно обаждане.

— Имаше сметки в швейцарски банки.

— Какво?

Килкъни опря дулото на пистолета си в черепа на Орлов, после се наведе към ухото на олигарха.

— Всичко, което притежаваше, вече го няма. Компаниите ти. Инвестициите. Броените ти швейцарски влогове. Недвижимите ти имоти. Всяко шибано нещо в портфейла ти от няколко милиарда го няма, а аз съм човекът, който ти го отне. По дяволите, единственото, което не съм ти взел, са дребните в джобовете ти.

Килкъни натисна пистолета още по-силно към врата на Орлов.

— Ще ме убиеш ли? — изпищя руснакът.

— Би било редно да те довърша, не мислиш ли? Като се има предвид какво причини на Сандстром и Парамо и на много други хора, които са имали нещастието да пресекат пътя на отвратителен паразит като теб.

Ярка светлина нахлу в тунела.

— Килкъни! — обади се нечий глас.

— „Алфите“ идват и сигурно ще те искат жив. Най-добре е да приключа с това сега.

Килкъни се отдръпна назад, без да отмества пистолета.

— Килкъни! — извика Фьодоров, като се приближаваше бързо, следван от отекващи стъпки на много нозе. — Остави Орлов на нас.

Докато натискаше спусъка, Килкъни отмести дулото на глока няколко сантиметра надясно. Изгарящ проблясък изригна от пистолета и последният куршум на Килкъни отнесе горната част от ухото на Орлов, удари се в пода и рикошира към мрачния край на тунела.

— Имаш късмет, Орлов. Пропуснах.

Орлов припадна и локва кръв се разля около главата му. Килкъни се изправи, докато Фьодоров, съпроводен от двама „алфи“, го наближаваха.

— Уби ли го? — попита Фьодоров, като се взираше в неподвижното тяло.

— Не е в стила ми. Ще оставя съдът да се занимае с този боклук. Съществува ли все още ГУЛАГ?

— Сигурен съм, че може да му бъде уреден подходящ дом. — Фьодоров се обърна към хората си. — Изнесете го оттук.

— Радвам се, че си се сетил къде съм.

— Малката експлозия, която предизвика, не остави никакво съмнение. Хайде, ела да се погрижим за раните ти.