Квантова мрежа

18.

30 юни

Свердловск, Русия

Лара Авакум седеше с изправен гръб на стола, краката й бяха опрени върху възглавница, която лежеше върху отвореното чекмедже на бюрото. С купчина хартия на скута си, Лара се взираше през прозореца към сибирската гора в далечината и ритмичното поклащане на клоните под повеите на вятъра. В съзнанието си можеше да види приливите и оттичанията на енергията в органичната система отвъд прозореца, плавната красота на природата, очертана пред нея като картина на Ван Гог.

„Свердловск 23“ беше името, което правителствените разработчици бяха дали на това секретно изследователско съоръжение, а Авакум беше прекарала последните десет години от живота си тук. Това беше затънтена редица от сгради, сгушени сред хълмовете на планините Урал, чието съществуване все още се смяташе за държавна тайна.

Отривисто почукване на вратата внезапно прекъсна медитирането й.

— Да.

Вратата леко се открехна и през пролуката се появи посивяващата глава на Борис Жиров.

— Лара, имаш посетител — каза Жиров, в тона му личаха еднакви дози загриженост и вълнение. — Георгий току-що се обади от главната порта. Ще бъде тук след минута.

Посетителите бяха рядко срещано явление в „Свердловск 23“. Човек никога не знаеше как да приеме неочаквано пристигане на представител на правителството — единствените посетители, които бяха допускани тук.

Авакум се изправи и пооправи бледожълтата си рокля.

— Какво мислиш, Борис? — попита тя, като се надяваше да изглежда представителна.

— Красива, както винаги — отговори Жиров — Ето я.

Жиров отвори вратата и застана отстрани, като пропусна добре облечена брюнетка в кабинета на Авакум.

— Доктор Авакум, аз съм Оксана Зошченко, заместник-директор на Руската академия на науките.

— За мен е чест. Моля, седнете.

Зошченко кимна и прие предложението, въпреки че от дългото изтощително шофиране от Екатеринбург я боляха гърбът и седалището.

— Желаете ли чаша чай?

— Може би по-късно. Точно сега бих искала да изясня целта на посещението си.

Зошченко отвори тънкото си кожено куфарче и извади бяла папка, върху която се виждаше логото на академията. Етикетът на папката носеше името на Авакум.

— Работила сте за академията от дипломирането си от Московския държавен университет, преди малко повече от десет години?

— Да.

— Докторската ви дисертация е доста впечатляваща — продължи Зошченко, докато прехвърляше досието. — Имате разработки върху квантова лазерна оптика, което е довело до разпределението ви в това подразделение.

— Да — отново потвърди Авакум, като й се искаше да беше учила нещо по-малко интересно за апаратчиците на академията, отговорни за военните приложения.

— Виждам, че неколкократно сте искала преразпределение и всяка от молбите ви е била отхвърлена.

Авакум кимна, а гърлото й се сви. Чувство на обреченост се прокрадна в нея. Честите й молби най-сетне са били забелязани, а тази жена беше пратена да я порицае лично.

— Жалко — каза Зошченко и затвори папката. — Има редица по-интересни проекти, които могат да се възползват от ум като вашия. Поднасям извинения от името на академията за това, че сме допуснали да гниете в тази пустош.

Устните на Авакум се свиха в малко „о“, но тя не издаде нито звук. Извинение от академията за това, че бяха погубили толкова години от живота й, беше нещо нечувано. Все едно слънцето да изгрява от запад!

— Може би ви е известно, че академията участва в редица нови начинания, повечето с комерсиална насоченост. Русия има нужда от напълно продуктивна индустрия, ако се надява да оцелее. Това е и причината, поради която активно търсим изследователски проекти — академията трябва да създаде собствен приход, или я заплашва финансова разруха. — Зошченко се вгледа право в сините очи на Авакум. — Кога ви е било платено за последен път?

— В края на миналата година.

— Тогава вие на собствен гръб разбирате ситуацията, в която се намира академията. Нещата не могат да продължават по този начин. Има компания, руска фирма, която поиска научна подкрепа от академията. Свързана е със съвместен проект с група американци, която вече се е разпаднала. Фирмата възнамерява да продължи изследванията и да произведе продаваем продукт.

— Какъв вид продукт? — попита Авакум.

— Свързано е с производството на енергия. Съжалявам, но не мога да кажа много повече от това, освен да отбележа, че и фирмата, и академията вярват, че вие сте най-квалифицираният кандидат за този проект. Според договорените споразумения фирмата ще плати такса на академията и директно ще осигурява заплатата ви. Доколкото разбирам, ще е в твърда валута.

Очите на Авакум се разшириха при перспективата не само да получава заплата, но и да й се плаща във валута, чиято стойност няма да се изпарява като тази на рублите.

— Фирмата държи да ви премести в Москва — продължи Зошченко, — където за вашата работа ще бъде оборудвана частна лаборатория. Ще бъдете настанена в хубава сграда на Тверская улица, недалеч от Болшой театър.

— Откъде знаете, че тази компания може да направи това, което иска? — зачуди се Авакум, страхувайки се, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.

— Мога да ви уверя, че тази фирма е уважавана и добре финансирана. Има сделки по цял свят, а основателят й е доверено лице на президента. Вече е открита сметка с приблизително един милион щатски долара за финансирането на този проект. Като допълнителен стимул за вас, ако в резултат на вашата работа бъде произведен продаваем продукт, вие ще получите дял от собствеността на компанията. Това е възможност да създадете нещо полезно за себе си и за страната си. Честно казано, далеч по-важно е от нещата, с които се занимавате тук.

На Авакум й се зави свят. Беше мечтала да избяга от това място, да се завърне към цивилизацията, но никога не си беше представяла подобна възможност. Светът се беше променил толкова много за последните десет години. Икономиката беше изместила идеологията, а стоките за потребление бяха по-важни от оръжията.

— Не знам какво да кажа. Разбира се, че приемам.

Зошченко се усмихна.

— Чудесно. Мисля, че ще прецените новия си пост като много приятен. Ще уредя вие и вашите вещи да бъдете закарани в Москва. Направете каквито подготвителни работи смятате за необходимо, за да прехвърлите сегашната си работа на този, който ще ви замести.

Зошченко протегна ръка над бюрото, Лара Авакум я стисна топло.

— Не мога да ви благодаря достатъчно — каза Авакум почти през сълзи. — Това надминава всичко, за което съм мечтала.

— Лара — каза Зошченко с усмивка, — това вече не е онази Русия, в която си родена.