Квантова мрежа

2.

7 юни

Москва, Русия

Маратонът от полети, дори с удобството на първа класа, винаги оставяше у Оксана Зошченко усещането за отпадналост и дискомфорт. След пристигането си на летище „Шереметиево“ тя побърза да се прибере в апартамента си и моментално се просна на леглото. Спа до късно, после отиде в изключителен СПА център за масаж и за нова прическа и маникюр, тъй като искаше да изглежда възможно най-добре на следобедната си среща.

Освежена, Зошченко насочи своето бяло беемве седан нагоре по проспект „Косигин“, към гористата част на югозападна Москва, позната като Воробьовые гори — Хълмовете на врабчетата. Зави от главния път и подкара по улица, рамкирана от дървета и триметрови зидове, които бяха прекъснати на равни интервали от врати и караулни помещения — в тях се даваше или отказваше разрешение за достъп до поддържаните земи и имението.

Въпреки предреволюционния си вид повечето от великолепните резиденции по Хълма на врабчетата всъщност бяха построени при властването на Сталин за привилегировани членове на управляващата класа. По време на революцията през 1917 г. комунистическите оръжия са заплашвали временното правителство от същите тези хълмове.

Пътят се виеше през хълмистия терен, докато Зошченко накрая достигна целта си: голяма двуетажна къща, която някога обитаваха най-дългогодишните служители на Политбюро. В съзвучие с новите политически ветрове из Русия внушителната постройка от дялани камъни и тухли сега служеше за убежище на Виктор Иванович Орлов — основател на ВИО „Финпром“ и най-богатият бизнесмен в държавата.

Зошченко спря пред пропускателния пункт, където безукорно облечен и добре въоръжен пазач провери дали името й е в списъка на посетителите, на които им е разрешено влизане. След бърз, но обстоен преглед на беемвето й — колите бомби, пратени от конкуренти в бизнеса, не бяха непознато явление в Москва — пазачът й даде знак да мине.

Тя подкара по чакълестата алея към орнаментирания, украсен с колони вход. Двама пазачи в костюми се приближиха, докато паркираше колата си. И те бяха въоръжени, а жици с телесен цвят минаваха от ухото към яката на всеки. Единият пазач галантно отвори вратата на колата й.

— Благодаря ви — каза Зошченко и излезе от беемвето.

Отдалечи се на няколко крачки, после спря, както беше правила много пъти. Знаеше задължителната процедура и не чувстваше нито уплаха, нито раздразнение. Вторият пазач се усмихна любезно и бързо прокара детектора за метал покрай тялото й.

— Добре дошла отново, доктор Зошченко! — поздрави пазачът и изключи детектора, спокоен, че не е открил нищо.

Личната охрана беше наистина въпрос на живот и смърт за хората, които си бяха проправили път до върховете със зъби и нокти през отломките на сриналата се Съветска Русия и бяха построили своите бизнес империи от руините. Тартор на тези хора, олигарсите на нова Русия, беше Виктор Иванович Орлов.

Докато Зошченко изкачваше гранитните стъпала към входа, дискретно поставени наблюдателни камери следяха приближаването й. А когато стигна, иконом отвори масивната дървена врата.

— Благодаря ти, Анатолий — кимна тя и влезе в орнаментираното фоайе.

— Той е в офиса — съобщи икономът. — Да ви съпроводя ли нагоре?

Зошченко махна с ръка и продължи да върви:

— Знам пътя.

Изкачи се по витото стълбище на втория етаж. Слънцето се процеждаше през наклонения паладиански прозорец срещу горната площадка. Сви наляво и тръгна по широкия коридор покрай впечатляващи оригинални произведения на изкуството — цената на всяко от които би стигнала милиони на търг — към двукрила остъклена врата. Когато я достигна, чу слабо електронно изжужаване и изщракване на механична ключалка. Хвана сребърните дръжки и бутна. Идеално балансираните триметрови врати се отвориха плавно.

— Доктор Зошченко, добре дошла отново! Надявам се, че пътуването е било приятно — приветства я любезно Ирина Чорни при влизането й в стаята.

Чорни беше дребна жена в началото на тридесетте, привлекателна по фин, класически начин. Орлов имаше око за красотата — и за изкуството, и за жените — и се обграждаше с най-доброто от двете. Зошченко нямаше как да знае дали Чорни осигурява интимни лични услуги на работодателя си, но се надяваше, че интелигентен човек като Орлов няма да пресече границата с жена, която работи в сърцето на неговата бизнес империя.

— Пътуването ми мина добре, Ирина — отговори Оксана, без да се замисля. — Благодаря, че попита. Ще може ли да ме приеме сега?

— Виктор знае, че сте тук, но в момента говори с Цюрих. Ще отнеме само минутка.

Чорни погледна телефона на бюрото си — една от многото лампички, които светеха, угасна.

— Сега ще ви заведа.

Зошченко подмина ръчно изработеното бюро на Чорни и последва младата жена към двойката оловни врати, които водеха към кабинета на Орлов. Секретарката завъртя сребърните дръжки и се отдръпна да й направи път, после затвори вратите.

Кабинетът заемаше повече от петдесет квадратни метра от втория етаж. През множеството прозорци с трисантиметрови бронирани стъкла Орлов се наслаждаваше на ясен изглед към река Москва и парка Лужники на отсрещния й бряг. В далечината вдясно Зошченко видя кулите и позлатените лукообразни куполи на Кремъл.

Близо до отсрещната стена в богатата стая се намираше масивно дървено бюро с плот от полиран бял мрамор. Зад този остров от дърво и камък Орлов гледаше финансовата информация, която се появяваше на плоския му монитор. Носеше шит по поръчка черен костюм, който подчертаваше добре поддържаната му фигура. Посивяващата му кестенява коса бе подстригана късо и сресана — въпрос повече на функционалност, отколкото на някакво усещане за стил, което подсилваше излъчването му на точност и дисциплина.

— Оксана, любов моя, ти се завърна при мен!

Орлов заобиколи мраморното бюро и я поздрави с топла прегръдка и целувка по бузата.

Зошченко се сгуши в прегръдката, а после ръцете й се плъзнаха надолу по гърба на Орлов, докато не достигнаха задника му. Тя притисна тялото си до неговото и го целуна с жадно настървение. Изминаха няколко минути, преди да се отдръпнат един от друг, за да си поемат въздух.

— Липсваше ми, Виктор — тихо заяви Зошченко.

— Забелязах — отвърна Орлов със зачервено лице.

Петдесет и три годишният Виктор Орлов беше един от най-влиятелните мъже в Русия. В годините, последвали сриването на комунизма, бившият правителствен анализатор беше натрупал състояние, оценявано грубо на около петнадесет милиарда долара. Беше използвал няколко високопоставени връзки в международните финансови среди и беше създал първата частна банка в Русия. С подкрепата на собствената си банка щурмува руския индустриален сектор и придоби контрол над повече от двадесет бивши държавни предприятия. Сега бизнесът му включваше банкиране, миньорство, петрол и газ, въздушен транспорт, корабоплаване, телекомуникации, сделки с недвижими имоти и масмедии. Продължаващата криза в руската икономика само беше засилила позициите му, като поразяваше по-дребните олигарси.

— Все още си фантазирам за твоето бюро, Виктор.

Орлов погледна безукорната мраморна повърхност и въображението му оформи картина.

— Да, но за съжаление не днес. Нека поседнем и да пием чай, докато ми разказваш какво те е довело тук толкова бързо. Ирина каза, че си споменала за бизнес въпрос, който трябва да обсъдим.

Те седнаха на канапето в близост до прозорците, които гледаха към Ленински проспект и парка отвъд. Сребърен сервиз за чай бе подреден върху ниска масичка пред тях. Орлов напълни две чаши, докато Зошченко събираше мислите си.

— Виктор, през последните десет години ти давах ценна информация, свързана с държавните индустрии и естествените ресурси. За моето участие ми беше заплатено много добре и нямам никакви оплаквания относно нашите бизнес споразумения.

Орлов отпи от чая, като внимателно наблюдаваше младата жена, докато тя говореше. На поста си в Академията на науките Зошченко беше успяла да открие голям брой възможности, от които Орлов се беше възползвал при построяването на огромната си бизнес империя. И на няколко пъти беше правил Зошченко милионер като компенсация за усилията й.

— По време на посещението ми в Съединените щати попаднах на нещо… възможност, която никога не съм допускала, че може да съществува. Научих за физик, чиито открития ще променят света. Името му е Тед Сандстром.

Орлов слушаше мълчаливо, докато Зошченко описваше работата на Сандстром и квантовото устройство за производство на енергия. Фотографската памет й позволи да опише и най-малките подробности от видяното на съвета на борда на Мичиганския консорциум. Бързината на говора й се увеличаваше с вълнението и след двадесет почти бездиханни минути тя стигна края на историята.

— Значи в някой ден през следващия месец Мичиганският консорциум и „Нотр Дам“ ще слеят сили, за да управляват тази технология? — попита Орлов.

— Да.

— И засега няма публикувани научни статии и не са подадени документи за патент?

— Още веднъж да. Адвокатите ще започнат да работят върху документацията за патентите по-късно през лятото. Искане за патент за оригиналното устройство ще бъде подадено през есента, по времето, когато Сандстром ще е започнал да реализира идеите си на практика. Той и консорциумите се опитват да не се набиват на очи с този проект. И напълно основателно.

— Значи много малко хора знаят за работата му?

— Вероятно не повече от тридесет, но само Сандстром и неговият съмишленик Парамо наистина знаят как да конструират тези квантови енергийни устройства.

— На каква стойност би определила работата на Сандстром? Колко струва тя?

— Това не е петролно поле или диамантена мина, Виктор. Става дума за една напълно нова индустрия в миговете преди раждането й, индустрия с многомилиарден потенциал. Тези консорциуми планират да действат като акушерка и настойник на зараждащата се технология, но както американците толкова обичат да повтарят, „притежанието е девет десети от закона“. Ако учен, работещ за една от твоите компании, пръв обяви откритието, тогава ти ще притежаваш тази технология. Вярвам, че тук се крият големи възможности, ако действаш бързо.

Орлов остана замислен няколко минути, като се опитваше да проумее казаното от Зошченко и да предвиди възможните сценарии на развитие.

— Би могло да се получи — заключи той. — Но ще ми трябва добър физик, някой способен да разбере тази квантова технология. Имам сграда в покрайнините на Москва, която може да ни свърши работа в този случай.

Като се пресегна над облегалката на дивана, Орлов натисна бутона за интеркома.

— Ирина, отмени всичките ми останали срещи за седмицата.

— Да, господине — отговори Чорни.

— Свържи се с Дмитрий Лесков. Кажи му да дойде тук веднага. Накарай готвача да приготви вечеря за трима и да я поднесе в кабинета ми, ще работя до късно тази вечер.